Книга първа, част трета, глава XVII – 3 и 4
Тъпанар Дрънкар: Няма как да не признаем, че постъпката на Мелех спрямо Немтас Тайри е прагматична – и без това умира, поне смъртта му да послужи за нещо! До утринта в деня на рулетката и Балабош умира... – ала от тревога! Не само изчезването на Фалет е проблемът му, разбира се. Далеч по-същественото му притеснение е свързано с важна вест, която очаква в часовете преди да се сдобие с най-голямата власт на Тингано, а оттук – и на цялата планета...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Обреченият
Немтас Тайри умираше от блатна треска. Ето и сега, въпреки извънредно топлата нощ, тялото му се обливаше в кисела студена пот, а студът сякаш се бе загнездил в костите му и, каквото и да правеше, не можеше да го смекчи поне малко, поне за миг!
Знаеше, че ако не бе възложената му задача за днес, вероятно би умрял след дял. Велики Пош, не бе изключено мъчението да би продължило дори два, та даже три или повече дяла!
Той обаче щеше да живее още няколко часа и, което бе единственото хубаво нещо в тая противна история, щеше да умре като мъченик!
Спомените му го върнаха към слънцето, когато явно се бе заразил. В качеството си на един от бунтовниците от Тимру – отвратителна блатиста местност в южна Медара – бе принуден често, както впрочем и всичките му съратници, както, Велики Пош, също както и самият им предводител, великия Мелех, да минава през най-мочурливите клоаки на това тресавище... И, както се бе случвало многократно преди с негови сподвижници, лепна блатната треска. Вероятно го бе ужилило някое насекомо – нямаше представа, - ала една вечер, тъкмо след като бе преминал през едно от тези блатисти места, треската го връхлетя. Бе внезапна и силна и цяла седмица не успя да потегли от странноприемницата, в която се бе настанил.
Сетне, когато малко му просветна, се върна в щаба, ала още по пътя нов пристъп на треска го повали и той едва успя да се добере до селцето, в което в момента пребиваваха Мелех и останалите ръководители на организацията.
Оказа се, че самият Мелех отсъства. Немтас Тайри, както се полагаше, бе настанен удобно и започнаха да му дават всички цярове, за които се предполагаше, че лекуват блатна треска. Не и неговата обаче – тя не само че не отслабваше, но и с всяко изминало слънце пристъпите й ставаха все по-свирепи. Вярно, някои се оправяха, ала други – повечето – не и той постепенно свикна с мисълта, че ще е от последните...
Преди осем слънца при него и при другите настанени заедно с него болни от блатна треска дойде самият Мелех. Другите двама бяха настанени по-отскоро – единият от четири, а другият – едва от две слънца – и – поне засега – изглеждаше, че имат шансове. Не и той обаче.
Явно схванал положението веднага, Мелех поиска да говори с него насаме. Изнесоха другите двама и предводителят им, след няколко встъпителни думи, с които изрази съжалението си за тежкото му състояние, поде:
- А сега, Нем, ще те помоля за нещо и предварително ти заявявам, че тази молба ме изпълва с почти непоносим срам!
Странно! – тъжно се бе подсмихнал болният в замъглените си от треската мисли. – Какво ли може да иска от мен, какво ли, което, както твърди, го било карало да се срамува!
- Не разбирам, велики! – бе изгъгнал Тайри. – Аз съм само един безименен член на организацията, който съжалява единствено за това, че вече – поне към този момент – не може да й служи!
- Можеш, Нем, можеш! – тежко бе въздъхнал Мелех. – Можеш и точно в това е проблемът!...
* * *
Така бе започнало всичко. Немтас Тайри бе приел предложението на предводителя им и – поне засега – нито за миг не бе съжалил, че го е сторил. Бе на 34 цикли, без семейство и с треска, която по всичко изглеждаше, че за много по-малко от половин цикъл със сигурност ще го вкара в гроба. Ето защо изобщо не бе изненадващо, че бе приел да жертва живота си в името на великата кауза...
* * *
Мелех дойде на зазоряване. Бе времето, когато обикновено пристъпите на треската му бяха особено силни. Така бе и сега. Тайри успя да познае предводителя на бунтовниците от Тимру въпреки насажденото му лице, ала нямаше енергия да се заинтересува от причините за тази му дегизировка.
- М-м-мол-л-ля, в-в-велики... – процеди през тракащите си от треската зъби той, - м-м-мол-л-ля з-з-за с-с-съв-в-вс-с-сем-м-м м-м-малк-к-ко з-з-зур-р-рп!!!
Мелех се смили. След като изчака ефектът от зурпа да премине, той приседна до Тайри и поде:
- Ще застанеш от източната страна, точно до седмата колона, като се броят от север на юг.
Тайри кимна.
- Когато дойде времето – сиреч точно в 12 на обяд – ще се наведеш и ще видиш из под колоната да се подава на около 3-4 тандрома дебела връв – продължи наставленията си предводителят на бунтовниците от Тимру. – Ще драснеш с това – при тези си думи подхвърли на Тайри едно огниво, което последният стисна в отслабналия си треперещ юмрук – и ще поднесеш огънчето към връвта. Трябва да видиш, че тя пламва. Това е всичко...
- А з-з-зур-р-рпът? – с обречена надежда в очите се осведоми болният, при което сърцето на Мелех се сви от почти непоносима жал. Той отвърна глава настрани – Велики Пош, не искаше, не, не можеше да издържи да гледа повече това лице, тези очи, животът в които се крепеше само и единствено на очаквания фишек зурп в последните минута-две от живота му!
- Ето ти го и него – глухо каза предводителят на бунтовниците от Тимру, подавайки му желаното. – Тайри го пое в празната си ръка и силно – доколкото изобщо му бе останала сила, разбира се – го стисна, сякаш имаше опасност някой да му го отмъкне.
– И помни! – насили се да изрече Мелех. – Поеми зурпа едва когато се увериш, че пламъчето от огнивото е близнало връвта!
- Д-д-а, в-в-вел-л-лик-к-ки! – с едва ли не щастливо изражение върху бледото си, почти смъртно бяло лице, се отзова Тайри. – Б-б-бл-л-лаг-г-годар-р-ря, в-в-велик-к-ки! – промълви през тракащите си от треската зъби. – М-м-мног-г-го б-б-благ-г-год-д-дар-р-я! Б-б-благ-г-год-д-дар-р-я з-з-за в-в-вс-с-сич-ч-чк-к-ко!!!
Мелех стана. Повече не можеше да понася благодарностите на този обречен. Да, знаеше, че му дължи толкова много, едва ли не всичко, но просто не можеше! Затова, промълвил и той към него някакви думи за благодарност, почти избяга от стаята, а сетне и от къщата на местния член на организацията, в която бе настанен за предстоящата операция болният.
Излязъл на чист въздух, Мелех не успя да се освести цели няколко минути, които му се сториха дълги като вечност. Накрая тръсна глава и, загледан във все по-ярко светлеещото зарево на настъпващия ден, побърза да се върне при Тинто и при останалите, които сега трябваше да измъкне от този град, обречен – ако всичко вървеше по план – само след броени часове да стане епицентър на най-ужасяващия огнен ад, който изобщо човешка ръка бе в състояние да причини!
4. Дългоочакваното потвърждение
Тази нощ Балабош така и не успя да заспи. Треската от почти настъпващото негово, на някогашния беден търговец-контрабандист киртство, почти го подлудяваше.
Най-сетне се зазори, а след това и огромната червеникава топка на слънцето изплува на хоризонта.
Той реши преди да тръгне за сградата на Съвета да изпие един калеп – ей така, за успокояване на нервите, - въпреки че се съмняваше да подейства, въпреки че се съмняваше да подейства каквото и да било.
Дръпна шнура над пейката в градинската си беседка, на която се бе настанил и почти незабавно по пътеката откъм огромната му триетажна къща тук, във Фиртуш, се зададе млада бяла девойка, очевидно от Варвария. Когато застана пред него, момичето направи дълбок поклон и зачака заповедите му.
- Чаша калеп, Зефи! – нареди й, припомняйки си името й.
Момичето стори още един поклон и понечи да се отдалечи, ала Балабош протегна ръка и я задържа. Сетне я притегли към себе си, потърси устните й и жестоко впи своите в тях, като ги разкървави със зъби. Тя стоически издържа дивашката целувка на господаря си, сетне отправи към него въпросителен поглед.
- Да, сега вече можеш да тръгваш – освободи я той, первайки я с нокът по носа – перване, от което чак главата я заболя, ушите й забучаха и й се зави свят. Девойката обаче не показа – поне се постара да не покаже – колко много я е заболяло, а с високо вдигната глава побърза да се отдалечи...
* * *
Няколко минути по-късно, с чаша калеп в ръка, Балабош се разхождаше из алеите в градината си, негодувайки срещу времето:
- Велики Пош! – просъска едва чуто, ала извънредно злобно. – Какъв е тоя проклет фиртушки климат!
За него обаче не климатът бе важен сега – пък и когато и да било друг път. Сега го занимаваха въпроси от съвсем друго естество – въпроси, пряко свързани с единственото, което го бе интересувало през целия му живот, а именно – с властта!
Имаше само две дребни нещица, които го глождеха отвътре и дори броени часове, едва 3-4 часа преди влизането му в правомощията на кирт на цял Тингано – Велики Пош, именно на кирт на цял Тингано!, така и не можеше да повярва, - продължаваха да не му дават покой. Единият проблем – по-маловажният – бе Фалет. Макар вероятността да бе била отвлечена за откуп да бе повече от нищожна, такава все пак съществуваше и докато я имаше, сигурността му нямаше как да е стопроцентова!
Фалет обаче – самовнушаваше си, докато изпразваше чашата си с калеп – бе дребен проблем. По-затормозяващ бе другият, далеч по-значимият – а именно, че откак бе изпратил Амел Рапинда при Гарбол тръпнеше в очакване на отговора от пазителя на рулетката, който слугата на последния трябваше да му донесе. Е, да, всичко бе подработено, разбира се. В играта бяха замесени прекалено важни фактори, та да се допусне сериозно, че точно старият хлъзгав Гарбол ще се окаже фигура, способна – а още по-малко пък желаеща – да тури прът в спиците на колелото им. И все пак... Все пак докато не получеше отговор – а такъв най-вероятно нямаше да има чак до самата рулетка, - Балабош нямаше да е напълно спокоен за киртското си бъдеще. Жалко, много жалко наистина, че нямаше право да се свърже с Гарбол. Всяко подозрение, че е контактувал с него преди рулетката без знанието на останалите си колеги, излагаше целия му план на опасността от провал, тъй като другите велики съветници не биха се поколебали да оспорят евентуалното му избиране за кирт под претекста, че е могъл да подкупи пазителя на рулетката. И обстоятелството, че досега не се бе случвало – или поне не му бе известно да се е случвало – такова нещо никак, ама никак не го успокояваше. За съжаление и в случая, както в много други, важеше старата изпитана максима:
Винаги има първи път...
Тъкмо докато в главата му се мътеха тези мисли, Балабош видя по пътеката да се приближава същото това момиче – Зефра, - което му бе донесло калепа.
Интересно – каза си. – Защо ли се е забързала така?
При това в сърцето го бодна някаква тръпка на страх:
Велики Пош, да не би все пак нещо да се е объркало, колкото и невъзможно да ми се струва това! – запита се, бързайки да пресрещне момичето:
- Какво има, Зефи? – с трудно сдържано нетърпение се осведоми той.
- Вън – при това тя кимна към дворната врата от другата страна на къщата – има един човек, който настоява на всяка цена да говори с вас.
Балабош с перверзно задоволство забеляза, че устните й са подути от одевешната му целувка. Сега обаче не му бе до целувки.
- А представи ли се? – фиксира я с жестоките си очи той.
- Не, господарю – врътна глава девойката. – Каза само да ви предам, че трябвало да ви извести относно някакъв си отговор.
При тези й думи в сърцето на великия съветник от Кортис трепна нещо, ала той не си позволи да се надява – все още не.
- Добре – изтътна с едва овладян от вълнение глас. – Покани го!
При това се огледа и със задоволство установи, че нито един от скритите в градината двадесетина негови телохранители не се вижда.
- И, Зефи – добави, възпирайки я, - сервирай ни по чаша калеп!
* * *
Бе Рапинда, Велики Пош, бе Рапинда! Балабош обаче положи усилия вълнението му да не проличи:
Ами ако сега ми каже, че нещо в цялата тая дяволска работа дяволски се е объркало! – стрелна се в помътеното му от очакването на непосредствено предстоящата рулетка съзнание, докато онзи приближаваше по пътеката, воден от Зефра, която, между временно, носеше и исканата бутилка калеп с две чаши.
- Здравей, Амел! – надигна се от пейката Балабош и посочи към отсрещната пейка, в която гостът му побърза да се настани, след като се здрависа с него.
Между временно Зефра бе взела мръсната чаша на господаря си и бе напълнила почти до ръба двете чаши, които току-що бе донесла.
- Здравейте, велики съветнико Балабош! – поклони се Рапинда преди да седне.
- Разбирам, че много сте искал да ме видите – с едва сдържано нетърпение поде Балабош, когато Зефра се отдалечи.
- Допускам, че вашето желание да ме видите е не по-малко – самодоволно отбеляза новодошлият, при което Балабош кипна вътрешно:
Ах, гнидо такава! Нека само да мине тая проклета рулетка и ще ти покажа къде ти е мястото! Да знаеш само как ще ти покажа!!!
Външно обаче приветливо се усмихна:
- Да пием за бъдещето на нашата, тинганианската цивилизация!
Двамата вдигнаха чаши, сблъскаха ги с тих звън, сетне отпиха и за миг помежду им се възцари мълчание, което пръв наруши Рапинда:
- Нося ви послание от общия ни познат – при това той предпазливо се огледа. Балабош обаче мълчеше, отказвайки да го улесни. – Та той... – Рапинда отново се прекъсна, сетне го изрече... – той каза да ви предам, че топчето е подсигурено...
Сякаш камък падна от сърцето на Балабош, ала той опита това да не проличи по изражението на лицето му. Вече не слушаше Рапинда. Онзи просто нямаше повече какво да му каже. Въпреки това – ей така, за всеки случай – се осведоми:
- А случайно нашият общ познат да праща по теб нещо писмено?
- Не, велики съветнико – врътна глава Рапинда, като отпи от калепа си. – Само думите, че топчето е подсигурено...
Повторил посланието, внезапно се прекъсна:
- Хубаво момиче – каза, като явно имаше предвид Зефра.
- Всичките ми робини са красиви – хладно го осведоми Балабош. При това в този миг му хрумна как може още сега да започне отмъщението си срещу тоя пикльо Рапинда. – И аз признавам обаче, че Зефи е красива по странен, неустоим начин. Но ако ме питаш как можеш да я имаш – той спря за миг, за да се увери по проблесналото в очите на госта му пламъче, че е на прав път..., - та, ако ме питаш това, със съжаление трябва да те разочаровам. Сдобих се с нея наскоро и едва ли ще мине по-малко от цикъл, преди да й се наситя. Е, след това бих могъл да склоня да ти я отстъпя... – на разумна цена, разбира се!
Със задоволство забеляза как пламъчето в очите на Рапинда угасва. За сметка на това обаче неговият собствен поглед, въпреки изпития филех, бе ясен – ясен като бъдещето му на владетел на тоя континент, в което, даде си сметка, повярва напълно едва сега, едва след като Гарбол чрез глупавото оръдие, което в момента седеше срещу него и пиеше калепа му, бе потвърдил, че именно неговото – на Балабош - топче в кристалната сфера неминуемо ще се окаже печелившото.
Спущено на 14 ноември 2014. Точно след седмица очаквайте част 5 на глава XVII.