Книга втора, част първа, глава I – 4
Тъпанар Дрънкар: Корабите около бреговете на Аверил са необичайно много. Истинската „буря” обаче се разразява не там, а в двореца на великия съветник Етран Лагили. Дали ще бъде пощаден? А предводителят на личната му гвардия Шансой?... Тихо е – дори прекалено тихо. „Говорят” само... ножовете!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Превратът
В топлата привечер на 24 тарбун няколкото прилични на ята флотилии от търговски кораби, кръстосващи вече в продължение на две слънца край бреговете на Клендайл и Лагрен, по различни маршрути се насочиха към най-големия остров в Гамбари и затова негова столица Аверил. Придвижването им бе толкова дискретно и така умело направлявано, че само броени часове преди максималното им приближаване към бреговете на този остров никой от наблюдаващите морето часовои в осемте кули на двореца на Етран Лагили Кръвожадния не би могъл да се досети за дестинацията им. Единствената разлика от друг път бе, че тази вечер морето на няколко фандрома около Аверил, но не и в самите прибрежни води, бе малко по-пренаселено с кораби и нищо повече...
Офанзивата почна късно вечерта, когато 550-те кораби с абдалиански двигатели, които зад камуфлажа на безобидни търговски съдове криеха мощни оръдия, пълни със смъртоносен картеч, плавно свиха обръча около острова.
Бе тихо – злокобно тихо пред бурята, която можеше, ала най вероятно, както имаха всички основания да се надяват тайнствените нападатели, нямаше да се разрази. Звездите, ярки и едри като елмази, проблясваха в тъмните води край острова, късните рибари - както обикновено по това време – прибираха лодките си, а аверилските кръчми и вертепи се огласяха от пиянска глъч и от стонове на отприщена похот...
* * *
Бе малко преди полунощ, когато Арди Колумар, часовоят в една от наблюдателните кули на Аверил, широко се прозина и с провлечена походка отиде до поста си.
Нищо, разбира се – обичайната кавалкада от търговски кораби, плъзгащи се безшумно в проблясващите под него тъмни води на кроткия в момента океан.
Внезапно нова прозявка разтегли устните му и предизвика сълзи в очите му:
Велики Пош, защо толкова много ми се спи! – тръсна глава той, усещайки тъпа, ала същевременно омаломощаваща болка в нея. – Трябва да е от необичайно пищната вечеря, която Гленда, фръцлата на новия началник стража Шансой, лично ми поднесе преди час и която изгълтах като не видял! Да, от това ще да е – просто не се сещам от какво друго клепачите ми се затварят като зашити! Е, не би било зле, никак не би било зле, заедно със самата вечеря тая палавница да ми бе поднесла и себе си, па било и само за целувчица, ама за една вечер една благинка стига, нали!...
След още няколко прозевки Колумар почувства, че всеки миг ще се срине в непробуден сън направо на поста си, което не му се бе случвало никога през изминалите почти 15 цикли, прекарани от него на тази служба, при което някакво дяволче в туптящата му от тъпа болка глава присмехулно изписка:
Че защо не, друже? Кой ще разбере?!
Е да, приятелю, май ще се наложи, ама нека преди туй да погледна за последно – ей така, за всеки случай.
При това той се облакъти на перилото и през пелената от сълзи в следствие от все по-зачестяващите прозевки се взря във водите на океана и...
- Невероятно! – изсумтя озадачено, обгръщайки с натежал от дрямка поглед плътния обръч от търговски кораби, бавно напредващи към острова. – Вярно – лениво констатира с все повече потъващото си в обятията на съня съзнание, - приличат на търговски, ама Пош да ме вземе, ако когато и да било преди са били толкова много!
Явно действително никога преди не бяха били толкова много, защото в следния миг Пош наистина го взе – или, което бе все същото, поне му отне съзнанието. Очите му се подбелиха, краката му се подкосиха и той падна възнак в каменното си леговище на над 200 дрома над нощния Аверил, като само броени секунди по-късно подобното му на глухо ръмжене хъркане огласи изоставения от него наблюдателен пост.
* * *
Дорил Карабу по-скоро долови, отколкото чу сигнала – тихичко изсвирване, подобно натрапчивото пищене на комар или... – или на стрела, мина му през ума, като тази мисъл за миг го смрази. Сетне, спазвайки своята част от уговорката, той сви устни и издаде съвсем същия звук. Няколко секунди по-късно пред него изплува нечий тъмен силует и безшумно протегна ръка.
Карабу го изгледа и шепнешком се осведоми:
- Парите?
- Първо ключовете – настоя онзи.
Карабу сви рамене, бръкна в джоба си, извади връзка ключове и му ги подхвърли.
Онзи ловко ги пое и направи жест като да си тръгваше. При това, обзет от внезапна паника, Карабу пискливо изхъхри:
- Парите!
- А, да – небрежно прошепна онзи, пускайки ключовете в джоба си, като Карабу долови в шепота му нещо зловещо. Миг след това първият извади ръката си от джоба, като в нея проблесна нещо. С лека тревога от проблясването на това нещо, ала все пак тревога, съвсем недостатъчна да притъпи алчността му, Карабу протегна своята, предполагайки, че онзи му подава 1 500-те зифара, за които се бяха договорили. Вместо това другият изпъна тялото си назад и едновременно с това изстреля ръката си с блестящото нещо напред. Почти в същия миг Дорил Карабу, началникът на стражата пред вратите на двореца на Лагили в Аверил, бе разтърсен от нечовешка болка, която му отне дъха и го преви одве. В следния миг се срина мъртъв в краката на нападателя си без изобщо да успее да издаде звук. Убиецът му се наведе, извади малкия си нож от гърдите му, небрежно го изтри в дрехите му, прескочи го и безшумно прекоси няколкото дрома, отделящи го от масивната метална врата на двореца.
* * *
Около полунощ Су Шансой и късният му гост – дребно набито човече с живи и проницателни очички, които сякаш винаги се надсмиваха над всички и всичко - напуснаха канцеларията на първия, отправяйки се по тъмните коридори на двореца на Лагили в Аверил. Минаха през няколкото поста по пътя към спалнята на владетеля без произшествия, ала преди да стигнат до последната Шансой рязко се закова на място, търсейки в мрака очите на придружителя си:
- Какво има, приятелю? – меко се обади гостът му, заставайки така, че Шансой да може да го види.
- А ако с него има робиня или наложница... такова... и нея ли? – плахо се осведоми предводителят на личната гвардия на Лагили.
- Дано да няма – едва чуто въздъхна гостът, чието име, Шансой си припомни за миг, бе Виолар Данжу. Онзи обаче бе настоял пред него лично той, в знак на приятелство, да го нарича Олар.
- Значи и тя... – или те... – повтори питането си Шансой. – Така ли, Олар?
- Ти се заеми с него, пък останалите остави на мен – махна с ръка гостът, подсмихвайки се тайничко:
Ееех, нещастнико! Само да знаеше, че Олар предлагам да ме наричат само онези, на които им предстои да умрат и че за останалите – особено за истинските си приятели – съм Оли!
Последната стража – тази пред самата спалня на владетеля – също не им създаде никакви проблеми. Часовоят само настоя първо да събуди господаря, за да си няма главоболия след това, независимо че единият от посетителите бе самият предводител на личната гвардия на великия съветник.
- Велики Пош, какъв страх! – тихичко се закиска гостът. – То бива, бива, ама и самият предводител на личната ти гвардия да трябва да моли за специалното ти позволение да те посети!
А когато самият предводител на личната ти гвардия се кани да те убие, трябва ли да му позволяваш да те посети! – с раздразнение възкликна мислено Шансой.
Стражът се върна след по-малко от минута със сконфузено, даже леко уплашено изражение:
- Госп-господарят п-пита толкова ли е важно, че да не може да почака до утре – страхливо преглътна той.
- Нали ти казах, малоумнико! – повиши тон Шансой. – Нали ти казах да му предадеш, че проблемът не търпи отлагане! Още утре ще му докладвам, че не си се подчинил и тогава... – той направи твърде красноречив жест, изобразяващ отсичане на глава, при което гостът на нощния посетител не можа да се въздържи да не се подсмихне.
В продължение на един безкраен миг лицето на стража отрази бушуващата в него жестока вътрешна борба. Сетне, решавайки се най-накрая, с леко кимване, вяло махване с ръка и едно колебливо:
- Вървете!,
се отмести, освобождавайки пътя към покоите на господаря.
* * *
- Кой ли се е разчукал по това време, Пош да го вземе! – вбеси се Лагили, повдигайки подпухналите си от съня клепачи. Сетне се извърна към спящото до него момиче. Не бе Лондра. Тя му бе омръзнала само за няколко слънца – бе прекалено покорна, някак вяла и удоволствието му да се забавлява с нея твърде бързо се изпари. Затова – припомни си – миналата сутрин я бе подарил на един от личните си стражи, чиито очи изтичаха по нея...
Наново се почука и той с прегракнал от съня глас се осведоми:
- Кой, проклети Пош, ме безпокои по това време?!
- Аз съм, Арнак, тазвечершният дежурен пред вратите на покоите ви – плахо отговори онзи.
- Това, дето искаш да ми го кажеш, не може ли да почака до утре, да те вземат мътните! – тросна се великият съветник.
- Извинявам се, господарю! – отново долетя иззад вратата треперливият от уплаха глас на подчинения му, но пред покоите ви е предводителят на личната ви гвардия Су Шансой и настоява да го пуснете, че било важно!
- Питай го дали работата не може да почака до утре – нареди Лагили.
- Слушам, господарю! – отзова се онзи, сетне тихите му стъпки се отдалечиха.
- Какво става, господарю? – сладко измърка момичето до него – Дени, припомни си името й – и той протегна ръка, подпъхвайки я под увенчаната й с великолепна кестенява коса главица:
- Нищо, красавице, или поне нищо, което да те засяга.
Помисли дали да не я обладае още веднъж, но се отказа – спеше му се.
- Сега спи, а после ще си поиграем – прозина се той, погали я, извади ръката си изпод главата й и се обърна с гръб към нея.
Точно тогава дочу нови стъпки в преддверието, последвани почти незабавно от ново, ала този път далеч по-гръмко от предишното чукане.
- Пош да ви тръш... – понечи да се разбунтува Лагили, ала в същия този миг иззад вратата прокънтя мощният глас на Шансой:
- Хиляди извинения, господарю, но въпросът не търпи отлагане!
Тревогата в гласа на предводителя на гвардията му бе красноречива и – внезапно омекнал, с появила се в съзнанието му лека отсянка на уплаха – великият съветник повели:
- Влизай тогава!
Вратата някак прекалено рязко се отвори и в стаята нахълта не само Шансой, както очакваше, но и някакво малко човече, което някак прекалено нагло пристъпи зад него:
- Какво е това, Су? Каква е тая суматоха по никое време и – Пош да те тръшне – кой е тоя дребосък с теб?!
* * *
Шансой си позволи да се наслади на превъзходството си над тоя червей, комуто безпрекословно се бе подчинявал в продължение на вече повече от 20 цикли, и едва след това отговори с едва прикрита ехидност в гласа:
- Господарю, дворецът е обкръжен от чужди войски, а човекът с мен – кимна към джуджето зад себе си – ги предвожда.
- Какви са тия шегички, малоумнико! – изригна Лагили, рязко се надигна от кревата, откривайки пред посетителите съблазнителните форми на лежащото до него момиче и изгледа Шансой в упор.
- Не е шега, господарю – спокойно отговори предводителят на гвардията му и пристъпи напред с опасен блясък в очите.
- Господарю, внимавайте, ще ви убие! – изпищя момичето, при което Лагили рязко се извърна към нея и я изгледа с нещо като съжаление. Страхът обаче внезапно го обзе, щом погледът му попадна на нейните изцъклили се за миг големи сини очи.
Сетне направи второ завъртане – този път обратно към Шансой и се озова пред човек с нож в ръка, в когото едва позна новия предводител на личната си гвардия:
- Н-н.-н-о С-с-с-у... – облещи очи Лагили. – К-к-как-к-в—во пра-а-а-в-в-и-и-ш, Пош д-д-а т-т-те вземе!!!
Шансой хладно го фиксира с поглед, а устните му се разтеглиха във вълча усмивка:
- Ето това...
Сетне замахна с ножа.
В същото време джуджето скочи към готвещото се да запищи момиче и предвари виковете й, пронизвайки я с копие.
* * *
Секунди по-късно Су извади окървавения си нож от тялото на господаря си – бе го пронизал поне 12 пъти – и се огледа с внезапно обезумели очи.
Бе убил Лагили! Велики Пош, той, нищожеството Су Шансой, бе убил великия съветник Етран Лагили Кръвожадния!!!
О, проклети Пош! Тая кървава купчина в краката му ли бе извергът, пред когото бе треперил в продължение на повече от 20 цикли! Та той не бе нищо повече от прасе! Ами да – при това кървеше не като прасе, ами направо като цял кумлар!!!
Тази мисъл накара Шансой да пусне ножа и да се запревива от смях. Сетне внезапно се опомни и, отклонил поглед от кървавата гледка пред себе си, потърси с очи Данжу – Олар, поправи се. Той обаче не се виждаше никъде:
Велики Пош, къде ли се е запилял! – кипна Шансой и изхвръкна от стаята, пропускайки да вземе ножа си. Нямаше да му е нужен – индулгенцията му за сигурност бе Олар, който, от своя страна, нямаше нито как, нито къде да избяга. Сега обаче Олар го нямаше и това по някакъв непонятен начин почваше да го тревожи…
Шансой се озова на мястото, където пазеше – трябваше да пази – стражът пред покоите на Лагили. Пазачът обаче липсваше и това увеличи безпокойството му. Излезе в един по-широк коридор и се огледа и в двете посоки – нищо, само тишина, оглушителна тишина и мрак, плашещ мрак, процеждащ се от тъмните ъгли:
- Олар! – подвикна. – Хей, Олар!
Никакъв отговор:
- Олар, къде си, Пош да те взе...
В този миг в периферното му зрение се мерна нещо. Той внезапно се извърна и видя някаква сянка, която тихо се плъзна в мрака и секунда-две след това изчезна от погледа му. Решавайки, че това е Данжу, си позволи да подвикне малко по-високо:
- Олар, тук съм, човече!
Отново никакъв отговор. Нова сянка обаче се плъзна край него.
- Ей, кой е там? – осведоми се с внезапно свито от страх гърло. – Кои сте вие?...
И тогава видя не една, а няколко сенки, които, бързо и безшумно, също както предишните, се плъзнаха край него, бързайки нанякъде.
- Велики Пош, ще ми отговори ли някой? – посмя да запита вече на висок глас. Сетне, с разширени от страх очи, затърси нови сенки. Видя една и, насочвайки се към нея, погледна към лявата китка на човека, около която трябваше да се дипли лентичка, обозначаваща чина и положението му сред подчинените на Лагили. Не се изненада, когато с пресъхнало от страх гърло на струящата от прозорците звездна светлина констатира, че такава липсва:
Проклети Пош, но как...
Да, веднага се бе сетил как са проникнали, макар Данжу да му бе обещал, че това ще стане едва след като двамата напуснат двореца. Дорил, разбира се! Естествено, че бе Дорил! Смрадливи Пош, та онзи бе не по-малък сребролюбец от самия него!!! И – вече бе сигурен – сребролюбието му го бе погубило също както..., о, Велики Пош..., също както се очертаваше да погуби и самия него сега!!!
Тръгна сред сенките като замаян, като единствената мисъл, чукаща в главата му, бе:
Та те трябва да ми осигурят безопасно напускане на двореца! Нали обещаха – и оная гнида на кораба, и, което е далеч по-важното, самият Данжу – вече се бе отказал да го нарича Олар!
Явно обаче обещанието на тия двама непрокопсаници не струваше повече от неговите собствени. При това, в противовес на смразилия го страх, върху устните му плъзна изпълнена със сарказъм усмивка.
Копието го улучи право в сърцето. Миг след това над него се надвеси нечия сянка. Бе тази на Данжу.
- Добър удар, Флаф – обърна се той към войника до себе си. – Бас държа, че нищо не е усетил. - Сетне пак се взря в лицето на мъртвия, констатирайки хладно:
Трябва да се е побъркал. Инак защо би умрял с усмивка на уста!
* * *
Два часа по-късно на вратата на кабинета на Шансой, където се бе настанил, се почука.
- Влизай! – нареди Данжу.
Както и подозираше, бе назначеният от него за ръководител на операцията Ганда Шамер.
- Всичко свърши, господарю – с достойнство се поклони онзи.
- Гвардията на Лагили? – осведоми се Данжу.
- Обезоръжени са и в момента 4 000 наши хора ги съпровождат към тронната зала на двореца – лаконично отвърна Шамер.
- Личната му стража? – продължи да пита господарят.
- Всичко 43 човека – уточни подчиненият. – Мъртви са.
- Някаква съпротива от страна на гвардейците? – не мирясваше Данжу.
- Никаква, господарю – позволи си да се усмихне Шамер. – Всичките са уплашени като мишки и са готови на всичко, за да спасят живота си.
- Часовоите в осемте стражеви кули? – изстреля поредния си въпрос господарят.
- Отнесохме ги в една от стаите на двореца и сега са там под стража – докладва подчиненият. - Ще се събудят най-малко след 6 часа.
Той се поколеба за миг, сетне поде с леко неудобство в гласа:
- Харемът му, Доста големичък се оказа.
- Колко? – повдигна вежди Данжу.
- 499 парчета – засмя се Шамер.
- Толкова много! – подсвирна господарят.
- Чудя се какво ще разпоредите за тях – осведоми се подчиненият.
- Фустите не ме интересуват – повдигна рамене Данжу. – Поделете си ги с войниците, продайте ги на клендайлския пазар, пуснете ги да си ходят... – прави с тях каквото ти хрумне, Пош да го вземе!
- Да, господарю – поклони се Шамер.
- Свободен си – изкомандва Данжу. – Кажи ми само след колко време всичките войници, слуги и роби в тоя проклет дворец ще се съберат в тронната зала?
- Всичките – общо на брой 3-4 хиляди човека – ще са там след не повече от четвърт час, а може и вече да са там – отговори Шамер, добавяйки: - Ако ще им говорите обаче, не би било зле да побързате, защото пространството е тесничко за толкова много хора и, ако стоят твърде дълго там, ще се издушат.
* * *
Малко преди да влезе в тронната зала Данжу грабна от ръката на един от пазачите на портите й списъка и плъзна поглед по него, стигайки до числото в края на последната изпълнена страница.
- 3 486? – осведоми се.
- Толкова, господарю – нито един повече, нито един по-малко – с достойнство отвърна другият. – Гледах прекалено внимателно, за да съм изтървал някого.
Данжу обаче вече не го слушаше. Тикна обратно в ръцете му списъка и с широка крачка се отправи към залата.
Когато се появи, боботенето от гласовете на хилядите натъпкани като сардели в нея уплашени хора стихна до едва доловим шепот.
Ама че задух! – едва се въздържа да не се закашля Данжу. – Ако постоят още час-два в тая сауна, наистина могат да се издушат!
Той се изправи пред множеството и ги фиксира със строг, ала не – в никакъв случай – и жесток поглед:
- Трябва да ви кажа – започна направо, - че бившият ви господар, великият съветник Етран Лагили, е мъртъв.
При това сред множеството се надигна глух ропот:
- Длъжен съм да ви заявя още – повиши тон той, за да ги надвика, - че всеки от вас, който се съгласи да служи на новия владетел на Гамбари и – по силата на разпоредбите на Съвета във Фиртуш – нов велик съветник от тази барда, ще бъде пощаден и няма да му се случи нищо лошо...
- Убиец! – просъска някой.
В същия миг стоящият до Данжу Шамер посочи на 20-тината войници близо до себе си нещо в множеството, след което петима от тях нахлуха в тълпата.
- Не е нужно да ме търсите – изсмя се нечий глас и един висок мъж на средна възраст си запроправя път измежду плътно наредените служители на двореца:
- Фаб, недей! – изпищя някаква жена. – Не виждаш ли, че ще те убият! Какво ще правим аз и децата след това!!!
- Мълчи, Валви! – извика мъжът, като продължи да разблъсква хората, опитвайки се да излезе пред тълпата. – Клел съм се на господаря и съм длъжен да спазя клетвата си!
В следния миг, съпроводен от вайканията на жената, която явно му бе съпруга, той изскочи пред Данжу. Последният направи едва доловим жест, при което един от обкръжилите го войници пристъпи напред, измъквайки ножа от ножницата си и с един прецизно прицелен удар отсече главата на мъжа. Швирналата кръв изпръска всички наоколо, вкл., естествено, и самия Данжу. При това изпръсканите служители на двореца, застанали в най-предните редици, понечиха рязко да се дръпнат назад, ала тълпата бе толкова гъста, че не успяха да го сторят, а лицата им – както и тези на мнозина от останалите – побеляха от страх.
В настъпилата гробна тишина се извиси нечовешкият сърцераздирателен вик на жената, която убитият бе назовал Валви:
- Фаааб! На кого ни оставиии, Фаааб!!!
- Тишина! – извика Данжу. Уплашената тълпа, която бе почнала да се разшумява след преживения шок, мигом се смълча отново. – Други, които предпочитат да демонстрират лоялност към бившия велик съветник, вместо да запазят живота и положението си? – почти небрежно попита той.
Няколко секунди по-късно от тълпата излезе млад мъж, последван малко след това от още двама по-възрастни мъже.
- Други? – зашари с поглед из множеството Данжу.
Други обаче явно нямаше.
Данжу изчака за всеки случай 2-3 минути, сетне даде знак на войниците си. Трима от тях се отделиха от останалите и хладнокръвно обезглавиха непокорните, чиято кръв повторно окъпа Данжу, подчинените му и мнозина от стоящите най-отпред служители на двореца.
- Надявам се, че със съпротивата е свършено! – мощно изплющя гласът на Данжу. – Прав ли съм?
Никой не отговори.
Сетне, тъкмо когато се канеше да продължи, някой от множеството плахо се обади:
- Прощавайте за може би прекалено нахалното ми питане, но вие ли ще сте новият ни господар?
- Тъкмо това бях тръгнал да ви казвам – неочаквано се засмя Данжу. – Не, няма да съм аз. Новият ви господар ще се представи на централния площад в Аверил сутринта на седмото слънце оттук насетне, като броим и днешното.
- И кой е той? – настояха няколко гласа.
- Тогава ще разберете – отвърна Данжу, като позволи на усмивката си да добие оттенък на загадъчност.
Спущено на 26 декември 2014. Точно след седмица очаквайте част 5 на глава I от книга втора.