Книга втора, част първа, глава I – 2
Тъпанар Дрънкар: Пътят към властта е невъзможен без наличието на могъщи покровители. Чилда прекрасно го разбира. Не без вътрешна съпротива обаче. Ала дали вече допуснатите от нея грешки няма да се окажат фатални? Очевидно е, че Дрондис възнамерява да я лансира на всяка цена. Как ли ще се отрази върху плановете му полученото от него известие за нещо важно, случило се в друга част на континента? ПП Ама че странен обичай – рожденикът да отправя пожелания към гостите, вместо да е обратното!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
2. Киртисата на Гронелите
- Не проумявам, Нар, приятелю! – с внезапно появила се болка в погледа възкликна момичето. – Не проумявам как изобщо е възможно да измъчваш някого с наслада, пък бил той и собственият ти бивш мъчител!
- Успокой се, Чил! – притегли я към себе си Анар, използвайки в обръщението си към нея прозвището, което самият той й бе дал.
Тя внимателно, ала твърдо, отстрани ръцете му и го загледа в упор с ясните си сини очи, в които – сепна се той - се четяха безмерна мъка и неподправено недоумение.
- Зурпът ли, Нар? – търсеше обяснение тя. – Той ли... – при това лекичко се запъна, опитвайки да намери точните думи: - Зурпът ли ги прави така..., е, да кажем, така безчувствени?
- Не знам, Чил – чистосърдечно си призна той, отклонявайки поглед към гредите на покрива, по които почваше да трополи поредният планински дъжд. – Просто никога не съм се замислял върху това...
- А ти, Нар? – настойчиво върна погледа му върху себе си тя. – Ти пробвал ли си зурп?
- Случи ми се веднъж – призна той. – Беше преди три цикли. Една вечер се разхождахме с приятели край морето и някой предложи да почерпи компанията.
- И? – не сдържа треперенето на гласа си тя.
- Трудно е да се опише усещането – опита да си припомни той. – Имаш чувството, че светът набъбва в главата ти и че ей сегичка ще я пръсне...
Другото обаче е по-важно – прекъсна се рязко. – И мисля, че именно заради него, заради това, другото, мнозина от опиталите зурп не могат, просто не са в състояние да се откажат от него...
- Имаш предвид виждането в предметите? – осведоми се тя.
Той мълчаливо кимна.
Междувременно дъждът се бе усилил и трополенето му по покрива правеше невъзможно да се чуват, ако говорят тихо, макар да бяха един до друг.
- Ще е кратък – констатира Анар, явно имайки предвид дъжда. – Колкото по-проливни са, толкова по-бързо отминават.
- Зурпът – нетърпеливо го върна към предишната тема на разговор момичето. – Щеше да ми разказваш какво си изпитал, когато...
- Да, виждах в предметите – прекъсна я той, подпъхвайки ръка под главата й и докосвайки невероятно меката й и блестяща като разтопено злато коса. – Или поне си мислех, че го правя. Беше..., е, просто беше странно...
- И няма да ми кажеш нищо повече? – почти учудено се извърна към него тя. – Просто си виждал – или си имал чувството, че виждаш – в предметите и толкова!
- Истината е, че се уплаших, Чил – призна той- - Имах чувството, че... – е, че някой ми е подменил света или, което е горе-долу същото, че съм попаднал в някакъв невероятно неустойчив свят на абсолютна, ала призрачна и заплашваща всеки миг да изчезне яснота...
Да, виждах в предметите, както вече ти казах, или поне си въобразявах, при това изключително убедително, че го правя. Но това виждане – той се прекъсна, търсейки точната дума... – е, нека кажем, че то ме уплаши, при това много! Даже дълго време след това – в продължение на няколко дяла сънувах кошмари; често ми се присънваше, че се давя сред вълмата на тая призрачна яснота!
- Уплаши те?! – почти изненадана възкликна тя. – Връхлитали са те кошмари след това?! Убедена съм, че с над 90% от консумиращите зурп не е така!
- С консумиращите зурп – не, ала с онези, които са го опитали и не са повторили – едва ли – меко възрази той.
- И колцина са те, Нар? Колцина мислиш че са онези, които са опитали и не са се поддали?
- Не знам, Чил притегли я към себе си той и потърси устните й. Тя обаче не бе готова – все още не. – Не знам – повтори той, - ала едва ли са кой-знае колко много. Доколкото ми е известно съм сред малцината, изплъзнали се от гибелната прегръдка на кирт Зурп...
Тя рязко привлече главата му към своята и устните им се сляха в продължителна целувка. Сетне неочаквано го пусна и възкликна високо, опитвайки да надвика все по-гръмотевично трополящия по покрива дъжд:
- Нар, ти си най-добрият човек, когото познавам! Уви, обаче, явно далеч не и най-знаещият!
- Какво те мъчи, Чил? – сериозно запита той.
- Всичките, дето ми докладваха за отмъщението, което извършиха от мое име, и най-вече Лилга – въздъхна тя.
- Лилга?! – възкликна той. – Че защо точно Лилга?! Не виждам нищо чудно в обстоятелството, че е изпитала удоволствие, убивайки двамина търговци на роби. Малко ли й е било, че са я принуждавали да се бие с други жени и дори да лишава от живот някои от тях!
- Не е в това проблемът, Нар – търпеливо обясни Чил. – Работата е там, че го е извършила методично, без всякакво страдание от този факт! Разбира се, че е нормално да изпита радост, отмъщавайки на двама нещастници, принадлежащи към кастата на мъчителите й, ако можем да я наречем така. Мен обаче ме притеснява – подчерта тя, - какво ти притеснява, направо ме шокира фактът, че е извършила всичко без капчица чувство, като... е, като някоя машина, като абдалиански кораб, насочен нанякъде и оставен без управление, който се врязва в скалите и чийто двигател – каквото и да представлява, да го вземе Пош – дори след това продължава да работи на празни обороти, сякаш нищо не се е случило!...
- Мдааа – провлече той. - Мисля, че вече разбрах или поне почнах да разбирам какво те притеснява. Страхуваш се – поне що се отнася до Лилга, - че ако й възложиш нещо и тя почне да го изпълнява, после не би могла да я спреш, ако отмениш онова, което си й възложила? Ужасяваш се, че при изпълнението на задачите, които евентуално ще й възлагаш занапред, тя ще се зомбира до такава степен, че ще става неконтролируема – особено ако тези задачи са свързани..., е, нека да го кажем така, с проливане на кръв?...
- Само при задачите, свързани с проливане на кръв – уточни Чил.
- Ти присъства на доклада й, нали? – осведоми се тя.
- Присъствах на всички доклади – потвърди Анар. – Ако бе пожелала да ме няма, щеше да ми кажеш.
- Велики Пош! – възкликна тя. – Благодарна съм ти, че взимаш участие във всичко, което правя! Та нали, ако не беше ти, сигурно щях отдавна вече да съм мъртва или, ако дъждът в оня ужасен ден ме бе пощадил, да съм жалка робиня в нечий харем! Та нали точно благодарение на теб и на все още малката войска, която събрахме заедно, успях да отмъстя на всичките си мъчители!!!
- Не се горещи, Чил! – потърси ръката й той и нежно я взе в своите. – Фактът, че участвам в делата ти, ме прави щастлив – и без това го знаеш...
- Знам го, Нар – с обич го погледна тя. – Знам го и нямам думи, с които да изразя признателността си към теб за всичко, което правиш за мен...
- Взаимно е, Чил – топло се усмихна той и положи нежна целувка на шията й.
- Разбираш ли? – поде тя след кратко мълчание, съпроводено от отслабващия тропот по покрива на вече отминаващия дъжд. – Няма да забравя каква възбуда светеше в очите на Лилга, докато ми докладваше за умъртвяването на братята – не може да не ти е направило впечатление. При това разказваше с такива ужасяващи подробности, че...
- Дай й малко време, Чил – предложи той. – Все още не се е отърсила от шока на неотшумялото си кошмарно минало...
- Но не е само тя, Нар! – възрази Чил, размърдвайки се неспокойно изпод галещата я по лицето ръка. – В докладите на останалите личеше същата перверзна възбуда от...
- Успокой се, Чил – нежно я взе в прегръдките си той. – Възможно е да е от травмата. Нека изчакаме още малко и тогава да правим изводи...
Тя обаче все още не се успокояваше:
- Добре де, Нар, а биещите се жени взимат ли зурп? Имам предвид карат ли ги да взимат зурп преди т. нар. представления?
- Доколкото знам – да – потвърди той. – Склонен съм да се съглася, че в ожесточението на Лилга... е, и на останалите, зурпът може да има някакъв дял, ала ми се струва, че все още е прекалено рано за категорични заключения в това отношение...
- Не и за любов обаче, нали, Нар? – внезапно преобразена дяволито запита тя. – Нали никога не е рано за любов?
- О, не, никога! – убедено заяви той, като настървено започна да я гали и целува навсякъде, където му попадне...
* * *
Тя отвори очи и в първия момент се зачуди къде се намира. Сетне светът постепенно – някак прекалено бавно и лениво - дойде на фокус.
Разбира се, че се намираше във вилата на Нар високо в Гронелите – всъщност там, където бе била вече в продължение на цикъл и където, все повече се изкушаваше да си представя, винаги бе била...
Да, бе във вилата на Нар, той кротко похъркваше до нея, навън бе нощ, а дъждът, одевешният проливен дъжд, бе спрял... А, имаше и друго – нещо я бе събудило, ала въобще не успяваше да си припомни какво... В този момент природата възстанови празнотата в спомените й. Тя усети как земята под нея едва доловимо потреперва:
Мануаки, разбира се! – възкликна беззвучно, надигна се, внимателно прескочи Нар и стъпи на земята. – Разбира се, че бе поредната въздишка на Мануаки – този най-голям вулкан на Тингано, - който сегиз-тогиз не пропускаше да напомни за себе си...
Мануаки обаче, колкото и да бе близо, бе чак от другата – западната – страна на Гронелите и затова серните му изпарения много рядко достигаха до тук, а когато това все пак се случваше, бяха едва доловими...
Чил погледна навън, където се стелеше непрогледен мрак, поколеба се за миг, сетне решително пое към мястото на стената, където бе закачила лъка и колчана със стрелите си. Успя да се ориентира и без светлина, тъй като вече познаваше тази малка, сгушена сред боровете на Гронелите къщица, като десетте пръста на ръцете си...
* * *
Няколко минути по-късно вече бе навън и вдишваше с пълни гърди доста хладния и невероятно чист планински въздух, а край нея едва доловимо шептяха боровете...
Нощта бе беззвездна, а когато очите й посвикнаха с мрака, тя установи, че има и лека мъглица.
Не й се спеше. Бе изпаднала в носталгично настроение и спомените почнаха да я връхлитат един през друг. – Не, съвсем не най-травматичните спомени в живота й, не спомените за пребиваването й на кораба на Балабош, не този за отвличането й от пазара в Кайрис, не за кошмарния й престой заедно с другите момичета в трюма на робската гемия на братята Сайдах, не за жертвоприношението на момчето край храма на Суйбири по пътя към робския пазар, не за самия робски пазар и за преживените там нечувани унижения, не дори и за злополучното й бягство с малкия Тиби от кръчмата на, както го наричаше той, дърти Лойбри... Не, не тези спомени, а по-сетнешните – тези, в които имаше – или поне тя горещо се надяваше да има – надежда за бъдещето. Спомените, съграждащи основата на жестоката клетва, която бе произнесла при водното погребение на Тиби с взор, впит в мътно сивото небе и с душа, вледенена от покруса...
* * *
Два-три часа след като бе припаднала на брега на Буйтал – така се казваше реката, в която бе погребала Тиби – оттам минал живеещият високо в планината Анар Онда, който тъкмо отивал в Клендайл за подправки. Той съвсем случайно я видял и, забравяйки тутакси намерението си да слезе в града, опитал да я свести още там, на място. Не успял обаче и цяло слънце я мъкнал по урвите, докато я отнесе във вилата си високо в планината – същата тази вила, в която тя бе прекарала последния цял един цикъл от живота си.
Дошла на себе си едва към обед на следващото слънце. Изгаряла в треска и се наложило планинецът да се грижи за нея цели десет слънца, преди с облекчение да установи, че най-страшното е минало. Били необходими още няколко слънца, докато тя почне да става от леглото и още няколко, преди да направи първите няколко крачки навън, облегната на рамото на спасителя си.
През цялото това време двамата разговаряли – разговаряли много, ала все за маловажни неща. В началото тя често бълнувала и при това – сигурна беше – бе говорила на глас, в резултат от което той вероятно бе научил нещо за миналото й, ала не й бе споменал нито дума за това. Бе я попитал само как се казва, приемайки без каквито и да било коментари или възражения учтивия й отказ да му каже.
Към края на първия дял от съжителството й с Онда двамата вече бяха станали доста близки, ала тя все още не подозираше за внезапно лумналата в него страст към нея. Приемаше нежността му просто като проява на сърдечност. Едва след още половин дял той, мънкайки и запъвайки се, в един внезапен изблик на откровеност й разкри чувствата си.
Тя не знаеше какво да мисли. Никога не бе се влюбвала, не бе сигурна дали е влюбена и сега и просто му го каза.
- Ще чакам – бе отговорил той. – Ще чакам, пък ако трябва цял живот...
Едва към края на втория дял от пребиваването й във вилата му тя се реши да му разкрие самоличността си и една вечер просто му разказа всичко – абсолютно всичко, завършвайки с думите:
- Ако щеш ми вярвай, ако не – недей, но след всичко, което видях и преживях, се срамувам, че съм дъщеря на кирт!
При това той внезапно се бе смутил и върху лицето му бе избила бледност.
- Нар, какво ти е, Нар! – бе се уплашила тя.
И тогава той й разказа за случилото се във Фиртуш два дяла по-рано, тъкмо по времето, когато я бе намерил. Разказа й всичко, което бе чул по време на редките си слизания в Клендайл - за взривяването на статуята на Пош, за провалената рулетка, за поемането на властта от бившия кирт Гуфо и, разбира се, за смъртта на баща й.
След това бе настъпило продължително мълчание, което тя най-накрая бе нарушила с думите:
- Възможно ли е да не е знаел?! О, Велики Пош, възможно ли е?!
При това той я бе погледнал с тревога и леко недоумение.
- Чудя се дали е възможно баща ми да не е знаел за всичко това: за робските пазари, за ширещия се канибализъм, за човешките жертвоприношения... – уточни тя, след което устните й затрепериха и от очите й покапаха едри сълзи...
Няколко слънца по-късно тя сподели с Нар решението си да поеме към властта.
- Не искам обаче да бъда киртиса – бе уточнила. – На цялото това безумие, наречено киртство, веднъж завинаги трябва да се тури край!
Вече в продължение на цели два дяла бе размишлявала и си бе съставила прост и – както й се струваше – съвсем не неизпълним план. Решението – поне това, за което се сещаше – се казваше Ери Дрондис, предводител на гилдията на корабопритежателите.
Бе се срещала с Дрондис два пъти, все в дома на баща си. И в двата случая предводителят на гилдията на корабопритежателите им бе гостувал по покана на Тамрал. Първият път бе малка – едва на дванадесет. Дрондис бе донесъл много подаръци, голяма част от които за самата нея. Още тогава тя усети, че този инак суров мъж изпитва слабост към нея. По-късно разбра – той нямаше деца и момиченцето на кирта бе обградено с обичта и вниманието, запазени за несъстоялото се негово потомство.
От ключово значение за сегашното й решение да поиска помощта му бе второто посещение на Дрондис. Случи се малко преди заминаването й за Варвария с Балабош.
Предводителят на гилдията на корабопритежателите и преди много й се бе радвал, ала сега направо бе очарован от нея. За разлика от преди сега вече си позволяваше да й говори като на възрастна. Странно, и другите правеха така – явно напоследък в нея бе настъпила важна промяна, която ги предразполагаше към това.
По време на един такъв разговор, докато двамата се разхождаха из градината в двора на дома й, Дрондис я бе погледнал сериозно и бе казал:
- Фал, момичето ми, искам да запомниш едно: ако някога имаш нужда от помощ за каквото и да било, аз винаги ще съм на среща.
При тези му думи тя го бе изгледала многозначително, а той бе добавил:
- Не казвам, че ще се случи, обаче..., обаче, Фал, в смутни времена живеем – смутни и жестоки...
Бе написала писмо до Дрондис и бе помолила Нар да му го предаде. Той се бе съгласил с готовност, като си бе позволил само да изрази опасенията си, че я оставя сама на това пусто и отдалечено от цивилизацията място.
- Сам казваш – бе се разсмяла тя, - че мястото е пусто и отдалечено от хората. Тогава какво може да ми се случи тук, освен крясъкът на някоя нощна птица да ме поуплаши!
Няколко слънца по-късно той бе готов за път. Бе слязъл до Клендайл, откъдето бе купил хранителни продукти, които трябваше да й стигнат най-малко за два дяла, тъй като пътят до Мара, столицата на Медара, където бе седалището на гилдията на корабопритежателите, бе не по-малко от 15-20 слънца в едната посока, и то ако пътуващият разполага с бърз кон или кумлар.
Макар да живееше далеко от света, Онда бе понатрупал малки спестявания, които му позволиха да си набави един наистина бърз кон и, както вече бе отбелязано, единственото, което го притесняваше, бе, че оставя Фалет сама. Нямаше какво да се прави обаче. Бе обещал, че ще отиде, пък и бе убеден, че трябва да го стори...
Върна се след дял и половина – сиреч към края на четвъртия дял откак я бе намерил - и й предаде писмо, написано лично от Дрондис. Тя нетърпеливо разчупи печата. Сетне, след кратък миг на нерешителност, извади писмото и зачете:
Здравей, Фал, момичето ми! Представа нямаш каква радост изпитах, когато г-н Онда, тоя доблестен мъж, Пош да го закриля, ми донесе вестта, че си добре! През цялото време се опасявах, че ти се е случило нещо непоправимо!
Все пак добре е, че ми писа собственоръчно и че по време на шестнадесетия ти рожден ден – помниш, случих се у вас – лично бе написала пожеланията към гостите, сред които имах честта да бъда и, разбира се, че пазех собственото си пожелание. Ето защо не се съмнявам в това, че писмото наистина е от теб.
Моля те, извини се още веднъж от мое име на г-н Онда, комуто не се доверих от самото начало, а едва след като сравних почерците от пожеланието и от писмото с помощта на най-вещи специалисти сред доверените ми хора.
Сега към въпросите, които поставяш в писмото си.
Това е засега, момичето ми. Действай и дано това, което успееш да направиш, да е достатъчно, за да положим най-сетне началото на благоприятен обрат в случващото се на този напоследък сякаш прокълнат континент!
ПП
Велики Пош, понякога се чудя кои са повече варвари – абдалианите или самите ние!!!
След като прочете писмото, тя вдигна пълен с любов поглед към Анар:
- Благодаря ти, Нар! Толкова много ти благодаря за всичко, което правиш за мен!
Сетне неочаквано го притегли в прегръдките си.
Още през следващото слънце започна да крои планове, като внимателно се вслушваше в съветите на Анар. Бе споделила с него, че иска да си набави свита от боеспособни мъже и жени. Затова двамата решиха той да почне да кръстосва пазарите за роби из Гамбари и да купува жени и мъже, специално предназначени за ползване от робовладелците, организиращи зрелища с боеве между роби.
- Искам да отмъстя, Нар – бе споделила с него тя. – Искам да отмъстя и на онези, които ме отвлякоха и продадоха, и на перверзника, от чиято кръчма избягах с горкия Тиби, и на оня Гамал, дето устройвал зрелища с боеве между жени, и, най-вече, на ония изверги от канибалското отделение на клендайлския пазар!...
- Чилда – топло се бе усмихнал той.
- Чил какво! – не бе разбрала тя.
- Чилда – бе повторил той. – На тукашното наречие това означава отмъстителка. Позволяваш ли ми да те наричам така? И без това каза, че всичко, което те свързва с киртството, вкл. и името Фалет, те отвращава...
- Разбира се, Нар! – бе се разсмяла тя. – Значи Чилда, а?
- Не, не Чилда – меко бе възразил той, - просто Чил.
През следващите 4 дяла Нар бе купил 24 жени и 219 мъже, специално предназначени за домовете на робовладелците, уреждащи зрелища с боеве между роби. При това бе гледал да се снабди с най-здравите.
Имаше и един особен случай. По нейно настояване бе купил от пазара в Клендайл един ставащ за всичко друго, само не и за бой слаботелесен мъж, първоначално предназначен за казана, ала сетне, когато бе установено, че от него не би излязла свястна храна, пренасочен към пазара за живи роби. Имаше много такива и по нейно поръчение Нар бе установил този факт. Именно въпросният хърбав мъж на име Ебра бе човекът, който само преди няколко слънца бе взривил канибалското отделение на клендайлския пазар.
Между временно привързаността й към Нар растеше с всяко изминало слънце и накрая – някъде към края на шестия дял от съжителството им - тя му призна, че също изпитва чувства към него.
Срещите й с жените и мъжете, които Нар бе купил за нея, се уреждаха не в планината, а в една разположена на доста закътано място къща в Клендайл, наета от него специално за тази цел. Там тя бе подбрала петимата мъже, на които бе възложила да подпалят имението на Лойбри Ках, като особено много бе настоявала да внимават той непременно да се окаже сред жертвите на пожара. Там бе посочила и двадесетината мъже, които трябваше постепенно да станат част от постоянната клиентела на Гамал Ванта при урежданите от него зрелища с биещи се жени в Бялата къща и в подходящ момент да избият всички присъстващи на поредното зрелище богаташи во главе със самия Ванта.
Това бе мястото, където тя избра 8 от двадесет и четирите купени от Нар жени, някоя от които трябваше да убие братята Сайдах и да освободи робите, които евентуално щяха да се намират в трюма на гемията им.
Това начинание бе доста сложно и, трябваше да признае, много несигурно. След еднодялова обиколка по крайбрежието на пустинята Хеш Нар й бе докладвал, че на осем места по протежение на брега, където акостираха корабите, идващи от Варвария, се срещат отсядащи там преди да продължат пътя си към Фагали, Гамбоне или Гамбари търговци на роби. При това бяха намислили, не без дейното участие и на самия Нар, на всяко от тези места да се настани по един от купените от него мъже с по една от осемте избрани жени и когато там акостира Мълнията на Сайдах да инсценира продажбата й на братята (за целта подбраните от Чил жени бяха сред най-красивите). Останалото бе работа на самата жена – в случая, както се бе оказало, на Лилга.
Някъде към края на десетия дял от съжителството й с Нар дойде пратеник от Мара, който й връчи писмо от Дрондис. В него той я уведомяваше, че вече е започнало предислоциране на кораби на гилдията по посока на Гамбари и че то ще приключи до два-три дяла. Съобщаваше й, че корабите до един са с абдалиански двигатели и подбрани така, че да бъдат максимално ефективни в бой, ако се наложи (точно така бе писал, ако се наложи). Кой знае защо, това ако се наложи някак я бе смутило. Дрондис я успокояваше, че корабите са дегизирани като търговски и че преди операцията няма вероятност някой, съдейки по вида им, да се усъмни, че не са такива. Тук я смути още една дума – операцията.
Странно – бе си казала тя, - пише така, сякаш той, а не аз, ще превзема Гамбари!
* * *
Внезапно от нощните й размисли я изтръгна крясък на кукумявка.
Нов пратеник – констатира тя, отправяйки се през боровата гора по посока на сигнала.
Малко преди да излезе от гората до нея безшумно се плъзна нечия сянка и една позната топла ръка обгърна раменете й.
- Бързо реагираш, Нар – с обич прошепна тя, усмихвайки се.
Миг по-късно излязоха на полянката, където бе спрял предишният пратеник.
Макар че бе тъмно, Чил веднага позна, че пратеникът е друг. Бе по-висок и, за разлика от първия, не се разхождаше, а стоеше неподвижно.
Във второто си писмо – това, което й бе донесъл първият пратеник – Дрондис бе уточнил сигналите, посредством които щяха да се разпознаят. Според предложената от него схема пръв трябваше да проговори пратеникът. Затова Чил внимателно се освободи от прегръдката на Нар и застана пред непознатия. Почти незабавно той свали шапка, поклони се леко и почтително се осведоми, спазвайки сигнала:
- Киртисата на Гронелите?
- Чакам известие от владетеля на моретата – отвърна Чил, добавяйки своята част от сигнала.
Едва тогава пратеникът си позволи лекичко да се усмихне:
- Радвам се да се запознаем - подаде й ръка той.
- Аз също – пое я тя и на свой ред му се усмихна. – Надявам се да нямате нищо против партньорът ми – при тези си думи кимна към Нар, който бе застанал малко зад нея – да слуша?
- Г-н Онда? – осведоми се непознатият.
- Същият – приближи Нар и също се ръкува с него.
- Знам, че той е посветен в работите ви – господарят ми ми каза, - така че, господарке, щом желаете, няма никакъв проблем и той да чуе съобщението, което ми е възложено да ви предам.
- А то е? – предпазливо запита Чил, очаквайки писмо.
Проследил погледа й към джобовете си, пратеникът й се усмихна:
- Не, не е писмо – тутакси задоволи любопитството й. – Съобщението е устно и при това много кратко. Господарят ми ме помоли да ви предам, че ще ви чака в два часа следобед на 10 тарбун в подножието на Хълма на влюбените малко над Клендайл по поречието на Буйтал. Рече, че г-н Онда знае мястото и каза, че няма никакъв проблем да присъства и той.
При тези думи на пратеника Чил се извърна към Нар, който, предугадил въпроса й, леко кимна:
- Да, знам го – мястото е много известно.
Настъпи кратко мълчание, след което пратеникът отново се обади:
- Това е, което трябваше да ви предам. Отивам си.
- Но моля ви, елате да се постоплите! – покани го Чил.
- Много бих искал, наистина, ала ме чака и друга работа – отклони предложението й той, усмихна й се още веднъж, махна с ръка и внезапно, сякаш бе призрак, се стопи в сгъстяващата се предутринна мъгла.
* * *
Дрондис се бе състарил – при това много. Ако предварително не знаеше, че е той, едва ли би го познала.
- Грижи, момичето ми – прочете изумлението в погледа й той.
Тя бе сигурна, че е дошъл с охрана, макар че изглеждаше като да бе сам.
- Чудиш се къде е охраната ми ли? – предугади въпроса й той и тъжно се усмихна: - В жестоки времена живеем, момичето ми! И аз, също като теб, ги оставих в гората. Нищо чудно някои от членовете на свитата ми да срещнат хора от твоята. Те обаче са предупредени и при такава евентуалност на твоите хора няма да им се случи нищо лошо.
При тези му думи тя трепна. Бе оставила дванадесетте мъже, предвождани от Нар, почти на фандром зад себе си, при това преди повече от два часа, и въпреки това Дрондис бе осведомен!
- От мен няма защо да се притесняваш, Фал, момичето ми! – отново се усмихна той, този път малко по-ведро. – Оттук насетне обаче ще се сблъскваш с все повече хора, от които ще си длъжна да се притесняваш, ако желаеш да запазиш позициите и дори живота си!
- Е, тук съм, чичо Ери – позволи си да го нарече така, както му бе казвала в дома на баща си. Сетне се приближи и му подаде ръка, която той задържа в своите вече съсухрящи се от налягащата го старост длани.
- Ееех, момичето ми! Кожата ти е все така мека и благоуханна! – Сетне вдигна дланта й и тържествено я целуна, при което тя леко се изчерви и понечи да се отдръпне. При това той внезапно я пусна и впи наново натежалите си от сериозност зеници в очите й.
- Добре е, че си успяла да се снабдиш със свита – измърка доволно. - Виждам, че в това отношение Онда е свършил отлична работа.
А аз! – едва се въздържа да не избухне тя.
- Още си твърде млада, мъничката ми – сякаш отново предугади мислите й той и пак се усмихна. – Въпреки това не мога да не те хвърля в борбата за власт на тоя трижди проклет континент! Бих искал да не го правя, много бих искал наистина, ала в противен случай, ако не излезеш на сцената още сега, по-нататък за теб би могло да се окаже много по-опасно, отколкото изобщо можеш да си представиш!
- Но, чичо Ери, за мен властта не е самоцел! възкликна тя. – Та аз въобще не искам да ставам киртиса!
- Кой е казал, че ще ставаш киртиса! – изгледа я с внезапно разширили се зеници той. – Засега говорим само за мястото на велика съветничка от Гамбари.
- Но аз... – изгледа го с недоумение тя. – Но аз нямам ресурс, за да...
- Затова пък аз имам – шибна я властният му глас. – Имам и преценявам, че ще е най-добре да ти предоставя предостатъчно от него, за да те поставя на този пост.
Да те поставя на този пост! – мислено кипна тя, преповтаряйки думите му в съзнанието си, Да те поставя на този пост! Ама че нахалство!!!, а на глас каза:
- Бих искала да се справя сама. Вярно, ще ми отнеме доста време – поне няколко цикли, ала...
- Няколко цикли ли, момичето ми?! – гръмко се разсмя той. – Няколко цикли! Ама че майтап! Няколко цикли, казваш!!!
Смехът му я сепна и тя го погледна почти изплашена, при което той отново се разсмя:
- Имаш ли представа, мъничката ми, че до няколко цикли Тингано с почти неминуема сигурност ще се е променил до неузнаваемост! И знаеш ли кое е най-странното: че изглежда единствените, които не го знаят, са великите съветници – или поне повечето от тях!!!
- Но какво означава това, чичо Ери! – не проумяваше тя.
- Означава, момичето ми, че нещата са несъпоставимо по-сложни, отколкото си ги представяш! – отново надяна маска на сериозност върху лицето си той. - Значи си мислиш, че е достатъчно да завладееш Гамбари, за да подчиниш на несъществуващия си авторитет тукашната наистина ненадмината по кръвожадността си пасмина! Нима не знаеш за култа към Суйбири, за гилдията на робовладелците, за тази на канибалите, за пиратите, които, макар крайно разединени в момента, само чакат някой да ги повика под знамената си, за да сринат всяка власт, стига тя да им донесе някой и друг фишек зурп или златен прашец на стойност пет или дори по-малко зифара!!!
- Но, чич...
- Не, Фал, момичето ми! – властно махна с ръка той, пресичайки думите й. – Оставена без нечий мощен гръб – напр. без моя – тукашните хайлази, да речем Великият Патар, не ще те оставят начело на властта за повече от няколко слънца! При това за всеки случай ще те бутнат от върха непременно с прерязано гърло!!!
- Но, чичо Ери, страшни работи гово...
- Изчакай да се доизкажа, момичето ми! – изплющя гласът му. – Много те обичам и затова ти говоря така, уверявам те. При това имам важни основания да го правя.
- Важни основания да ми говориш така ли? – не разбра тя. – Какви важни основа...
- Ето какви, момичето ми – стана отново кадифено мек, опасно мек, почти гибелно мек гласът му. – Защо не ме уведоми в писмото си, че искаш да отмъстиш на извергите, причинили ти всичко, което си преживяла преди цикъл?
- Да те уведомя в писмото си ли! – неразбиращо го изгледа тя. – Че защо?!
- Ето защо, момичето ми – с едва овладян глас провлече той, приковавайки я с поглед. – Знаеш ли, че благодарение на малките ти отмъщенийца Лагили вече е нащрек и че в резултат от това елементът на изненада, на който толкова много разчитах, за да го гътна (да го гътна, с нова вълна от гняв, доста по-слабо изразена от предишните обаче, мислено реагира тя), вече почти не съществува?! Знаеш ли какво означава за тукашните хайлази клендайлският пазар?! Знаеш ли, че те го почитат почти толкова, колкото и големия храм на Суйбири в Аверил, ако не и повече?! Знаеш ли, че взривяването даже на малка част от този пазар, каквато представлява канибалското му отделение, за тях е равнозначно на нечувано светотатство и че ако имат дори най-бегли подозрения към някого, че е замесен, биха го разкъсали на парчета, без да им мигне окото?!!!
Или какво? – пое си дъх той и очите му я приковаха на място още по-плътно и безапелационно, ако това изобщо бе възможно. – Може би си мислиш: Какво толкова, та нали оттогава вече са изминали повече от 20 слънца, нещата просто ще отшумят! Ще отшумят, така ли?! Просто ще отшумят и толкова! Да, може да ти изглежда така от топлото ти леговище в Гронелите, но я питай покровителя и приятеля си Онда, Пош здраве да му дава! Питай него на какво се натъква, слизайки в Клендайл!
При тези му думи тя плавно оброни глава и едва чуто прошепна:
- Знам.
- Знаеш, така ли? – престорено се учуди той. – Знаеш? Тогава как е възможно, Пош да го вземе, да не си се запитвала как многократно повишената бдителност на властите ще се отрази върху онова, голямото, с което в последна сметка би наказала враговете си несъпоставимо по-сурово, отколкото си го сторила?!!!
- Извинявай, чичо Ери! – засрамено вдигна глава и отново срещна погледа му тя. – Признавам, сбърках.
При тези й думи той внезапно омекна и дори й се усмихна досущ както преди, както в началото на разговора им:
- Ще стане след 14 слънца, в нощта на 24 срещу 25 тарбун – осведоми я. – Дотогава ще стоиш във вилата на Онда в Гронелите и не ще предприемаш нищо, разбра ли, абсолютно нищо!
- Но, чи...
- Моля те, Фал, момичето ми! – почти умолително я прекъсна той, вдигайки ръце. – Това е единственият начин да ти помогна, не разбираш ли?!
Сетне настъпи кратко, ала тягостно мълчание, което тя най-сетне наруши с леко треперещ глас, в който се усещаше едва доловимо недоволство:
- Разбирам.
- И още нещо – добави той след нова кратка пауза: - когато вземеш властта, не ще предприемаш нищо, разбираш ли, абсолютно нищо нито срещу поклонниците на култа към Суйбири, нито срещу търговците на роби, нито срещу канибалите, нито, въобще, срещу всевъзможните тукашни отрепки!
- Н-но, ч-чич... – понечи да възрази тя, ала той я прекъсна с властен жест:
- И на това ще му дойде времето, но, ако имаш поне малко ум в красивата си главица, а аз съм сигурен че имаш, при това съвсем не малко, няма как да не осъзнаваш, че това време в никакъв случай не е точно днес!
* * *
Няколко часа по-късно, докато вечеряше в луксозната каюта на един от корабите си в клендайлското пристанище, Дрондис бе сепнат от леко почукване на вратата.
- Влез! – провикна се между две хапки, чудейки се кой ли го безпокои в тоя относително късен час.
Вратата плавно се отвори и в рамката й застана млад около 24-25-циклов мъж с обветрено от слънцето лице. На Дрондис му бяха нужни няколко секунди, докато си припомни името му:
- А, ти ли си, Джумпар? – позна в лицето на младежа един от вестоносците си.
- На вашите услуги, господарю! – поклони се онзи и плавно пристъпи в каютата. – Имам поръчението да ви предам това. – При тези си думи той бръкна в джоба си, извади един плик и почтително го подаде на домакина. Предчувствайки нещо лошо, Дрондис колебливо посегна и го прие с думите:
- Трябва ли да предадеш отговор?
- Не, господарю – поясни вестоносецът. – Писмото е само осведомително.
- Добре, Джумпар – уморено каза домакинът. – Свободен си.
Разчупи печата едва след четвърт час, когато в състояние на смътно безпокойство преглътна и последния залък от обилната си вечеря. Бяха му нужни броени секунди да прочете краткото съобщение. Сетне, замислен, го прибра в джоба си и мислено въздъхна:
Започва се. Йорас от Сагана – значи той бил първата пожертвана пешка. Все едно – който и да беше, нямаше да е от другите! Уви, подозирах нещо такова! И сега, разбира се, смъртта му ще бъде представена като естествена и, убеден съм, никой не ще може да докаже противното! Любопитно дали ще прибягнат към свикване на Съвета веднага или са решили да стигнат докрай в бруталността си!...
Все едно – каза си, като тръсна глава, за да я проясни от нахлулите в нея тежки мисли. – Важното е сега аз да разиграя пешките си както трябва. Любопитно дали скорошното падане на Лагили ще ги принуди да забавят действията си или – тъкмо напротив – ще ги „пришпори” да бързат? Уви, и в двата случая положението на Фал в качеството й на бъдеща велика съветничка от Гамбари ще стане доста несигурно! Тя обаче на всяка цена трябва да бъде опазена – не само защото ми е слабост, и затова, разбира се, - ала най-вече защото е единствената, която бих могъл да опитам да поставя начело на киртската власт във Фиртуш – всъщност единствената, поправи се, която имам аргумент да настоявам пред няколко влиятелни гилдии, освен моята, да застане начело на киртската власт във Фиртуш!...
* * *
Късно същата нощ Чил внезапно се събуди от някакъв кошмар, който бе забравила със самото си събуждане. По-рано същата вечер с Нар се бяха любили диво и – поне що се отнасяше до нея – почти отчаяно!
Да, тя бе отчаяна – отчаяна и объркана след вече вчерашната си среща с Дрондис. Оказваше се, че той просто ще й подари властта, като в замяна на това ще очаква от нея абсолютно покорство и послушание!
Не – каза си. – Едва ли единствено мотивът за власт го движеше, докато ме порицаваше... И той, мотивът за власт, присъстваше, разбира се, ала – сигурна съм – има и нещо друго. А за да разбера какво е то, поне в началото, поне в самото начало, поне през първите един-два дяла от взимането на властта в Гамбари – защото подкрепата му очевидно ще се окаже достатъчна, за да успея да я взема – ще играя по неговите правила... Пък после... – е, после ще видим и дано Пош да ми посочи верния път!
Спущено на 12 декември 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава I от книга втора.