Книга втора, част първа, глава I – 3
Тъпанар Дрънкар: Ама че варварска церемония за смяна на властта е тази, посредством която Югис Тарн предава поста си на наследника си Су Шансой! При това последният не само че се оказва предател, ами и май е голям наивник! Дали обаче в последна сметка назначилият го Етран Лагили не ще се окаже далеч по-наивен от самия него?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Сигнал за готовност, предателство и задънени улици
Югис Тарн, предводителят на личната гвардия на великия съветник от Гамбари Етран Лагили Кръвожадния, застана пред господаря си, лекичко му се поклони и зачака, изпънат като истукан. Макар да гледаше към прозореца, Лагили го забеляза, но си даде вид, че не го е сторил. Сетне внезапно се извърна към него, изгледа го не особено дружелюбно, в резултат от което кръвта в жилите на Тарн се смръзна, и посегна към чашата с калеп пред себе си. Отпи щедро и едва след това се обърна към подчинения си:
- Нещо ново?
- Уви, не, господарю! – предпазливо се отзова Тарн.
- И колко време ще трябва да чакам, докато откриете злосторниците, защото не вярвам да е един? – запита с опасно кадифен глас великият съветник. – Не мислиш ли, че 25 слънца би трябвало да са предостатъчни за разнищването на една такава кокошкарска история?
- Правим всичко възможно, господарю! – увери го подчиненият му, като отново раболепно се преви в кръста.
- Интересно – почти ведро се засмя Лагили. – Интересно какво ли ще да е това всичко! Все пак мисля, че тези 2 500 малоумници, които имаш на разположение, би трябвало да ти стигнат за една такава, да я наречем, не чак кой знае колко сложна задача. Или греша?
- Не, не грешите, госп...
- Виж какво! – леко повиши тон великият съветник, а маската на благост върху подпухналото му лице внезапно се смени със зверско изражение. – Ти неуместни шегички ли си правиш с мене или какво?!
- Н-н-н-е, г-г-осп...
- Добре – положи максимални усилия и поне донякъде успя да се успокои Лагили и нареди с одевешния си почти мъркащ от кротост глас: - Докладвай!
- Има няколко гнезда на съпротива по всички острови, ала те са незначителни и смея да твърдя, че бдително следим всичките им действия – с готовност започна Тарн, сякаш само това бе чакал. – Обърнахме особено внимание на тези в самия Клендайл, ала след подробно обследване ги изключихме всичките. Просто никой от тия мизерници не разполага с достатъчен ресурс, за да направи такова нещо! Цената на количеството от огъня на боговете, с помощта на което е било взривено канибалското отделение на клендайлския пазар, е била не по-малка от 100 000 зифара – сума, непосилна за повечето от тия дребни банди взети заедно...
- Не ми казваш нищо ново, Ю – недоволно го прекъсна Лагили и отново отпи от калепа си. – От приказките ти излиза, че злодейството е дело на Пош, Суйбири или на някоя друга подобна измишльотина, а не на хора!
- В началото направих едно предположение, госп... – понечи да му припомни Тарн.
- Да, спомням си – махна с ръка господарят му, прекъсвайки го. – И до днес обаче то не е конкретизирано по никакъв начин и под никаква форма! Велики Пош, гилдиите са десетки, при това са се хванали гуша за гуша, не можем да ги подозираме всичките едновременно!
- Знам, госп...
- Какво знаеш, малоумнико! – внезапно даде воля на накипелия си гняв Лагили, изпразни чашата и я разби о стената над главата на подчинения си, чието лице се покри с бледност. – Знаел! Като знаеш, защо не ми докладваш никакви резултати! А може би си решил да смениш господаря, а?!
- Н-н-н-о, госп...
- Какво но, кретен такъв! Какво но!!! Някой се подиграва с властта ми, а той седнал да ми пелтечи но, но, но!!! Ще ти дам едно но и на теб, и на 2 500-те малоумници, които съм поставил под прякото ти разпореждане! До един ще ви избеся! Червата ви ще изтръгна с ей тия две ръце – при това Лагили разпери ръце – и ще устроя с тях пиршество на дворцовите псета, та поне те да ме помнят с добро за цял живот!!!...
След това си избухване великият съветник млъкна и настъпи краткотрайна тишина, по време на която Тарн, изтръпнал целият, очакваше най-лошото.
Сетне тишината бе нарушена, ала не с думи, тъй като Лагили се надигна от мястото си, отиде до ъгъла, където бяха струпани няколко бутилки калеп, взе една от тях, отвори я и отпи няколко големи глътки направо от гърлото й. После я остави на масата пред себе си и прикова подчинения си със строг, ала не чак безумен като преди малко поглед:
- Три слънца, Ю – бавно и отчетливо произнесе той. – Имаш само още три слънца, като – погледна през прозореца, където слънцето клонеше към обед..., - като броим и днешното. След това или ще ми докладваш кой точно и, проклети Пош, защо, е извършил безобразието на клендайлския пазар, или лично пред мен ще си разпориш корема, предавайки по този начин поста си на Су!!!
- Да, господарю – едва чуто, с клюмнала глава, отвърна подчиненият му.
- А сега, Ю, марш от очите ми, че не мога да те гледам!
* * *
Лондра, крехкото 18-циклово девойче, доведено в харема му преди по-малко от дял, коленичи в краката му. Бе от Севера, а Лагили обожаваше севернячките. Ето и тази: бяла като туйнарска кост и мека като кадифе кожа, великолепна смолисто черна коса, разцъфтели като розови пъпки страни и смутена, почти уплашена чаровна усмивка. А гърдите! При това той посегна и, тъй като момичето пред него бе чисто голо, пое едната в ръката си. Ах, тези цици, колко сочни бяха!
Галейки и мачкайки гърдата й, Лагили почувства, че започва да се възбужда. Пусна я, събу панталона си и й нареди:
- Отвори уста, о, чудо на Пош!
Тя покорно се подчини, при което той напъха члена си вътре и, заровил пръсти в невероятно меките й и черни като нощта коси, след няколко мощни тласъка бурно се освободи. Тя за миг задържа течността в устата си, сетне, с едва прикрита погнуса, я преглътна.
Лагили извади члена си, изтръска го и заповяда:
- Филех, момичето ми! Направи ми чаша филех и сподели компанията ми, докато го пия! А за да е пълно удоволствието, направи си и на теб!
- Слушам, господарю – звънна нежният й глас, след което тя грациозно се надигна и се зае да изпълнява желанието му.
Между временно той нахлузи отново панталона си и, обронил глава на ръката си, се замисли.
Дребните произшествия – подпаленото имение на един кръчмар, избитите посетители и собственика на дом за биещи се жени, изчезналите с гемиите си регистрирани търговци на роби... – съвсем не го интересуваха. Те очевидно нямаха (просто нямаше как да имат) връзка с безобразието на клендайлския пазар. То обаче, това безобразие, го притесняваше – при това много. А го притесняваше, защото никой само до преди 25 слънца не бе дръзвал да посегне на светинята, каквато за всички гамбариани бе клендайлският пазар.
Лагили знаеше формулата: може да се посяга на всичко, само не на светини, защото посегателството срещу тях сее бури!
Ала каква ли буря, о, Велики Пош, можеше да довее това светотатство? Кой ли, Пош да го вземе, печелеше от него – защото бе сигурен, че печеливш има?!...
- Заповядайте, господарю! – чу мелодията на гласа на момичето, при което се усмихна, опитвайки да пропъди от главата си налегналите го мрачни мисли.
- Седни, о, чудо на Пош! – повика я. – Ела и седни до мен!
Тя му се подчини и, свела глава, зачака по-нататъшните му заповеди. В началото обаче такива нямаше. Той просто повдигна изящната чаша от туйнарска кост от отлятата от същия материал специално предназначена за нея орнаментирана чинийка и сръбна от филеха си, след което потъна във възглавницата зад себе си и, по всичко личеше, в мислите си.
Да – каза си, - заслужава си да се „порови” около гилдиите. Около кои от тях обаче, като всичките вонят, а злодейството, ако изобщо е било инициирано и/или извършено от някоя или някои от тях, все пак не може – просто няма как – да е дело на всичките едновременно?!
Ясно – тръсна глава накрая, отправяйки все още замислен поглед към момичето. – Явно че Ю няма да свърши работа и само след две слънца ще си разпори корема, предавайки поста си на Су. Какво обаче да възложа на Су, когато това се случи? Какво ли? - Мисля, че вече зная какво: ще го натоваря да ми набави информация – много информация, по възможност цялата – за враждите помежду им и тогава ще добия поне минимална яснота: първо, доколко е възможно една или повече от тях да са замесени и, второ, което, разбира се, е далеч по-важното, кои могат да бъдат подозирани и кои – не...
Има обаче един проблем – потръпна едва забележимо, излизайки от унеса си, - и това, разбира се, е времето, проклетото време! Планираното от мен проучване на гилдиите ще се проточи поне дял, а може би много повече, а дотогава Пош знае какво може да се случи! Дотогава – а може би много по-рано – вероятно вече ще съм получил сигнала от Мартул за планираното свикване на Съвета по негова инициатива, за което ми бе споменал преди няколко дяла. И при това незабавно ще трябва да тръгна за Фиртуш, оставяйки империята си крехка и уязвима! Да, ще трябва да тръгна, а после? Ще бъда ли в състояние да се върна после и, ако все пак се върна, няма ли да бъда посрещнат не с лаврови венци, както подобава на един велик съветник, а с нож в сърцето, станал по-незначителен дори от варварска отрепка!!!
Изплувал от унеса си, без да получи каквото и да било удовлетворение по време на пребиваването си в него, Лагили отправи взор към момичето и положи този път вече максимални усилия да изхвърли всичко от главата си – всичко, освен нея. Не се получаваше обаче – нямаше как да се получи! И все пак... – все пак трябва да се живее, нали – каза си, като протегна ръка и привлече в обятията си изкусително предлагащото му се чудо на Пош.
* * *
Събуди го тихо почукване по вратата. Той сънено отвори очи, погледна спящото до него момиче и надигайки се от кревата, властно се осведоми:
- Да?
- Позволявате ли, господарю? – плахо се обади онзи.
- Влизай, Пош да те вземе! – повиши тон Лагили.
Изпълнявайки заповедта на господаря си, човекът зад вратата плавно я отвори и пристъпи в стаята.
- Какво има? – разтърка очи великият съветник и погледна слугата си.
- Писмо, господарю – отвърна онзи, коленичи и му подаде плика. Лагили го пое, разчупи печата, отвори го и плъзна поглед по съдържанието му:
Йори – констатира безстрастно, – дългоочакваният сигнал за готовност. – Жалко, не беше най-антипатичният!
Сетне прибра писмото в шкафа до леглото си, освободи слугата си и се облакъти в кревата си, загледан във внезапно размърдалата се Лондра.
Ндааа, трябва да се бърза – реши. – Все пак няма да е зле, ала в същото време би било прекалено хубаво, до вдругиден Ю да успее да открие злосторниците. В противен случай Су ще има твърде малко време – поне доста по-малко, отколкото предполагах одеве – да го стори.
* * *
Югис Тарн бе прекалено спокоен, когато, съпровождан от наследника си Су Шансой, пристъпи в покоите на Лагили. Бе спокоен по две причини: първо, не се бе поддал на изкушението да измени на господаря си след дадената му от него преди две слънца и половина заповед и, второ, оттук насетне, в какъвто и свят да попаднеше, нямаше да му се налага да търпи опасно сприхавия му характер...
Великият съветник само погледна церемониалния нож в ръката на подчинения си и не каза нищо. При това Тарн изящно се поклони и зачака. Не чака дълго. Само няколко секунди след това господарят му се обърна към него с лаконичния, и, по всичко изглеждаше, излишен въпрос:
- Нищо?
- Нищо, господарю – потвърди онзи.
Сетне великият съветник даде знак за стартиране на процедурата по смяната на властта с думите:
- Хайде, действай, че да се свършва!
- На вашите заповеди, господарю! – тържествено произнесе Тарн, след което обърна церемониалния нож към себе си и светкавично, с едно ловко въртеливо движение, го заби дълбоко в корема си. Миг след това червата му се изсипаха на пода, а той запищя, преви се одве, падна и започна да се гърчи в нечовешки мъки. Мина почти четвърт час, преди да свърши.
* * *
Час след това, получил първата заповед на господаря си на новия си пост, Су Шансой крачеше към покоите си с тънка усмивчица на устните. Бе почти сигурно, че не ще може да я изпълни, а когато това се случеше, би трябвало да последва съдбата на нещастния си предшественик!
За щастие нещата не стояха така – съвсем не стояха така и при тази мисъл той отправи изпълнен с благодарност поглед към изплуващите върху вечерното небе едри южни звезди. Да, щеше да почне да изпълнява дадените му от Лагили указания, ала от друго място вече получаваше важните заповеди, истинските заповеди и, което бе най-важното, истински доходоносните заповеди!
* * *
Две слънца по-късно стоеше на палубата на един от корабите в най-голямото пристанище на Аверил.
Почти небрежно пое плика от застаналия срещу него мъж и се облакъти на перилото.
- Отвори го, де! – подкани го онзи.
Су Шансой обаче не бързаше. Пък и защо ли да бърза, светът бе в ръцете му!
- Вярвам ви – отрони накрая той.
- 50 000 зифара в ценни книжа на гилдията и още толкова след като свършиш работата – уточни събеседникът му.
- И достатъчно време да се измъкна здрав и читав – добави Шансой.
- И достатъчно време да се измъкнеш здрав и читав – като ехо повтори другият, притуряйки, ей така, за всеки случай: - И да не вземе да ти дойде друг акъл?! Ако се случи, ще те удуша със собствените си ръце!
- Су Шансой може да е способен да предаде господаря си, може да е способен – и, разбира се, е – да предаде всички, ала интересите си – никога! – подсмихна се новият предводител на гвардията на великия съветник Етран Лагили Кръвожадния, отдели се от перилото и като махна небрежно на застаналия в здрача пред него мъж, сякаш онзи бе някаква хлебарка, се отправи към стъпалата, по които щеше да се върне на брега. Бе сигурен, че никой не ще го спре – и, което бе далеч по-важното, че – поне в момента – не го заплашва никаква опасност от страна на когото и да било!
Другият го изгледа в гръб с насмешка и погнуса:
Велики Пош, какъв глупак! – вътрешно възкликна той. – Ама че луд късмет извадихме с него! Въобразява си, че е спечелил кой знае какво, докато всъщност вече е изгубил всичко – абсолютно всичко!
Спущено на 19 декември 2014. Точно след седмица очаквайте част 4 на глава I от книга втора.