Книга първа, част трета, глава XVII – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Нещо ще се случи – нещо страшно и неизбежно като смъртта. Ала какво точно? Киртът само може да подозира, но и го предусеща. Далеч преди да се събуди в утринта преди рулетката на Пош жребият вече е хвърлен и няма връщане назад. Залозите са направени и, естествено, нямат нищо общо със самата рулетка...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава XVII – Взривената рулетка
Умиращ в жертва ще се пренесе! Огън рулетката ще помете! Отровата ще вземе свойта дан! А бившият отново кирт ще стане! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 9954
1. Последният изгрев на кирта
Ейохи Тамрал отвори очи и в първия момент не успя да установи къде се намира. Светът обаче постепенно дойде на фокус и той си припомни, че някога, сякаш преди цели стоциклия, в един невероятно горещ следобед бе заспал в своето легло в дома си във Фиртуш.
Странно – мярна се във все още помътеното му от съня съзнание, - струва ми се доста по-прохладно в сравнение с времето, когато съм заспал!
И тогава, поглеждайки навън, установи, че е сутрин. Прозорецът му гледаше на изток и през него, тъкмо в този момент, измежду стволовете на дърветата в двора му се процеждаха лъчите на изгряващото слънце.
Той с мъка се надигна. Отначало не успя да осмисли промяната. Чувстваше се някак по-различен в сравнение с времето – явно предния ден, - когато бе заспал, ала все още не успяваше да формулира разликата.
Постоя няколко секунди полуизлегнат в леглото си, след което, разтърсен от пристъп на суха кашлица, се изправи на крака и се затътри към прозореца. Облакъти се на рамката и се загледа в пробуждащия се свят.
И тогава му просветна. Всъщност – даде си сметка – разликите в сравнение с предния ден бяха две:
Той постоя малко до прозореца, вдишвайки на едри глътки все още поносимо топлия утринен въздух със сякаш раздраните си от кашлицата болящи го гърди. Сетне с бавни, несигурни крачки, пресече стаята и през до болка познатия му лабиринт от коридори се запъти към кухнята. Докато се придвижваше по тях, внезапно го бодна някакво странно предчувствие, ала дори и то не можеше да пробие през тънката прозрачна ципа, отделяща го от целия останал свят.
Фейда вече бе станала. Когато влезе в кухнята, тя вдигна глава от книгата, която четеше, и очите й блеснаха:
- Днес май си по-добре, а? – попита с плаха надежда.
Той мълчаливо кимна, настанявайки се на малкото канапе до нея:
- Каза ли на прислугата да ми приготвят официалното облекло? – осведоми се с някак безучастен тон, който внезапно я притесни. Тя остави книгата и го изгледа внимателно:
- Наистина ли си по-добре?
- Да, да – разсеяно кимна отново той, сетне стана, отиде до масата, взе почти пълната кана с доста попретоплена, налята от кладенеца в двора още миналата вечер вода и я изпразни на дълги, жадни глътки.
- Ей сега ще кажа на Фелби да отиде да налее още – оживи се Фейда. – Защо не ми каза, че си толкова жаден? – При това тя рязко стана и се запъти към коридора. Тамрал я спря с ръка, от допира на която жена му потръпна:
Велики Пош! – уплашено възкликна в себе си тя. – Колко суха и гореща е кожата му! Пази го, о, Велики Пош, умолявам те, пази го!!!
- Недей, няма нужда! – настоя киртът. – Вече утолих жаждата си. Та... – за миг погледът му стана празен, след това обаче отново се фокусира върху нея... – та, значи, питах те за офиц...
- Готови са, разбира се! – загрижено отвърна тя, прекъсвайки го. – Нима си се съмнявал, че мога да забравя нещо толкова важно!
- Не, разбира се, миличко! – обгърна раменете й той. – Благодаря ти, че бе до мен през всичките тия цикли!
- Велики Пош! – ядно отмахна от раменете си ръката му тя и го изгледа възмутено и вече уплашена не на шега. – Какви са тия глупости, Йохи! Плашиш ме! Сякаш отиваш не на рулетка на Пош, която просто ще сложи край на киртството ти, а на...
Фейда не посмя да завърши изречението, ала неизреченото увисна помежду им и го сепна:
Странното предчувствие одеве, в коридора! – сети се Тамрал.
В следния миг обаче това едва пробило мъглата на тазсутрешното му безразличие смътно предусещане безследно се стопи и той се видя как отстъпва крачка-две по-далеч от възмутената си съпруга.
Точно тогава го връхлетя извънредно силен и сякаш безкраен пристъп от суха, раздираща гърдите му кашлица. Привит одве, той за миг мярна в коридора силуета на възрастната прислужница Фелби, която носеше подноса със закуската им, след което, все така силно приведен от жестокото бухане, почти изхвърча от стаята, отправяйки се към тоалетната:
Велики Пош! – някак вяло и далечно проблесна в безкрайно умореното му въпреки дългия сън съзнание. - И преди е било зле, но мисля, че сега ще има много кръв!
Лъжеше се – едва няколко капки, които само за секунда-две бяха отмити от дъното на умивалника от дебелата струя вода от казана над него. Въпреки това сегашният пристъп – със свито сърце реши той – бе доста по-тежък от предишните. Преди след изхрачването на кръв болката в гърдите му намаляваше, а сега не само че не констатираше признаци на затихването й, но и тя, пък макар и едва забележимо, се бе усилила, превръщайки се в подкосяваща нозете му тежест!
* * *
Закусваха мълчаливо. От време на време обменяха незначителни реплики, чийто смисъл Тамрал дори и не опитваше да разбере. Най-сетне, след като приключиха със закуската и минаха на чашите димящ черен филех, Фейда се осмели да се поинтересува:
- Страховете ти... – хвърли тревожен поглед наоколо тя, за да се увери, че са сами... – Още ли продължават да те мъчат?
Очевидно схванал неизреченото във въпроса й, той за момент се замисли, сетне едва чуто отрони:
- Ще говорим после, когато всичко приключи.
- А Фалет? – притеснено го изгледа тя. – Знам, че на Бала – явно имаше предвид великия съветник от Кортис Балабош – може да се разчита, но...
- Може би е по-добре, че не е тук – все така тихо я успокои (А може би разтревожи?) киртът. – Бала е сред най-доверените ми хора и ще направи всичко възможно да я предпази, ако...
Не довърши, ала неизреченото от него насити със страх настъпилата тягостна тишина след това.
- Моля те, Йохи, кажи ми, какво страшно нещо предполагаш, че може да се случи днес, на рулетката или непосредствено след нея? – настойчиво го изгледа Фейда.
- Да се надяваме, че нищо такова няма да стане – отклони въпроса й той, допи филеха си и стана. Време беше. Трябваше да се облича и да тръгва към сградата на Съвета. Сигурно повечето от останалите велики съветници вече бяха там. Последен, разбира се, щеше да дойде Гарбол, пазителят на рулетката – вероятно чак към обяд, когато церемонията по посочването на новия кирт от великия хаос трябваше – не, щеше, в продължение на хиляди, а вероятно и на много повече цикли бе било така и нямаше абсолютно никаква причина това да се променя – да започне...
* * *
Когато Тамрал се озова пред файтона, който трябваше да го откара в сградата на Съвета на двадесет и четирите, минаваше 9 и слънцето вече започваше жестоко да препича. Преди да се качи, той се обърна към дошлата да го изпрати Фейда, поколеба се за миг, сетне разтвори ръце и силно я прегърна. При това го прониза смразяващото предчувствие, че никога вече няма да я види!
Държа я в прегръдките си в продължение на няколко секунди, след което, пресечен от нов – и за щастие кратък – пристъп от суха кашлица, внезапно я пусна и се качи в колата.
- Довиждане, Фей! – опита да се усмихне, ала вместо това лицето му се изкриви в непонятна и някак притеснена гримаса. Изплашена от изражението му, тя понечи да го попита дали е добре, ала точно в този миг кочияшът пришпори конете и файтонът се понесе по окъпаните от жаркото утринно слънце фиртушки улици.
Тамрал обърна поглед назад и продължи да гледа към махащата му Фейда чак докато тя се изгуби в далечината. Сетне, разтърсен от нов пристъп на кашлица, опита да се съсредоточи върху непосредствено предстоящото. Накрая, след като все не успяваше да го стори, победен от внезапно сковала сетивата му умора, се облегна в седалката. И точно тогава разбра. Дори не се и уплаши от това бягащо му цяла сутрин прозрение. То дойде някак естествено – като изгрева, като дъжда, като вятъра, като всичко в заобикалящата го природа. Бе разбрал, че днес ще умре – независимо как и кога точно, ала, сигурен бе, не по-малко сигурен от факта, че в момента се носи към сградата на Съвета на двадесет и четирите, да, бе неумолимо, непредотвратимо и абсолютно сигурен, - че ще е точно днес...
И странно – това прозрение, вместо да го разтревожи, някак го успокои. Той почувства, че му олеква, че всичките грижи, които го бяха занимавали през последните дялове - и дори цикли, - се разпръсват, пометени от урагана на това страшно осъзнаване!
2. Подменената стража
Няколко часа по-рано, някъде между 3 и 4 след полунощ, във времето, когато мракът бе най-плътен, а топлият нощен въздух – най-поносим, леко почукване изтръгна началника на стражата на сградата на Съвета на двадесет и четирите Фидур Мас от мимолетната му дрямка.
Велики Пош, какво пък сега! – раздразнено се надигна той от неудобния стол, на който бе седнал. – Сигурно пак нещо незначително, което според тях (явно имаше предвид подчинените си) непременно трябва да се провери!
Не – реши след кратко колебание, - ще се направя, че не съм чул, пък дано...
В този момент почукването се повтори, ала вече по-настойчиво, заставящо да му се обърне внимание.
- Да? – извика Мас. – Влез!
Вратата се отвори и в рамката й застана нечий силует, чиято принадлежност в първия момент той не успя да установи. Вгледа се внимателно. Пак същото!
Да ме вземе Пош! – разгневи се на себе си. – Как може да съм изкуфял дотолкова, че да не позная някого от собствените си подчинени!!!
- Търся Фидур Мас – каза непознатият.
- Аз съм – почти троснато го осведоми началникът на стражата на Съвета на двадесет и четирите. – Какво има?
При това Мас сега вече със сигурност си даде сметка, че не познава застаналия в рамката на вратата човек.
- Не ви познавам – изрече мислите си. – А това означава – фиксира го с възможно най-строгия поглед, който успя да докара, - че изобщо не би трябвало да е възможно да сте тук...
- Необходимо е да съм тук, затова ме пуснаха – меко, ала властно пресече тирадата му непознатият, подавайки му ръка. След кратко колебание Мас я пое.
- Казвам се Состел Баншар и идвам от името на великия Гарбол – заяви онзи, вадейки от джоба си със свободната си лява ръка някаква хартийка. Сетне му я подаде и зачака.
Мас я пое и отиде до светилника. Подсили пламъка, разгърна сгънатия на четири лист и прочете следното:
По заповед на Гарбол, по негово киртско благоволение пазител на рулетката на Пош, на началника на стражата на сградата на Съвета на двадесет и четирите се нарежда да изпълни указанията на приносителя на това писмо.
Следваше подписът на самия Гарбол и печатът на канцеларията му.
- Е, и? – осведоми се Мас, обръщайки се към застаналия насред малката му стаичка Баншар. – Какво се предполага, че трябва да направя?
- Не се предполага – стрелна го с твърд поглед онзи. – Просто трябва да го направите! Трябва да освободите сградата на Съвета и да се присъедините към стражата на градските стени.
- Какво?! – не повярва на ушите си Мас. – Значи почтеният ти господар, великият Гарбол, настоява да напусна поста си?!
- Точно така – потвърди Баншар. – При това възможно най-бързо.
- И защо, ако смея да запитам, се налага да го сторя? – недоумяваше Мас.
- Нямам указания да отговарям на подобни въпроси – сряза го Баншар. – Предавам ви онова, което Гарбол ми нареди да ви кажа. При това – той погледна часовника си – всичко трябва да стане в рамките на не повече от час, считано от този момент.
- Няма как – почти се разсмя Мас, хвърляйки отново поглед към странното писмо. – Трябва да получа разрешението на Тамрал.
- Извинявайте – улови и задържа погледа му непознатият, - но може ли да ви задам един въпрос?
- Питайте – съгласи се изглеждащият непреклонен Мас.
- От колко време сте началник на стражата на тази сграда?
- От четиринадесет цикли, още от времето, когато великият Гуфо...
- Тогава би трябвало да сте детайлно запознат с правилата, засягащи охраната на пазителя на рулетката – предположи онзи, прекъсвайки го.
- И на мен така ми се струва – стана язвителен Мас.
- В такъв случай не може да не знаете, че по време на престоя си тук пазителят има право да подменя киртската стража на сградата на Съвета със своя – кротко каза Баншар.
Велики Пош, така е! – мислено потвърди Мас. – Разбира се, че е така, но в дън земя да потъна дано, ако някога досега изобщо е било правено! Или поне на мен не ми е известно да е било правено.
- Въпреки това става въпрос за прецедент – не отстъпваше началникът на стражата на Съвета на двадесет и четирите – и едва ли бихте имал нещо против да уведомя кирта преди да изпълня несъмнено непротиворечащите на правилника ваши заповеди...
Велики Пош! – подсмихна се вътрешно Баншар. – Неотстъпчиво говедо! Добре че Гарбол предвиди и възможността да ми бъде отказано въпреки правилника! И добре че е Гайо, един от най-приближените съветници на Тамрал – мислено добави той. – Наистина брилянтна работа, що се отнася до подправянето на подписа на кирта и на печата на канцеларията му! И самият Тамрал не би се усъмнил, че са истински!
Жалко, че след като всичко приключи, ще трябва да се лишим от услугите на Гайо! – продължи мислите си, докато вадеше от джоба си друг лист. – Велики Пош, наистина е твърде жалко! Та дори да бе само това, че успя да отрови господаря си, Гарбол би трябвало да му закачи медал! Животът обаче – заключи – не е справедлив и всички, разбира се, трябва много, извънредно много да внимаваме в отношенията си с вишестоящите!!!...
Баншар подаде и втората хартийка на домакина си, който на свой ред повтори процедурата от преди малко. Застанал до светилника, с някаква неопределена, ала ясно осезаема тревога, Мас прочете:
Съгласявам се при престоя си във Фиртуш по време на рулетката на Пош пазителят й, великият Гарбол, да се разпорежда от мое име с градската стража и с предназначената да охранява сградата на Съвета на двадесет и четирите такава.
Подписът на Тамрал и печатът на канцеларията му бяха от преди само малко повече от дял и, Велики Пош, бяха истински, трябваше да признае Мас.
Той върна и двете писма на Баншар. Сетне, след още миг колебание, капитулира:
- Ще бъде изпълнено, ваше сиятелство – изрече почтително и се поклони...
* * *
Операцията приключи не с лед час, както Баншар бе наредил на Мас, а след малко повече от час и половина. На зазоряване обаче всичко бе свършило. В сградата на Съвета на двадесет и четирите вече нямаше нито един от назначените да я охраняват стражи. Мястото им бе заето от деветдесет и един отлично обучени бойци, контролирани от Баншар.
Малко повече от 20 минути след края на операцията по подмяната на стражата на сградата на Съвета Мартул нахлу с гръм и трясък в стаята на началника й, в която Баншар тъкмо бе приседнал да си поотдъхне, примижавайки от ефекта на малкото – много по-малко от фишек – зурп, който си бе позволил при очакването на един наистина изключително напрегнат ден.
- Поздравления, Сос! – стисна ръката му великият съветник от Медара. – Идеално замислено и перфектно изпълнено!
Изплувайки постепенно от света на зурпа, Баншар се насили да се усмихне:
- За изпълнението можеш да ме поздравиш, но не и за замисъла – скромно уточни той. – Последният, както прекрасно знаеш, е по идея на...
- Шшшт! – с властен жест го прекъсна Мартул. – Не смей да произнасяш това име – поне не и докато... – Не посмял да довърши, той хвърли поглед към притворената врата на стаята, сетне я бутна да се затвори и все така шепнешком продължи наставнически: - Знаеш, че в леговището на врага и стените имат уши!
- Не мисля, че има кой-знае каква опасност да бъдем чути от неподходящи уши, но щом така си по-спокоен... – сви рамене Баншар, вдигна краката си и ги просна на една табуретка в близост до стола, на който бе седнал.
- Аз ще подремна – прозина се. – Съветвам те да сториш същото и ти. Предстои ни доста напрегнат ден. В тази стая – при това той се огледа – има достатъчно столове и табуретки, та да можеш да отмориш и тук...
- Не, благодаря! – учтиво отказа великият съветник, насочвайки се към вратата. – Мисля, че ще отида в Калеп и зурп за едно питие.
- Както искаш – настани се още по-удобно Баншар. – Гледай само да не закъснееш!
- Знам по-добре от теб – засегна се Мартул. – Та нали аз, а не ти, съм велик съветник!
Сетне напусна стаята.
Унасяйки се, Баншар едва доловимо се подсмихна:
Да, велик съветник си, драги ми Мартул. Ако обаче продължаваш да си все така усърден, както сега, нищо чудно вишестоящите – при това точно тези вишестоящи, на които така раболепно служиш, - да ти вземат главата по съвсем същия начин, по който сега чрез теб се готвят да търкулнат тази на Тамрал!
Спущено на 7 ноември 2014. Точно след седмица очаквайте части 3 и 4 на глава XVII.