Книга втора, част първа, глава I – 1
Тъпанар Дрънкар: Каква е тая тегнеща над злодеите прокоба?! Някой ги избива като пилци! Не бива пощадено и канибалското отделение на клендайлския пазар. Очевидно е кой стои зад всичко това. Ала как е възможно да разполага с достатъчно ресурси да го стори?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Книга втора
Политане в бездната
...животът е прекалено беден, за да не бъде безсмъртен. Хорхе Луис Борхес
Част първа
Разделеният континент
...човекът е същество лекомислено и неприятно и може би като играча на шах обича единствено само процеса на постигане на целта, а не самата цел. Фьодор Михайлович Достоевски
Глава I – Отмъстителката
Ще стъпче всичко киртско киртското дете, на стар приятел всичко ще разкаже, жестокостта с жестокост ще накаже, на зурпа свойта дан ще отдаде, от трона Кръвожадния ще помете... и пред народа си ще се покаже. Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 10786
1. Възмездието
11 карбун, цикъл 128 от тайния тинганиански календар
Свечеряваше се. Облакътен на перилото, Сайду Сайдах бе впил невиждащ поглед в тъмните води на океана. По стиснатите му устни можеше да се заключи, че е обладан от някакъв вътрешен бяс, изгарящ го по-жестоко от продължаващата дори след залеза на слънцето опустошителна горещина.
Велики Пош, поне имам зурп! – мина му за миг тази извънредно успокоителна мисъл, ала и тя бе безсилна да укроти бушуващия в него гняв.
Тоя пройдоха Фетим! – предаде се на яростта си той. – Всичко бях очаквал от него,, но това!... Това, Пош да го вземе, минава всички проклети граници! Всички!!! Да се чалне по една повлекана, предназначена за клендайлския пазар!!! И това ми било брат!!!...
За пореден път опита да овладее яростта си, ала така и не успя:
Да, повлекана, при това повлекана – продължи да изригва отвътре, - купена с мои пари!!!
Да, за пазара е идеална – бихме взели за нея поне два бона, - ама за друго..., за това...!!!
Не стига това – продължаваше да се гневи, - ами и ще ми прави намеци, кумларът му с кумлар! „Не било ли вече време да сме зарежели занаята!” Теб ще те зарежа аз, а не занаята, перверзна гнида такава!!!...
Най-сетне яростта му малко – но само съвсем мъничко – се поуталожи и той бръкна в джоба си за поредния фишек зурп. Още при допира на пръстите му до обвивката на чудодейния прашец през тялото му премина блажената тръпка на очакването.
Да – каза си, - ако не друго, остава ми поне зурпът! Ето и този – извади фишека, превъртайки го в ръката си. – Може и да е влажен от морския въздух и това до известна степен да намалява ефекта му, но съвсем – в никакъв случай! - не е като през миналия цикъл, когато дъждовете направо му „видяха сметката”!...
Тъкмо се готвеше да разкъса обвивката, когато от вътрешността на гемията се разнесе буен кикот, в който боботещият смях на брат му се смесваше с отривистото хихикане на проклетата му метреса!
- Не го е срам! – просъска Сайду, възпирайки ръката си, която вече бе подхванала хартийката около вълшебния прашец.
- Иде ми още сега да нахлуя в гнезденцето им и да им светя масълцето и на двамата!
Отново си припомни фаталното слънце, когато бе купил непрокопсаницата. Двамата с Фетим бяха акостирали за кратък отдих в едно от никнещите като гъби след дъжд търговски поселища по крайбрежието на пустинята Хеш. Брат му бе загорял за калеп, тъй като техният се бе свършил още преди 3 слънца, и затова бе избързал да се настани в една от палатките, изпълняващи ролята едновременно и на кръчми, и на бардаци.
В страни от палатката, в сянката на една скална грамада, имаше импровизиран пазар. Основната стока бе зурпът, ала очите му внезапно се заковаха върху мургав дебелак, държащ края на късо въже, преметнато около шията на прекрасно 16-17 циклово момиче с бяла като сняг кожа и великолепна невероятно гъста черна коса.
Приближи се до мъжа, който веднага почна да хвали стоката си. Сайду виждаше, че хвалебствията съвсем не са напразни и след кратък оглед на робинята напълно се убеди в това. Попита за цената и направо не можа да повярва на ушите си. Продавачът искаше само 250 зифара за момичето. Въпреки това той се престори, че се ужасява от уж безбожно високата цена. Търговецът обаче не поддаде:
- Знам, че на пазара в Клендайл или Лагрен бих взел за нея десеторно повече, но тъй като пътят ми не е натам, няма как да я продам с добра печалба...
Така Сайду и Фетим Сайдах се сдобиха извънредно евтино със зашеметяващо красиво създание, което на пазара в Клендайл би им донесло цяло състояние. В последствие се оказа, че мъжът, който им бе продал Лилга – така се казваше момичето – толкова евтино, всъщност не бил неин собственик, а я бил отвлякъл от съседното поселище, където тя и приятелят й току-що били пристигнали от Варвария по някаква негова – на приятеля й - работа и просто гледал да се отърве от нея колкото се може по-бързо заради опасността да бъде разкрит. (Впрочем Сайду от самото начало бе заподозрял, че има нещо такова, като просто се бе възползвал от късмета си.)
- Уви, вместо печалба, тая фръцла ни донесе нещастие! – въздъхна Сайду, като този път вече разпечата фишека със зурп и, примижавайки, изсипа съдържанието му върху езика си. И докато светът се раздуваше, притъпявайки временно унищожителния му гняв, а вътрешността на окръжаващите го неща се разпукваше прозрачна пред взора му, нов взрив от смях, долетял от вътрешността на гемията, окончателно затвърди дълго зрялото в него решение:
- Смейте се! – злокобно се закикоти и той върху вълната на зурпа. – Смейте се сега, че утре вече няма да можете! Да, братко, до днес делихме по равно, ала оттук насетне и двадесет и трите парчета девствена бяла плът в трюма (необикновено богат улов на фона на настаналата немотия!), и кикотещата се с теб пачавра, ще напълнят със зифари само моите джобове! А твоите... – е, съжалявам, но такива просто няма да има, защото там, където ще те изпратя, вече не ще се нуждаеш от нищо!!!...
* * *
- Стига вече, Ли! – опита да овладее смеха си Фетим. – Просто ще ме побъркаш от смях! Както ми описваш тоя твой бивш годеник, ще взема да почна да го съжалявам, горкия!!!
- Ама ти не си ли почнал да го съжаляваш?! – престорено се учуди Лилга, притискайки се още по-плътно до любовника си. – Ама че си коравосърдечен!
При тези й думи двамата отново се заляха от смях.
- И какво? – все още хихикайки се осведоми той, когато се поуспокоиха. – Проведе ли поне едно учение с храбрата си дружина, за да ти покаже нагледно как ще унищожи тинганианите?
- Какво ти едно, няколко! – заразказва тя, като подразни със зъби ухото му, почти докарвайки го до ерекция. – При това извънредно много се гордееше с войниците си! Всичките носеха саби, с каквито обаче нито един от тях не можеше да си служи свястно!...
Дори им нае учител от самото поселище, който, на всичкото отгоре, разбираше от бой със саби горе-долу колкото тях! Горкият човечец! – отново се закикоти тя. – Веднъж даже, в опита си да покаже някаква хватка на един от тия ахмаци, се самонарани, та трябваше да викат знахар да го превързва!!!
- Добре де – зачуди се Фетим след поредния взрив от смях, - тогава защо, да го вземе Пош, си се съгласила да се омъжиш за него?!
- Бедата бе в това, че отначало всичките тия негови щуротии ми се струваха забавни. Сетне постепенно проумях, че човекът просто не е с всичкия си и почнах да съжалявам, ала – уви! – злото вече бе сторено! Добре че беше оня урод, който ме отвлече и благодарение на когото сега вече най-сетне имам до себе си мъж, достоен за любов!
При тези си думи тя впи устни в неговите, отнемайки дъха му. Той откликна незабавно, като обгърна раменете й с ръка и за пореден път проникна в нея.
Сега е моментът – каза си тя, - точно сега!
При това, следвайки ускоряващия се негов ритъм, за първи път от почти два дяла позволи лицето й да приеме обичайното си изражение.
Хайде, нещастнико! – подкани го мислено. – Хайде свършвай, че и аз да свършвам с теб!
Накрая той изригна в нея. Сетне потърси очите й и... се сепна:
- Ли, какво ти е?! – изненадан се осведоми, виждайки внезапно появилата се върху лицето й гримаса на ненавист.
- Тими, помниш ли Фалет? – почти ласкаво запита тя.
- Фал-л-ет! – недоумяващо изпелтечи той.
- Да, Фалет – момиче горе-долу на моя възраст – опита да опресни паметта му тя.
- Но Ли, какво е това?! – вече с лека нотка на уплаха опита да се откъсне от нея той. Ръцете й обаче го държаха като в клещи.
Велики Пош! – с нарастваща тревога се учуди той. – Та тя въобще не е – не може да бъде – чак толкова силна!
При това напрегна мишци, за да се освободи от все още хлабавата й хватка и... отново не успя!
- Но Ли, какво правиш?! – вече паникьосан не на шега изграчи той.
- Нищо, просто те убивам – хладно го осведоми тя, предоставяйки му шанс за още един последен опит.
- Ли, моля те, не се шегувай с това! – почти изкрещя той, забравил напълно за съвсем скорошната си страст.
- Не се шегувам, просто те информирам – невинно отвърна тя.
Той напрегна всичките си сили, ала тя отново удържа – при това, види се, с лекота!
Едва сега той се изплаши – и то съвсем не на шега!
- Ли, моля те, пусниме, Ли! – замоли се с внезапно появила се нотка на безумие в гласа.
- А ти пусна ли Фалет? – запита го тя на свой ред. – А, пусна ли я? Пусна ли момичетата с нея? А другите момичета? Тях пускал ли си ги? Не, не момичетата, които ухажваш, а онези, другите, момичетата в трюма?
- Н-н-но Ли, к-к-к-ак-кв-в-о и-и-ис-с-к-к-к-аш?! – вече истински ужасен изпищя той. – К-к-как-к-в-и с-са т-т-ия п-прик-к-казк-к-и, д-д-дет-т-о г-ги!...
- Ето какви, Тими – почти усмихнато отвърна тя, позволявайки на лицето си да приеме познатото на Фетим миловидно изражение. – Просто исках да знаеш, че това, което ще ти се случи след секунди, съвсем не е случайно и че е проява на висша справедливост, която гниди като теб и брат ти, уви, няма как да разберат...
Едва тогава тя стегна хватката около тялото му. Стягаше я бавно, с върховно наслаждение, което позволи да проличи в изражението й.
- Л-лиии, б-б-боол-л-иии!!! – изврещя той, обезумял от страх. Опита да си поеме дъх, ала не успя и започна да се мята в ръцете й. При това тя го подхвана още по-здраво и стисна силно – вече истински силно, наслаждавайки се на писъците му...
Всичко продължи още няколко секунди, след което, неустоявайки на натиска, ребрата му злокобно изпращяха и от устата му швирна кръв...
* * *
- Пош да го вземе, какви са тия писъци! – изруга Сайду, носейки се на вълните на зурпа. – Ама че нещастие! Човек не може спокойно да се наслади дори на великото чудо, предизвиквано от тоя вълшебен прашец, носещ инак така неблагозвучното име зурп!...
Постепенно кулминацията отмина и при това той с нарастващо учудване установи, че писъците не само че не са престанали, ами и са станали истерични!
- Велики Пош! – възкликна. – Какво е това нещо, дето врещи така!!!
И тогава през просмуканото му от зурп съзнание вяло мина някаква мисъл, нещо плашещо, което обаче почти веднага бе удавено във все още неотшумелия ефект от циркулацията на зурпа в кръвта и мозъка му.
Ето – каза си, - ето, че писъците, каквито и да бяха, да ги вземе Пош, най-сетне спряха!
При това раздутият от зурпа свят постепенно почна да се завръща в обичайните си граници, а прозрачността в нещата избледня и загуби очертания.
И ето, той отново се намери там, на перилото, облян в пот от вечерната горещина и загледан в едно вече почти напълно тъмно небе, върху което постепенно изплуваха едри като елмази звезди. При това усети нечие присъствие и – кой знае защо – го побиха тръпки. Вбесен от обзелата го моментна страхливост, рязко се извърна и... се озова лице в лице с...
Бе като привидение – омайно усмихващо се бяло привидение. Гледаше го с ведрото спокойствие на човек, разполагащ с цялото време на света:
- Лилга? – констатира очевидното Сайду.
- Да, ала не тази Лилга, която познаваш – поне не тази, която купи на пазара.
- Фетим? – опита да погледне зад момичето той.
- Спокойно, много скоро ще се съберете там, където сега е той – още по-широко се усмихна тя.
Той тръгна към нея с намерението да я заобиколи, ала тя само протегна ръка и внимателно, почти нежно, го спря:
- Какво означава това, Пош да го вземе! – избухна той.
- Сай, помниш ли Менди?
- Махни се от пътя ми, мръснице! – още повече се разпени той, като при това протегна ръка, за да я зашлеви. Тя почти небрежно я улови в двете си ръце и рязко дръпна, изваждайки я с приглушено изпукване от раменната става!
Почувствал внезапна силна болка, той изпищя и очите му се изцъклиха.
- Сега ще ме слушаш ли, Сай? – все така спокойно запита тя и впи ярко сините си очи в неговите.
- Пусни ме, непрокопсанице нещастна! Не виждаш ли, че ми счупи ръката!!! – заизвива се той, опитвайки да освободи изтръпналата си ръка.
- Все още не съм, но бих могла да го направя – констатира тя.
Едва тогава в очите му се мерна искрица на страх.
- Сега вече готов ли си да ме изслушаш или преди това искаш да се напушиш с няколко фишека зурп?
- Н-н-но к-какво иииск-к-аш?, П-п-ош да го вземе! – изруга той.
- Попитах дали помниш Менди – едва повиши тон тя.
- К-к-как-к-во, П-пош д-да г-го в-в-взем-м-е, е т-т-ова м-м-м-енд-д-и!
- Менди е име, Сай – име на момиче. Та питам те, значи, дали помниш това момиче.
- Н-н-ик-какво м-момич-че, П-п-ош д-да т-т-те т-т-ръш-шн-н-не, н-н-е помня! – разкриви се лицето му от болка.
- П-п-пус-сн-ни м-м-е, б-б-ол-л-и! – изкрещя той.
- Ей сегичка ще те заболи още повече, Сай – хладно, почти небрежно го уведоми тя, като придвижи ръцете си нагоре по ръката му и с едно прецизно премерено движение я счупи в лакътя.
Той изрева от шока и от почти непоносимата болка, която внезапно го заля.
- Та значи през същото това перило, на което така удобно се бе облегнал одеве, само преди цикъл хвърлихте Менди, при това вързана – опита да му припомни тя, макар че, обезумял от болка и ужас, той вече едва ли чуваше нещо. Възнамерявам да сторя същото с теб, като ще ти дам шанс да доплуваш до брега, тъй като няма да те връзвам.
Нещо от думите й изглежда проби мъглата от болка в съзнанието му, защото той я погледна с безумен страх в очите. При това усети, че тя го обръща с лице към перилото и опита да се хване за него със здравата си ръка, ала просто времето не му стигна. Почувства как счупената му ръка внезапно увисва, сетне как две невероятно силни ръце го вдигат като перце и – О, Велики Пош! – как го мятат през перилото!!!
Миг след това по-скоро чу, отколкото почувства, как пльосва в топлите води на океана. При това в поразеното му от ужас съзнание се мерна мисълта, че до най-близкия бряг има не по-малко от 200 фандрома!
В следния миг водата го погълна. Той инстинктивно отвори уста, ала вдишването му донесе болка в гърдите, дори по-силна от тази в счупената му ръка. Някак осъзна, че трябва – Абсолютно необходимо е! – да изплува на повърхността и с няколко замаха на здравата си ръка успя да го стори. При това с ужас констатира, че гемията е на не по-малко от 20-30 дрома от него. И тогава, давейки се, запищя:
- Помооощ! Помооощ! Помооощ!!!
Издържа не повече от минута, след което, омаломощен, отново се скри под повърхността на водата. Изплува още два пъти, преди накрая водната бездна окончателно да го погълне.
* * *
Облакътена на перилото на същото място, където той само до преди броени минути бе блаженствал върху вълните на зурпа, Лилга спокойно се наслади на агонията му. Сетне устните й се раздвижиха и тя тихо, почти шепнешком, изрече:
- Свърши се.
После бавно, почти лениво, се запъти към капитанската каюта, за да вземе ключа от трюма и да освободи окованите в него нещастнички. Все пак щяха да се влачат още поне 3 слънца, докато се доберат до предназначеното за акостиране място на клендайлския бряг – време, което би трябвало да стигне на момичетата, докато поне мъничко се посъвземат от лишенията и нечовешките унижения, на каквито биваха подлагани поне през последните два дяла...
* * *
Лойбри Ках се размърда в постелята, давейки се в жестока кашлица. Чувстваше някаква почти непоносима тежест в гърдите и едва при втория пристъп на кашлица почна да идва на себе си. При това отвори очи, не можейки да повярва на онова, което вижда. Велики Пош, спалнята му бе изпълнена с гъст дим, бликащ на тежки, лениви вълма през процепа на вратата!
Опита да се надигне, ала нов пристъп на кашлица го преви одве!
- Проклети Пош, какво става! – изгъгна той, надигайки се най-накрая от леглото.
Точно в този миг чу някакъв трясък в далечината, съпроводен от неистови писъци!
Едва сега си даде сметка, че ушите му долавят някакво пращене и боботене – при това близо, много близо, току пред вратата на спалнята му!
И тогава – Велики Пош! – тогава насред процеждащия се изпод вратата дим проблесна нещо, което – о, ужас! – му напомни на огнен език!
Едва секунда-две по-късно си даде сметка, че то не само му напомня, а че направо си е съвсем истински огнен език!!!
И тогава в него се надигна някакъв писък, който го тласна към прозореца. Опита да го отвори, ала с ужас установи, че е заключен. Сетне, паникьосан, без изобщо да се сети за ключа и за това, че го е заключил самият той, почна да блъска по него.
Трябваше да удари няколко пъти, докато прозорецът накрая се пръсна на едри парчета, жестоко изпонарязвайки ръцете му!
Какъв бе шокът му обаче, когато отвън нахлу още по-гъст и задушлив дим, през чиято завеса видя горящия като факла силует на кръчмата си!
- Някой ме е запалил! – неистово запищя той. – О, проклети Пош, някой ме е запааалииил!!!
Тогава нещо над главата му изпращя и, инстинктивно дръпвайки се от прозореца, той бе ударен по главата от една току-що изтръгнала се от тавана горяща греда, в следствие от което зашеметен се претърколи на невероятно горещия под!
- Париии, майчицеее! Пааариии! – зави, обезумял от болка.
Тогава чу някакъв оглушителен трясък и през вълмата от бликащия и изпод вратата, и от счупения прозорец дим успя да фиксира с разширените си от шока очи сриващите се върху му внезапно пламнали греди на тавана!
По-малко от час по-късно и от великолепната му къща, и от кръчмата му, и, разбира се, от самия Лойбри Ках, бяха останали само големи пламтящи купчини пепел.
* * *
Тази вечер Гамал Ванта бе в необичайно добро разположение на духа. Пъпчивото му лице често се разтягаше в усмивка, която го правеше още по-грозно, отколкото си беше и без това.
Напоследък женските боеве, които устройваше във вилата си в Гронелите, добила популярност като Бялата къща, се радваха на повишен интерес от посетителите и спестяванията му все повече набъбваха. При това той се надяваше до два-три цикъла да успее да спести достатъчно, за да премести това свое увеселително заведение направо в столицата Аверил, където – сигурен беше – посетителите щяха да бъдат в пъти повече, отколкото тук. Е, да, наемите там бяха прекалено високи, ала парите щяха да му стигнат да си купи място с подходяща за организираните от него зрелища сграда – или поне се надяваше да му стигнат...
- Надявам се, че петте зифара, които съм платил за присъствието си на тазвечершното представление, ще си заслужават – сепна го нечий глас.
При това той остави чашата с калеп, от която току-що бе отпил порядъчна глътка, и се обърна, за да срещне погледа на един от тукашните богаташи, който – поне така бе подочул – възнамерявал да му става конкуренция.
- Изобщо не се съмнявай, Бингар – усмихна се, - днес ще имаш удоволствието да се насладиш на истински шампионски бой. При това той ще продължи до смъртта на победената.
- Нужно ли е? – примигна Бингар.
- Кое дали е нужно? – не разбра домакинът.
- Нужно ли е да се бият до смърт?
- Нали ти казах, че боят ще е шампионски! – изимитира учудване Ванта, като реши да клъвне мъничко предполагаемия си бъдещ конкурент. – Който се плаши да пуска воините – е, добре, воинките – си на истинска война, очевидно е напълно неподходящ за този занаят!
- Добре – едва забележимо му смигна Бингар, - ще го имам предвид – не пропусна да го жилне и той...
Час по-късно, когато залата вече се бе напълнила до дупка – сиреч когато се бяха събрали почти невероятните за капацитета й над 200 посетители – Ванта даде знак на един от робите си да изведе момичетата. И тогава се случи или, много по-точно би било да се каже, започна да се случва...
Едва що бе дал заповедта си и с крайчеца на окото си видя как един от посетителите рязко разтваря уста в беззвучен писък, след което рухва на масата пред себе си, събаряйки с трясък всичко от нея. Първият истински писък дойде миг след това, когато един от посетителите вляво от него се срина с копие в гърба. Шокът му бе толкова голям, че самият той въобще не успя да отвори уста, за да запищи. Гледаше, просто гледаше как един през друг клиентите му се повалят сред какофония от неистови писъци, направени на хербарии от копия и стрели. При това въобще не усети стрелата, която го улучи точно между плешките, скъсвайки нишката на порочния му живот...
* * *
Ебра, новият пазач, изпроводи последния от търговците, напускащ канибалското отделение на клендайлския пазар, заключи след него и се загледа към опустелите подиуми, на които биваха излагани предназначените за храна роби. Не можеше да повярва, че утре всичко това, цялата тая варварщина, веднъж завинаги ще приключи – е, поне тук, точно на това място...
Слънцето отдавна бе залязло и обсипаното със звезди небе ненадейно му навя романтични помисли. Сега обаче – точно в този миг – бе време за всичко друго, само не и за романтика.
Накрая, след като мъничко си поотдъхна от дневната глъчка и най-вече от писъците на пусканите в казаните с вряла вода роби, той се запъти към миниатюрната палатка, предоставена му в качеството му на служител на пазара. Влезе и незабавно се отправи към един от ъглите, като порови там из пръснатите джунджурии.
- А, ето го! – възкликна накрая, изравяйки изпод една купчина мръсно бельо малка, ала тежка кутия.
- Огън на боговете – прошепна почти благоговейно, изкушавайки се за пореден път да я отвори. Устоя обаче. От оръжия не разбираше нищо, съвсем нищичко, и явно му бе съдено да продължи да не разбира от тях до самия край на жалкия си кратък живот. А той, животът му, щеше да приключи утре – в мига, когато подпалеше фитила... – е, да, няколко мига след това...
* * *
Дори и сега, малко преди полунощ и макар че бяха старателно измити след приключването на пазарния ден, казаните воняха така, че неподготвен за тая смрад човек би си изповръщал червата. Не и Ебра обаче. Почти двата дяла, през които бе работил тук, бяха го сюрпризирали с къде по-смайващи ужасии от някаква си миризма, колкото и да бе отвратителна.
Най-накрая, след като избра казана, под който да пъхне кутията, той още веднъж внимателно го обходи. Сетне я свря зад един от дебелите железни крака на казана и пак го обиколи.
- Не се вижда – доволно изръмжа, - нищичко не се вижда...
* * *
Денят отдавна бе настъпил, когато Ебра реши, че е време. Бяха му казали, че трябва да стане днес, без да уточняват часа. Ето защо самият той бе определил, че часът е сега...
Сама по себе си разпродажбата на нещастните същества, предназначени за казана, не го ужасяваше особено – вече не. Съвсем не бе така обаче с пищящите нещастници в мига, когато пльосваха в казаните! С това никой никога и за нищо на света не можеше да свикне! Бе убеден, че е така и със самите помощници на готвачите, предназначени да варят нещастниците!
Тогава защо го правят, Велики Пош! – не проумяваше той.
Е, така или иначе нямаше да проумее – нямаше да има време да го проумее. Вече (почти) принадлежеше на един друг свят, който от цялото си сърце се надяваше да е по-добър от този, който само след броени минути му предстоеше да напусне.
Отново си припомни слънчевата девойка, която му възложи важната задача, предопределена да бележи и края на нещастното му съществуване. Тя бе много, несъпоставимо по-различна от почти всички хора, които бе срещнал в живота си. Бе някак... – добра, да, това бе думата...
Бе се съгласил с лекота да извърши това, за което тя го бе помолила. Не, бе приел да го извърши с радост. Това – уви – бе единственият начин да отмъсти на людоедите, продали и сготвили тук неколцина важни за него същества, сред които и собствения му брат, когото той толкова много обичаше!
Това, което го спаси от казана и същевременно му помогна да се срещне със слънчевата девойка, бе обстоятелството, че за разлика от брат си и от мнозина други свои съплеменници той бе прекалено слаб, за да послужи за качествена храна. Ето защо канибалите го отведоха до друга част на пазара, където преди около половин цикъл го продадоха като роб на човека, завел го при слънчевата девойка...
И ето, точно днес тази негова половинциклова подготовка за отмъщението му трябваше да даде бленувания от него урожай...
* * *
Когато стигна до димящия казан, тъкмо водеха поредния пищящ от страх нещастник, за да го хвърлят в него.
Живота ти няма как да спася (своя - също), но от това ще те отърва, приятел! – възкликна вътрешно Ебра, приближавайки казана.
- Ей, Еб, какво правиш тука, Пош да те вземе? – кресна единият от опитващите да удържат нещастника.
- Дансу (Дансу бе готвач, за когото Ебра знаеше, че днес не е на работа) е на изхода и бърза. Нареди ми да проверя дали ключовете от бърлогата му не са под казан номер 6 (Това беше номер 6, нали?) и затова ще ви помоля да изчакате минутка-две...
- Пош да го тръшне дано, проклетия му Дан! – изхрачи се в прахта пред себе си човекът, който го бе заговорил.
В същото време иззад казана изскочи малко човече и изрева:
- Пош да ви тръшне, гниди нещастни! Пускайте го, че водата ще се претопли и после пак ще имаме рекламация! Велики Пош, не ми ли стигаше вчерашната история с онзи дебелак, когото преварихме!!!
- Минутка само! – извиси глас Ебра. – В противен случай иди ти да се разправяш с Дансу!
- Дан ли? Сега пък какво му е хрумнало?! – изгледа го неразбиращо човечето.
- Това, че предполага, че бил изпуснал ключовете си под този казан и ми нареди...
- Добре де, умнико! Пъхай се под казана и до минутка да си се появил, че иначе, Пош ми е свидетел, ще те напъхам право в него вместо ревльото, дето водят, нищо че си хърбав като чирус!!!
Ебра не чака втора покана. Незабавно се просна на земята и, потейки се от горещината, лъхаща от казана, пропълзя под него.
А, ето го и огнивото! – облекчено въздъхна той, плъзвайки ръка в един от джобовете на мърлявата си униформа на служител на клендайлския пазар. В същото време продължаваше да пълзи, търсейки с поглед кутията с огъня на боговете, която бе оставил зад един от краката му предната вечер. В първия миг бликащата изпод казана пара му попречи да я види и той почти обезумя от страх. Сетне обаче с невероятно, почти смазващо облекчение я мерна и се плъзна към нея. Трябваха му няколко драсвания, докато успее да подпали овлажнелия от парата фитил. Едва тогава си позволи да въздъхне и изобщо да не обърне внимание на виковете на подканящите го да побърза помощник-готвачи. Оставаха му само 15-20 секунди живот и за него нямаше абсолютно никакво значение дали щеше да ги прекара под или извън казана. Е, за помощник-готвачите около казана и на предназначения за готвене нещастник – също, ала никак не го интересуваше – просто нямаше достатъчно време пред себе си, за да го заинтересува...
* * *
Когато жрецът на Суйбири Тата Уалахи навлезе в канибалския участък на клендайлския пазар, слънцето вече клонеше към пладне и жареше безмилостно изнеженото му от дългото пребиваване зад стените на светилището лице.
О, Велики Суйбири – мислено простена той, - кога най-сетне ще се свърши с тая изтощителна обиколка из това вонещо на пот и мърша прокълнато тържище!
Как можа да се случи Висшият Патар от Аверил да ни посети точно когато е мой ред да пазарувам! Уж се води твой смирен служител, пък се е оял досущ като дебелаците на тоя пазар! Не стига ли другото, не стигат ли планините зурп, изпод които изнемогват четирима от хората ми и двете нежни създания, които му водя (явно имаше предвид двете красиви абдалиански робини, които току-що бе купил и които подтичваха вързани за конете на двама от подчинените му), ами и му се дояла тлъста плешка от угоен абдалианин!...
Ами момчето за утрешното жертвоприношение в негова чест? – При това хвърли поглед назад, за да изгледа 13-14-цикловия младеж, който подтичваше, вързан за собствения му кон. – Малко ли се щурах из това смрадливо и тънещо в мараня от убийствената горещина тържище, докато избера възможно най-подходящия екземпляр!!!
Прости ми, о, Велики Суйбири – извърна уморен взор към ярко синьото небе, - ама вече съм доста старичък за обиколки под благословените лъчи на твърде жаркото ти понякога светило! Обичам да търгувам – как не, обичам, разбира се, та нали затова съм твой смирен служител, - но предпочитам да го правя всред мъдрия ти покой зад стените на светилищата ти!...
Блъсканицата бе невъобразима. И в другите части на пазара бе голяма, но тук рискът да те пометат от коня и да те стъпчат без даже да забележат бе съвсем реален!
Тези не дотам приятни размишления на Уалахи внезапно се прекъснаха при гледката на невероятно дебел абдалианин, отчаяно дърпащ въжето, за което бе вързан. Тъкмо в този момент търговецът го укроти с два удара на камшика:
- Насааам, почтени люде! – изкрещя той. – Погледнете тая абдалианска свиня! Тежи повече от 180 фанбрума и е угояван специално за трапезата на някои от вас! Елате, елате и си изберете по един сочен къс от това наистина великолепно месо!!!
Уалахи даде знак на свитата си да го последва и приближи към подиума, на който бе изложен дебелакът. И точно тогава се случи...
Макар да бе на кон, той почувства как земята под него се разлюля и видя внезапно блъвналите в ослепително синьото само до преди миг небе яркочервени пламъци! Сетне чу някакъв невероятно мощен гръмотевичен трясък, приближаващ сякаш от всички страни с невъобразима скорост и само частица от секундата след това, преди даже да успее да се уплаши, бе връхлетян от ревящ огнен ад и тутакси изпепелен заедно с коня си и заедно с огромна част от посетителите на канибалското отделение на пазара!
По-малко от минута по-късно във въпросното отделение не бе останал камък върху камък, а в граничещите с него други отделения бушуваха и бързо се разрастваха опустошителни пожари...
Спущено на 5 декември 2014. Точно след седмица очаквайте част втора на глава I от книга втора.