Книга втора, част първа, глава II – 1
Тъпанар Дрънкар: Ама че лош късмет има Кривоглавия – да се отдалечи необичайно много от Ясуби точно в най-неподходящия за това момент! Трябва да му се признае обаче, че реагира доста бързо и – може би – дори адекватно. Нямало е как да го стори когато дялове по-рано изпада в безпомощното състояние, в което го намира Орор. Сега има възможност да му върне жеста. Ще го направи ли и – ако да – как?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава II – Раждането на Кривоглавия
Ще се роди повторно Кривоглавия, ала – уви! – белязан със забрава, ще се възправи срещу правилата и тъй... ще стане част от тях... и на Арунда от играта! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 11245
1. Произшествие с човека без минало
За кой ли път скиташе край селото, опитвайки да запълни с буря от впечатления опустошителната празнота в себе си. Нищо, съвсем нищо! Макар жаркото слънце вече да възлизаше на хоризонта, в него – в главата му – бе мрак. Миналото бе мрак. Светът бе мрак. Всичко, абсолютно всичко не бе нищо друго – и, уви, нищо повече - от кънтящ от празнота изначално непрогледен мрак!...
Внезапно се закова на място и се огледа с блуждаещи, пусти очи.
Да – констатира безстрастно. – Този път съм се отдалечил повече от когато и да било.
Прецени, че може би се е озовал на над два фандрома от Ясуби – селото, в което живееше спасилият го преди 4 дяла с цената на собствения си живот Орор. Не му се прибираше обаче. Не, не че бе получил някакво (каквото и да е) просветление - съвсем не. Просто така, скитайки без цел и посока, успяваше да се самоизключи възможно най-пълно от един съвършено непонятен – и затова абсолютно чужд - нему свят.
Колебанието му трая броени секунди. Сетне, предприемайки нещо, което само до преди дял би му изглеждало безумие, тръгна... – ала не към Ясуби, а тъкмо в обратната на него посока - просто продължи по пътя, по който бе поел...
Уви, забуленото му в мрак минало – а Орор бе убеден, че той, както всички в селото го наричаха Кривоглавия заради тежката травма на врата, която бе получил при жестокото си търкаляне по скалната урва, непременно трябва да е имал такова – си оставаше все така непроницаемо, ала това съвсем не се отнасяше за настоящето, започнало от пробуждането му в дома на спасителя му цели 15 слънца от спасяването му и 3 – след настаняването му в него...
Запаметяваше бързо – дори изненадващо бързо, - както се изразяваше Сехи, прекрасната жизнерадостна 20-циклова дъщеря на Орор, която се бе заела да му преподава местното наречие на стандартния тинганиански. Вярно, и той полагаше много усилия, за да научи езика, вероятно със същата тая надежда да запълни зеещата в душата му празнота, настанила се на мястото на заличилото се негово минало, която надежда напоследък често – твърде често – го запращаше на продължителни самотни скитания около Ясуби...
Разминаваше се със селяни, тръгнали за работа на полето и дори не усещаше засилващата се горещина, идеща от пъплещото нагоре по небосклона и биещо в гърба му слънце. Важното бе, че – поне сега, в този момент – можеше да се слее с празнотата в себе си и, щом не бе способен да се намери, поне да се изгуби докрай, да изчезне в монотонното еднообразие на крачките си, в плътно обгръщащата го тишина на полето, в жежките вълни на напредващия ден...
Сепна се и се зачуди какво бе онова, което го бе стреснало. Огледа се и установи, че се намира в малка горичка, отвъд която се чуваше глъч на детски гласове, кудкудякане на кокошки и... и нещо друго, нещо тъмно и зло, което внезапно го разтревожи и – О, Велики Пош! – както се изразяваха в Ясуби, сякаш – най-сетне – събуди у него вълнението от света, което през трите дяла и половина история, с която разполагаше сега, нито веднъж не се бе случвало!!!
Наново наостри слух, ала виковете на децата и крякането на птиците му пречеха да долови онова, което бе чул преди малко. И тогава...
Бе някакъв сърцераздирателен вик, придружен от нечие сърдито натякване:
И ония деца там – обърна глава по посока на глъчката - могат да играят на фона на тия раздиращи слуха звуци! – непроумяваше, защото – сигурен беше – и вдиганата от самите тях врява, и сърцераздирателните викове, идваха от една посока.
Изобщо не се поколеба, преди да се устреми към шума. Горичката, иззад която идеше той, бе твърде малка и успя да я пресече за не повече от минута, излизайки на малка полянка с пожълтяла от сушата трева, където именно играеха децата. И тогава... - тогава чу вече доста по-отблизо и с далеч по-болезнена яснота и късащите сърцето му викове, само смътно доловени от него в гората, и ругатните, с които тези викове бяха съпроводени, и..., и нещо като ритмично пляскане или плющене, странно съгласуващо се с писъците на първия от тия два гласа...
Без да има дори и смътна представа какво възнамерява да стори, с бързи крачки прекоси изгорялата от слънцето поляна с играещите деца, които, улисани в детските си занимания, не му обърнаха никакво внимание, и хлътна между две паянтови постройки, иззад едната от които се вдигаше интересуващата го врява.
Онова, което видя, когато излезе от другата страна, направо го втрещи. Едър мъж с бичи врат налагаше с камшик едно доста по-слаботелесно същество, чийто окървавен гръб бе разранен до неузнаваемост, придружавайки ударите си с ругатни:
- Не си бил способен да работиш на полето, а? Бил си слънчасал? Ето ти едно слънчасване сега, нещастнико! На! На! На!...
Едно 10-12-циклово момче стоеше до бияча и ритмично отброяваше ударите:
- 86..., 87..., 88...
Човекът без минало или, както го наричаха в Ясуби, Кривоглавия, бе толкова шокиран, че стоеше като вкопан в земята в сянката на постройката, до една от стените на която се извършваше изтезанието!
- 93..., 94..., 95... – отброяваше детето, като по всичко изглеждаше, че побоят не му прави абсолютно никакво впечатление!
И тогава... – тогава нещо в него се скъса, пред очите му падна мъгла, по-непрогледна дори от онази, забулила миналото му, и той с бавни стъпки заобиколи изотзад тримата участници в тази позорна сцена:
- 97..., 98..., 99... – монотонно продължаваше да отброява момчето, а биячът все така злостно и безпощадно сипеше ругатни и проклятия връз пищящата си жертва.
Кривоглавия застана точно зад бияча и, тъкмо когато момчето извика:
- 100...
посегна, издърпа рязко камшика от ръката на човека с бичия врат и със замах го запокити нейде зад себе си, при което онзи в първия момент явно до такава степен се изуми, че за миг се парализира. Сетне бавно почна да се обръща, докато в същото време детето наблюдаваше сцената с внезапно разширили се от учудване и уплаха очи. В същия миг, още преди биячът да успее да се обърне напълно, Кривоглавия сви дясната си ръка в юмрук и яростно я изстреля към главата му! Когато удари, под пръстите му нещо пропука и от размазаното полуобърнато към него лице рукна кръв! При това онзи внезапно се килна на една страна и, отваряйки уста за вик, бе изпреварен от следващия удар на Кривоглавия (този път с лявата ръка), който попадна право в носа му, счупвайки го с глухо хрущене!
Едва сега човекът с бичия врат свари да извика, като викът му бе пълен със същата тая паническа болка, белязала писъците на по всичко изглежда припадналия след побоя човек, когото самият той само до преди броени секунди жестоко бе налагал!...
И тогава... – тогава започна онова, което тласна Кривоглавия да побегне, да побегне така, както никога преди това – каквото и да бе представлявал предишният му живот, сигурен бе – не бе бягал и така, както бе не по-малко убеден, че никога вече нямаше да му се случи да бяга! Детето, което до преди малко бе отброявало ударите на сриналия се в краката на Кривоглавия след втория му удар бияч, хукна, панически призовавайки за помощ, някаква жена на може би 50-60 дрома зад гърба му истерично запищя, а някъде вляво от него се зачуха внезапно разтревожени мъжки гласове.
В първите секунда-две Кривоглавия не стори нищо. Просто сведе поглед към давещия се в собствената си кръв бияч. Сетне погледна към припадналия изтезаван, като чак сега забеляза, че онзи – бе младеж на не повече от 17-18 цикли с болнаво лице - е привързан с дебела метална верига за един кол. После бавно, много бавно, направи крачка встрани и едва тогава, осъзнавайки последствията от действията си – или поне нещо от тях, – затича, хуквайки по същия път, по който бе дошъл! Профучавайки като вихър през полянката с игралите до преди малко там деца, успя да установи, че те са изчезнали. Сетне се гмурна в гората и само броени секунди след това вече бе от другата й страна, най-сетне поне в относителна безопасност, както се изкушаваше да се надява...
* * *
Когато отиде да го извика за закуска, Орор не се изненада, че не откри Кривоглавия в леглото му. Напоследък все по-често се случваше спасеният и приютен от него гост да става необичайно рано и да тръгва нанякъде още в тъмни зори, за да се завърне едва за обяд. Някои от съселяните му споделяха, че са го виждали да се разхожда около селото, като особено впечатление им правеше вечно съсредоточеният израз на лицето му. При това някои от тях скептично клатеха глави с думите:
- За беля си го извадил от оная пропаст, Рори, помни ми думата!
Орор се спря на прага на стаята на госта си и се замисли. По-точно наново – за кой ли път – си припомни как го бе спасил.
* * *
Бе едно жарко утро преди 4 дяла. Мястото бе пустинята Хеш, а той, полуизлегнат върху гърба на натоварения си с туйнарски бивни едва пъплещ кумлар, усилено търсеше място за почивка. И ето, най-сетне, когато слънцето вече се бе издигнало на почти 1/3 от зенита си, видя един обрасъл с тръни участък, който, поради липсата на нещо по-добро, явно щеше да се наложи да използва.
Над скалите трептеше мараня и денят се очертаваше да бъде изключително горещ. Ето защо се застави да побърза, за да успее да си отпочине достатъчно преди продължаването на дългия преход по пътя към Ясуби, селото в югозападен Кортис, в което живееше.
Едва след като стигна до трънестия участък, видя скриваното досега от погледа му от скалните грамади възвишение, отстоящо на около половин фандром на изток, където можеше да има пещери. Прецени обаче, че е прекалено уморен, за да поема тепърва към него и да го обследва. Затова навлезе всред ниските тръни, внимавайки да не се нарани.
Велики Пош, вече съм твърде стар за пътешествия, особено през Хеш! – въздъхна, търсейки място да закрепи чергилото, под което – по всичко изглеждаше – щеше да прекара тоя усилен ден.
Не му бе писано обаче да стане така. Докато се провираше сред трънливия храсталак, погледът му внезапно бе привлечен от нещо тъмно в далечината. Озадачен, той се взря по-съсредоточено и очите му леко се разшириха от изненада:
- Пропаст! Тук! – възкликна невярващо. – Сега остава да имам лудия късмет да е достатъчно плитка и в нея да има вода!
При това, макар да бе смъртно уморен, ускори ход, прекалено обнадежден от перспективата да намери вода, за да е в състояние да се спре.
Уви – прекалено дълбока и, следователно, абсолютно ненужна! – позволи си да се пошегува със себе си Орор, когато излезе от тръните и се запъти към пропастта. – Дано все пак от нея да лъха поне мъничко прохлада!
Щом стигна до ръба на пропастта и погледна надолу, тутакси се отдръпна, тъй като бясно му се зави свят:
Велики Пош – остана като поразен, - колко е дълбока!
Едва няколко секунди след това посмя отново да потопи поглед в мрака на бездънната паст, злокобно чернееща сред ослепителната белота на пустинята. Странно, ала сънят неусетно бе отлетял от очите му и, макар потта да извираше от всички пори на тялото му, вече не се чувстваше чак толкова уморен, колкото бе само до преди малко и,
Велики Пош – констатира със задоволство, - от дълбините на това чудо наистина полъхва хлад!
Сетне плъзна поглед по стръмната, почти отвесна урва, обхождайки я от дясно наляво и внезапно...
- Проклети Пош – възкликна удивено, - какво, да те вземат мътните, е това!
Присви очи, вглеждайки се по-внимателно и с нарастващо учудване се придвижи наляво, където, далеч долу, на няколко десетки дрома от ръба на урвата, от някаква скална издатина висеше нещо тъмно, което...
Но не! – тръсна глава. – Не може да бъде! Явно спеченият ми от горещината мозък си прави шеги с мен! Мираж, ето какво е – проклет мираж и нищо повече!
Нещо обаче – някакво атавистично любопитство навярно – продължаваше да го задържа опасно близо до ръба на пропастта. При това той напрегна зрението си докрай и тъмният предмет, вместо да изчезне, както очакваше да се случи, сякаш набъбна пред погледа му, ставайки по-плътен и по-реален, докато най-сетне той почти повярва, че е... човек!
След по-малко от четвърт час отново бе тук с въже в ръка и пак се взря в предмета – да, там си беше. Той потърси достатъчно здраво вкопан в земята едър камък, направи примка от единия край на почти 200-дромовото въже, съставляващо част от екипировката му за придвижването през Хеш и го метна около него. Сетне опита здравината на възела и устойчивостта на камъка, поколеба се още миг и..., омотал част от въжето около китките си, пристъпи отвъд ръба на пропастта, увисвайки постепенно с цялата си тежест на тази изглеждаща тънка, ала – горещо се надяваше – достатъчно здрава нишка, свързваща го с живота.
Спускането вървеше бавно. На няколко пъти жестоко се ожули, ала трябваше да бъде прекалено внимателен, за да си позволи да обръща внимание на толкова маловажни неща.
Отне му почти 10 минути, докато стигне до тъмния предмет, при което с ужас установи, че е бил прав, че нещото, подобно на тъмен парцал, едва крепящ се върху една издатина на урвата, е човек. Само че човекът, за когото първоначално предположи, че е мъртъв, не се крепеше едва върху една издатина, а висеше с ръка, жестоко приклещена в теснината между два дълбоко вкопани в склона едри камъка, като едното му стъпало бе заорало в пясъка в основата на малка скална издатина, и точно това го бе спасило.
Велики Пош! – с очи, разширени от почуда, примесена със страхопочитание, Орор гледаше това неподвижно, стоящо като залепено за почти отвесната стена на урвата тяло. – Велики, Велики Пош!!! Убеден съм, че едва един на един милиард биха паднали в подобна пропаст толкова щастливо!!!
Най-сетне успя да откъсне поглед от нещастника, приближи се максимално до него, омота част от оставащото въже около кръста му, като особено много внимаваше да не размести положеното му в пясъчната основа на скалната издатина стъпало, плавно го плъзна нагоре, почти до подмишниците, стегна го здраво, направи възел и свърза с други няколко тази част на въжето със своята. Едва тогава си позволи да си поотдъхне.
Сетне лекичко повдигна отпуснатото, наподобяващо труп тяло на нещастника, при което кракът на човека, закрепен върху скалната издатина, която в последна сметка го бе възпряла от сгромолясване на дъното на пропастта, пропадна. За миг онзи увисна на заклещената си ръка. Сетне тя – ръката му - бавно, много бавно, почна да се изхлузва от цепнатината между камъните, където се бе заклещила, докато накрая се освободи и човекът увисна на омотаното около тялото му въже. Тогава Орор бавно, с големи усилия, захвана да се катери по въжето, извличайки след себе си тежкия си товар. Сега вече имаше основания да се опасява, че то може и да не издържи, като единственото, което му оставаше, бе да се надява, че ще се окаже достатъчно здраво...
Изкачването продължи почти час и когато най-сетне извлече себе си и нещастника отвъд ръба на пропастта, Орор падна като подкосен върху горещите камъни. Слънцето вече бе високо и той трябваше – просто бе наложително – да ги подслони под чергилото до настъпването на нощта. Предстояха му още най-малко 10 слънца път, за да измине разстоянието до селото си, без същевременно да подлага спасения от него човек – ако изобщо бе жив – на излишни рискове.
След като лежа върху парещите скали в продължение на няколко минути, Орор с неимоверни усилия се надигна и, заваляйки се, пое към клекналия в трънака кумлар. Явно това иначе толкова рутинно пътуване, което предприемаше по няколко пъти всеки цикъл, за да се снабди с вървящите изключително скъпо по пазарите на югозападен Кортис туйнарски бивни направо от предводителя на гилдията на търгуващите с тях в Нупур, този път съвсем нямаше да е такова. Очертаваше се да продължи близо дял, а досегашните му преходи бяха траяли максимум по двадесетина слънца...
Когато се върна при другия, установи, че той продължава да лежи като мъртъв. Той го обърна по гръб и долепи ухо до гърдите му. Какво бе облекчението му, когато долови, па макар и слабо и неравномерно, туптенето на сърцето му! Сетне накваси устните му с вода и го пренесе до мястото за сън.
През целия път до Ясуби успяваше да капва в гърлото му по малко вода, при което онзи отваряше оставащи слепи за света очи, преглъщайки рефлекторно. Дори на няколко пъти го принуди да погълне рядка кашица с разтворено във водата брашно. Налагаше се да го чисти, когато той, макар и в несвяст, се случваше да се изпуска в гащите си.
И ето, три слънца след като го бе приютил в дома си, онзи най-сетне дойде в съзнание и тъй като се оказа, че не помни нищо от миналото си, по време на пътуването косата на темето му явно вследствие на удара бе опадала, разкривайки дълбока вдлъбнатина, а нещо във врата му държеше главата му постоянно леко извърната наляво, той и семейството му – жена му Ая, 22-цикловият му син Дада и 20-цикловата му дъщеря Сехина – решиха да го нарекат Кривоглавия...
* * *
Орор тръсна глава, излизайки от унеса си. Някой го викаше – Ая, разбира се.
Да вървим да се подкрепим – каза си, отправяйки се към всекидневната, - пък този чудак Кривоглавия до пладне ще се прибере. Само не мога да разбера каква е тая негова мания да скита в полето рано сутрин!
* * *
Тук, под гъстите клони на дърветата, горещината бе по-поносима, ала въпреки това Кривоглавия имаше чувството, че е попаднал в огнедишащ свят. Обикновено се прибираше до към единадесет, след което не излизаше преди залез слънце, а сега, доколкото можеше да съди по проникващите през клоните на дърветата слънчеви лъчи, трябва да бе два или три.
Бе се свил в сухата трева до дебелия дънер на едно дърво, точно на мястото, където през някои сутрини го довеждаше Сехи, за да му преподава местното наречие на стандартния тинганиански на спокойствие. Надяваше се, че ако хората – или господарите - на бияча дойдат за него в Ясуби, тя ще се досети да го потърси тук.
* * *
Сепна го нечие докосване по рамото. Той рязко се надигна и паникьосано отвори очи. Минаха секунда-две, преди мъглата от съня пред погледа му да се разсее и той да я познае.
- Надявах се, че ще ме потърсиш тук – облекчено въздъхна той, загледан в момичето, върху чието лице се четеше граничеща с тревога загриженост. – Дойдоха ли вече?
- Теб търсят, нали? – отбеляза с въпрос очевидното Сехи, настанявайки се до него. – Казаха, че човек, изглеждащ като теб, бил убил някого! Вярно ли е? Ти ли си бил? Направил ли си го?!...
- Любопитна, както винаги! – не сдържа смеха си той. Тя обаче остана сериозна и, гледайки го изпитателно, продължи:
- Дойдоха около обед, описаха те и почнаха да питат когото срещнат дали живееш в това село. Сещаш се, че веднага бяха упътени към нас. Тате каза, че си излязъл преди да се събуди и оттогава не си се прибирал. И... – тя преглътна уплашено... и бяха бесни! Заплашиха ни и четиримата, че ако сме те укривали, сме ставали съучастници в извършеното от теб убийство и че... – тя потръпна... – и че, ако това се докажело, по силата на утвърденото във Фагали крепостно право сме щели да станем крепостни на Дилмар!
- Крепостно право..., крепостни..., Дилмар...! – неразбиращо я гледаше той.
- Ееех, Кривоглави, как може при това проклето падане да си забравил абсолютно всичко за човешкия свят и за законите, на които той се подчинява!!!
- Не разбирам, Сехи! – сви безпомощно рамене той. – Наистина нищичко не разбирам!!!
- Ох, знам! – внезапно омекна тя, протегна ръка и хвана дланта му. – Знам, че нищичко не разбираш, Кривоглави! Ще ти обясня, но искам преди това да ми разкажеш точно какво се е случило.
И той, разбира се, й разказа, като не й спести нито една от ужасяващите подробности, завършвайки с думите:
- Та това е в общи линии, Сехи. Сетне, след кратка пауза, добави: - Да, Сехи, убих го. Сигурен съм в това... – още след втория удар знаех, че съм го убил. Убих го и бих излъгал, ако кажа, че съжалявам.
За миг се възцари тишина. Кривоглавия погледна към клоните на дърветата и с почуда установи, че слънцето вече клони към залез.
- Човекът, когото си убил, бил крепостен на Дилмар, притежаващият селото, в което си бил и всичките му жители господар – започна разказа си тя, след като му обясни какво означават думите крепостен и крепостно право. – Направил си го, докато този крепостен наказвал друг крепостен, който отказвал да излезе на работа на полето през това слънце...
- Велики Пош! – рязко я прекъсна Кривоглавия, използвайки универсалното тинганианско възклицание. – Поне доколкото успях да установя, младежът – защото битият бе млад човек на не повече от 17-18 цикли – имаше доста болнав вид! При това положение как изобщо са могли да поискат от него да излезе на полето! Тъкмо напротив: сами би трябвало да му забранят да го прави!!!
- Пош да те вземе, Кривоглави! – кипна Сехи. – Нали ти обясних за крепостните и крепостното право!...
- Да, обясни ми и те разбрах, ала е несправедливо! – възрази той.
- Кое точно е несправедливо?! – все още ядосана му се тросна тя.
- Всичко – настоя той: - това да го принуждават да излиза на полето болен, крепостното право, боят с камшик... – ВСИЧ-КО!!!
- Пош да те вземе, Кривоглави! – отново изригна момичето и го изгледа с неприкрито раздразнение. – Виновна ли съм, че така е устроен светът!
- Не – твърдо я изгледа той, - светът не е, не може да е устроен така! Пък и - запъна се..., - пък и даже да бе – или да е – устроен така, всеки човек, в чиито гърди тупти сърце – при това яростно се тупна в гърдите, а в погледа му проблесна гняв, - всеки, в чиято душа мъждука поне искрица човечност, би трябвало да отхвърли това устройство!!!
Той се сепна, съзирайки почудата в погледа й.
- Плашиш ме, Кривоглави! – призна тя.
- После? – тръсна глава той.
- Бяха двама – продължи разказа си момичето, опитвайки да игнорира внезапно появилото се у нея безпокойство по повод на възгледите му за света. – Държаха се почтително, ала твърдо. Дадоха ни срок до залез слънце утре да те предадем на Дилмар. Сетне си отидоха...
- Искаш да кажеш, че сега ги няма в Ясуби? – обнадеждено възкликна той.
- Да, ала утре вечер... – понечи да му напомни тя.
- Да, знам – кимна с глава той и се изправи в припадащия здрач. – Ето какво ще направим...
* * *
Орор и 22-цикловият му син Дада пристигнаха след около час. Вече бе тъмно и измежду клоните надничаше звездното небе.
- Проклети Пош! – прегърна го старият. – Какво си направил, да те вземат...
- Спокойно, Орор – прекъсна го Кривоглавия и полекичка се изскубна от прегръдката му.
Дада мълчеше, ала по всичко изглеждаше, че не одобрява извършеното от госта им.
- Да поседнем и да поговорим – предложи Кривоглавия и се настани на тревата. Бащата и синът го последваха.
- Казаха, че ако до залез слънце утре не те предадем на Дилмар, ще предявят иск до местния съд по разпоредбите за крепостното право – обади се Дада. – Велики Пош, Кривоглави, знаеш ли какво означава това?!
- Спокойно, Дада – умиротворително вдигна ръце гостът им. – Сехи ми разказа...
- Ами тогава? – изгледа го с неприкрита враждебност младежът. – Какво друго ни остава, освен да те заведем до селото на Дилмар и да те предадем на сигурна смърт?!
За миг се умълчаха. Листата над тях едва забележимо потрепваха, движени от лекия вечерен ветрец. Макар жегата да бе далеч по-поносима, отколкото през деня, и сега продължаваше да е горещо.
- Две неща, Орор – стегнато поде Кривоглавия:
- Първо, познаваш ли някого надалеч, много далеч оттук, у когото бих могъл да се приютя, докато, Пош знае как, успея да си стъпя на краката?
- И второ? – предпазливо го подкани Орор след краткото мълчание, настъпило след задаването на първия му въпрос.
- Първо да уточним това, приятелю – меко настоя гостът им.
- Мисля, че да – кимна старецът след кратко колебание.
- Тате, да не си посмял да!... – властно го контрира синът му.
- Спокойно, Дада! – прекъсна го бащата. – Знам какво говоря. - Сетне отново се обърна към Кривоглавия: - Човекът, за когото ти говоря, е на стотици фандроми оттук през пустинята Хеш, където те...
- Знам, говорил си ми за това (явно ставаше въпрос за мястото на падането му в пропастта) – прекъсна го Кривоглавия. – Интересува ме доколко човекът е сигурен, до каква степен можеш да разчиташ на помощта му...
- Ами – позамисли се старецът, почесвайки се по главата... – мисля, че сме доста близки, ако мога да се изразя така.
- Извинявай, ако звучи нахално, Орор, но той би ли ме приел при положение, че му предам писмо, лично написано от теб, в което обясняваш какво съм сторил? – делово се осведоми Кривоглавия.
- Ама какви са тия глупости, човече! – избухна Дада. – Убил си крепостен на местен велможа, проумяваш ли, да те вземе Пош, какво означава това!!! Може ли да побере глупавата ти крива глава (в момента, когато го изрече, съжали, ала вече бе почнал...), може ли да асимилира последствията за нас, четиримата, които не само че те спасихме и приютихме, ами и...
- Добре! – повиши тон Кривоглавия, пренебрегвайки обидата. – Какво ще кажете утре – или по-добре тази нощ - просто да ме предадете на Дилмар и всичко да се свърши?
- Да те какво?! – изгледа го поразено Орор. – Че тогава защо съм те спасявал с риск за собствения си живот и защо те приютих, човече? Мислиш, че съм го направил, за да те изпратя сетне на сигурна смърт?! Така ли?!...
При тези думи на стареца Кривоглавия погледна към сина му, който мълчеше със стиснати устни.
- Да го предадем на Дилмар! – обърна се Орор към Дада. – Чуваш ли го какви ги плещи тоя ненормалник!!!
Синът му мълчеше. Сетне бавно вдигна глава и изгледа първо Кривоглавия, а сетне и баща си. След това отново я наведе, процеждайки през зъби:
- Знам, че не можем да сторим такова нещо, тате. Не по-малко от теб съм наясно, че правилата на гостоприемството в Кортис не го позволяват. Точно затова – при тези си думи той отново вдигна глава, фиксирайки ядно Кривоглавия... – Точно затова се ядосвам на стореното от теб!
- А ако настоя да бъда предаден на Дилмар или, ако предпочитате, да отида да се предам сам, макар че би било далеч по-добре – и по-специално много по-безопасно за вас да ме предадете вие? – спокойно се осведоми гостът им.
- Сега пък какви са тия работи! – зяпна от изумление Дада.
- Не знам, но ми се струва, че има нещо предвид – сети се баща му. – Изобщо не съм сигурен обаче, че то би ми харесало...
Сетне се обърна към Кривоглавия с думите:
- Каза, че те интересуват две неща – напомни му. – Уточнихме първото. Какво е второто?
- А, то ли? – махна с ръка гостът. – То не ви засяга пряко, ала ще ви го кажа, тъй като не мога да си позволя да не съм искрен със спасителите си и, разбира се, защото няма как да не разберете за него още утре...
Във внезапно настъпилото мълчание двамата го гледаха с нарастващо любопитство.
- Просто исках да ви кажа – продължи Кривоглавия, - че малко след като ме предадете на Дилмар, ако ми направите услугата да го сторите, или след като се предам сам, ако не ме предадете вие, той ще се пресели или, ако трябва да съм по-точен, ще бъде преселен в киртството на мъртвите.
При тези му думи събеседниците му го изгледаха изумено. Сетне – първо старият, а малко след това и синът му – се разсмяха, а на лицата им се изписа внезапно облекчение.
Спущено на 16 януари 2015. Точно след седмица очаквайте част 2 на глава II от книга втора.