Книга втора, част първа, глава I – 5
Тъпанар Дрънкар: Сред трясъка и мълниите на прииждащата буря Чилда прави важно откритие. Нар не е очарован от това, ала Данжу от самата Чилда – определено. Същото се отнася и за народа й. Дали е така и с кривоглавия в първите редици на тълпата?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
5. Чилда излиза на сцената
Чил и Нар крачеха прегърнати в прохладната привечер на 27 тарбун. Небето бе натежало от облаци, а боровете около тях шумяха под напора на внезапно усилилия се вятър.
- Да се прибираме, Чил? – предложи той.
- Съмнявам се да завали преди по-малко от час – меко възрази тя.
- Знам, че се притесняваш за случващото се долу – при това той неопределено махна с ръка по посока на Клендайл. – Утре ще сляза да се поослушам, и без това имаме нужда от продукти. Не съм пазарувал цели 17 слънца...
- Няма нужда, Нар – едва чуто въздъхна тя. – Няма нужда да се ослушваш. Той – явно имаше предвид Дрондис – ми каза, че някой ще се качи да ме уведоми.
- Тогава? – изгледа я с обич той. – В такъв случай какво те мъчи, Чил?
- Знаеш какво – загадъчно се усмихна тя, решавайки да мине направо към въпроса. – Носиш ли?
- Зурп ли? – глухо се осведоми той, отклонил поглед към превиваните от вятъра борове.
- Каза, че при слизането ни в Клендайл за срещата ми с... е, с Дрондис - поколеба се тя за определението (от въпросната среща нататък избягваше да го нарича чичо ери) – ще набавиш...
Настъпи моментно мълчание, в което нейде в далечината изтрополя гръмотевица.
- Сигурна ли си? – плахо се осведоми той, нарушавайки го.
- Няма от какво да се боиш, Нар – увери го тя, като свали ръката си от рамото му и стисна дланта му.
- Тук ли? – с не дотам уверен глас запита той.
- Да, Нар, тук – твърдо заяви тя. - Ако не го носеше, а съм сигурна, че го носиш, бих те изчакала да отскочиш да го вземеш. Не вярвам да сме се отдалечили от вкъщи на повече от неколкостотин дрома...
Той сви рамене и се усмихна някак тъжно, ала и с лека палавост в очите:
- Колко добре ме познаваш, Чил!
При това бръкна в един от джобовете си, извади нещо, поколеба се за миг, сетне й го подаде.
- И това малко нещо предизвиква всичките... всичките тия странни неща?! – учудено възкликна тя, въртейки между пръстите си натъпкания със зурп фишек.
- Опасно е, Чил – наново опита да я възпре той.
- Знам, Нар – увери го тя. – И сега какво да правя? Да го отворя и да погълна съдържанието ли?
- Не! – ужаси се той. – Не се гълта – просто се изсипва върху езика, при това не повече от 1/3 от съдържанието.
- Цялото, Нар – твърдо заяви тя. – Ще взема пълна доза...
- Но Чил! – разшири очи от уплаха той. – Цялото наистина е прекалено много, можеш да...
- От веднъж нищо няма да ми стане – убедено възрази тя, - а втори път, както многократно ти обещах, няма да има!
- Но защо, Чил? – с треперещ от тревога глас за сетен път опита да я отклони от решението й той. - Защо го правиш?!
- Казах ти, Нар – спокойно отвърна тя, търсейки очите му в мрака. – Щом ще управлявам хора, огромна част от които са зависими от това нещо, трябва да знам точно какво представлява тази им зависимост...
- За да я прихванеш! – не се въздържа да се тросне той.
- Ти решаваш дали да ми имаш доверие или не – не отстъпи от намерението си тя. – Така или иначе ще го сторя и така или иначе... това не ще има никакви последствия за мен..., освен..., е, да, освен проумяването...
За миг помежду им се възцари тишина. Сетне той тежко въздъхна:
- Дано да не грешиш, Чил! Дано да не грешиш, че ще имаш воля да се противопоставиш на ефекта от... – при това с красноречив жест посочи стискащата й фишека зурп ръка.
С тези си думи сякаш бе дал знак за действие, защото тя разтвори дланта си, докопа фунийката с другата ръка и рязко разкъса опаковката. Не бе достатъчно умела и затова разсипа малка част от съдържанието, ала останалото тутакси поднесе към устните си, изсипвайки го върху езика си.
Той я гледаше като хипнотизиран, почти полудял от страх. Не чуваше шума на усилващия се вятър, не долови провлечения тътнеж на наближаващата гръмотевица, не виждаше почернялото от облаци вечерно небе, в което, макар все още далечни, проблясваха мълнии...
Накиселяващо – реши тя. – Не кисело, а накиселяващо – при това съвсем не неприятно...
Още щом докосна езика й, прашецът се разтвори в слюнката и... и започна онова,, което оттук насетне фатално щеше да бележи всичките оставащи слънца от живота й...
Светът стремглаво почна да се раздува и расте – и растеше..., растеше..., растеше... Растеше до главозамайване, до отвъдвселенски размери и, което бе по-важното – Какво ти по-важното, най-важното! – и тя растеше заедно с него!!!
Сетне, някак небрежно, установи другото, чудесното, истинското! Виждаше – при това във всичко: в боровите иглички под краката си, в стволовете на окръжаващите я борове, в ръката си, към която плъзна поглед, дори – О, Велики Пош! – дори в проблесналата нова неочаквано ярка мълния!!!
Светлина в светлината, сянка в сянката, свят в света... и отвъд него..., отвъд всички светове..., отвъд всичко... и нищо!!!
Съсредоточи се върху тази прозрачност вътре в и около нещата. Тя бе светеща, мека, приглушена и същевременно бездънна, безпределна, абсолютна!!!
Сега виждаше всичко, абсолютно всичко във всичките неща на десетки дроми около себе си, независимо че бе тъмно. Дори... – дори виждаше и във вятъра, в първата капка дъжд, кацнала на носа й, в изтътналата почти едновременно с това гръмотевица!!!
Почувства ръката на Нар, която я подхвана:
Нар, излишно, приятелю, излишно и непотребно! Велики Пош, аз би трябвало да държа теб, а не ти – мен!
При това го погледна и...
Видя ли?! Видя! Видя... душата му!!!
Не – даде си сметка тя. – Това не е душата му – не душата му, просто прозрение, сигурност, проникната от фатална яснота сигурност, че той никога...
Ала това след малко – времето неумолимо изтичаше и след съвсем мъничко, най-вероятно след не повече от минутка, светът щеше да почне да се прибира в състоянието на привидност, в което винаги го бе – и, осъзна болезнено – в което винаги оттук насетне, с изключение на този шеметен миг, щеше да го вижда!!!...
Когато ефектът от зурпа почна да отминава, тя установи, че Нар я води по пътеката към станалата и неин дом негова къща, а върху им падат първите едри капки на прииждащия порой. При това внезапно го пусна и го изгледа в упор с все още разфокусираните си от яснотата на зурпа очи и... и се разсмя, разсмя се така безгрижно, така освобождаващо, така истерично, както никога не се бе смяла. Разсмя се така, че той се уплаши да не се е побъркала! Сетне пристъпи към него и силно го прегърна:
- Защо не ми каза, Нар? – хълцайки и хлипайки от смях опита да изрази мислите си тя. – Защо не ми каза, Пош да те вземе, че никога не си опитвал зурп?! Всъщност защо ми каза, че си го опитвал?! Защо така жестоко и в същото време така омайно ме излъга?!!!...
Той остана като треснат:
- Н-н-о Ч-ч-ил...
- Няма нищо, приятелю – потупа го по рамото тя. – Поне опита, нали? Поне опита да ме избавиш от решението да пробвам?! Знаел си, нали, винаги си знаел, че кирт зурп никому не прощава – НИ-КО-МУ!
Не бе въпрос – просто констатация. При това той, свел глава, тъжно се усмихна:
- Сега вече знаеш, нали? Сега вече знаеш защо хората тук... на Тингано...
- Мисля, че почвам да се досещам, Нар – отново го прегърна тя. – Мисля, че знам защо биха сънували кошмари не от, а за зурп...
Сетне потърси устните му и сля своите с тях. Нямаше значение, че едрите капки на прииждащия порой бяха зачестили, че в мрака проблесна мълния, че над главите им изтрещя гръмотевица, че по всяка вероятност не ще успеят да се приберат преди небето да се продъни, стоварвайки цели домари вода точно на мястото, където се намираха сега... Бяха заедно и това бе всичко – абсолютно всичко, цялата Вселена, побрана във вечността на един-единствен миг, на този миг, когато те, двамата, се бяха слели в едно цяло, което в следния миг вече щеше да се е разпаднало, за да не се възстанови никога повече!
* * *
Събудиха се в един заслон в скалите – първо той, сетне тя. Събудиха се почти едновременно всред бученето на пороя и трясъка на разразилите се преди часове, ала – Уви! – все още неотслабващи мълнии. Събудиха се в един свят, в който мигът на сливането им бе отминал също така неусетно, както и бе настъпил малко преди това и в който единственото, за което оставаше място, бе... бъдещето.
То, бъдещето, възвести настъпването си точно в този миг, малко след събуждането им, посредством крясък на кукумявка. Чувайки го, Чил се сепна и наостри слух.
- Той е, мъничката ми – убедено каза Нар, като се надигна от каменното им ложе. Сетне направи фуния с ръце около устата си и в отговор издаде съвсем същия звук – при това толкова пронизително, че почти оглуши Чил.
- Ще разбере ли къде сме? – изгледа го скептично тя.
- Щом са го цанили за вестоносец... – многозначително сви рамене той.
- Тук ли ще чакаме? – потрепери от влагата и студа тя. Той с едно ловко движение свали горната си дреха, която току-що си бе наметнал, и покри с нея раменете й, отбелязвайки очевидното:
- Оттук отговорих на сигнала.
- На теб не ти ли е студено? – понечи да върне дрехата тя.
- Не – възпря я той и залепи целувка на бузата й. – Ако на един планинец му е студено, какво остава за другите?!
- Добре че намерихме този заслон – въздъхна тя, отправяйки поглед към потоците вода, кипящи между камъните под тях.
В този момент проблесна ослепителна мълния, последвана почти веднага от оглушителен трясък. При това тя инстинктивно се сгуши в обятията му. Между временно той бе наострил слух и в следния миг лекичко я отстрани и наново изпрати сигнала.
Този път – само няколко секунди след това – крясъкът на кукумявка дойде от съвсем близо, сякаш от място почти до тях.
- Тук сме – неочаквано се провикна Нар, изправяйки се. Миг след това пред заслона застана някаква сянка, в която Чил веднага позна предишния вестоносец.
- Е? – не се въздържа тя.
- Привет на новата владетелка на Гамбари и велика съветничка от същата барда! – дълбоко се поклони пратеникът. – Поръчано ми е да ви заведа до едно място надолу по поречието на Буйтал... и двамата. Там ще ви чакат, за да ви съпроводят до столицата, където официално, о, господарке моя, ще встъпите в правомощията си...
* * *
Запозна се с Виолар Данжу призори, в една гориста местност надолу по течението на Буйтал, малко над Клендайл.
Бяха изчакали, докато дъждът намаля достатъчно, за да могат да се придвижат до вилата на Нар, от където Чил си взе най-необходимите неща. Сетне, доста след полунощ, под преминалия в ръмеж дъжд се отправиха към мястото на срещата.
Бяха стотина въоръжени до зъби гвардейци, които, още щом пристигнаха, ги обкръжиха в плътен троен кордон, от който се отдели едно малко човече, което пристъпи напред и се срина в краката на Чил.
- Приветствам ви с добре дошла при нас, смирените ви служители, о, господарке на Гамбари! – с видимо вълнение произнесе то. Сетне, явно изчаквайки заповеди, човекът остана коленичил.
Чил се изчерви – просто не бе свикнала с чак такива почести, макар да бе дъщеря на кирт.
- Станете! – разсмя се тя и му подаде ръка. След кратко колебание той я пое и я поднесе към устните си. Едва след това се надигна и застана пред нея в цял ръст.
Велики Пош, та той ми стига само до малко над брадичката! – учуди се тя. – И при това е предводител на всичките тия снажни високи войни! Трябва да внимавам с него – много да внимавам, защото явно му сече пипето!
- Ще заповядате ли да потегляме, господарке? – осведоми се той.
- Веднага ли? – изпробва степента на властта му тя.
- Призори на 2 фарбун трябва да бъдете представена пред населението на Аверил – кротко, ала твърдо изясни положението той.
Тя се въздържа да запита дали така е наредил Дрондис. Вместо това изгледа в упор човечето и се поинтересува:
- Името ви?
- Виолар Данжу, господарке, - представи се той, - но често за по-кратко ме наричат Оли...
* * *
Слънцето едва що бе възлязло над хоризонта, а аверилските улици вече бяха пълни с народ. Всички се бяха отправили към централния площад в града, известен като Площадът на веселието, в чийто център се издигаше каменна статуя на дълбоко почитания в цяло Гамбари бог на търговията Суйбири.
Чил бе напуснала двореца на покойния Лагили, в който бе пристигнала тайно едва предната вечер, преди повече от час и сега покритата каляска, в която се друсаше заедно с Данжу, Нар и кочияша, едва пъплеше по претъпканите с хора улици на града.
- Кога ще стигнем? – обърна се тя към Данжу.
- След не повече от половин час – увери я той. – Не се притеснявайте за това, само не забравяйте думите...
- Запаметих ги толкова добре, че и на сън да ме бутнете, ще ви ги изрецитирам! – тросна се тя едновременно и с насмешка, и с леко раздразнение.
- Прощавайте, господарке, ала това е абсолютно необходимо! – твърдо я изгледа човечето. – До днес няма велик съветник от тази барда, който да ги е пропускал във встъпителното слово към поданиците си.
- И аз не ще ги пропусна, казах! – леко повиши тон тя. – Бъдете спокоен по този въпрос!
- Разбира се, извинете! – дълбоко се поклони Данжу.
- Вие не сте тукашен, нали? – забеляза Чил.
- В смисъл? – изгледа я въпросително той.
- В смисъл, че никога не сте присъствал на встъпителното слово на велик съветник от Гамбари – уточни тя.
- Проницателна сте, господарке – лекичко се поклони той. – Много сте проницателна.
Известно време пътуваха в мълчание. Чил бе плъзнала ръка в тази на Нар, който, силно смутен от рязката и най-вероятно трайна промяна в живота си, изглеждаше някак смален в сравнение с времето само до преди няколко слънца, когато се бе държал като господар на планината, в която живееше.
Шумът вън постепенно се усилваше, а каляската допълнително забави и без това тромавия си ход.
- Извинете, господарке – плахо се обади Данжу, - но ще ни разкриете ли името, с което ще се представите пред народа си?
- Ще го научите заедно с народа ми, нали сте част от него – почти саркастично отвърна тя.
- Извинете! – повтори той и я погледна с измамно кротките си малки очички, зад които умело криеше породилото се у него раздразнение от неподчинението й.
А е красива! – мислеше си. – Велики Пош, колко е красива! Прекалено красива е за тоя плужек до нея! Бих я поставил на място – да, веднага бих го сторил, обаче..., обаче, първо, така бих разгневил Дрондис, а той е истинският ми господар, и, второ, бих обтегнал прекалено много отношенията си с нея, което в перспектива би възпрепятствало постигането на намерението ми да я имам... А аз, разбира се, ще я имам – не днес, то се знае..., нито пък утре..., ала скоро, във всеки случай далеч преди Тингано да се пръсне по шевовете си като зрял пъпеш!
* * *
Наближаваше 9.00 ч., когато множеството на Площада на веселието, което вече наброяваше не по-малко от 200 000 души, се разстъпи, за да пропусне покритата каляска, откарваща новия им господар към подиума около статуята на Суйбири в средата на площада.
- Интересно кой е – не сдържа любопитството си една жена, обръщайки се към мъжа до себе си. – Чудя се защо представянето му е съпроводено от толкова много излишна тайнственост!
- Такива са владетелите – подсмихна се мъжът, като я хвана още по-здраво, опасявайки се да не я отнесе тълпата. – Повечето от онова, което правят, е излишно, просто церемониал...
В този миг каляската стигна до подиума. Множеството затаи дъх в очакване да приветства новия владетел на Гамбари.
От каляската слязоха двама души. Единият бе дребно човече, а другият... – другият бе със закрито от прихлупена ниско над очите шапка лице.
- Дете! – изсмя се някой. – Та той няма брада! – зачуха се подвиквания, прерастващи в многохиляден смях.
Малкото човече се обърна към множеството, ала не реагира на внезапно настъпилото вълнение. Просто постоя няколко секунди в нерешителност.
Проклети Пош! – помисли раздразнено то. - Нито за миг не се усъмниха кой от двама ни е новият им господар!
Сетне се отправи подир голобрадия по стълбичката към подиума около каменната грамада, изобразяваща бога на търговията Суйбири.
Щом се качи, голобрадият изчака да го стори и дребничкото човече, след което вдигна глава. При това множеството отново утихна. Голобрадият плъзна поглед по човешкото море под себе си, след което елегантно, почти небрежно, свали шапката от главата си и изпод нея се разсипа водопад от блестящи като разтопено злато коси.
- Жена! – зачуха се стъписани от изненада гласове. – Новият владетел на Гамбари е жена!!!
Глъчката сред множеството растеше, при което Данжу – защото дребничкото човече, както вероятно вече сте се досетили, бе именно той – отправи притеснен поглед към златокосата девойка до себе си, която, разбира се, бе Чил. Тя му махна успокоително, с което го накара лекичко да се изчерви. При това той плътно стисна тънките си устни и очичките му задълбаха в редиците на все по-разшумяващата се тълпа.
Чил изчака още няколко мига, сетне вдигна ръце и – О, чудо! – тълпата млъкна отведнъж. След това, поемайки рога от Данжу, пристъпи напред, някак бавно се опря о перилото, обграждащо подиума, приближи рога до устните си и се усмихна на – вече можеше да ги нарича така – поданиците си.
- Приятели! – звънна нежният й, ала добил точно в този момент неочаквана мощ глас. – Приятели! – повтори тя. – По силата на взетото преди много и много цикли неотменно решение на Съвета във Фиртуш в качеството си на владетелка на Гамбари ще представлявам интересите ви не само тук, а и пред останалите велики съветници там – при това замахна на югозапад, по посока столицата на континента.
- Обещавам ви, приятели, че, доколкото ми е възможно, с всичките си сили ще се грижа за добруването и благополучието на всеки – подчертавам, на абсолютно всеки - от вас! Единственото, от което ще се ръководя във всичките си действия, ще е принципът на справедливостта и всеки от вас, всеки, наистина всеки, който под някаква форма има основания да се чувства заплашен, угнетен или ощетен от някой друг, бил той мой поданик или жител на някоя друга барда, ще има категоричната ми и твърда подкрепа!
Обещавам ви, приятели, че в слънцето, когато ще напусна поверения ми пост, ще оставя Гамбари по-малко тъжно, по-малко нещастно и с поне мъничко повече в сравнение с настоящето надежда за по-добро бъдеще!...
Едва сега Чил мерна с периферното си зрение Данжу, който, застанал зад нея, й правеше някакви знаци. При това тя се полуизвърна, само за да види как устните му оформят думите:
- Велики Пош, но това не са точните думи, господарке!
Разчела онова, което опитваше да й каже, тя, също както одеве, когато се бе изправила пред множеството, му махна успокоително с ръка и с внезапно плъзнала върху устните й усмивка прошепна:
- Е, да, не са съвсем същите, но пък затова са си моите – при това наблегна на МО-И-ТЕ – думи, - като със задоволство отбеляза проблесналия за миг в малките му очички гняв. Сетне отново се обърна към тълпата, която, схващайки тържествеността на момента, не бе имала време да се разшуми.
- Приятели! – поде отново момичето, което сега, колкото и да не й се вярваше, бе владетелка на цяла барда. – Тъй като, встъпвайки в длъжност пред всички вас, трябва да назова името, с което да ме наричате, определям то да е Чилда. Да, точно Чилда – извиси още повече глас тя – и по причината, която предполагате! Името ми ще е Чилда и нека това да е първото ми доказателство пред вас, че ще отмъщавам за всички несправедливости, причинени на когото и да било от вас, като, разбира се, същевременно ще се стремя да предотвратявам самите тях!!!...
С широк замах на дясната си ръка тя оповести, че е приключила, след което се обърна към Данжу. Той вече бе извадил златния медальон с изгравирания върху него герб на Гамбари, изобразяващ кораб в бурно море, и сега тържествено й го подаде. Тя го пое, поднесе го към устните си, благоговейно го целуна и го сложи на шията си...
И тогава... – тогава тълпата внезапно се разшумя, при което Данжу подскочи от уплаха, поглеждайки в страни от господарката си към наново развълнуваното множество. Какво бе учудването му, когато долови все още слабия, ала постепенно набиращ мощ възглас:
- Чил-да!... Чил-да!... Чил-да!... Чил-да!...
* * *
- Чил-да!... Чил-да!... Чил-да!... Чил-да!...
Заслушан в тоя все по-нарастващ рев, един грозноват мъж в предните редици на тълпата, чиято плешива на странно вдлъбнатото теме глава бе леко изкривена наляво, се обърна към човека до себе си, приведе се към ухото му и изкрещя, за да бъде чут:
- Не, Фейнур!
- Не?! – учудено извика онзи, като го изгледа с недоумение.
- Не – потвърди човекът с изкривената наляво глава, придружавайки повелята си с красноречив жест.
- Защото е жена ли? – не разбираше другият.
- Защото е различна – опита да обясни човекът с кривата глава.
- Ами тогава – сви рамене другият, като изгледа кривоглавия в упор... – Тогава да се връщам на кораба и да известя Дьор за...
- Не, Фейнур – повели човекът с кривата глава, прекъсвайки го. – Не му казвай нищо – той е просто преносител. Надявам се до няколко слънца да успея да се срещна с нея и окончателно да разбера как стоят нещата. И още нещо – добави след кратък размисъл: - свикай общо събрание у Кибоне в Льомеж в полунощ на 24 срещу 25 фарбун.
- Както кажеш,, Ардал – покори се другият. – Твоите думи са заповед за мен, дори когато в глупостта си не ги разбирам съвсем! - Сетне махна на кривоглавия и си запроправя път през тълпата към изхода от площада.
В същото време човекът с кривата глава се огледа, съзря двама от хората си и им махна да се приближат.
- Карос и Джото? – припомни си имената им.
- Фейнур току-що тръгна ей натам – махна в посоката, в която бе изчезнал човека, с когото бе говорил до преди малко.
- Можем да го открием, ако за това питате – гордо заяви единият от двамата.
- Добре – приведе се към тях човекът с кривата глава. – Искам да го придружите до Льомеж, където отива и до там да не му позволявате да говори с никого. Запомнихте ли – с НИ-КО-ГО!
Двамата кимнаха – бяха свикнали да се подчиняват безпрекословно, – изрекоха почти едновременно:
- Слушам, Ардал!
и забързаха в оказаната им от него посока, разблъсквайки разбунената като кошер тълпа.
Спущено на 2 януари 2015. Точно след седмица очаквайте края на глава I от книга втора.