Книга втора, част първа, глава II – 4
Тъпанар Дрънкар: Твърде рискована е хитростта на Кабрар Даруру. Единственият му проблем – Какъв проблем обаче! – е съобразителността на Ардал. Лековерието на Фейнур прекалено много й контрастира, за да не го отдалечи от последния. Дали ще е само временно или пропастта помежду им ще се окаже непреодолима? А напрежението в отношенията между Чилда и Данжу ще бъде ли заличено като с магическа пръчица благодарение само на едно-едничко нейно далновидно решение?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Проваленото покушение
Два дяла и седем слънца по-късно – три слънца след смъртта на Лагили и непосредствено последвалото я превземане на Аверил от наемниците на гилдията на корабопритежателите – Ардал и Фейнур, настанени под един сенник на палубата на личния кораб на Кабрар Даруру, очакваха появата на последния. Мина повече от час, преди да го видят да се задава с небрежна походка, понесъл чаша калеп в ръка.
- Знаех си, че няма да издържите на изкушението и че ще предпочетете сам да предвождате хората си – лекичко се поклони той на Ардал, отказвайки да удостои Фейнур с каквото и да било внимание.
- Помощникът ми Фейнур – оповести Ардал и, ставайки на крака, побутна основния си помощник да стори същото. Онзи се поколеба за миг, ала сетне се подчини.
Едва сега Даруру благоволи да го погледне и, след като подаде ръка на предводителя, далеч по-хладно, ала по възможност избягвайки това да проличи особено отчетливо, се здрависа и с помощника му.
- Доколкото разбирам, вече нямаме работа тук – реши да пришпори нещата Ардал.
- Първо по чаша висококачествен отлежал калеп и после работата – подсмихна се домакинът, предугаждайки намерението на госта си да направи срещата им максимално кратка.
Велики Пош, колко по-различен е този странник от оная гнида Шансой, с която само преди няколко слънца, сякаш по ирония на проклетата съдба, се срещнах тук, на същата тая палуба! – замисли се той. – Може и да е малко наивен, ама му сече пипето и трябва да внимавам с него! – предупреди се за кой ли път.
При това се обърна, ала сега и към двамата си гости, канейки ги да споделят удоволствието му от пиенето.
- След малко ще донесат и риба – и то каква риба, да си оближеш пръстите! – не сдържа възторга си. Сетне вдигна чашата си, с което ги подкани и те да сторят същото, чукнаха се и отпиха от парливия, ала мек като коприна калеп.
- Добре отлежал, даже много добре – доволно изсумтя домакинът им, почуквайки бутилката, от която лично им бе налял, след като на един дъх почти бе преполовил чашата си. – Чакан е да узрее при специални условия цели 20 цикли! Двадесет цикли, представяте ли си?! Ето защо на пазара цената на една такава бутилка варира между 200 и 400 зифара, почти достигайки тази на пригоден за пътуване през Хеш кумлар!
Продължиха с общите приказки около половин час, след което, не чак дотам доволен от бавното им пиене – и двамата му гости едва се бяха докоснали до калепа си, а той вече пиеше трета чаша, - Даруру пристъпи към причината да покани Ардал.
- Доколкото разбирам – обърна се към последния, - държите приятелят ви, как беше..., а, Фейнур, да присъства на разговора ни?
- Не само да присъства, а и пълноправно да участва в него – настоя новият предводител на гилдията на търговците на туйнарска кост.
Домакинът им сви рамене, отпи нова щедра порция от калепа си и се загледа в тъмносините води на просналия се до дето поглед стига океан.
- Става въпрос за човека, който ще заеме поста на Лагили – внимателно започна той.
- Да – изгледа го спокойно Ардал, - какво за него?
- Искате да кажете за нея, а не за него – опита да го изненада Даруру. Предвижданата изненада обаче не се състоя. Вместо това Ардал продължаваше да го гледа спокойно, без и мускулче на лицето му да трепне. Още по-изненадващо, ала за домакина, а не за гостите, бе и много сходното на това на господаря му спокойствие, демонстрирано от Фейнур.
- Това, че е жена, едва ли променя нещата относно въпроса, по който сте ни повикал? – предположи Ардал, нарочно използвайки ни, а не ме, факт, който не убягна от бдителното, па макар и леко попритъпено от алкохола съзнание на домакина им.
- Прав си, друже, не ги променя – съгласи се Даруру. – Важното е не кой, а какъв е човекът – в случая жената, - който ще заеме поста на нов велик съветник от Гамбари.
- И каква е тази жена? – с леко любопитство в погледа се осведоми Ардал.
- Работата е там, че тя е по-лоша дори от предшественика си Лагили, колкото и невъзможно да изглежда това! – леко се приведе към Ардал домакинът им, снишавайки глас, при което гостите му бяха облъхнати от излъчващата се от устата му силна миризма на калеп.
- Искате да кажете, че тя е противничка на промяната в киртството? – осведоми се Ардал.
- Искам да кажа, че е поклонничка на култа към тукашния бог на търговията Суйбири, за който предполагам, че сте чували? – довери им Даруру, като със задоволство отбеляза как очите на Фейнур лекичко се разшириха от изненадата му при тази вест.
- Сектата, която извършва човешки жертвоприношения? – уточни Ардал.
- Същата – кимна домакинът им, допи чашата си и си сипа още, изпразвайки бутилката. – При това тя държи да наложи тоя култ върху целия континент и не просто това, а да го превърне в основна религия на територията на Тингано! – с привидно искрено възмущение им довери Даруру.
- Но нали следващият велик съветник от Гамбари, в случая жената, за която говорите, е подставено лице тъкмо на човека, комуто служите? – неочаквано се намеси Фейнур. – Нали е протеже на предводителя на гилдията ви Дрондис?!
Браво, братле! – мислено изрази задоволството си Даруру. – Кой знае, с течение на времето може да почнеш да ми харесваш!
- Точно така – каза вместо това – и тъкмо по тая причина разговорът ни е доверителен.
- Искате да кажете, че, действайки от името на Дрондис, всъщност сте негов противник? – запита Ардал, позволявайки недоверието в очите му да проличи.
Умно копеле! – за кой ли път си напомни домакинът им. – Дори и да изглежда, че съм успял да го убедя напълно, пак трябва да си имам едно на ум!
- Не всички бунтове се развиват по един и същ начин, приятелю! – разсмя се той, поглеждайки в упор предводителя на гилдията на търговците на туйнарска кост. – Ето, да речем, моят. Съвсем същите идеи, които се въртят в главите на вас, двамата, винаги са се разхождали и из моята глава. При това, също като вас, и аз винаги съм се стремял да ги реализирам. А тук, в Тингано, реализирането на някаква идея, която е в разрез с традицията, особено ако тази идея е бунтовна, винаги е било изключително трудно! Просто трябва да се престориш, че си безрезервно верен на някой силен човек, какъвто, безспорно, е Ери Дрондис, за да можеш след време, излизайки от сянката му, да разполагаш с достатъчен – и достатъчно надежден – ресурс, та да имаш шанс поне да опиташ да постигнеш мечтата си!
- И вашият случай е такъв? – запита Ардал, като недоверието в очите му продължаваше да личи.
- Аз ръководя най-мощната подривна организация на континента, наречена Общество против потисничеството и робството, или накратко ОППР – не без гордост заяви домакинът им. – При това тя е толкова дълбоко законспирирана, че дори част от организациите, с които си служи, изобщо не подозират за съществуването й! Разпростряла е пипалата си из всичките проклети двадесет и четири барди и на нейно разположение са над 1 000 000 способни и добре въоръжени бойци.
- В такъв случай какво чакате? – наново се намеси Фейнур. - Защо не вдигнете бунт, за да превземете киртството и да осъществите идеите си?!
- Тъкмо затова съм ви повикал, приятели! – широко се усмихна Даруру, допивайки калепа си, като Ардал, който продължаваше да е нащрек, не пропусна да констатира, че в случая, за разлика от началото на разговора им, използва ви, а не те.
Колко важно нещо са дребните жестове! – замисли се той. – Колко много могат както да скрият, така и да разкрият за използващия ги!
- Искате да кажете – провлече, - че оттук, от Гамбари, възнамерявате да запалите искрата на въстанието, което да се превърне в пожар, замислен да погълне цяло Тингано и да помете киртската власт?
- Именно – ентусиазирано кимна домакинът им, като в същото време вътрешно се подсмихваше:
Ама че врели некипели плямпам! Прекрасно е да забаламосваш някого с грандиозни приказки, знаейки, че времето, докато се наложи да бъде използван, е прекалено малко, за да може да те изобличи!
- Предлагам ви, приятели, искрата, от която ще пламне въстанието, да бъде ликвидирането на недостойната също като предшественика си, ако не и по-недостойна от него, негова наследничка! – високопарно, па макар и с леко завален от изпитото колосално количество алкохол глас, заяви той.
- И какво се иска от нас? – премина в делови порядък Ардал. – Питам, защото по време на превземането на Аверил се щурахме тук, из корабите, а други свършиха работата...
- Съжалявам, приятелю – погледна го в упор Даруру, - ала все още сте прекалено неопитни, за да вземате участие в най-важното. Така ще бъде и сега, ако, разбира се, се съгласите да се включите.
- И какво се иска от нас? – повтори въпроса си Ардал.
- Първо трябва да се съгласите да се включите – и то безрезервно, с цялата си жизнена енергия - и едва след това ще ви кажа как можете да помогнете.
- Тогава бихте ли ни позволил да се оттеглим, за да обсъдим предложението ви насаме? – настоя предводителят на гилдията на търговците на туйнарска кост.
- Аз ще се оттегля и ще се върна – домакинът им погледна часовника си, - да речем, след четвърт час. Това време ще ви стигне ли?
- Да – отвърнаха в един глас двамата, кимвайки леко.
- Е, какво мислиш? – изгледа Ардал с някакъв новопоявил се блясък в очите Фейнур, когато домакинът им се отдалечи.
- И аз не знам какво да мисля – призна Кривоглавия. – И въпреки всичко..., въпреки всичко все ми се струва, че в цялата тая история има нещо гнило...
- Ами ако е вярна? – с надежда се осведоми Фейнур.
- Кое, историята на Даруру ли? – замислено го изгледа Ардал.
- Да, представи си, че всичко, което казва, е вярно! – със сдържан, ала ясно доловим ентусиазъм в гласа уточни Фейнур.
В същото време мозъкът на Ардал щракаше на бързи обороти. При това, взел решение, той със съжаление констатира, че в настоящия епизод от играта – надяваше се само в него - не ще може да се опре на Фейнур и от това му стана някак тъжно.
Добре че взех Пьол! – въздъхна вътрешно. – Вярно, излезе ми доста скъпичко, ама пък в последна сметка парите се доставят от Даруру, независимо кой – или какво – стои зад гърба му или зад чий гръб стои самият той, нали!
- Предлагам да приемем – каза бавно, при което почувства как сдържаният досега трескав ентусиазъм изцяло обхваща основния му помощник, който – уви! – поне засега, поне за малко, щеше да престане да бъде такъв!
- Ами тогава да го повикаме! – кимна Фейнур по посока на отдалечилия се техен домакин.
- Радвам се, че приехте, много се радвам, наистина! – възкликна завърналият се Даруру, тръсвайки на масата нова бутилка калеп. – Сега обаче ви предлагам да сторим обратното – първо да си свършим работата, а след това да пием, пък и до броени минути и рибата ще е готова...
Той рязко се изтърси в стола си, като едва не падна, след което положи усилия да не проличи колко много е пиян. Сетне бръкна в джоба си и извади едно запечатано писмо, плъзвайки го към Ардал.
- Имате две задачи. Първата – при това се обърна специално към Кривоглавия – е лично за вас в качеството ви на предводител на гилдията на търговците на туйнарска кост. Когато тя – явно имаше предвид новата велика съветничка от Гамбари – поеме функциите си, трябва да я посетите от името на гилдията, уж поздравявайки я с новозаетия от нея пост, а всъщност за да й предадете това – той почука с нокът по писмото. Внимавайте обаче! Макар да е млада, дори много млада, бих казал, тя е изключително хитра и едва ли би позволила ретроградните й възгледи да проличат!
Другата задача – продължи след кратка пауза..., – е, тя би могла да бъде изпълнена от когото и да било. Просто някой ще трябва да се качи на кораба с име Тарун точно след седем слънца, когато той вече със сигурност ще е акостирал в това пристанище, да вземе един пакет, не много тежък, само 5-6 фанбрума и с въоръжена охрана да го занесе там, където ще му посочи човекът, който ще му го предаде.
Това е – въздъхна Даруру и ги изгледа дружелюбно, почти ведро. – А, и да не забравя най-важното, тъй като, както вече имахте възможност да се убедите, Даруру е щедър към приятелите си. Та значи след като настоящата ви задача приключи успешно, таванът на сумата, която ще можете да теглите от касата на гилдията на корабопритежателите, ще бъде увеличен от 5 000 000 000 на 50 000 000 000.
При тези думи на домакина им очите на Фейнур засияха, а Ардал едва не позволи да проличи обзелото го объркване.
- Дотук с работата – плесна с ръце Даруру. - Време е да се отдадем на удоволствието – при тези думи той се присегна към бутилката отлежал калеп, същата реколта, забеляза Ардал, от която бе и предишната, ловко я отпуши и напълни чашата си с думите:
- Наздраве, приятели! За успеха на общото ни дело!...
Преди да отпие обаче мерна младеж, който носеше отрупана с храна табла:
- А, чудесно! – възкликна. – Ето че и рибата пристига!
* * *
- Чил-да! Чил-да! Чил-да! Чил-да!...
Съпровождан от тътена на тоя вик, Фейнур, проправяйки си път с лакти и рамене, най-сетне успя да се измъкне от множеството в посока пристанището. При това, докато, почти сплескан, се провираше между потните тела на неистово крещящите гамбариани, умът му не преставаше да работи:
Проклети Пош! – за първи път се гневеше на Ардал. – Трижди проклети Пош!!! Нима е възможно да е повярвал на тая фуста! Вярно, изглежда искрена, ала това не означава нищо, ама съвсем нищичко!
Когато се озова извън продължаващото да се дере множество, Фейнур най-сетне се осмели да си постави въпроса, който все бе отлагал през всичките дълги като стоциклия няколко минути от разговора си с Ардал:
Ами сега накъде? С кого? С избавилия ме от робство Ардал или с поне изглеждащия далеч по-солиден Даруру?...
За жалост нищо, ама съвсем нищичко не му подсказваше в коя от двете посоки да поеме. Проблемът обаче се реши от само себе си, когато, едва що излязъл от тълпата, върху рамото му падна нечия тежка ръка. При това той рязко се извърна и се озова лице в лице с двама от осемте члена на малката им армия, които Ардал бе посочил да го придружат заедно със самия него за встъпването в длъжност на новата велика съветничка от Гамбари.
- Джото? Карос? Какво, Пош да ви вземе, правите тук?! Нали трябваше да сте при... – почти се изуми Фейнур.
- Наредено ни е да ви придружим до Льомеж – обясни присъствието им тук единият, – заповед на Ардал.
- Ясно – сви рамене основният помощник – А може би вече бивш основен помощник?, допусна – на предводителя им, опитвайки да прикрие шока си.
Значи съм поставен под арест! – въздъхна вътрешно. – Значи съм арестуван от човека, който само до преди няколко слънца безрезервно ми се доверяваше...
(и когото, между другото, тъкмо се чудех дали да не предам) добави гласът на съвестта му!!!
- Да вървим, момчета! – насили се да се усмихне. – Времето е малко, а Льомеж – чак в Западен Кортис!
* * *
- Ето го най-сетне! – въздъхна Дьор, остави пакета настрани и подхвана току-що изскочилия изпод бурените камък. Тежеше, пущината – тежеше поне три пъти повече от пакета, който по нареждане на Ардал трябваше да вземе от оня смрадлив кораб, а по заповедта на човека, който му го бе дал – да го донесе тук и да го зарови под камъка.
Дьор бе около 25-циклов абдалианин, освободен при нападението на Ардал над втория керван. Нямаше ни най-малка представа защо се налага да вземе пакета и, пренасяйки го през цял Аверил, да го зарови под ей тоя камък тук, до старата беседка, в която възнамеряваше да си почине преди да тръгне обратно нагоре, след като свършеше работата, естествено. Важното за него бе, че го иска освободителят му и толкова.
Бе готов на всичко за Ардал. Толкова мъки и унижения бе претърпял през четирите дяла от отвличането му при нападението на тинганиански пирати над Хусума, градчето по южното крайбрежие на Абдала, в което бе живял, че каквото и да поискаше повелителят му от него, пък било и нещастния му никому не нужен животец, с радост щеше да му го даде...
Отмести тежкия камък, изпод който зейна плитка дупка, сетне се пресегна към пакета, взе го, набута го в нея, зарови го с пръст и върна камъка на мястото му.
- Готово! – изсумтя доволно. – А сега да положим костите за кратка почивка в беседката...
Минута по-късно, изтегнат удобно по протежение на едната от двете масивни пейки в скритата сред храстите беседка, се замисли за поръчението, което току-що бе изпълнил:
Добре че се сетих да взема 15, а не 10 човека, както първоначално бях възнамерявал! И далеч по-добре, разбира се, че не стана нужда да ги задействам!
Странно място е тоя Аверил – каза си, - дори твърде странно! Целият гъмжи от въоръжени до зъби войници – ето, по пътя от пристанището дотук трябваше да мина през цели четири пропускателни пункта!!! Добре че помислиха пакета за пълен със зурп, макар че явно съдържанието му е друго, щом се наложиха толкова крути мерки за сигурност при пренасянето му. Хвала на стражите, че ми повярваха – та тоя пакет наистина е досущ като чувалче зурп! Е, допълнителните зифари над таксата свършиха работата – не аз...
Почувствал, че се унася, Дьор скочи на крака.
Да тръгвам – каза си, - горе ще почивам!
Той излезе от беседката, изцвърча като щурец – уговорения сигнал за чакащите го горе негови хора – и захвана да се катери по стръмната урва. Малко преди средата обаче усети, че нещо не е наред. Внезапно се почувства така, сякаш някой го наблюдава. Закова се на място, рязко се обърна и...
Изобщо не чу бръмналата в горещия неподвижен въздух стрела с железен шип, която проби темето му, проникна в мозъка му и моментално го уби.
* * *
- Е? – мина направо към въпроса Ардал.
Двамата с обучителя по стрелба на малката му войска срещу крупно възнаграждение и придружил го тук – в Гамбари – срещу още по-крупно възнаграждение Пьол Гамар седяха на маса за двама в една шумна кръчма, претъпкана с вдигащи вой до небесата пияници. Бе топла вечер (петата откак новата велика съветничка от Гамбари Чилда бе встъпила в правомощията си), в която ярките звезди над главите им – бяха се настанили в двора на кръчмата – блестяха като изумруди в тъмното южно небе.
- Подпитах доста хора – важни хора – подчерта Гамар. – Никой от тях обаче не е чувал за организация с име Общество против потисничеството и робството.
- Значи няма такава? – предположи логичното Ардал.
- Значи, че важни фактори в Тингано не са осведомени за наличието на такава – предпазливо уточни Гамар.
- Не разбирам – остро го изгледа Ардал.
Точно в този момент им поднесоха поръчаното – по една малка чашка калеп и по една голяма сочна кумларска пържола.
- По-скоро такава организация няма – направи опит да се изясни Гамар, докато режеше на ситни хапки ароматната си пържола. – Не казвам обаче, че е 100% сигурно, че няма. Възможно е да има, ала ако е така, тя със сигурност не е влиятелна.
- Искаш да кажеш, че ако ОППР – за по-кратко Ардал предпочиташе да използва абревиатурата – съществува, няма начин да е силна организация?
- Зависи какво разбираш под силна организация – сви рамене Гамар и поднесе към устните си първото парче месо, след което отпи малка глътка от калепа си.
- Под силна организация разбирам структура, разполагаща със стотици хиляди бойци на територията на цяло Тингано или поне в голяма част от континента и, разбира се, с много, ама наистина много пари.
- Тогава отговорът ми е не – отсече Гамар. – Ако питаш дали има организация от типа, който описваш, наречена ОППР, отговорът ми е еднозначен и категоричен: не, такава организация няма.
- А що се отнася до Ери Дрондис? – поднови въпросите си Ардал, след като известно време вечеряха мълчаливо.
- В момента тук, в Гамбари и по-специално точно тук, в Аверил, разполага с..., хм – опита се да намери точните думи Гамар..., - с, така да се каже, две от десните си ръце – със съветника си по сигурността Виолар Данжу и с началника на личната му охрана Кабрар Даруру.
- Даруру?! – не успя да сдържи изненадата си Ардал. – Даруру – началник на личната му охрана?!!!
- Не ме интересува какво криеш от мен, приятелю – засмя се Гамар, - но ако знаех повече, вероятно бих могъл и да ти кажа повече! Знам само, че корабът, с който ни взеха от Тавар, е под командването на Даруру и затова – но само затова, дебело подчерта – предполагам, че операцията, в която хората ти са въвлечени в момента, е пряко свързана с него.
За момент Ардал се изкуши дали да не му се разкрие изцяло, ала в следния миг се отказа. Имаше задръжки да се доверява на човек, издигнал в култ парите, какъвто, поне доколкото го познаваше, бе Гамар. Вместо това се осведоми:
- Какво ще кажеш да спечелиш 1 000 000, Пьол?
- Е-е-е-д-д-ин м-м-мил-л-ион!!! – облещи очи Гамар.
- За колко време можеш да изминеш разстоянието оттук до седалището на предводителя на гилдията на корабопритежателите Дрондис, което, доколкото разбрах, било в Мара? – поинтересува се Ардал.
- Да видим! – с все още тресящо го вълнение от възможността да спечели 1 000 000 почна да изчислява Гамар. – Оттук до някое от пристанищата в Североизточно Гамбоне – две слънца. Сетне, докато търся подходящ превоз, най-вероятно кумларска линия (кумларска линия се наричаше наемането на кумлари за път от специално предназначени за това станции, като кумларът, нает в съответната станция, биваше оставян в следващата, от която пътуващият взимаше друг, отпочинал и свеж кумлар и т. н.) – едно, максимум две слънца. Накрая, самото пътуване до Мара – дванадесет, най-много петнадесет слънца...
Ами – тръсна глава Гамар, след като бе направил тези изчисления, - би трябвало да мога да се справя за време между 15 и 20 слънца. Имай предвид, че пътят е ужасно много – хиляди фандроми – и че оттук по-бързо просто няма абсолютно никакъв начин да се стигне!
- Разбирам – разсеяно кимна Ардал и отпи от калепа си. – Ще ти платя 1 000 000, ако тръгнеш за Мара още утре сутрин и ако в срок до, както сам спомена, двадесет слънца, предадеш лично, ала наистина лично на Дрондис писмото, което ще ти дам. При това половината от парите ще получиш още сега, като към тях ще добавя и разходите за път, които ще са ти нужни и които ти ще определиш, а другата половина ще ти дам след успешно изпълнената от теб задача.
- Готово, авер! – засмя се Гамар. – Спогодихме се. Само... – при това той се запъна, търсейки най-подходящите думи..., - само държа да знаеш, че никога, ама никога и за нищо на света не бих предал човек, който ми плаща!
* * *
Още там, на площада, бе привлечен от новата велика съветничка от Гамбари, ала тук, на метър пред него, тя направо му взе дъха: Водопадът от спускащите се по раменете й златни коси, прекрасните й сини очи, нежните линии на лицето й... – всичко това го зашеметяваше и го караше да се чувства несигурен и – колко странно – някак лек и ефирен! В същото време то му напомни на нещо, вероятно от забуленото му в мрак минало, предположи, напомни му на нещо невероятно красиво и завладяващо, ала – Уви! – сякаш безвъзвратно – или поне за момента, надяваше се - изгубено за него.
- Геюм Ардал, предводител на гилдията на търговците на туйнарска кост – вдървено се представи, като по страните му плъзна бледа червенина (Геюм, което на стандартен тинганиански означаваше голям – Геюм Ардал = голям ардал, - бе имитацията на собствено име, с която се представяше в качеството си на предводител на гилдия).
Забелязала смущението му, тя чаровно му се усмихна:
- Седнете, какво стърчите като пън! – покани го.
Той се настани в креслото срещу нея и, разбира се, стори първото, което му хрумна - поднесе й поздравления от името на гилдията си за встъпването й в длъжността велика съветничка от Гамбари.
- Благодаря! – стана още по-широка усмивката й. – А сега да видим какво ще искате.
- Да какво? – предположи, че не е чул правилно той. – Да искам ли?!
- Всички представители на гилдии, които ме посетиха, за да ме поздравят с встъпването ми в длъжност, си поискаха по нещичко – осведоми го тя. – Та затова питам какво ще искате вие.
Съзнаваше, че се държи някак прекалено свободно, ала чувстваше, нямаше ни най-малка представа защо, че поне в присъствието на този странник може да си го позволи.
Не, невъзможно е, абсолютно невъзможно е да е такава, каквато я представя тая змия Даруру! – все повече се убеждаваше Ардал. – Да видим обаче...
- За какво мислите? – полюбопитства Чилда, която, поне доколкото можеше да прецени той, едва ли имаше повече от 18.
При това се зачуди какво да й отговори и явно колебанието му бе тутакси разгадано от нея, тъй като веднага след това тя добави:
- Някак умислен ми се сторихте. Извинявайте, ако въпросът ми ви е засегнал!
- А, няма нищо! – глуповато се засмя той, чувствайки, че отново се изчервява:
Велики Пош! – паникьоса се. – Защо пред това момиче губя и ума, и дума!
Сетне, някак машинално, бръкна в джоба си и извади писмото за нея, дадено му от Даруру.
- Ето – опита да овладее усмивката си, - идвам не за да вземам, а за да давам. При тези си думи плъзна писмото по масата към нея.
- Какво е това? – взря се в плика тя.
- Писмо – изпитателно я изгледа той.
Тя взе плика и не сдържа радостното си възклицание:
- Писмо от Дрондис, значи го познавате?! Да не би да е тук?!
- Защо първо не го прочетете? – предложи той, бързайки да добави: - А може би предпочитате да го сторите след като си отида...
Вместо отговор, тя счупи печата и плъзна поглед по редовете.
- Защо не дойдохте заедно с него? – запита го, след като прочете писмото. При това внезапно бе станала някак по-сдържана, почти делова.
- Определя ви среща? – предположи той и съжали в мига, когато го изрече. – Извинявайте, не е моя работа! – изчерви се целият. – Аз, аз просто...
- Знаете ли, много сте странен – изпитателно го изгледа тя. – През цялото време имам чувството, че искате да ми кажете нещо.
- Всъщност – поколеба се той, опитвайки да овладее смущението си..., - всъщност само исках да ви попитам дали сте сигурна, че писмото наистина е от Дрондис...
- Предлагам да поръчам по един филех и, докато го пием, да ми разкажете всичко – изгледа го тя с дълбоките си като вирове сини очи, в които той почувства, че се потапя целият. – Става ли?
Може би очите й, а може би просто прямото й и невинно излъчване – нямаше представа какво точно, ала нещо неуловимо и... непреодолимо - му подсказа, че може да си позволи да бъде искрен с нея.
Колебанието му трая още миг. Сетне той мълчаливо кимна... и й разказа, разказа й всичко от мига, от който го помнеше, от сутринта, когато бе изплувал от нищото там, в къщата на благодетеля си Орор и семейството му. Разказа й абсолютно всичко – и за случая с Дилмар, и за нападението над керваните, и за завещалия му гилдията си Гаяр, и за малката си войска, и, разбира се, за Кабрар Даруру, без, естествено, да пропуска и плановете на последния за собственото й ликвидиране!!!...
Колкото повече го слушаше, толкова повече очите й се разширяваха от почуда. Когато свърши, тя го погледна с нещо, което бе повече от благодарност, ала и по-малко от интимност. При това помежду им премина нещо (някакъв полъх на дълбоко взаимно разбиране), което нито той, нито тя, нямаше как да проумеят в момента – все още не, - ала което трайно – и, за добро или зло – фатално - щеше да ги обвърже.
- Предполагам, че е огън на боговете – замислено каза тя, нарушавайки продължителното мълчание, настъпило след разказа му.
- Огън на боговете? – не разбра той. – Какво е огън на боговете? Какво да е огън на боговете?!...
- Ето, четете – плъзна към него отвореното писмо тя. Той го пое и, макар и бавно (със Сехи не бяха имали време да се занимават достатъчно), засрича наум:
Здравей, Фал, момичето ми! Тежка, много тежка е короната, която твърде рано се наложи да понесеш! Дотук обаче се справяш повече от отлично!
Всичко щеше да е наред, ако враговете ни ни бяха оставили поне за малко, поне докато свикнеш с поста си. Уви, оказва се, че те никога не спят! На някои можем да си позволим да не обръщаме внимание, ала има такива, които са прекалено силни, за да ги оставим да се „вихрят”!
Какво имам предвид ли? За жалост не мога да ти го съобщя в писмо. Налага се да се срещнем лично.
Ще те чакам в беседката в „Гнездото на прилепите” на 15 фарбун в 6 ч. вечерта. Там ще разбереш всичко.
ПП
Не се доверявай никому, вкл. на човека, който ще ти предаде това писмо! Елате само с Данжу, без да взимате биеща на очи многобройна прислуга! Когато стигнете – „Гнездото на прилепите” представлява малка падина в скалите, на около фандром навътре в Аверил откъм северната страна на острова, - аз ще ви посрещна, а ако не съм стигнал, настанете се в беседката и ме изчакайте – ще опитам да бъда точен...
Това е, момичето ми! Пази се и дотогава!
Когато прочете писмото, Ардал вдигна глава и се изненада от спокойния израз на лицето й. Виждайки притеснението му, тя окуражително му се усмихна и простичко каза:
- Имам план и бих била искрено изненадана, ако не сработи. Пък и – при тези си думи отново стана сериозна..., - пък и се надявам той да ми послужи като подходящ повод за началото на решаването не на един, а на цели два други сериозни проблема!
* * *
Ардал бе престоял в кабинета на Чилда почти 5 часа! През това време не само й бе разказал за краткия фрагмент от миналото си, побрал всичките му настоящи спомени, но и бе научил нейното собствено минало! Би било твърде недостатъчно да се каже, че бе шокиран: дъщеря на кирт, която става робиня и, предприемайки едно невероятно бягство, се натъква на човек, с чиято помощ успява да получи благословията на един могъщ приятел на баща си, за да стигне до настоящия си пост на велика съветничка от Гамбари!
Ама че удивителна история! – каза си, пристъпвайки в топлата аверилска привечер. – Добре че послушах интуицията си и я предупредих за покушението, което вероятно – даже съм сигурен – Даруру замисля срещу нея и помощника й..., как беше..., а, да, Данжу!
Малко по-късно, стигнал главното пристанище на острова, успя да се настани на кораб, който на сутринта потегляше за континента.
Да – каза си. – Вероятно в лицето на това момиче – имаше предвид Чилда, разбира се – си спечелих могъщ съюзник. Дали обаче по този начин не ще настроя срещу себе си безрезервно верния ми само до преди броени слънца Фейнур?!...
Стига! – тръсна глава, облакътен на перилото на спокойно почиващия в пристанището кораб. – Колкото и да мисля, не мога да намеря отговорите на всичките тия въпроси сега, нали? Важното е, че постъпих правилно като я спасих...
След малко се отдели от перилото, прибра се в каютата си и, припомняйки си отново за Чилда и за невероятната й съдба, се унесе в дълбок, оздравителен сън. Нужно му беше, тъй като дългото пътуване с кумлар до Льомеж чак в западен Кортис със сигурност щеше да е трудно и изтощително...
* * *
- Е, какво ще кажете? – осведоми се Чилда късно същата вечер, загледана в писмото в ръцете на Данжу.
- Има само една причина Ери да не ме е предупредил за пристигането си, ако наистина идва – замислено каза той.
- И тя е? – прикова го с поглед Чилда.
- И тя е вероятността да е изпаднал в голяма опасност, за която ме информира чрез вас посредством това писмо.
- А нещо за естеството на тази евентуална опасност? – продължи да го разпитва тя.
- Нямам представа – сви рамене той. – Досега просто не се е случвало да не ме информира по важни въпроси или да ме информира чрез друг...
- Значи вероятността наистина да идва е пренебрежимо малка? – предположи тя.
- Щом настоява да присъствам и аз, значи може и да не е чак толкова пренебрежимо малка – меко я контрира той.
- А може би точно в това (в настояването да присъствате и вие) е уловката? – допусна тя.
- Значи онзи човек – предводителят на гилдията на търговците на туйнарска кост – просто ви предаде това писмо, без да ви казва каквото и да било? – уточни той.
- Точно така – излъга Чилда, без да й трепне окото. Дори се учуди на атипичното за нея хладнокръвие, което успя да демонстрира в този момент.
- Предлагам да отида сам – заяви той след кратък размисъл.
- Аз пък предлагам нещо друго – внимателно му възрази тя. – Предлагам да пратим обречени и, ако всичко с тях е наред, чак тогава да отидем и ние. Просто ще стоим някъде наблизо – да речем на няколкостотин дрома – с наблюдатели около мястото и, когато (или ако) се уверим, че Дрондис наистина пристига, ще се появим...
Явно тези нейни думи направиха на Данжу голямо впечатление, тъй като в погледа му внезапно се появи уважение, граничещо с благоговение. При това му бе твърде трудно да сдържи възхищението си, отговаряйки:
- Добър план. Действайте и ако възникне проблем, просто ме известете!
При тези негови думи Чилда извърна глава, за да не види той плъзналата по устните й усмивка:
Кукла на конци – ето какво съм. И ако досега не го бе заявявал ясно, това негово изявление окончателно и категорично потвърди този факт!
* * *
Малко след това, кръстосвайки кабинета на Шансой, който бе превърнал едновременно и в жилище, и в работно помещение, Данжу отчаяно се стремеше да разгадае ребуса около писмото, което, ако съдеше по почерка и по изразите в него, действително трябваше да бе било писано от Дрондис.
Кой, проклети Пош, е тоя никому – или поне не на мен – неизвестен предводител на гилдията на търговците на туйнарска кост?! – запита се за пореден път. – Знам, че такава гилдия съществува, ала тя е толкова незначителна, че никога, ама никога досега не съм предполагал, че ще ми се наложи по какъвто и да било повод да се занимавам с предводителя й!
Ясно – тръсна глава. – Явно няма да мина без помощта на Каби. В качеството си на началник на личната охрана на Ери той, Кабрал Даруру, навярно знае много повече за някои уж маловажни субекти. Е, не е човекът, с който бих си пил калепа, но щом се налага, щом от това зависи изпълнението на дълга ми пред господаря ми Ери, ще го потърся!
Взел това решение, Данжу бе обхванат от дълбоко спокойствие и, внезапно почувствал натежалите си от умора клепки, седна, присегна се към преполовената бутилка с калеп на бюрото си и си наля щедра порция.
* * *
Чилда за последен път изгледа петимата кашлящи и подсмърчащи дрипльовци пред себе си.
- Нещо неясно? – опита да овладее треперенето на гласа си.
- Значи за час, а мо’еби и пойчи, жъ сми високопоста’ени усоби?! – засмя се дребничък мъж на средна възраст с някога били живи, ала сега горящи с блуждаещ и почти гаснещ поглед очи.
- Ами..., тако’а... – с плах гласец се обади жената, която щеше да изпълнява ролята й при злополучното им пътешествие до Гнездото на прилепите, като не успя да довърши, задавена от раздиращата гърдите й кашлица.
- Да? – насърчи я Чилда, след като изчака пристъпът й да премине.
- Тако’а..., искам да кая..., парити, де, туй сигурно ли и, чи нащи ора жъ ги пулучът?
- Да – отривисто кимна Чилда, издържайки стоически да не се разплаче пред тях. – Кълна се в Пош и във всичко свято за мен, че ще ги получат!
Сетне, във възцарилото се мълчание, тихо добави:
- Пош да прости греховете ви... – и моите, че ви изпращам там, където ви изпращам!
Едва се удържа, докато се сбогуваше с тях. Сетне с рязко движение захвърли маската, нарочно конструирана и предназначена да я предпази от вирусите във вонещия им дъх, свлече се в едно кресло на наетата специално за срещата й с тези нещастници къща и дълго сдържаните й сълзи рукнаха като порой.
* * *
Бе малко след 6 вечерта на 15 фарбун, когато един закрит файтон без обозначения спря на около фандром от обраслата с трънливи храсти падина, наречена Гнездото на прилепите.
Чилда лекичко открехна завеската и се взря на север, към това добило за нея през последните 4 слънца почти митичен смисъл място.
- Все още никой не ме е известил – с леко напрегнат глас отбеляза очевидното Данжу.
Тя не каза нищо. Просто продължи да гледа в посоката, откъдето очакваше - нямаше начин – да не се разнесе тътенът на огъня на боговете. Надяваше се само да са достатъчно далеч.
В следния миг, тъкмо когато Данжу бе отворил уста, за да каже нещо, усетиха как земята потрепери и чуха приглушен тътен на север, последван от кратък проблясък на нещо като мълния в ослепително синьото небе, а сетне и от внезапно пораснал стълб черен дим, който се загърчи и се заизвива като клоун на северния небосклон!
Макар да бе допускал, че нещо такова е възможно, Данжу стоеше и гледаше зрелището със зяпнала уста. Чилда – напротив – бе спокойна. Единственото, което можеше да чувства в този момент, бе някаква неизразима тъга от загубата на петте току-що угаснали по нейна вина, па макар и били и без това обречени животи.
- Да си вървим – тихо каза тя.
Данжу не възрази. В гърдите му бушуваше буря, заплашваща да срине личността му:
Велики Пош! – не можеше да си прости. – О, Велики Пош! Докъде стигнах – едно осемнадесетциклово момиче да съобразява по-добре от мен, великия стратег по сигурността на предводителя на гилдията на корабопритежателите Ери Дрондис!!!
* * *
Свърши се! – ликуваше Кабрар Даруру на кораба си. – Проклети Пош, наистина се свърши най-сетне! Свърши се и с фустата, и, което е далеч по-важното, с тоя червей Данжу, който, освен да лиже подметките на любимия си господар Ери, просто за нищо друго не става!!!
Свърши се – за пореден път възкликна вътрешно – и името ми да не е Кабрар Даруру, ако това не заслужава сериозна почерпка!!!
И ето, в едва-що настъпилия вечерен мрак, той вече пиеше четвъртия си калеп и се чувстваше просто неизразимо добре! Вярно, малко притеснително бе това спокойствие, тегнещо над Аверил след взрива, отпратило великата съветничка от Гамбари право в задника на Пош, ала утре – явно чак утре – щеше да настъпи голямата веселба!
Моята работа – каза си – е просто да чакам – да чакам и да си пия калепа! – и той продължи да го прави.
След още час, когато вече бе на цели 6 калепа и едва се държеше на краката си, видя как към него приближава един от слугите му.
- Н-н-е м-ми т-т-тряпфаш т-т-и, Пош те в-в-в-зел! – изпелтечи той и на лицето му цъфна пиянска усмивка. – Исссхам м-м-ом-м-ишшше, р-р-р-асфра л-л-л-и!!!
- Извинете, господарю, но долу, на кея, е началникът на охраната на големия господар Виолар Данжу и настоява да го приемете – доложи подчиненият му.
Чул името, Даруру направо изтрезня от изумление:
- Кой, казваш, искал да го приема?
Слугата повтори името, при което Даруру почувства как изпитият калеп се качва в гърлото му, а краката му омекват. Все още отказвайки да допусне, че казаното от подчинения му е истина, той по инерция, почти машинално, изфъфли:
- Добре, нека заповяда!
Проклети Пош, истина беше! – наблюдаваше окаменял късния си гост.
- Малка почерпчица, а? – шибна го като камшик гласът на Данжу. – Предполагам, че не си осведомен за инцидента?
- Какъв инцидент?! – реши да пасува. Просто това бе единственото, което му идеше на ум да стори в момента.
Без да чака покана, Данжу се тръсна в един стол и почна да му разказва. Даруру обаче не го слушаше – просто нямаше абсолютно никакво значение какво щеше да каже... – е, нямаше значение лично за него, а той, Кабрар Даруру, бе единственият човек на този свят, от когото Кабрар Даруру се интересуваше!
Бе свършен – абсолютно, окончателно и безвъзвратно свършен! В главата му кънтяха погребални камбани и... и едно почти непоносимо съжаление, че се бе доверил на тоя мизерник Ардал, Пош го знаеше откъде се бе взел!
Да, случилото се бе пред внезапно изтрезнелия му поглед като на длан. Ардал, разбира се, бе изпратил човек, при това най-малко преди няколко слънца, който да се срещне с Дронди и да проучи нещата. Между временно се бе доверил на фустата и като резултат от всичко това неговият – на Кабрар Даруру – кораб от величествен звяр, победоносно порещ водите на океана, се бе превърнал – е, щеше да се превърне, неминуемо щеше – в... просто в разлетели се във всички посоки жалки отломки!!!
Бе никой – все едно вече бе съвсем никой, - макар че, докато това се разбереше, щяха да минат още 10-15 слънца, а може би дори дял! Това време обаче бе безполезно! Просто бе в ситуация, в която бе играл на всичко или нищо и бе загубил! Толкова бе просто! Бе изгубил всичко, абсолютно всичко!!!
Не можейки да понесе тази мисъл, той почувства как изпитият калеп се надига към гърлото му, сгърчвайки го в мощен, всепомитащ спазъм, от който се преви одве и започна бясно да повръща.
Отвратен, Данжу само го гледаше с погнуса. Сетне, преценил, че вече няма работа тук, бавно стана и си тръгна, съпроводен от кашлянето и давенето на повръщащия господар на кораба.
* * *
- А, ето го! – възликува Чилда, изтегляйки от една дебела папка някакъв документ. – Молба номер 12 578 – да, запомнила съм, това е номерът.
Сетне се зачете в текста на молбата, която, макар с дата от преди цели 27 цикли, днес щеше да й свърши перфектна работа – просто перфектна:
Уважаеми велики съветнико Кару, Пош, Суйбири и всички останали богове да бдят над слънцата ви, ние, смирените жреци на храма на Суйбири в Аверил, коленопреклонно ви молим следните територии – тук се изброяваха доста места, сред които (точно това бе важното) и Гнездото на прилепите – да ни бъдат предоставени за ползване с цел посрещане благочестивите нужди на храмовата ни общност...
Всъщност това бе същественото в документа - останалото бяха чисти формалности.
При това тя остави молбата и взе друг документ. Това бе писмото, с което тогавашният велик съветник от Гамбари Тосун Кару учтиво отказваше да я удовлетвори.
Едва ли ще се стигне до дело – разсъди Чилда, - но това поне мъничко ще ги отрезви. Ще им „напомни”, че не са недосегаеми, за каквито се мислят.
Разбира се, не ще ги обвинявам пряко за експлозията в „Гнездото на прилепите” – Опазил ме Пош от такова неблагоразумие!, - ала намеците ми ще бъдат недвусмислени!
Премислила внимателно всички за и против, тя посегна към звънеца. След малко вратата се отвори и в рамката й застана Данжу, който, точно както предполагаше, че ще стане, след експлозията миналата вечер изведнъж бе станал несъпоставимо по-смирен от преди.
- На вашите заповеди, господарке! – поклони се той.
- Уведомете Великия Патар Урар Грандор, че най-учтиво го моля да ме посети днес в удобно за него време! – разпореди се тя.
Озадачен, Данжу постоя в рамката на вратата още секунда-две, сетне, решил – поне засега – да не пита за внезапния й интерес към висшия жрец, отново се поклони с думите:
- Да, господарке!
* * *
- Не успях да го опазя, Тени, гръм да ме порази! – с жален, почти плачлив глас и наведена глава призна Юмел Раш. – Просто..., просто не успях!!!
Макар от последната им среща на пристанището във Видара, когато тя изпращаше Ютан на явно последното пътешествие в живота му, да бе минал само малко повече от цикъл, тъмната до преди това коса на Раш сега бе бяла като сняг, а лицето му внезапно се бе състарило и спаружило досущ като на старец!
- Разкажи ми, Юми – тъжно го подкани тя. И той го направи. Разказа й подробно как от сутринта, когато се бяха приютили в пещерата в близост до пропастта, където трябваше да прекарат в сън изпепеляващата дневна жега на Хеш, за да продължат следващата нощ, Ютан безследно изчезнал. Къде ли не го търсили, обиколили на длъж и шир мястото на десетки фандроми околовръст, разпитвали многобройни кервани, обходили всичките поселища по крайбрежието на пустинята, ала без никакъв, ни най-малък резултат!!!
- Три дяла – обобщи той, - цели три дяла и нищо, нищо, нищо, гръм да ме порази!!!
Във внезапно настъпилото мълчание, последвало тези негови думи, тя неочаквано го приближи, притисна главата му до гърдите си и, разбрала, че този едър и само до преди броени дялове здрав и жизнерадостен мъж хлипа като дете, смеси сълзите си с неговите.
- Юми – въздъхна с натежал от мъка глас, - защо, Юми! Защо Арунда толкова често и така безпощадно ни отнема толкова много от хората, които обичаме!!!
Сетне внимателно повдигна главата му и сля устните си с неговите.
- Нека поне ние с теб да се обичаме, Юми – простена през сълзи... – поне..., поне докато можем!
Бледата усмивка, разцъфнала на устните му, й бе достатъчна награда за признанието, което никому до днес не бе правела.
Спущено на 6 февруари 2015. Точно след седмица очаквайте началото на глава III от книга втора.