Книга първа, част трета, глава XIV – 5 и 6
Тъпанар Дрънкар: Ама тоя Чешан наистина бил напълно неконтролируем – особено когато „гладът” му за зурп се изостри прекалено много! Странно е, че Гамана не дооценява този факт, когато му се нахвърля. По всичко изглежда, че Сеян Гавеир ще спечели от всичко това. Дали обаче все пак нещо няма да му попречи?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
5. Със зурп в кръвта
Обладан от дива ярост, Чешан препускаше на посоки в продължение на почти час след разрива си с Гамана.
- Ах, гнидо такава! – съскаше през стиснатите си зъби той. – Колко пъти ми е идвало да те удуша с голи ръце, но никога, нито един-едничък път, и с пръст не съм те докоснал, а ти, Пош да те тръшне дано, посмя да ме удариш! Посмя да удариш точно мен, Чешан, човека, който има нещастието да търпи всичките ти глупости, всичките ти противни метани пред Ведека и височайшата му пасмина!
- Ах – все повече се палеше, а колкото повече се палеше, толкова повече се самонавиваше, - ах ти, плужек такъв, името ми да не е Чешан, ако не те накарам горко да съжаляваш за мига, когато мисълта да ми посегнеш изобщо се е пръкнала в тъпата ти безмозъчна кратуна!!!...
Заканите на Чешан към Гамана валяха една през друга, коя от коя по-цветисти, докато най-сетне умората го връхлетя с неочаквана сила и той се свлече от седлото в някаква рядка горичка край пътя, като едва успя да завърже коня си за едно дърво, преди сънят да го обори.
* * *
Събуди се на зазоряване с натрапчивата и дори още по-всепоглъщаща от предната вечер мисъл за зурп. Имаше още три фишека и знаеше, че след снощните два в никакъв случай не трябва да посяга към вълшебния прашец преди вечерта, ала изкушението бе почти неустоимо.
Все пак с неистови усилия успя да го овладее. За това спомогна и заслепяващата го ярост към бившия му съдружник Гамана, която веднага след събуждането му наново забушува в кръвта му:
Ще те унищожа, мизернико! – за кой ли път от раздялата им преди няколко часа се зарече той. – Просто трябва, длъжен съм да те унищожа след онова – при спомена за случилото се неволно попипа все още наболяващата го от плесника на Гамана буза, - което ми стори!
При това стана, отвърза коня си, метна се на седлото и рязко дръпна юздите...
* * *
Разбра къде се намира едва няколко минути след това. Вместо да приближава към Елдри, се отдалечаваше от града. При това откритие бясно изпсува, обърна коня си кръгом и пое към столицата.
Макар че сега, само 7-8 часа след като бе поел последната си порция зурп, нуждата му от ново пътешествие из зурпландия ставаше все по-неустоима, една друга страст успешно я конкурираше.
Добре, ще отмъстя на Гамана, това е ясно – опита да разсъждава той. – Към кой от многобройните начини да го направя обаче да прибягна?
Чешан отдавна знаеше, че ще предаде организацията. Бе го планирал почти детайлно, особено в моменти на свиреп глад за зурп. Отмъщението му към Гамана обаче си бе лична работа. Той знаеше, че няма да се успокои, ако сам, със собствените си ръце, не го накараше да съжалява за всяка обида, която му бе нанесъл през време на дългата им почти цикъл съвместна работа, преди, разбира се, да освободи света от тоя заробен от някаква си безумна организация с безумни дела, планове и мечти нещастен плъх!
Да, той помнеше защо се присъедини към Кумларите. Мнозина от членовете на организацията, също както мнозина в Тингано изобщо, бяха страстни почитатели на зурпа. В много случаи лоялността на цели клетки се осигуряваше чрез снабдяването на последните със зурп. А той още преди да се свърже с тези кретени бе зависим, при това почти фатално зависим, от пътешествията си из зурпландия.
И ето, един познат от селото му на брега на морето бе споделил с него, че работата в Кумларите се възнаграждавала със зурп, с много, с повече от достатъчно зурп, и той чрез ходатайството на този свой познат още преди три цикли бе бил приет в местната структура на организацията в селото си.
Да, Кумларите осигуряваха зурп, но далеч не в толкова големи количества, колкото въпросният негов познат, Пош да го тръшне дано, ако вече не го бе сторил, го бе уверявал.
Не – бе си казал той. – Докато гния в това село на ниско ниво в организацията, никога няма да се добера до количеството зурп, което ми е необходимо да пребивавам в селенията му достатъчно дълго и интензивно, за да се чувствам добре!
И тогава за пръв – и вероятно единствен - път в живота си си самоналожи желязна дисциплина и бавно, ала с неприсъща нему упоритост, започна да се изкачва по стълбицата на организацията, докато най-сетне, преди около цикъл, стигна до място в централното й ядро и бе прикачен като съдружник на тая гнида Гамана, която, надяваше се, щеше да удуши със собствените си ръце!
Сетне, разбира се, усърдието, което бе демонстрирал дотогава, бързо започна да го напуска, а в съзнанието му все по-здраво се загнездваше подозрението, че не точно Кумларите са онези, които ще са в състояние да му осигурят нужното му наистина голямо количество зурп. Не, не че количеството вълшебен прашец, с което го снабдяваха, бе критично малко – просто знаеше, че зурп щеше да има дотогава, докато продължаваше да е лоялен към господарите си, сиреч към ръководството на организацията и по-специално към оня сбръчкан и почти побъркан дядка Ведека...
* * *
Мислите му внезапно бяха прекъснати от осъзнаването, че минава тъкмо край горичката, в която през изминалата нощ се бе състояла фаталната му среща с Гамана. Не устоя на изкушението да провери дали бившият му съдружник е все още там, макар да се съмняваше, че ще има чак толкова голям късмет.
Нямаше го, разбира се – констатира след няколко минути, когато обходи мястото около почти пресъхналото поточе и обкръжаващите го дървета.
Едва тогава го връхлетя смазващото прозрение, че освен трите фишека зурп, с които разполагаше, не му бяха останали никакви запаси от вълшебния прашец.
- Велики Пош! – изруга грозно и бясно смушка коня си, който при това с оглушително цвилене се изправи на задните си крака и едва не го хвърли от седлото. – Утре вечер трябва непременно да присъствам на проклетото им събрание, за да взема седмичната си дажба!
- А всъщност трябва ли?! – запита се ненадейно и рязко дръпна юздите, укротявайки сякаш побеснялото животно под себе си. – Дали разкаянието ми след случилото се между мен и Гамана изобщо ще ги трогне и дали в последна сметка все пак няма да ме изхвърлят от организацията като мръсно коте!
Да – каза си, - проклетникът Гамана се ползва с наистина голям авторитет и пред Ведека, и пред останалите старейшини, та да допусна, че вероятността това да се случи е напълно реална!
Дали дотогава не мога – дали не би било далеч по-целесъобразно още сега - да си намеря друг господар, който по отношение на зурпа би могъл да се окаже далеч по-щедър от „Кумларите” и да отида на утревечершната сбирка с единствената цел да си разчистя сметките с Гамана и с идиотите около него изобщо!!!
Да, реши, тази възможност си заслужаваше да се обмисли. Та нали, предоставяйки на противниците им на тепсия цялата организация воглаве с най-изтъкнатите й лидери, той, Чешан, от отявлен техен враг щеше да се превърне в най-лоялния им съюзник! При това положение едва ли щеше да е пречка за тях да му осигурят толкова зурп, колкото поискаше – и то без да се налага да се бъхти за него до смърт, както бе при Кумларите!
Сеян Гавеир Безскрупулния, началникът на градската стража – мерна се в съзнанието му. С него трябваше да се внимава много. – Който го е страх от кумлари обаче, да не ходи в пустинята! – смъмри се и този път плавно, почти нежно, смушка коня си, който пое в тръс към пробуждащия се Елдри.
Слънцето вече бе изплувало на хоризонта и жегата нарастваше с всяка минута.
Ах – въздъхна в себе си той, - как ли ще издържа още десетина часа без зурп!
Сетне се застави да задълбае в перспективата за бъдещето си, която току-що бе започнал да чертае. Знаеше, че Гавеир е пияница и че правеше със затворниците чудовищни неща, известни на малцина. Бе наясно обаче и с ахилесовата пета на началника на градската стража. Той определено бе най-властолюбивият човек, когото познаваше, пък макар и от далеч, без онзи изобщо да подозира за съществуването му. Слуховете за Гавеир обаче се потвърждаваха от собствените му действия и Чешан си позволи да остави в себе си да избуи надеждата, че все пак ще успее да се справи с него.
Как ли щеше да реагира Безскрупулния, ако му довереше, че самият Ламот Батар, който в момента заместваше вездесъщия предводител на личната гвардия на Зинган Йенет Камлу, е сред водещите фигури в бунтовническа организация срещу киртската администрация! Ами когато му разкриеше мястото на утревечершното събрание на Кумларите и му разкажеше всичко за тях и за лидерите им!
Да, идеята все още бе в зародиш и се налагаше детайлно да се обмисли, ала, поне засега му се струваше, че тя съвсем не е толкова неосъществима, колкото му бе изглеждала само до преди малко...
Внезапно гладът за зурп го връхлетя с нова, неочаквано чудовищна сила. Той спря коня си, ала този неистов, този проклет глад, макар и съвсем леко заглъхнал, продължаваше да изгаря вътрешностите му:
- Велики Пош! – изруга и отново пришпори коня си, приближавайки към една от северните порти на Елдри. – Какво толкова може да стане, ако още сега си позволя само половин фишек! Другата половина ще оставя за довечера (трябва да е довечера, преди това се налага добре да обмисля ситуацията), за срещата си с Безскрупулния!...
Сепна се, спирайки току пред портата, през която тъкмо в момента излизаше керван от десетина кумлара, натоварени с тежки вързопи.
Велики Пош! – изуми се. – Но какво правя аз! Мисля за срещата си с Безскрупулния довечера така, сякаш съм сигурен, че тя наистина ще се състои!!!
Сетне, когато керванът вече се бе изнизал и кумларите минаваха тъкмо покрай него, той наново пришпори добичето и спря пред портата, показвайки документите си на стражите. Малко по-късно, вече навлязъл в града, си даде сметка, че по отношение на идеята си за евентуалната си среща с Безскрупулния довечера все повече се пита не дали да я осъществи, а как да подходи, ако имаше шанса началникът на градската стража да го приеме.
* * *
Час по-късно лежеше на одъра в мизерната си квартира в покрайнините на Елдри и се носеше на вълните на зурпа, който му разкриваше чудни видения там, гдето без помощта на великия вълшебен прашец човешките – пък и каквито и да било други – очи никога нищичко не можеха да съзрат.
Този път ефектът от пътешествието му из зурпландия се оттече бавно, прекалено бавно дори, толкова бавно, че за миг – но само за миг – се уплаши, че наистина е прекалил. Да, бе си обещал, че ще лизне само половин фишек, ала не устоя и пое цялото съдържание на прашеца върху езика си, и не съжаляваше за това – поне все още не.
С преминаването на ефекта от зурпа обаче Чешан усети болезнени спазми в стомаха си, съчетани със сякаш оловна тежест в крайниците. На всичкото отгоре и му се догади. Устоя на този порив и почувства, че критичната граница е минала, ала въпреки това си оставаше все така муден и тежък.
Ще се оправя – каза си. – Е, да, този път малко попрекалих, но ще се оправя. Просто довечера ще мина без зурп, каквото и да става! – обеща си тържествено и неусетно потъна в неспокоен сън, изпълнен с кошмарни видения, сред които, разбира се, централно място заемаше противната мазна физиономия на Гамана.
6. Многообещаващата изповед на един нещастник
Ваше сиятелство, имам основателни подозрения да предполагам, че утре вечер в полунощ на Зумбарските възвишения...
Гавеир вдигна глава от свитъка и отпи голяма глътка от поредната си чаша калеп. Бе едва третата му за тази вечер, ала това не се дължеше на нежеланието му да пие, а на все още относително ранния час – слънцето едва-що бе потънало зад хоризонта, а вечерният сдрач все още не бе угасил светлика на отиващия си ден.
Както обикновено бе седнал на терасата на любимата си стражева кула върху южната стена около Елдри и си блъскаше главата върху донесения му от секретаря на Камлу – всъщност сега на Батар – документ.
Въпреки ежедневните си – всъщност би било по-точно да се каже еженощни – запои, Гавеир поне засега бе запазил остротата на ума си, благодарение на която се бе добрал до настоящия си пост. И именно въпросната острота го предупреждаваше, че в тази работа със свитъка нещо не бе наред. Нещо, ала какво? точно – на този въпрос не бе в състояние да даде нито един достатъчно задоволителен отговор.
Погледна името на информатора – Пурни Амета. Велики Пош, та то не му говореше нищо, ама съвсем нищичко! Пък и нямаше как да е иначе – въпросният информатор работеше за Камлу.
Да предположим – каза си началникът на градската стража, - нека поне за момент предположим, че информацията, която тази хартийка съдържа, е достоверна. Ако последвам указанията и ги изловя до последния червей, безспорно ще получа червена точка в досието си. Защо обаче – не проумяваше, - от каква, Пош я взел, проклетия, Ламот ще ми прави подобна услуга, натоварвайки ме със задачата да се справя с не кой-знае колко голяма шайка размирници, при положение, че временно ръководената от него гвардия, въпреки ограничения си състав, дори в момента, при отсъствието на Зинган, разполага тук, в Елдри, с поне два пъти повече хора от количеството на въпросните бунтовници?!
Не – рязко тръсна глава Безскрупулния, изпразвайки чашата си, наливайки си нова и отпивайки и от нея, - цялата тая работа вони, при това – гадно и то гадно само и единствено за мен!
Ами да – продължи разсъжденията си. – Ако информацията върху това парче хартия е вярна – прекрасно. Ако обаче, нека предположим и тази възможност, - ако е невярна? Няма нищо по-сигурно от това, че ако е такава, ще стана за смях дори и на градските псета!
Пурни Амета – отново повтори името на информатора. – Как, Велики Пош, да получа някаква – каквато и колкото и да е – информация за този сътрудник, прикрепен към личната гвардия на великия Сорби? Отговорът, разбира се, е повече от категоричен – ясно си даваше сметка началникът на градската стража – никак! Това просто е друга служба, а службите във всяка барда – и в особено висока степен в Цингали – ревниво бранят територията си от потенциалните си конкуренти в рамките на системата...
Точно в този момент се случи нещо, което направи излишно търсенето на информация за сътрудника Амета, тъй като, образно казано, тя дойде при него сама, при това въплътена в образа на човешко същество от кръв и плът!
* * *
Гавеир изгледа посетителя, след което проследи силуета на оттеглящата се Гамея, която го бе въвела.
- Е? – направо пристъпи към въпроса той. – Каква е тая толкова важна информация, с която си разполагал и която, да я вземе Пош, на всяка цена трябвало да ми съобщиш?
Чешан опита да овладее треперенето на крайниците си и несръчно се поклони на високопоставения си домакин. Точно както си бе обещал по-рано същия ден, тази вечер не бе посегнал към предпоследния си фишек зурп и това направо го подлудяваше.
- Ваше сиятелство! – започна той, усещайки с тревога, че цялата смелост, която го обладаваше по пътя дотук, се е изпарила.
- Да? – все още внимателно запита Гавеир и го изгледа очаквателно, след което допи остатъка от калеп в чашата си и отново я напълни, изпразвайки бутилката.
- Ваше сиятелство – повтори Чешан, принуждавайки се да се стегне, - идвам, за да ви предоставя важна информация относно една доста голяма и все по-разрастваща се бунтовническа организация, действаща срещу киртската администрация тук, в Цингали.
Велики Пош, свитъкът! – трепна началникът на градската стража. – Нима този вонящ на зурп кретен, колкото и неблагонадежден да изглежда, може да се окаже в състояние да разбули загадката около това проклето парче хартия!
- Слушам те – с все още предразполагащо тих глас подкани госта си той.
И Чешан започна историята си – започна я и я разказа от самото начало, та чак до вчера, до преди спречкването си с онова леке Гамана, надявайки се, че тъкмо този разказ ще му отвори широко друма към отмъщението. При това елегантно пропусна обстоятелството, че Ламот Батар е човек на Кумларите, внимателно внедрен от предводителя им в киртската администрация. Не бе съвсем наясно защо го стори, ала чувстваше, че информацията е прекалено важна, та да я похарчи още сега. Като претекст за преминаването си в противниковия лагер приведе самата истина – въпиющата си нужда от зурп, от който ръководството на Кумларите – излъга - му осигурявало съвсем недостатъчно количество...
Когато свърши, началникът на градската стража вече бе преполовил и втората бутилка калеп, донесена от Гамея.
- Значи утре вечер, а? – уточни Гавеир.
- Да, господарю! – потвърди гостът.
- На Ирмидан? – остро го изгледа домакинът, при което по гърба на посетителя плъзнаха мравки.
- Да, на Ирмидан – кимна последният.
- А сигурен ли си, че не става въпрос за Зумбарските възвишения? – осведоми се началникът на градската стража, отпивайки от поредната си чаша калеп – Велики Пош, колко бе изпил досега, Чешан нямаше ни най-малка представа, ала бе много, страшно много!
- Напълно, господарю! – без ни най-малко колебание се отзова посетителят, ала ледените пръсти на страха все по-настойчиво пълзяха по тялото му:
Велики Пош! – не проумяваше той. – Какви са тия шибани въпроси и какво ли цели чрез тях тоя пияница, в дън земя да се затрие дано?!
- Можеш ли да четеш? – ненадейно запита Гавеир, пукайки ставите на пръстите си.
- Да, госп... – понечи да отвърне Чешан, ала началникът на градската стража го прекъсна с властен жест, бутайки към него някакъв свитък:
- Прочети това и ми кажи как си обясняваш написаното! – нареди му той.
Все още прав – домакинът му не го бе поканил да седне, - Чешан пое парчето хартия, разгърна го и се зачете, като при това по лицето му плъзна бледа отсянка от усмивка.
Няколко секунди по-късно вдигна глава и, плъзвайки по масата документа, посочи на домакина си нещо на него. Отпивайки от поредната си чаша калеп, Гавеир се приведе и проследи пръста на госта си. Онзи му сочеше името Пурни Амета.
- Ведека – не издържа на изкушението да се подсмихне Чешан, - Кеган Ведека.
- Кой е тоя Кеган Ведека? – строго се осведоми началникът на градската стража.
- Пурни Амета – с мъка възвърна сериозното си изражение Чешан, изчервявайки се от усилието да го стори. – Той и Кеган Ведека са едно и също лице – обясни, - а Кеган Ведека е предводителят на Кумларите. Доколкото ми е известно, той е единственият, успял да се внедри в системата в качеството си на сътрудник на звено от киртската администрация.
Настъпи кратко мълчание, по време на което Гавеир замислено потропваше по масата с кокалчетата на пръстите си.
- Мислиш ли, че Камлу може да знае, че Пурни Амета е фалшив информатор на личната гвардия на Сорби? – внимателно се осведоми той и твърдо изгледа госта си.
Изтръпнал от страх, Чешан съжали, че е пропуснал в разказа си информацията за Батар:
Велики Пош, дано не усети лъжата ми! – помоли се, а иначе с възможно най-спокоен за настоящите обстоятелства глас каза:
- Не знам, господарю. Не съм чак толкова важна клечка в организацията, та да мога да знам.
При това убедително, или поне така му се стори, вдигна рамене.
- Сигурен ли си? – настоя началникът на градската стража, а в очите му за миг проблесна свирепо пламъче. – Сигурен ли си, че не знаеш? И сигурен ли си, че не знаеш за някой друг, успял да се внедри в звено от киртската администрация, освен за лидера на тия шибани Кумлари?
- Не знам, господарю – едва не се паникьоса Чешан, отчаяно опитвайки да запази спокойното си изражение, като дори се постара да изпише на лицето си изненада, примесена, както се полагаше в случая, с лек – ала само едва доловим - страх.
- Дано да казваш истината – все така настойчиво продължи да го фиксира с поглед Гавеир, - защото, ако ме лъжеш, ако дори едно-едничко нещо от всичко, което ми каза току-що, се окаже лъжа, най-тържествено и отговорно ти заявявам, че ще съжаляваш, че някога на майка ти изобщо е минала идиотската мисъл да спи с тоя, от когото е заченала червей като теб!
- Да, господарю – сведе глава Чешан. – Кълна се, че казвам самата истина! – Само той знаеше какви чудовищни усилия му костваха тези думи.
- Съзнаваш, че трябва да обмисля съобщеното ми от теб – хладно констатира Гавеир след кратка пауза, при което Чешан почувства как примката около шията му се затяга.
- А аз – плахо запита той, отстъпвайки малко по посока на вратата..., - аз, такова, мога ли да си ходя?
Не изчакал въпроса, Гавеир дръпна шнура над главата си и почти веднага в помещението се появи същата девойка, която бе въвела Чешан.
- Гамея, миличка, настани госта – при това той кимна към Чешан – в помещение номер седемнадесет до ново нареждане лично от мен!
- Слушам, господарю! – поклони се момичето, след което изгледа Чешан, посочвайки му вратата: - Насам, господине!
- Но – понечи да възрази Чешан, - но аз не искам..., но аз няма...
- Води го, момиче! – повишавайки леко тон повтори Безскрупулния. – Вече нямам какво да говоря с него...
* * *
Явно ще ме държи тук, в тая проклета кула, докато информацията ми се потвърди! – ядно кършеше пръсти Чешан. – Дано поне мястото, което ми е отредил, да е относително приятно. Е, до утре вечер имам зурп, а после, предполагам, ще получа толкова, колкото ми душа иска!
Напразно бе настоял Безскрупулния да му позволи да участва в утревечершната операция. Онзи само бе щракнал с пръсти и за трети път безстрастно, пък макар и с доста по-висок глас в сравнение с предните два пъти, бе наредил, обръщайки се към момичето:
- Води го, Гамея, казах, че засега нямам какво повече да говоря с него...
Слизаха по мрачно стълбище. Слизаха толкова дълго, че Чешан си помисли, че никога няма да стигнат там, накъдето се бяха запътили. Странно, реши той след поредната площадка, след която слизането продължи, въздухът е някак..., някак спарен, почти задушен, сякаш слизаме...
Велики Пош! – изтръпна, внезапно проумял. – Та ние наистина слизаме в някакво мазе!
Скоро разбра, че предположението му е самата истина. Това се случи, когато слизането най-сетне приключи и момичето го поведе по тесен коридор с плесенясали стени, а от тавана над тях от време на време на хлъзгавия под пльокваше по някоя и друга капка вода. Той се огледа и обзелият го още по време на аудиенцията му при Гавеир страх премина в паника, когато установи, че от двете му страни се редят килии с врати от гъсти дебели решетки. Точно в този момент иззад една от тях се донесе жален стон:
- Майчицеее, велики господарю! Не ме гори, умолявам те в името на Пош, не ме гориии! Ще бъда послушен!...
Чешан се уплаши дотолкова, че космите по ръцете му настръхнаха, а косата на тила му се изправи:
- Но къде ме водите? – с разтреперан от мрачно предчувствие глас се осведоми той.
- Където каза господарят, господине – безстрастно, почти безгрижно, се обади момичето. – В номер седемнадесет.
- А, ето, стигнахме – закова се на място тя, като той почти се блъсна в гърба й.
- Н-н-но т-това е к-килия! – понечи да отстъпи назад Чешан, но момичето сключи около китката му изненадващо силната си десница и внимателно, ала с неочаквана за една жена сила, го бутна в помещението, което току-що бе отключила и преди той да успее да се освести, затръшна вратата и я заключи.
- Н-н-но п-п-поч-чакайт-те!!! – паникьоса се Чешан, отправил почти обезумелите си от страх очи към отдалечаващия се фенер, подскачащ в ръката й. – Н-но вие не можете да ме оставите така! Велики Пош, не можете, чувате ли! Аз дойдох доброволно, разбирате ли, до-бро-вол-но!!!
Нямаше смисъл обаче и след няколко минути той прекрати тирадата си от проклятия и молби и пъхна ръка в джоба си, за да провери за фишеците зурп:
Слава тебе, Велики Пош! – въздъхна примирено, опитвайки безуспешно да намери в тясната килия легло или някакво подобие на такова. – Тук са. Зурпът е тук! До утре през нощта обаче има много време, а вероятно тоя ненормалник ще ме повика едва вдругиден, когато се увери, че казвам самата шибана истина! Значи дотогава тия два фишека трябва да ми стигнат. Да, трябва, ала ако отворя първия сега...
С мъка се удържа и с бързи стъпки започна да кръстосва килията:
- Велики Пош! – тихо, ала с нечовешка злоба просъска той. – И всичко това ми го докара тоя идиот Гамана! Кълна се, че ще ми паднеш, плъх нещастен, и ти обещавам, че когато това се случи, ще те пека на бавен, на много бавен, на непоносимо бавен и тих огън!!!
* * *
Когато Гавеир допи и втората си за тази вечер бутилка калеп, наближаваше полунощ.
- Ндааа – провлече той, бутна стола назад и, олюлявайки се, започна да кръстосва терасата. – Интересно, даже много интересно! Сега въпросът е какво, Пош да ме тръшне дано, трябва да правя...
След като няколко пъти обиколи терасата, отново седна и, установил, че няма калеп, понечи да поръча на Гамея да му донесе още. В последния момент обаче се отказа.
Нека първо да помисля – каза си.
Имаше, значи, две донесения – разсъждаваше той. – Едното – с източник някой си Пурни Амета, който уж бил таен агент при личната гвардия на Зинган, а другото – от отчаян гладник за зурп, който, когато ми заяви, че въпросният Пурни Амета всъщност бил някой си Кеган Ведека, който пък, от своя страна, бил предводител на бунтовническата организация „Кумларите от Цингали”, се държеше толкова естествено, че ми е почти невъзможно да повярвам, че играе... Велики Пош, та нима не виждах, че трепери от глад за зурп, какъвто вероятно вече не му е останал!
Да допуснем – продължаваше размишленията си началникът на градската стража, като отново стана и се опря о парапета на терасата, - та да допуснем, значи, че информацията от тоя Пурни Амета е вярна. Ако е така и ако броят на бунтовниците, които щели да се събират на Зумбарските възвишения, наистина не е много над 300, 500 от най-добре обучените ми хора биха били достатъчни, за да се справят с червеите. Ако обаче Пурни Амета действително е бунтовническият предводител Кеган Ведека и ако, както ми казва тоя Чешан – Ама че шибано име!, - сборището им щяло да се състои на Ирмидан, ще ми останат още 2000 добре обучени бойци, с които сам бих могъл да се отправя към това място.
Все пак – тръсна глава Гавеир, взимайки решение, - все пак винаги съм разчитал първо на интуицията си, която много рядко ме е подвеждала, и после на всичко останало. Така ще сторя и сега. Да – въодушеви се, потривайки доволно ръце. – Ще приема, че сборището все пак ще се състои на Ирмидан, а не на Зумбарските възвишения и затова ще взема лично участие именно в ирмиданската операция. В същото време ще пратя достатъчно бойци и на Зумбарските възвишения...
Ако обаче – сепна се, – ако, при положение, че одевешният ми посетител казва истината, разбира се, та ако сигналът, донесен ми пряко от канцеларията на Йенет-Ламот, Пош да ги тръшне и двамата дано, е фалшив, дали не би било целесъобразно да се поразровя около тях двамата? И дали, ако го сторя, няма да се добера до нещо, което вони много повече, отколкото изобщо някой в киртската администрация някога е предполагал!!!...
Няма значение обаче – седна отново. – Важното е, че, ако някаква бунтовническа групировка действително съществува – нека допуснем все пак, че е възможно и двете съобщения за утревечершното събрание на такава да са фалшиви, - лидерите й, сиреч най-големите червеи, ще паднат в ръчичките ми!
Взел решението си относно утревечершните си действия, Гавеир рязко дръпна шнура и се облегна в стола. Гамея се появи след броени секунди:
- Още една бутилка калеп, миличка, и ми доведи затворника Руфим! – нареди господарят й и си представи нежните, почти момчешки черти на младежа.
Не – реши, - Руфим, скъпи, няма да те убивам сега – поне не още. Задникът ти е толкова прекрасен, че, ако се държиш както подобава, разбира се, може и да склоня да те направя свой любовник!
Спущено на 29 август 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XIV.