Книга втора, част първа, глава II – 2
Тъпанар Дрънкар: Ама тука авторът нещо ни будалка! Как така ще прережеш въжетата, с които си вързан, с изплютото из под езика ти стъкло?! Хеле пък да повдигнеш двадесеткилограмов камък и не само да го задържиш, търкаляйки се, ами и, на всичкото отгоре, да го запратиш по някого толкова безпогрешно, че да го убиеш на място! Пък и съвсем сам да освободиш неколкостотин роби от керван на роботърговци!!! – „Не е ли малко прекалено?” – питаме се. Ала – поне засега – авторът мълчи по всичките тия тъй фундаментално важни въпроси!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
2. Пристигане в Нупур
Събуди се с изгрева на слънцето. В първия момент не успя да се сети къде се намира, ала сетне светът постепенно дойде на фокус. Той бавно се надигна и закрачи сред дърветата, докато излезе на едно широко открито пространство и се загледа в далечината.
Гледан оттук, от най-западния хълм на Даланските възвишения, окъпаният от утринното слънце Нупур изглеждаше повече от грандиозен! При това грандиозността му въобще не се състоеше в модерното му благоустройство. Тъкмо напротив: Нупур бе един изключително изостанал град в сравнение с много от поселищата, през които бе минал, за да стигне дотук. Не, грандиозността на това чудовищно струпване на колиби, насечено от криви, зигзагообразни улички, бе само и единствено в неговата огромност!
Кривоглавия се взря внимателно, ала от това все още голямо разстояние нямаше как да съзре очевидно многобройните обитатели на този конгломерат. При това си второ вглеждане той успя да мерне няколкото – изброи поне 8 – големи площада на града и да установи, че постройките в централната му част са относително по-високи в сравнение с тези в периферията. Виждаше и крепостната стена около поселището, при което бе леко озадачен, че тя е по-ниска, отколкото бе очакването му за такъв голям градски център...
Най-сетне, след като в продължение на няколко минути бе стоял взрян в града, за който определено съществуваше голяма вероятност да стане негов нов дом, Кривоглавия извърна поглед и, замислен за бъдещето си, преглътна няколко залъка сух хляб, прокарвайки ги с малко от застоялата вода в манерката си. После събра оскъдния багаж в прокъсаната си торба, метна я на рамо и с решителни стъпки заслиза по хълма в посока Нупур. Предполагаше, че за 3-4 часа ще успее да се добере до стените му. А докато слизаше, си припомняше, припомняше си за случилото се с него през повечето от четирите дяла, откак бе напуснал Ясуби при гореописаните драматични обстоятелства.
* * *
Бе станало много лесно – далеч по-лесно, отколкото си го бе представял. Орор и Дада го бяха предали на стражата пред дома на дилмар по обед на следващия ден след разговора в гората. Стражите бяха проверили въжетата и повече го повлякоха, отколкото поведоха, през лабиринта от коридори към стаята, в която явно се намираше господарят им.
Внезапно Кривоглавия се бе препънал и се бе пльоснал на пода, повличайки човека, държащ въжето, с което бе вързан. Претъркулвайки се, бе използвал момента да вдигне ръцете си към кривата си глава и, изплювайки в дланта на лявата си ръка острото стъкло, което до момента бе държал под езика си, го бе уловил с пръсти и бе прерязал с него въжето около дясната.
- Да те вземе Пош, какво правиш, кривоглаво изчадие такова! – бе изругал стражът, понечвайки да се надигне. Кривоглавия обаче го бе изпреварил и, все още търкаляйки се, се бе сблъскал с него и с отсечен удар бе забил стъклото дълбоко в гърлото му. Онзи бе изврещял, при което от прерязаната му шия бе швирнала кръв, и, хъркайки и давейки се, бе започнал да се гърчи в предсмъртни спазми.
В същото време другите двама стражи, които се бяха движили малко зад арестанта и колегата си, се бяха притекли на помощ на последния. Ала Кривоглавия вече се бе възползвал от суматохата да вдигне от земята изпуснатия от смъртно ранения страж нож и, препъвайки единия, се бе извъртял към другия, хвърляйки ножа към незащитения му гръб. Острието бе разпорило дрехата на стража, врязвайки се дълбоко в тялото му, при което той рязко се бе обърнал, бе оцъклил очи и се бе свлякъл на земята, падайки върху ножа.
В този момент препънатият от Кривоглавия страж се бе надигнал, хвърляйки се към него. Кривоглавия обаче бе очаквал това и, използвайки инерцията му, се бе извъртял така, че бе нарушил равновесието му. Останалото бе било лесно като детска игра. Бе го довършил със собствения му нож, който онзи бе използвал при падането си.
Едва тогава бе обърнал внимание на тревожните викове и на трополенето от приближаващите стъпки. Инстинктивно, препъвайки се в омотаното около краката му въже, бе влетял в една стая и, зяпнал от почуда, бе видял две жени, притискащи се уплашени в един от отдалечените от вратата ъгли на стаята, които за негов късмет се бяха оказали съпруги на Дилмар. Още при отварянето на вратата жените неистово бяха запищели. Той я бе затръшнал, бе прекосил стаята и им бе дал знак да мълчат, заплашвайки ги с ножа на последния убит от него страж.
Бе успял да си издейства разговор с Дилмар за по-малко от половин час, като, за да го постигне, се бе наложило да прави заплашителни движения с ножа към жените.
Дилмар се бе оказал разплут старик с пъпчиво лице и воднисти очи... и един много, много страхлив човек. Дори от разстоянието от почти 30 дрома, от което разговаряха, ясно бе проличало как неудържимо трепери, изпаднал в панически ужас. Кривоглавия дори за миг бе изпитал съжаление за решението си да го убие. Ала при мисълта какви страдания причиняваше той на крепостните си, и по-специално на онзи, когото по негова заповед предния ден друг крепостен бе пребил с камшик почти до смърт само защото не искал да излиза на полето болен, сърцето му бе добило предишната твърдост.
Бе изиграл пред стражите уговорената с Орор и Дада пантомима, в която жестоко бе заклеймил последните загдето го бяха предали на Дилмар, за да е сигурен, че не биха ги обвинили за онова, което щеше да последва. Сетне, давайки си вид, че иска да преговаря за безопасното си напускане на селото под прикритието на жените, внимателно бе преценил позицията си. Бе се поколебал само миг, преди да се хвърли през отворения прозорец, превъртайки се в тревата пред все още бездейните лъкове на стражите на Дилмар.
После... – после бе настъпила страхотна суматоха. Във въздуха бяха бръмнали стрели и бяха полетели копия, ала елементът на изненада бе бил на негова страна.
Изпаднал в шок от неочаквания развой на събитията, Дилмар за миг се бе вцепенил – идеална мишена, стига само да бе имал лък и стрела или копие, каквито, разбира се, нямаше. И тогава... – тогава бе съзрял един от предназначените за сядане валчести камъни, пръснати из двора. Бе посегнал към него, бе го вдигнал – тежък бе, много, много тежък, поне 20 фанбрума!, - и бе продължил да се търкаля заедно с него, докато най-сетне (трябваше да рискува, нямаше как!) се бе надигнал насред дъжда от копия и стрели и, изненадан от само няколкото дрома, отделящи го от тъкмо побягващия истерично пищящ Дилмар, с все сила го бе метнал по него. Едва тогава му бе хрумнало, че силата, която притежава, е по-голяма от тази на повечето хора. Тутакси бе забравил това си хрумване обаче, тъй като връхлитащата го отвред опасност сега бе най-голяма.
Видя как камъкът мудно се понася към господаря на селото, как го достига и как пръсва черепа му като домат... В този миг една стрела го бе жилнала по челото, а едно копие го бе одраскало по ръката.
Виждайки смъртта на господаря си, за секунда-две стражите бяха раздвоили вниманието си и той не бе пропуснал шанса си. Бе скочил както никога преди, бе се хванал за ръба на оградата – чист късмет, бе проблеснало в ума му, - бе я възседнал, получавайки още няколко дребни рани от летящите по него копия и стрели и... бе скочил в пожълтелите от сушата гъсти храсти отвъд...
* * *
За пръв път бе видял туйнари единадесет слънца след бягството си от къщата на Дилмар. Бе стадо от десетина, които се движеха с величествено поклащане. Бяха огромни – много по-големи, отколкото си ги бе представял, когато Орор и Дада му бяха разказвали за тях. Средната им дължина, поне доколкото можеше да прецени, бе около 10 дрома, а на височина бяха поне 6-7 дрома. Имаха хоботи, вероятно служещи им вместо уста, посредством които издаваха страховит вой.
Твърде лесни за ловуване – реши. – Представляват смъртна заплаха за невъоръжен човек, ала с тромавостта си явно са идеална мишена за ловуващите ги!
Сетне, изчаквайки стадото да отмине, се замисли за оставащото огромно разстояние, което се налагаше да извърви. Тъй като не разполагаше с абсолютно необходимия за пътуване през Хеш кумлар, трябваше да заобиколи през Фагали, а сетне да пресече над 2/3 от територията на Галехи, докато най-накрая стигне столицата й Нупур, където отиваше.
Да, предстоеше му дълго, много дълго пътуване – поне два дяла. Сега обаче бе вечер и бе потопил подбитите си от вървене крака в едно малко поточе, пресичащо гората, в която късно след пладне бе навлязъл и от която се надяваше да не излезе скоро, тъй като придвижването през открито пространство през деня бе изключително трудно поради убийствената и сякаш ставаща все по-опустошителна жега...
* * *
Попадна на кервана в горещото пладне две слънца по-късно – отдавна бе прекосил гората с туйнарите. Отначало допусна, че може да е мираж, ала сетне, когато се взря по-съсредоточено от хълма, от който в момента слизаше, се убеди, че онова, което вижда, е истина.
Керванът бе дълъг, напомнящ извиваща се черна змия на фона на жълтеещата трева. Бе прекалено далеч – на 10-15 фандрома, - за да могат да се различат подробностите. Бе сигурно само, че е голям, много голям керван. Идеше от запад, от пустинята Хеш, и пъплеше на изток.
За момент се подвоуми, сетне сви рамене и с утешението, че там, в Нупур, никой не го чака, тръгна да го заобиколи издалеко, за да се озове зад него...
Едва на залез слънце, излизайки от една малка горичка, успя да види дългата върволица, вече много по-близо от преди – на около два-три фандрома на изток пред себе си. Едновременно с това установи, че по ясното през всичките 13 слънца на досегашното му скиталчество небе са се появили парцаливи белезникави облаци, които – О, Велики Пош!, възкликна с въодушевление – като че ли ставаха все повече и все повече се сгъстяваха. Бе излязъл и лек ветрец, който, или поне така му се струваше, защото прекалено много му се искаше, сякаш разхлаждаше повече от друг път...
Слънцето вече бе залязло и здрачът бързо припадаше, когато установи, че разстоянието между него и кервана видимо се е скъсило. Извиващата се дълга върволица сякаш се състоеше от хора, а не от животни, при все че – или поне той си мислеше така - второто би било далеч по-очаквано за един керван, ала все още не можеше да бъде сигурен. Просто трябваше да се приближи повече.
Нощта настъпи – непрогледен, беззвезден мрак, първата облачна нощ от началото на дългия му преход. Сега вече чуваше нейде в далечината – може би на около половин фандром пред себе си – някаква гълчава, която, ако наистина се окажеше гълчава, би потвърдила подозрението му, че керванът се състои изцяло от хора. Е, одеве, в гаснещата дневна светлина, май бе мярнал и няколко кумлара, но не бе сигурен.
Не виждаше нищо – съвсем нищичко. Ала ето – далеч пред него нещо засвети, нарасна и... се оформи в огън.
Разбира се – разсмя се. – Естествено, че и те не ще се лутат в мрака, а и навярно е време да спрат за почивка през нощта...
Ориентирайки се по огъня, Кривоглавия продължи, като съвсем приближи до очертания от буйно разрастващите се пламъци кръг. Не пое риска обаче да допусне да го забележат. Намери един храсталак и се свря в него. Оттам – вече по-спокойно – заразглежда налягалите направо върху тревата може би стотици човеци, които едва сега – на светлината на все по-буйно разгарящия се огън – видя добре. Какъв бе шокът му, когато установи, че, с изключение на неколцината, насядали около огъня, всички са оковани и навързани едни за други. Другото, което му направи впечатление, но което отбеляза само мимоходом, бе обстоятелството, че кожата на повечето от вързаните бе доста по-светла от тази на оживено разговарящите около огъня очевидно техни господари или похитители.
Осъзнал със смазваща внезапност трагедията на проснатите пред него вързани хора, той почувства как отново, също както там, в двора на Дилмар 14 слънца по-рано, пред очите му се спуска пелена. Съзнанието му превключи на бавни обороти и действията му станаха организирани, прецизни, обмислени до последния детайл...
Бе достатъчно близо, за да долови фрагменти от разговора на насядалите около огъня – бяха общо седмина – господари. Разбра, че са търговци на роби, каращи вързаните хора – предимно светлокожи от Варвария – да ги продават на пазара в Тарис, ако бе чул правилно името на мястото (по-късно разбра, че въпросното място е голям град в Югозападен Кортис и че името му е Таврис, а не Тарис). При това тези изверги говореха за робите си като за предмети, като за бездушни вещи, които ги интересуваха само дотолкова, доколкото можеха да спечелят от продажбата им!!!
Внезапно мракът бе прорязан от бледа мълния, последвана малко след това от провлечена далечна гръмотевица. Сетне, за броени минути, мълниите зачестиха, ставайки все по-ярки, а гръмотевиците боботеха все по-наблизо...
Най-накрая, около час след като бяха запалили огъня, с пълни търбуси – двама от тях бяха раздали оскъдни дажби от храна и вода и на робите – седмината закрепиха голямо чергило върху четири дебели кола, които забиха в земята, като преди това ги бяха свалили от единия от няколкото кротко пасящи наоколо и явно съставляващи част от кервана кумлара. Петима от тях се пъхнаха под чергилото, а другите двамина останаха навън и почнаха да обхождат кервана, явно бе техен ред да го пазят.
Часовоите минаваха току пред храстите, в които Кривоглавия се бе сврял. Интервалът между минаването на единия и другия бе около 5 минути, така че едва ли щеше да представлява особена трудност за него да ги елиминира. Така и се оказа. Издебна първия и тъкмо докато онзи прекосяваше пространството пред храстите, зад които се бе притаил, той скочи на гърба му и тежко стовари юмрук в главата му. Часовоят не свари дори да понечи да извика. Просто се строполи на земята като мъртъв. Кривоглавия го извлече в храстите и за всеки случай му нанесе още един силен удар в главата, при което, също както бе станало с бияча преди 14 слънца, под пръстите му нещо пропука и ръцете му се обагриха с кръвта на просналия се в краката му човек.
С другия часовой стори съвсем същото. Сетне, пришпорван от все по-засилващия се тътен на приближаващата буря, той пое към палатката, за да обезвреди спящите в нея господари. Тази операция също мина съвсем гладко. Бе ги вързал здраво един за друг направо докато спяха, като се наложи да удари по главите двама, тъй като се бяха разшавали в съня си...
Развързването на нещастниците протече съвсем бързо и експедитивно. С ножа, взет от джоба на един от часовоите, той бе развързал няколко, които се втурнаха да освобождават останалите, прегризвайки въжетата направо със зъби. Проблем се оказаха веригите, ала той успя да намери ключовете за тях в дрехата на един от господарите в палатката, които, когато той отново влезе при тях, жестоко ругаеха и отчаяно опитваха да се освободят от въжетата, с които ги бе вързал. Не им обърна внимание. Просто взе ключовете и излезе всред грохота на гръмотевиците и все по-нарастващото бучене на усилващия се вятър.
По-малко от четвърт час по-късно стоеше наобиколен от освободените от него роби, които в знак на благодарност му се кланяха до земи и един през друг целуваха краката, ръцете, дрехите му...
При тази гледка нещо в дълбините на съзнанието му се размърда – Вероятно нещо от миналото?! – обнадежди се, ала твърде бързо му се изплъзна, пропадайки наново в плътно обвиващия живота му от преди падането му в пропастта мрак...
Той тръсна глава и под акомпанимента на гръмотевиците, вятъра и първите едри капки дъжд ги призова към внимание. Сетне им сподели мечтата си за бъдещето. Мнозина от тях – тези с по-светла кожа – не го разбираха, ала странно, прекалено странно и дори направо плашещо, той разбираше думите им, разбираше почти всичко, което казват, макар да не го изричаха на стандартен тинганиански!!!
Отново загадка от заличеното ми минало! – предположи и – поне засега – реши да не се занимава с този проблем, просто не бе моментът за това. Важното бе, че все някой – тези с по-тъмна кожа, които очевидно бяха тинганиани – чудесно го разбираше. При това на призива му да го последват откликнаха повече, отколкото бе очаквал. Общо робите бяха няколко стотин (може би 500, може би повече), от които около половината бяха жени, деца и старци. От останалите – т. е. от силните и здрави мъже – под внезапно рукналия порой с него потеглиха общо деветдесет и трима. Особено впечатление му направи един тинганианин, който му се представи като Фейнур, очаквайки от него да върне жеста. Кривоглавия се поколеба и, решавайки да изостави досегашното си прозвище, което (Кривоглавия) му звучеше направо идиотски и, което бе по-важното, му навяваше мисли за болест и смърт..., пък и, разбира се, за потопеното му в мъглата на забравата минало, топло му се усмихна, подавайки му ръка с думите:
- Ардал, приятелю – също като птиците, гнездящи високо в скалите, които с извадени нокти се спускат стремглаво върху жертвата си...
- Дано да е добра поличба! – грейна лицето на Фейнур. – Дано да е знамение, че и ние – засега сме малко, ала утре, сигурен съм, ще бъдем много повече – ще се спуснем връз т. нар. си господари с извадени нокти, стъпквайки в прахта изградения от тях чудовищно жесток свят!!!
Сетне се обърна към останалите мъже и, опитвайки да надвика бурята и шибащия ги порой, се провикна:
- Момчетааа, чувате лиии, момчетааа! името на спасителя ни било Ардааал!!!
Точно тогава, всред последвалата експлозия от пропити с дивашка радост викове, червейчето на съмнението го клъвна за първи път. Припомни си варварщината непосредствено след освобождаването на робите. Мнозина от тях – вкл. и от потеглилите с него – се бяха втурнали към чергилото на господарите, бяха го съборили, бяха извлекли побъркалите се от страх мъже и ги бяха разкъсали с голи ръце. Сетне бяха отсекли главите им, гаврейки се дивашки с останките им!
После бяха свалили огромните и явно изключително тежки чували – по-късно разбра, че са пълни със зурп - от гърбовете на кумларите, при което един младеж бе смазан под тежестта на един от тези чували, когато той се бе свлякъл от гърба на носещия го кумлар, като това не бе направило особено впечатление на останалите. Бяха разкъсали със зъби и нокти един чувал и, връхлитайки връз фишеците в него, си напълниха кой де що имаше джоб с тях. При това неколцина направо разкъсаха по един фишек и, изсипвайки съдържанието му върху езиците си, бяха изпаднали в някакъв транс! Тогава до ноздрите на Кривоглавия за пръв път бе достигнал накиселяващият мирис на зурп и... – и сякаш в обвитото му в непрогледна мъгла за миналото съзнание пак, също както одеве, докато му се кланяха и го целуваха, бе трепнало нещо, което отново твърде бързо бе изчезнало.
В същото време други убиваха кумларите, а трети струпваха вече подгизнали от изливащия се порой дървета на едно място и, макар и трудно, успяха да ги запалят, като явно възнамеряваха да си устроят киртско угощение с месото на убитите кумлари...
Да, червейчето на съмнението го бе клъвнало, ала твърде слабо и прекалено за кратко, за да го разколебае в твърдото му намерение да стори онова, което възнамеряваше.
* * *
През последвалия почти дял, придвижвайки се на юг-югозапад към границата с Галехи, бяха издебнали и нападнали още два кервана със зурп и роби, в следствие от което броят им бе нараснал на 204. Заобикаляха издалеко големите селища, боейки се, че славата на неизвестните нападатели на кервани се е разпростряла широко и че вече са пуснали хайки по дирите им. Съгледвачите, пратени до няколкото града, в близост до които бяха минали, потвърдиха това. Нещо повече: бяха единодушни, че в и покрай по-големите селища гъмжи от войници, въоръжени до зъби с ножове, копия, лъкове и стрели.
Най-сетне, когато наближиха границата с Галехи – бе точно 44 слънца след потеглянето му от Ясуби, – Кривоглавия (или Ардал, както го наричаха спътниците му) свика съвещание на естествено оформилите се и постепенно признати от всички останали деветима лидери. Той изгледа другите осем, водещо място сред които в качеството си на пръв негов помощник заемаше Фейнур, и им предложи, за да не привличат вниманието на и без това мобилизираните да смажат неизвестните грабители на кервани власти, да тръгнат към Нупур поотделно. Предложението му бе прието. Дори да бе имало несъгласни, те не посмяха да възразят. Властта му над тях все още бе прекалено голяма, та да дръзнат да го сторят. Сетне се уговориха, когато всички се доберат до Нупур, Фейнур да го потърси там, за където се бе запътил от самото начало.
Разделиха се още призори на следното слънце. Отново сам, той ускори темпото си на придвижване, ала на няколко пъти – веднъж преди да пресече границата с Галехи и два пъти на територията на самата тази барда – се обърка, макар да опитваше да следва стриктно начертания му от Орор маршрут, което в последна сметка доста го забави и той се бе озовал на най-западното Даланско възвишение на изток от Нупур едва два дяла и половина след като бяха поели насам поотделно...
* * *
Сепна се, изплувайки внезапно от връхлетелите го спомени. Ето, вече бе близо – едва на фандром, фандром и нещо, от стените на Нупур. Слънцето жареше в гърба му и го подтикваше да бърза, за да се приюти на някое прохладно място в града, а може би дори там, за където бе тръгнал...
След като приближи още малко стената, той тръгна да заобикаля града. Щеше да влезе през северната врата, сякаш идеше от пустинята Хеш, отдето именно се очакваше да дойде предвид причината за посещението на града, която щеше да изтъкне пред пазачите на градските порти.
Вървя повече от час, докато почна да заобикаля високата десетина дрома стена. Трябваха му още двадесетина минути, преди пред него да се белне претъпканият с кумлари, талиги и сякаш неизброимо множество хора северен път. След още десетина минути стъпи на него и оттук, от разстояние около два фандрома от града, тръгна към северната му порта.
Успя да влезе едва в късния следобед. Пропускателният режим бе доста строг, впрочем точно както му бе споменал Орор.
Когато подаде едното от двете писма на Орор, за миг го обзе лека уплаха. Знаеше, че всичко ще е наред, ала въпреки това се почувства несигурен.
- Значи при стария? – осведоми се онзи, след като плъзна поглед по съдържанието на писмото.
- Изпраща ме...
- Тука пише кой те изпраща – изгледа го подозрително онзи. – А къде е кумларът ти?
- Оставих го ей там – при това той посочи нейде зад себе си. – Не съм сигурен дали със стария (бе използвал не името, а употребеното преди малко от пазача прозвище) ще се спогодим и тъй като и без това придвижването е труд...
Не дочакал да довърши, онзи бутна писмото в ръката му, отмести се и му махна да минава...
* * *
Още при влизането си в Нупур почувства някакво особено вълнение. И отново нещо дълбоко, много дълбоко в съзнанието му се размърда. Опита да го хване, ала... не успя. Нещо повече: след напъна да си спомни почувства главата си празна и безтегловна както никога преди...
Вървеше по невероятно претрупаните улици, загледан във влачещите се по тях дълги кервани с всевъзможни неща – жито, плодове и зеленчуци от далечни земи, оръжия, зурп, роби..., особено много зурп и много, много роби. Вървеше, а накиселяващата миризма на зурпа, която бе почувствал през нощта, когато освободените от него роби бяха разграбили чувалите със зурп на бившите си господари, направо пареше ноздрите му. Тук – в Нупур – тя бе наситена и плътна и сякаш можеше да се реже с нож. Идеше му да си запуши носа, ала реши, че така би привлякъл внимание прекалено много. Затова продължи да върви, а просмукалата се в нажежения градски въздух миризма на зурп не само го дразнеше, а и по някакъв начин раздвижваше, без – Уви! – въобще да разбулва тегнещия над спомените му от преди произшествието мрак...
Бяха му останали цели двадесет зифара от стоте от дадените му от Орор за из път и той реши да похарчи част от тях за питие и храна. Ето защо, навлизайки в един голям пазар, спря пред една сергия, където бърз като факир дангалак продаваше някакви тестени изделия, чиято миризма напълни със слюнки устата му. Купи си две – бяха доста големички и се оказаха пълни с много вкусно месо, за което така и не разбра от какво животно е – и ги погълна за отрицателно време. Похарчи за тях общо три зифара, а сетне даде още два за два филеха, които, за разлика от храната, погълна бавно, на малки глътки, позволявайки си изцяло да се отдаде на насладата от вкуса и невероятно силния им аромат...
Къщата на човека, у когото отиваше, се оказа чак отвъд центъра на града, така че се добра до там едва привечер, когато слънцето току-що бе залязло, а вечерният здрач бе почнал да вплътнява сенките по улиците. Почука с несигурна ръка. Каква бе изненадата му, когато му отвори не някой прислужник или прислужница, а явно самият домакин, тъй като по думите на Орор човекът, при когото отиваше, бе старец, а мъжът, който застана пред него, бе много възрастен, може би на над 70 цикли, имаше бяла като сняг коса, а лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки.
- Какво ще обичате? – прогърмя гърленият му глас, след което той сложи ръка пред устата си, тъй като силно се закашля. Сетне добави: - Извинете! – и отново устреми насълзените си от кашлицата очи към новодошлия.
- Рамат Гаяр, предводителят на гилдията на търговците на туйнарска кост? – осведоми се Ардал.
- Същият, момко – потвърди онзи. – Стигаше да кажеш само Рамат и пак щях да бъда аз.
При този отговор Ардал бръкна в джоба си и извади писмо, различно – и при това доста по-дебело – от онова, което бе дал на пазача на градската порта. Старецът го пое с леко треперещите си ръце, счупи печата и го приближи към очите си. След по-малко от минута по устните му плъзна усмивка. Сетне той вдигна глава, отмести се и повели:
- Заповядай, страннико! Нека домът ми стане и твой дом, ако не за дълго, то поне за тази нощ!
Спущено на 23 януари 2015. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава II от книга втора.