Книга втора, част първа, глава II – 3
Тъпанар Дрънкар: Името на организацията, разбира се, е напълно очаквано, съвсем не обаче и решението тя да се самоиздържа посредством ограбване на кервани! Такива като Толол винаги и навсякъде ще се намират и – както често се случва – ще си получават заслуженото. От това, естествено, ще печелят „дребни риби” като Фен Тодар. Малките организацийки пък ще бъдат „поглъщани” от „акули” като Кабрар Даруру. Дали обаче последният действително си е направил добре сметката с тази на Ардал?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Железен юмрук в кадифена ръкавица
- Всички вече са тук – в Нупур или край него – всичко 188 души – докладва Фейнур.
- 188?! – изгледа го озадачено Ардал. – А останалите 16?!...
Деветимата – Ардал, основният му помощник Фейнур и останалите седмина неформални лидери на освободените по пътя към Нупур роби се бяха разположили направо на земята в една изоставена постройка в покрайнините на града.
- Съжалявам, Ардал – сви рамене Фейнур, - ала останалите и някои други заявиха, че се отказват или просто не се явиха.
- Заявили, че се отказват ли?! – продължаваше да не проумява Кривоглавия. – Някои други?! Какви други и изобщо какво става, Фейнур?!... – леко повиши тон той.
- Почакай! – махна с ръка основният му помощник. – Нека ти разкажа подробно.
- Слушам – въздъхна Ардал, като не опита да прикрие появилото се върху лицето му напрежение.
- Когато се разделихме при границата с Галехи бяхме 204, нали? – припомни му Фейнур.
- Да, толкова бяхме – кимна предводителят им.
- Добре, ала малко след като навлязохме в Галехи пътищата на двадесет и трима от нас се пресякоха и решихме – при тези си думи първият помощник на Ардал изгледа твърдо предводителя им..., - решихме да изминем заедно част от пътя насам, като при това се натъкнахме на още един керван.
Изрекъл това, Фейнур замълча, явно за да тества ефекта от думите си. Ето защо бе леко изненадан, когато Ардал го подкани с жест да продължи.
- Освободихме още общо 186 човека, от които с нас останаха 45.
- Значи напусналите редиците ни са шестдесет и един? – въпросително го изгледа Кривоглавия: – общата бройка 249, минус шестнадесетте липсващи от двеста и четирите, когато се разделихме, минус четиридесет и петимата, които сте успели да привлечете при нападението над последния керван. Всичко, което остава, са 188 човека... – Говоря за бройката, разбира се, нямам предвид точно кои са напусналите...
- Да, такава е аритметиката – позволи си лекичко да се поотпусне Фейнур и дори едва забележимо се усмихна.
- Не е трябвало да се събирате отново по пътя към Нупур – изтри усмивката от лицето му Ардал. – По това обаче нищо не може да се направи, така че няма смисъл да се караме. Само ще те помоля – при това той лекичко повиши тон, като изгледа в упор помощника си, - ще те помоля това – да се разбираме едно, а да вършим друго – да не се повтаря занапред.
Настъпи кратко, наситено с напрежение мълчание. Сетне Фейнур бавно сведе глава с думите:
- Да, Ардал.
- Добре – изгледа ги Кривоглавия един по един. – А сега да преминем към проблема с оръжията и тренировките.
Той бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и ги подаде на Фейнур, който обаче само ги изгледа, без да посегне към тях.
- Двеста зифара – всичките ми спестявания за времето от два дяла, откакто съм тук – уточни предводителят им: - на първо време за копия, лъкове и стрели.
При това му се стори, че всичките го гледат някак сконфузено.
- Какво става, Проклети Пош! – избухна той. – Защо не ги вземаш? – обърна се с раздразнение към Фейнур.
- Прибери си парите, Ардал – плахо се обади един от останалите седмина, който, припомни си Кривоглавия, се казваше Тале.
- Прибери ги, прибери ги – закимаха и другите.
- Но какво става, Фейнур, обясни ми най-сетне! – не проумяваше Ардал.
- Когато нападнахме последния керван – изгледа го с дяволити искрици в очите основният му помощник, - взехме и парите им, всичко 52 000 зифара. При това петима от двадесет и тримата и седмина от отказалите се да ни последват настояха да си ги поделим. Дори имаше и такива, които заплашиха, че ако не се съгласим, ще ни издадат на властите. Отначало се съгласихме да им отстъпим 1/3 от сумата, но те настояваха за половината, макар да бяха по-малко. Склонихме, Ардал - просто преценихме, че би било добре да не поемаме излишни рискове, - и сега в касата на организацията ни, между другото трябва да й измислим име (не на касата, на организацията, позволи си да се пошегува), има двадесет и две хиляди, осемстотин седемдесет и девет зифара. Както виждаш, похарчили сме над 3 000, но няма как – издръжката на 188 човека не е евтина...
Отначало Кривоглавия го гледаше с разширени от почуда очи, сетне буйно се разсмя, обгърна присъстващите с ведър взор и, скланяйки глава, развълнувано отрони:
- Благодаря! Благодаря ви, приятели! Благодаря за далновидността и за крайно необходимата ни в тоя толкова труден начален момент от развитието ни практичност, каквато сте проявили!!!
- А името? – обади се някой посред общото оживление. – Как ще наречем организацията си?
Поглеждайки по посока на гласа, Ардал установи, че бе проговорил Грар, може би най-младият и със сигурност, поне доколкото го познаваше, един от най-разсъдливите сред събраните тук деветима.
- Някакви предложения? – усмихна се предводителят им.
- Ардал – обади се някой, - просто Ардал, на твое име.
- Да, да, да!!! – развикаха се и останалите, нека бъде Ардал, та нали, ако не бе ти, все още щяхме да сме роби, а някои от нас вероятно вече щяха да са били сварени в казаните на канибалите от Гамбари!!!
- Да гласуваме! – прогърмя гласът на Фейнур, при което осем ръце се устремиха нагоре.
Ардал мълчеше. Не бе присъединил гласа си към тези на останалите, разбира се, ала явно личеше, че не е недоволен:
- Глас народен, глас Поши! – обяви той, след което последваха бурни овации.
Когато се успокоиха, Фейнур призова за тишина и се обърна към предводителя им:
- Преди да дойдеш си говорехме... – той се запъна за момент, чудейки се как да продължи..., - говорехме си за издръжката на организацията.
- И? – изгледа го въпросително Кривоглавия.
- Решихме да ти предложим провеждането на акция, посредством която да решим проблема, така да се каже, поне за известно време... – колебливо го осведоми помощникът му.
- Нов керван, ала с основна цел вече истинското му ограбване? – досети се предводителят им.
- Богат керван – потвърди Фейнур, - много, много богат, при това не по пътя му на отиване към пазара, а по този на връщане оттам.
Ардал за момент остана смълчан, сетне отново, също както преди, когато му бяха съобщили за обрания керван, широко се засмя:
- Добре сте го измислили, приятели! – одобри той. – Преди това обаче трябва да проведем известни проучвания, за да сме сигурни, че онези, които ще ограбим, ще имат толкова, колкото ни е нужно...
* * *
- Името ми е Толол, господарю, Пош да бди над слънцата ви, и искам да известя за обира на кервана на север от Мала преди три слънца.
Тоди – с възмущение, което не позволи да проличи на лицето му, добави мислено предводителят на градската стража в градчето Мала в Североизточна Галехи Фен Тодар. – Поне да си бе направил труда да се осведоми, че всички тук ме наричат „господарю Тоди”!
- Слушам – измърка вместо това, усмихвайки се, и се намести по-удобно в креслото си, готвейки се да слуша съсредоточено.
Когато червеят пред него свърши, изражението на лицето му внезапно стана сериозно. Вдигна ръце и силно изщрака с пръсти – звук, който би отекнал в съзнанието на Толол като изстрел, ако знаеше какво е изстрел, разбира се, а той, естествено, нямаше как да знае, - при което в кабинета на Тодар нахлуха двама подобни на горили здравеняци.
- Искам да го обработите – с небрежен жест посочи той посетителя си. – Накарайте го да изкаже и майчиното си мляко!
Внезапно разбрал какво става, Толол понечи да побегне, ала едната от горилите протегна ръка, впи здравите си като стомана пръсти в рамото му и рязко го обърна към себе си:
- Хайде, приятелче! – подкани го той привидно дружелюбно, почти нежно. – Хайде с нас да си поприказваме! Не се притеснявай – не ще ти сторим нищо лошо, стига, разбира се, да отговаряш на въпросите ни честно и почтено!
Проумял ужаса на положението си, Толол опита да се отскубне, ала пръстите на горилата го държаха здраво, впивайки се в рамото му до кръв. Сетне онзи го повлече към вратата, която колегата му услужливо бе отворил...
* * *
Час по-късно Фен Тодар бодро крачеше по главната улица на Мала, гледайки съгражданите си отвисоко. Сега имаше пари – много пари, цели 2 000 зифара! Довечера най-сетне щеше да си позволи да посети дома на мадам Тила и да си поръча онази, чернокосата, дето не скланяла да се чука за по-малко от стотарка на сеанс!
Стотарка ли! – Да, щеше да й я даде, разбира се, че щеше – сега вече можеше да си го позволи, ала би се хванал на бас с когото и да било, че тя – тази стотарка - щеше да й излезе доста соленичка!
Да, при това щеше да си реши проблема не само с жените, а, което според него бе далеч по-важното – и със зурпа!
Велики Пош – възликува, - та с двете хиляди зифара, намерени в джоба на оня нещастник Толол, мога да си осигуря планини от зурп! Ама че тъпак: вместо да ги похарчи инкогнито, тръгнал да ламти за още и то пред кого, пред мен, простия служител в бардската администрация на забравеното и от Пош гнездо на оси Мала, взимащ едва по 500 зифара на дял!
Ето докъде води прекалената алчност – той, притежателят на 2 000 зифара само до преди час, сега е мъртъв, а аз, който до преди броени минути нямах ни най-малка представа за съществуването им, вече съм техен едноличен собственик и дори не съм длъжен – и, разбира се, не ще го сторя – да ги декларирам като доход!
Много ме интересува кой бил ограбил някакъв си пършив керван с някакви си нищо и никакви 52 000 зифара! Велики Пош, чавка ли ми е изпила ума, та да си създавам проблеми да докладвам на смрадливите си началници за някакви си мизерни обирджии на кервани! Как ли пък не! Мигар, ако го сторя, задигнатите от тях 52 000 ще „кацнат” в джоба ми! Пък и – усмихна се..., - пък и мигар не е все едно дали купувам от търговци или от ограбващи търговците разбойници, стига онова, което купувам, да е по джоба ми!
* * *
Арас Сигири стреснато отвори очи. В първия момент бе силно дезориентиран, ала постепенно си припомни, че лежи в палатката си на път от Нупур към Сайел, едно от все още малките крайбрежни поселища по протежение на пустинята Хеш.
Нещо го бе събудило, ала какво? – Нямаше представа, както и не знаеше защо това по някакъв смътно плашещ начин го притеснява.
Наново затвори очи, насилвайки се да заспи пак. Не се получаваше обаче, а това – да не може да заспи – му се случваше изключително рядко.
И тогава долови шума, който, едва сега осъзна, го бе събудил. Бяха тихите гласове явно на някои от дванадесетте телохранители, които бе наел да го съпровождат до Сайел.
Велики Пош, колко пъти трябва да им казвам да пазят тишина! – раздразнено възнегодува той. – Когато стигнем, ще им „отрежа” част от надниците. И без това им плащам като на киртове – по 1 500 зифара на човек!
Сетне, опитвайки се отново да се завърне в киртството на сънищата, премисли:
Не, не, няма да им намалявам възнаграждението – поне засега. Какво са половината от осемнадесетте хиляди, които се уговорихме да им дам при пристигането в Сайел (другата половина им бе изплатил при тръгването от Нупур), в сравнение с над двата милиона зифара, с които се връщам от настоящото си търговско пътуване до Нупур!
Велики Пош! – продължаваше да блаженства при мисълта за огромната печалба, която му бе донесло това пътуване. – Велики, Велики Пош! Като се прибера, задължително трябва да се помоля в някое от светилищата ти, пък белким оттук насетне по-честичко да имам такива курсове!
Какъв курс само – припомни си за кой ли път: - двадесет и пет домара зурп и осемстотин и петдесет роби, всичко това купено за по-малко от 800 000 зифара и препродадено в Нупур за над 2 200 000!!!
Тъкмо бе почнал наново да се унася и наостри слух при поредното разшумяване край палатката му. Този път бе приглушено тупване, последвано от влачене на нещо по земята.
Не, не може да продължава така! – не издържа, ставайки рязко и отхвърляйки завивката от тялото си. – Явно трябва да се намеся, инак утрешното слънце ще ми се стори безкрайно – и безкрайно уморително – само защото идиотите, които съм наел да ме пазят, не ми позволяват да заспя с очевидно глупавите си нощни брътвежи! Велики Пош, мигар единственото, което трябва да правят, не е да бдят над сигурността, а това означава и над спокойствието ми!!!
Вече на крака, посегна да дръпне платнището, за да излезе и да нахока мизерниците, когато... някой го изпревари! При това ръката, която бе дръзнала да го стори, го бе направила толкова рязко, че бе разлюляла цялата палатка! Взрян във внезапно изправилия се пред него нахалник, едва свари да установи, че той не е от телохранителите му. За повече просто нямаше време, тъй като онзи посегна към него елегантно, почти нежно, забивайки ножа си в гърдите му почти до дръжката!...
* * *
- Пьол Гамар, професионален обучител по стрелба с лък и хвърляне на копия – представи се онзи.
- Точно такъв човек ми трябва – кимна Ардал, очаквайки да го поканят да седне. Гамар му махна с ръка, призовавайки го да се настани в креслото срещу него.
- Филех, калеп, нещо за хапване, а може би – при това едва забележимо му смигна... – може би зурп? – предложи домакинът.
- Може чаша филех – прие гостът.
По-малко от половин час след това двамата си стискаха ръцете, разделяйки се.
- Значи почваме от утре – за последен път уточни Ардал.
- Да, да, утре сутринта в 8 в горичката на югозапад от Нупур – широко се усмихна Гамар. – Ще бъда точен – не се притеснявайте. Не ми се случва всеки цикъл да имам толкова щедър клиент! И – при това усмивката му още повече се разшири..., – и след 100 слънца сегашната ви сбирщина от некадърници ще бъде преобразена в стегната единица от 200 отлични бойци с един изключително способен предводител!
* * *
- Бързо се учиш, Ардал! – със задоволство констатира Гаяр, - прекалено бързо, особено предвид обстоятелството, че всяко слънце чак до пладне си ангажиран и с тая твоя друга работа, дето не щеш да ми кажеш за нея!
- Благодаря, Рамат! – трогнат произнесе Кривоглавия, добавяйки скромно: – Правя каквото мога.
Старият отново се закашля – дълбока, бумтяща, раздираща гърдите кашлица, която, със съжаление констатира ученикът му, по всяка вероятност щеше да го вкара в гроба.
- Сам съм, Ардал – въздъхна Гаяр след като пристъпът отмина. – Така и не успях да създам семейство и да оставя наследници. Само до преди броени слънца се чудех кому да оставя тая работа – при това той направи въртеливо движение с ръка, визирайки всичко в претъпканото с туйнарски бивни помещение, в което се намираха. – Сега обаче – продължи след кратка пауза..., - сега вече съм по-спокоен...
Едва изрекъл това, той се преви одве от поредния пристъп на кашлица. При това Ардал забеляза, че върху кърпата, която извади от джоба си, за да попие избилите върху устните му слюнки, цъфна алено петно.
Проследил погледа му, старецът тъжно се усмихна:
- Въпреки всичко добре си поживях, младежо! Тя, мойта, е свършена вече. Друго, съвсем друго е онова, което доскоро не ми позволяваше да склопя очи.
При това той фиксира Кривоглавия с открит, проницателен поглед, осведомявайки се:
- Искаш ли да чуеш какво е то?
- Ако прецените, че трябва да го знам – съгласи се Кривоглавия.
- Всичко това – старецът отново завъртя ръка, обхващайки с този си жест, досущ както бе сторил преди малко, всичко в помещението..., - абсолютно всичко, целият бизнес на човек, посветил целия си живот на създаването и разрастването на цяла една гилдия, чака своя продължител. До идването ти преди три дяла просто нямах ни най-малка представа кому да завещая делото на живота си. Пош обаче те изпрати, позволявайки ми, да се свети името му, да доизживея спокойно оставащите ми малко слънца...
Поредният му жесток пристъп на кашлица даде възможност на Кривоглавия да обмисли предложението, което Гаяр явно смяташе да му направи.
Когато пристъпът премина, с глас, много по-немощен от преди малко, старецът продължи:
- Кажи, Ардал, ама ми отговори честно, без каквито и да било увъртания и заобикалки, готов ли си да посветиш остатъка от живота си на ръководството на гилдията на търговците на туйнарска кост?
Във внезапно настъпилата тишина можеха да се чуят дървоядите, гризящи старата дървена конструкция на къщата, в която се намираха. Все още без да има ни най-малка представа защо, ала Кривоглавия виждаше в евентуалното поемане на управлението на гилдията на търговците на туйнарска кост неочаквана перспектива, която бе прекалено зашеметяваща не само сама по себе си, но и по отношение на собственото му дело, за да бъде пропусната. Ето защо, премисляйки за последен път – старецът му бе намеквал за тази възможност и преди, ала днес за първи път му я бе предложил открито, - с глас, натежал от тържественост, изрече:
- Приемам, учителю и – при това направи малка, изпълнена с драматизъм пауза... – и изцяло съзнавам с какво се захващам! Обещавам ви, че ако не промените намерението си, ще се окажа достоен за завещаното ми от вас дело!
* * *
Дял по-късно крачеше унил до ковчега на споминалия се миналата вечер сред страшни мъки Гаяр. През четирите дяла, откак той го бе приютил в дома си, бе почнал да го обиква. Старецът пък явно съвсем се бе привързал към него, щом му бе завещал не друго, а делото на живота си – самата ръководена от него гилдия на търговците на туйнарска кост...
Припомни си последния им разговор, който, проведен едва вчера сутринта, днес му изглеждаше безкрайно далече, сякаш никога не се бе случвал. При това бе удовлетворен от обстоятелството, че сподели с умиращия си благодетел и нещичко – па било то и много, много малко – от онова, за което мечтаеше самият той, Ардал или Кривоглавия, както понякога продължаваше да мисли за себе си въпреки подмяната на даденото му от семейството на Орор прозвище с името на великата птица, с което сам се бе нарекъл. Каква бе радостта му, когато се оказа, че Гаяр също е против прогнилата тинганианска система на робство, насилие и масово потисничество.
- Знаеш ли, синко – надявам се да ми позволиш поне сега, в последните часове от живота си, да те наричам така, защото те чувствам като роден син – бе промълвил старецът, държейки ръката му..., - знаеш ли, че ако обстоятелствата в живота ми се бяха стекли инак, и аз самият бих опитал да се противопоставя на всичко това, пък било и с риск да изгубя нищо не значещия си мизерен животец!
Унесен в мисли, Ардал не разбра кога са стигнали голямото гробище край Нупур. За него последвалият час бе блед, разбъркан и нереален, досущ бегъл и разпокъсан утринен сън. Нещата бяха придобили предишната си болезнена яснота едва по обратния му път към къщата на току-що погребания от него старец, неочаквано станала негов дом.
* * *
Два дяла след смъртта на Гаяр един от неколцината му помощници сред редиците на миниатюрната му войска, които бе наел да се грижат за новата му къща, го извести за нечие посещение. Той вдигна зачервените си от взиране очи от документа, който четеше, и поиска онзи да му повтори онова, което току-що бе казал.
- Името на посетителя е Кабрар Даруру и настоява да го приемете в качеството му на официален представител на гилдията на корабопритежателите – подчини се помощникът му.
- Нали ти наредих да им казваш, че съм зает! – тросна се Ардал.
- Да, Ардал – потвърди подчиненият. – Този обаче стои пред портата вече повече от час и по всичко личи, че не ще си тръгне, преди да се срещне с вас...
- Добре – въздъхна господарят на дома, разтърквайки уморените си очи, - покани го.
Посетителят бе нисък, набит човечец, с нещо опасно, проблясващо от време на време в погледа му.
- Настанявайте се! – покани го домакинът, като стана и му подаде ръка. Онзи внимателно я пое и в двете си ръце, като да бе нещо чупливо. Сетне внезапно я пусна и плавно се разположи в креслото срещу това на върналия се на мястото си Ардал.
- Филех? – осведоми се домакинът.
- Може – неопределено сви рамене гостът, обхождайки с живите си проницателни очи кабинета на домакина си.
- Ще ме извините – внимателно каза Ардал, след като повика един от подчинените си и му поръча да направи филех, - но точно в момента съм много зает и затова ще ви помоля да бъдете по-експедитивен.
- Разбира се – върна погледа си върху лицето му гостът и неочаквано дружелюбно се усмихна.
- Виждате ли – започна, запъвайки се в опита си да подбере най-подходящите думи..., - виждате ли, тук съм с предложение от името на предводителя на гилдията ми Ери Дрондис, която гилдия, както вероятно портиерът ви вече ви е осведомил, е тази на корабопритежателите.
- Да, информиран съм от чие име сте тук – потвърди Ардал.
- Гилдията, която ръководите, не е много известна – внимателно каза посетителят. – При това, поне доколкото знам, а аз знам..., хм..., доста неща, през двата дяла, откакто сте начело в нея, не сте допринесъл особено за развитието й – поне не в смисъла на онова, което тя представлява...
- Не ви разбирам – с леко раздразнение в гласа едва забележимо се приведе към него домакинът.
- Имам предвид, че използвате ръководената от вас гилдия като камуфлаж, прикриващ друга и при това съвсем не безопасна дейност – или, ако ми позволите да се изразя по-поетично, представлявате железен юмрук в кадифена ръкавица.
При тези думи на госта си Ардал изтръпна:
Велики Пош – изненада се, - как е възможно да е разбрал това! Да не би – не смееше да го повярва, ала определено имаше и такава вероятност..., - да не би в привидно толкова сплотените редици на новоизпечените ми войни да има предател!
- Не – тихичко се разсмя гостът, досетил се за мислите му, - в редиците ви няма предатели – поне все още не. Аз обаче, както подчертах преди малко, съм един много осведомен човек (работата ми е такава) и, като всеки добре осведомен човек, си имам по някой и друг информатор тук-там...
В същото време подчиненият на Ардал внесе двете чаши с горещ, димящ филех, постави ги на масата пред двамата мъже, учтиво се поклони и излезе.
За миг настъпи мълчание, изпълнено с неловкост. Пръв го наруши домакинът:
- И защо, ако смея да запитам, ми казвате всичко това? – с възможно най-спокойния тон, който успя да си наложи, запита той.
- На първо място - усмихна се посетителят, - защото гилдията ви е малка, много малка, почти нищожна, а тази, чийто представител съм, е сред най-мощните в Тингано, пък силата на големите, както е общоизвестно, се състои в количеството и качеството на притежаваните от тях малки. На второ място (и именно това е важното), в смутните времена, в които живеем, далеч не всичко е търговия и в този смисъл съвсем не е без значение с колко – и какви точно – съюзници сред..., хм..., сред т. нар. си конкуренти разполагаш...
- Опасявам се, че продължавам да не разбирам – чистосърдечно призна Ардал, отпивайки от филеха си. Вече бе почнал да си мисли, че онзи е някой луд. Ето защо реши – не че не вярваше на изпълняващия длъжността на портиер свой подчинен, но ей така, за всеки случай – да поиска акредитивните писма на госта си. Явно обаче онзи бе предугадил намерението му, защото извади пълномощното си без да бъде молен за това и го плъзна по масата към домакина си с думите:
- Нека, преди да продължим, да разсеем всички съмнения.
Ардал бегло погледна документа – бе сигурен в достоверността му – и го върна на притежателя му.
- Слушам ви – подкани го той и отново отпи от филеха си. Гостът стори същото, облакъти се на масата и поде:
- Почвам с това, което ми е известно за вашата организация – не, не за гилдията, а за организацията, наречена на ваше име, която ръководите тайно. Знам, че при пристигането си тук сте били общо 188 човека, знам, че сте наели професионален обучител на име Пьол Гамар, който да ви научи да си служите с оръжие, комуто малко след това се е наложило да доплатите, тъй като броят ви е нараснал на 243 благодарение на умелата и добре премислена пропаганда на основния ви помощник Фейнур...
Ардал го гледаше с разширени от почуда очи, като при това не съумя да възпре разочарованото си възклицание:
- Велики Пош, мигар сме толкова прозрачни!
- Не, не сте – увери го гостът, като наново вкара в ход почти очарователната си усмивка. – Нали ви казах, че съм информиран човек – впрочем един от най-информираните в Тингано.
Тингано – бе чувал думата толкова много пъти, ала едва сега, най-вече поради начина, по който онзи я бе произнесъл – някак гърлено и отсечено, - тя като кинжал прониза съзнанието му! Тингано, Тингано, Тингано! – За какво, Проклети Пош, му напомняше тази дума!!! Плътният мрак, забулил миналото му, обаче си оставаше все така вездесъщ и съпротивяващ се на всички проблясващи в него мимолетни искри!
- Какво ви е? – с внезапно разтревожено лице се приведе към него посетителят. – Защо, Велики Пош, пребледняхте като смъртник?! Да не би...
- Не, не е това – махна с ръка домакинът. – Просто ми отправете предложението на предводителя си, явно това е целта на посещението ви.
Гостът обаче продължаваше да протака и това вече бе почнало да изнервя Ардал.
- Мислите – усмивката отново цъфна на лицето на пратеника на гилдията на корабопритежателите..., - мислите, че с двата милиона и двеста хиляди зифара, задигнати от покойния търговец Арас Сигири, ще успеете да развиете организацията си, правейки я конкурентоспособна на множеството съперничещи й групировки със същата – или приблизително същата – цел, плъзнали като гъби след дъжд по цялата територия на континента! Нима наистина сериозно се надявате, че тази привидно толкова крупна сума би ви стигнала за издръжка на армията ви за повече от цикъл, при това при положение, че не провеждате никакви акции! А може би се осланяте на шанса си да обирате на дял, да речем, по двама-трима крупни търговци, връщащи се с претъпкани кесии от пазари в големи градове!
Добре – тайнствено, почти интимно се приведе към домакина си той, снишавайки глас, – да допуснем, че за дълго време – да речем в продължение на цикли – имате успех в това начинание? Колко пари за издръжката на скромната си войска, която, да предположим, би нараснала на 1 000, 2 000 или, хайде да сме максимално оптимистични, дори на 5 000 или – защо не - на 10 000 човека, за които, на всичкото отгоре, съумеете да осигурите подходящо бойно обучение?
Добре де – тръсна глава той. – Да предположим, че успеете да постигнете всичко това. А после? Ще тръгнете с тия няколко хиляди души да превземате не киртската власт (това, както прекрасно знаете, е немислимо, а, както не по-малко прекрасно знаете, именно тя трябва да се превземе, за да се изтръгне из корен злото, срещу което се борите)..., та, ще тръгнете да превземате не киртската власт, както казах, а тази в някое малко градче, разположено, да речем, в Западна Галехи! Нима наистина си въобразявате, първо, че ще успеете да го сторите без загуби в жива сила, които не биха ви позволили да удържите властта и, второ, което е и далеч по-важното, без да предизвикате събирането на многократно надвишаваща собствената ви войска потеря от страна на бардската администрация, за която потушаването на бунта ви би било лесно като детска игра!!!
Изрекъл всичко това, гостът внезапно млъкна, оставяйки домакина си да го смели, стигайки, разбира се, до единствения правилен извод...
- И какво? – бавно заговори домакинът, след като почти изпразни чашата си с филех. – И какво, ако не се съглася? Ще ме издадете? Ще ме шантажирате?!... – При това върху лицето му се бе появила все още слаба, ала все пак отсянка на гняв.
При тези му думи посетителят му гръмко се разсмя:
- Велики Пош, нима наистина вярвате, че гилдия от калибъра на тази на корабопритежателите действително ще се занимава с вас! Та без помощта – било нашата, било на някой със сходна на нашата сила – вие ще се провалите за броени дялове! – При това той щракна с пръсти, подчертавайки думите си. – Ала ще се провалите не с гръм и трясък, като герои, а като някаква си най-обикновена разбойническа шайка, прехранваща се с ограбване на кервани!!!
След тези му думи Ардал отново се умълча. Бавно допи филеха си, след което пак се обърна към госта си, ала този път с изражение, доста по-сериозно от преди:
- Не мислите ли, че вече наистина е време да ми предложите онова, заради което сте дошъл?
Виждайки отпечатаната върху лицето на домакина си промяна, гостът не сдържа усмивката си:
- Не искаме кой знае какво. Единственото, за което ви молим, е от време на време да ни подпомагате при провеждането на някои наши акции – нищо повече.
- Някои ваши акции? – не разбра Ардал. – Какви, Пош да ги вземе, са тия ваши акции?
- Това не ви интересува – твърдо заяви гостът. – Въпреки това обаче ще ви кажа. Ще ви кажа, защото всеки здрав съюз се крепи на доверието също толкова, колкото и на взаимната полза, не мислите ли?
Домакинът не каза нищо. Просто чакаше посетителят му да продължи.
- Достатъчно е да кажа, че целта ни не е много по-различна от вашата – прие мълчанието му като повик за повече информация Даруру. – Разликата е (малка, ала съществена разлика, ще признаете), че в сравнение с вас ние не просто искаме да сринем киртството, а и, в добавка към това, знаем с какво да го заменим... Както виждате обаче в това отношение не се отказваме от каквато и да било помощ, особено ако тя идва от единомишленици. И не само това, ами и ние сме готови да бъдем щедри към помощниците си, много щедри наистина...
- Щедри? – вдигна вежди Ардал. – И в какво, ако смея да запитам, би се изразила щедростта ви специално към нашата организация, ако, разбира се, се съгласим да участваме в тези, както ги нарекохте, ваши операции?
- Назовете една сума, каквато и да е тя – великодушно предложи Даруру. – Назовете я и тя ще бъде ваша, ако, разбира се, ме убедите, че можем да разчитаме на живата ви сила във важни за нас моменти.
- Пет милиарда – назова Ардал първото число, което му хрумна, просто за да тества реакцията на госта си. Даруру обаче остана невъзмутим:
Толкова малко! – изсмя се вътрешно той. – Толкова нищожно малко, при това при галопиращата инфлация, която само за цикъл ще намали стойността им поне пет, ако не и повече пъти!
- Предполагам, че говорим за зифари? – уточни вместо това, като не позволи дори мускул на лицето му да трепне.
Ардал отривисто кимна, чудейки се на спокойствието на госта си.
- Ще ги имате – увери го Даруру, - но само при положение, че сте готови да се отзовете винаги, когато ви повикаме.
Все още невярвайки на случващото се, Ардал не успя да овладее внезапно появилото се в гласа му проклето треперене:
- Не мога да взимам решения еднолично – внимателно каза той. - Трябва да свикам ръководството на организацията и заедно да решим дали приемаме предложението ви.
- Един дял – отсече посетителят, като стана и му подаде ръка за довиждане. – Имате точно един дял, за да решите. А сега ви оставям, тъй като – той погледна към пръснатите по масата документи..., - тъй като, доколкото си спомням, в началото ми казахте, че имате много работа.
* * *
Дойде точно след един дял, стриктно спазвайки обещанието си относно времето за размисъл.
- Е? – запита, приемайки поканата да седне. Този път обаче бе отказал филеха под претекст, че бърза.
- Решихме да приемем – Каза Ардал.
Все едно сте имали друг избор! – тросна му се мислено Даруру. – Ще приемете не, ами и хоро ще играете! Така е винаги, когато става въпрос за пари, особено ако, както е в случая, сумичката не е съвсем за пренебрегване...
- Чудесно – усмихна се той по начина, по който го бе правил при посещението си преди дял. – В такъв случай ето лично подписаната от предводителя на гилдията ни Ери Дрондис разписка, посредством която можете да теглите суми в обем общо до 5 000 000 000 зифара от всяко тинганианско пристанище, независимо от бардата, в която се намирате.
Полагайки подписа си под този на предоставения му заедно с разписката за теглене на пари договор, Ардал, кой знае защо, внезапно се почувства като предател – ала не на организацията, а, което бе несъпоставимо по-лошо, на собствения си идеал за по-справедлив свят!
- А сега – отново се усмихна Даруру, след като приключиха с формалностите, - ето и първата ви задача. След дял и половина 100 от вас – подберете най-способните – трябва да отседнат в пристанището на Тавар, голямо пристанище в Североизточно Гамбоне и да чакат да дойде да ги вземе наш кораб.
- А в какво точно се състои задачата, ако смея да запитам? – опита да разбере повече Ардал.
- Питайте, разбира се! – наложи си почти обидено изражение Даруру, което сякаш красноречиво говореше: Естествено, че имате право да знаете! Та вие сте наши съюзници, а не безправни роби! – Операцията, в която ще участвате – продължи той, - ще се проведе в и около столицата на Гамбари Аверил. Повече ще узнаят изпратените от вас хора, а може би – при това Даруру едва забележимо му смигна..., - а може би и самият вие, ако решите да се присъедините към тях...
* * *
Два часа по-късно, изтегнат в тапицираната седалка на файтона си в изчакване да напусне Нупур през източната му порта, дясната ръка на Ери Дрондис в гилдията на корабопритежателите Кабрар Даруру доволно потриваше ръце.
Да – кимна той, предоволен от себе си, - просешката ми войска – както обичаше да нарича пряко финансираните от самия него и, следователно, безпрекословно подчинени нему няколко хиляди бойци..., - именно просешката ми войска ще види сметката на Етран Лагили, точно както иска Дронди. Тя обаче ще направи и нещо повече – много повече – от това! Ще помете и фаворитката му, щом той я катапултира на престола. А сетне... – сетне (Най-накрая!) ще дойде редът и на самия Дронди, разбира се! И при това – позволи си да се подсмихне, - при това тоя идиот Ардал ще ми свърши перфектна работа в това отношение!!!
* * *
В същото време Ардал седеше в кабинета си – същият, в който само преди два часа бе подписал договора, посредством който гилдията на корабопритежателите заробваше организацията му – и пиеше калеп (добра напитка, мислеше си, стига да не се прекалява с нея) заедно с основния си помощник Фейнур.
- Трябва да внимаваме, много, много да внимаваме! – съгласи се с предводителя си последният.
- Разбира се, че трябва, Фейнур – кимна Кривоглавия. – Пош да ме тръшне обаче ако знам точно за какво!
Сетне, внезапно добивайки делово изражение, нареди:
- Фейнур, разкажи ми всичко, ама абсолютно всичко, каквото знаеш, за Гамбари, без да пропускаш дори и най-малката подробност, колкото и нищожна да ти се струва тя!
Спущено на 30 януари 2015. Точно след седмица очаквайте края на глава II от книга втора.