Книга втора, част първа, глава III – 1
Тъпанар Дрънкар: За какъв дявол му трябва на Кормал да участва в метеж?! Малко ли чудовищни престъпления вече е извършил?! Мигар е станал съвсем безсъвестен?! Явно е така. Ще посмее ли обаче да се завърне в Тингано въпреки смъртната опасност, дебнеща го от страна на Йови Пана?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава III – Мисия в пустинята
Ще сее смърт злодеецът, ала с преструвка сърцето й почти ще разтопи... Заверата арундиева страст ще разлепи... А скитник от звездите, срещнал зла сполука, в дом на Арунда ще се приюти на аданара от фаталната целувка... Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 11899
1. Изпреварващ удар
Татко, жива съм. Както се досещаш, всичко това е дело на чудовищата тингано. Нападнаха селото в нощ на бялата пелена. Повечето трябва да са отвлекли в робство. Останалите избиха. Убиха и мама, както вероятно знаеш, ако вече си видял надгробния камък в задния двор. Убили са и Самет и Грилди, които погребахме в собствения им двор. Сега заминавам за Лайру с група мисионери, които след това отиват в пустинята Хеш, за да проповядват на тинганианите учението на Арунда – каква невъзможна, каква безумна задача!!!
Вечно твоя Сена
Щом прочете посланието на Сена, Кормал въздъхна облекчено:
Арунда! Пък аз си представях най-лошото!
При спомена за селото от времето преди отпътуването му преди цикъл очите му се напълниха със сълзи, макар че само преди броени слънца на друго място самият той бе сторил съвсем същото, което бе сполетяло това мъртво от дялове поселище! Вече бе посетил дома си и бе видял гроба на родителите си,, а преди малко, влизайки в къщата на Сена, се бе натъкнал и на този на Фадра.
Арунда – възкликна тежко, все още поразен от шока от видяното, макар да бе тук вече от няколко часа, - та всичко това (тази внезапна, ала така обичайна за селищата по южното абдалианско крайбрежие катастрофа) навярно не се е случило кой знае колко отдавна – може би преди не повече от два-три дяла!
Все пак важното (истински важното) е, че Сена е жива – каза си – и сега единственото, което ми остава, е да я открия! При това вече няма какво – няма кой, поправи се – да ми попречи да спечеля сърцето й!
Последната мисъл продължаваше да го ужасява и сега, вече почти 5 дяла след като бе тласнал Фирсала в пропастта, ала като че ли още по-ужасно бе, че бе почнал да свиква с нея! Не и със самото извършено от него престъпление обаче – с такова нещо не можеше – нямаше как - да се свикне! При това в преизпълнената му с кошмари памет се преплитаха и двете престъпления – и безсмисленото убийство на Алва, и това на Фирсала! Наред с тях, па макар и далеч по-бледи, изплуваха и сенките на други извършени след това не съвсем лицеприятни неща, за които за нищо на света не искаше да си спомня, ала които дълбаеха поразената му от зурпа и калепа душа!
И ето – дори тук, в някогашната стая на Сена – той грохна на останките от леглото й, обладан от случилото се с него през времето след убийството на Фирсала.
* * *
Цял час след като бе тласнал Фирсала в пропастта, Кормал напразно опитваше да заспи. Установил обаче, че това няма да стане, той взе граничещото с безумие решение да тръгне през пустинята посред бял ден...
Вървя почти 3 часа, докато – най-сетне – клепките му натежаха и истински му се доспа. Бе се отдалечил на десетина-петнайсет фандрома от мястото на извършеното от него престъпление и сега и пропастта, погълнала Фирсала , и скалният хребет, една от чиито пещери бе приютила спътниците на последния, вече бяха безкрайно далече. Успя да намери само група рехави тръни, връз които просна чергилото си и, след като взе вече станалата неизменна за него порция зурп, потъна в плитка дрямка, насичана от кошмарни съновидения...
Продължи да пътува така, ориентирайки се по звездите, на изток с леко отклонение на север, още седемнадесет слънца, преди в ноздрите му да нахлуе добре познатият мирис на море. Стигна океана след още две слънца.
Бе призори, когато се озова на пустия скалист бряг и, припомняйки си заплахите на Йови Пана, тревожно се запита дали се е отдалечил достатъчно. След като прецени, че колкото по-бързо се озовеше възможно най-далеч от първото си местопрестъпление, толкова по-добре, продължи на изток, ала вече по самия бряг. При това вече вървеше не само през нощта, а тръгваше малко преди залез слънце и вървеше до изнемога чак до късно сутрин, когато почваше да става непоносимо горещо...
Вървя така 5 слънца, докато видя пръснатите в далечината палатки. В първия момент бе обзет от ужас:
Арунда, та те изглеждат досущ като палатката на Пана!
Ала сетне се усмихна на глупавата си алюзия:
Мигар Пана е единственият по крайбрежието на Хеш, който върти търговия със стоки, ценни за моряците и пътниците на пристигащите тук отвсякъде кораби!
Поселището бе малко, явно разраснало се наскоро, ала в импровизираното му пристанище вече бяха акостирали 5 големи и няколко десетки по-малки кораба. В момента, тъй като денят бе напреднал и слънцето вече сипеше огън и жупел връз ослепително белите скали и сгушените в гънките им палатки, мястото изглеждаше пусто, ала бе повече от сигурно, че не е,
освен ако не се окаже някое омагьосано палатково село от приказките –
позволи си да се пошегува със себе си Кормал...
Остана в поселището повече от дял, като се хващаше на всякаква работа – предимно да пренася към или от корабите всевъзможни стоки – основно чували със зурп и бъчви с калеп. Така успя да задели около 20 зифара, като същевременно бе съумял да се обезпечи с известно – макар според него не съвсем достатъчно, ала все пак някакво - количество зурп, да си пийва по някоя и друга чашка калеп в една от няколкото превърнати в кръчми палатки и дори на два пъти да си наеме проститутка...
Питаше капитана на всеки новопристигнал кораб, който предстоеше да се отправи към Абдала, дали ще се намери място и за него, уверявайки го, че освен нищожната сума зифари, която от слънце на слънце набъбваше, но бавно, много бавно, би заплатил за пътуването си и с труд, ала в продължение на почти 40 слънца неизменно получаваше учтив, но твърд отказ. Ала ето, една сутрин, когато бе издебнал слизането на брега на капитана на поредния кораб – един доста старичък, но (по всичко личеше) солиден и добре запазен морски съд с немалка товаровместимост - и чу от него, че да, следващата им дестинация била по протежение на абдалианското крайбрежие, молбата му неочаквано бе удовлетворена.
- Е па що не! – бе вдигнал рамене онзи. – Тръгвами, начи, подир седям слънца и, ако ощи щеш дъ одиш, жъ тъ зема. Ма ни ща да ми прайш фасони – жъ работиш сичку, дету жъ ти възложа, иначи... – и той направи красноречив жест, предназначен да покаже на Кормал, че ако не изпълнява заповедите му не само че няма да стигне до Абдала, но и ще бъде хвърлен в океана...
През седемте слънца до заминаването успя да се сдуши с двама от моряците на кораба, които една вечер, в пристъп на пиянска откровеност, му довериха, че по обратния път към Абдала възнамеряват да завземат кораба. Той, разбира се, също бе пиян, ала не чак толкова, че да не осъзнава какво върши, макар да бе и на порция зурп. След кратък размисъл им заяви, че ще се присъедини към тях и при това твърдо възнамеряваше да го стори.
Тъй като бе нов, Кормал не взе пряко участие в подготовката на метежа. Едва на кораба, и то десетина слънца след като потеглиха, неколцината посветени почнаха да му се доверяват, приемайки го – вече истински – в редиците си.
Нападението извършиха почти дял след заминаването. Вахтените и на двете палуби – горната и долната - бяха техни хора и затова моментът бе особено подходящ.
Всичко приключи за броени минути и капитанът и верните му хора – общо 12 човека – безцеремонно бяха нападнати, вързани, извлечени на палубата и, сред виковете и дюдюканията на метежниците, хвърлени в океана. Имаше и няколко гнезда на слаба съпротива, ала след една показна екзекуция на един от контраметежниците всичко се успокои и новият капитан – един от двамата моряци, с които Кормал се бе сближил още на брега, чието име бе Дарим Ферус – безпрепятствено пое командването.
Макар самите те да бяха абдалиани, решиха преди да акостират в Лайру (това именно бе пристанището, към което пътят до Абдала от мястото по крайбрежието на пустинята Хеш, от което бяха потеглили, бе най-пряк) да нападнат някое от крайбрежните села и, подобно тинганианските бандити, да се снабдят със зурп и роби, които след това да изтъргуват изгодно в някой от големите крайбрежни градове на Гамбоне или Фагали. Предвид бързата деградация на Кормал вследствие от скоропостижното му сприятеляване със зурпа и калепа, едва ли е особено изненадващо, че основният изразител и – в последна сметка – вдъхновител на тази идея бе не друг, а той. Повечето от моряците – всички до един отчаяни авантюристи, мнозина от които – без дом и семейство – приеха идеята с въодушевление и, въпреки съпротивата на неколцина, решиха да приведат плановете си в действие. Несъгласните поискаха да напуснат кораба, ала останалите (и отново под давление на Кормал, който бавно, ала сигурно се превръщаше в нещо като техен неформален лидер), подобно на бившия капитан и верните му моряци по време на метежа, бяха избити и хвърлени в океана...
Селото, което си набелязаха, бе на разстояние около 5 слънца на изток от Лайру. И ето, в една мразовита, ала ясна нощ, когато термометърът, ако бяха разполагали с такъв, би показвал под минус 40 градуса по Целзий, корабът им, ловко направляван от метежника Ферус, акостира в малко скалисто заливче в близост до селото. Участниците в операцията – всичко на всичко десетина човека, сред които и Кормал, слязоха на брега, запалиха селото и, когато жителите му се разбягаха, избиха мнозина, като успяха да отвлекат едва двадесет и двама. Сетне, изпразнили хамбарите със зурп, едва поет от сравнително малкото им корабче, на изгрев слънце потеглиха за Лайру, като, за да минат безпрепятствено през пристанищния контрол на този голям град, където трябваше да регистрират пристигането си и последващото си заминаване, за да си нямат проблем след това с кръстосващите край бреговете патрулни кораби на ООПГ, пътем свалиха в една закътана гориста местност в близост до брега чувалите със зурп и отвлечените заедно с петима моряци, които да ги пазят. Сетне върнаха на кораба вида на морски съд, пренасящ строителни камъни от Хеш, каквото всъщност бе било предназначението му преди метежа и, вече успокоени от взетите предохранителни мерки, се отправиха към Лайру.
Бе началото на пролетта – тъкмо времето, когато корабите на търговците със строителни камъни потегляха към Хеш – и тъй като двадесет и седмината останали на кораба моряци прецениха, че уреждането на документите за заминаването не ще трае по-малко от десетина-петнайсет слънца, тримата от тях, които живееха или имаха роднини на разстояние до две-три слънца от града, сред които бе и Кормал, решиха да ги навестят...
* * *
И ето сега, само едно слънце по-късно, той седеше на полуразпадналото се легло на Сена в обезобразената й от зимните бури и последвалото снеготопене стая и – за кой ли път – си припомняше шеметната промяна в живота си, настъпила вследствие от заминаването му с Кодрат за Хеш само преди цикъл (Арунда, нима бе толкова скоро! – дивеше се).
Най-сетне тръсна глава, погледна към потреперващото в ръката му писмо на Сена, поколеба се, след това го пъхна в джоба си и хвърли последен поглед към това място, където само до преди малко повече от цикъл бяха седели заедно с нея, пиейки филех, докато тя (О, Арунда! Не искам, не искам да си спомням! – изпадаше в дива ярост той)..., докато тя споделяше с него, влюбения в нея до полуда, мислите си за онзи, който – позволи си да си отдъхне за кой ли път – вече (най-сетне!) бе мъртъв, мъртъв, мъртъв!...
Тръгна от разрушеното село същата вечер. Поредната порция зурп го изпълваше с еуфория, която обаче не успяваше да разсее вече станалата твърде смътна, ала все още продължаваща да тлее тревога, породена от заплахата на Пана, че ако той – Кормал - е убил Алва, онзи ще го намери и в дън земя, за да му отмъсти по неописуемо брутален за човешкото въображение начин.
Все пак, едва ли има смисъл да се тревожа – за кой ли път се успокояваше той. – Намеря ли Сена, а според писмото тя би трябвало да е тук, в Лайру, напускам кораба, с който пристигнах, и повече няма и да помисля да потеглям за Тингано по какъвто и да било повод...
Уви – тези му надежди бяха разбити на пух и прах само две слънца по-късно, когато научи, че Сена е заминала за пустинята Хеш заедно с мисионерите, с които бе дошла в Лайру и, разбира се, това нямаше как драстично да не промени плановете му за близкото, а вероятно и за не чак дотам близкото бъдеще.
* * *
- Да, помня я, разбира се! Как да не я помня! – бе възкликнал представителят в Лайру на Обединената отбрана на пристанищните градове Самри Ришан. – Няма и две седмици откак бе тук, на това място, на което стоите сега – момиче на около 18-19 цикли с великолепна дълга кестенява коса и топли кафяви очи...
При описанието на Сена и особено при думите топли кафяви очи нещо като ревност жегна Кормал:
Трябва да го овладея – тутакси опита да го тушира той. – Истинският ми съперник сега гние на дъното на дълбока стотици дроми пропаст в Хеш, а кой мъж би устоял на красотата й!
- Малко след посещението си при мен заедно с група мисионери (поне така са записани) тя бе включена в списъка на пасажерите на един кораб, потеглящ към Хеш – продължаваше Ришан. Сетне за момент се поколеба, ала накрая тръсна глава с думите: - Дори остави писмо при мен в слънцето преди отплаването...
- Оставила пис... – обнадежди се Кормал.
- Да – прекъсна го Ришан. – Ей сегичка ще го намеря. Впрочем, тя го остави за баща си, ала след като, както ми разказахте в началото, сте един от пътувалите с кораба му, предполагам, че бих могъл да ви се доверя...
Изрекъл това, Ришан дръпна едно от чекмеджетата на бюрото си и почна да се рови в него. Най-накрая извади един запечатан плик и го плъзна към посетителя си:
- Като го прочетете обаче ще трябва да ми го върнете – настоя. – Представете си, че баща й, как беше..., а, да, Кодрат, вземе че ме посети и тогава...
Ала Кормал вече не го слушаше. Обърнат гърбом към него, той разпечата все още пазещия аромата на пръстите й плик и извади малък лист хартия, на който бе изписано следното кратко съобщение:
Татко, пиша ти от канцеларията на местния представител на ООПГ Самри Ришан, който ще ти предаде това писмо, когато го посетиш при пристигането си от Тингано. Веднага, щом дойдох в Лайру, се осведомих за корабите ви и със страх узнах, че е трябвало да акостирате тук преди цели два дяла и, въпреки уверенията на Ришан, че може да ви е забавило нещо непредвидено – много любезен човек, между другото – ужасно се притесних.
За вкъщи по-добре не питай. Тингано нападнаха селото, мнозина убиха, други отвлякоха в робство. Сред убитите за съжаление са и Самет и Грилди и, как съжалявам да ти кажа това, мама.
Утре заминавам с група мисионери, отправили се към пустинята Хеш да проповядват на тингано учението на Арунда. Те ме спасиха по време на нападението – бе една от жестоките нощи на бялата пелена в началото на зимата – и ме приютиха при себе си през цялото време на престоя ни в село, а сетне ме взеха със себе си и тук, в Лайру. Към момента те са единствените приятели, при които бих могла да подиря утеха и си представям какво щастие би било, ако узная, че с теб всичко е наред!
Между другото, оставих за теб писмо и в къщи – знаеш къде, - в което накратко описвам какво се случи. Щом се настаним, при първа възможност ще пратя писмо както дотук, така и до село, в което ще ти известя къде съм.
Ах, колко много се надявам с теб всичко да е наред и скоро отново да се видим!
Вечно твоя Сена
- Истинска ли е датата? – осведоми се Кормал, след като погледна надрасканото на гърба на писмото, явно с грубата и недодялана ръка на самия Ришан.
- Да, корабът на Сантор отпътува по обед преди 4 слънца – потвърди представителят на ООПГ.
Арунда! – възкликна в себе си Кормал. – Ако бях пристигнал само 2 слънца по-рано, щях да я заваря тук!
- Значи нямате никаква нова информация за Кодрат и останалите от екипажа на корабите ни? – повторно запита той. – Случайно да е пристигнал някой друг от тях?...
- Не, никой – дружелюбно се засмя Ришан. – Рядко се случва някой да се изръси като вас от кумлар насред пустинята и да се удари така жестоко, че да дойде на себе си едва след часове, изгубвайки дирята на спътниците си!
* * *
Едва що напуснал представителството на ООПГ, Кормал се сгуши в дебелото си палто. Бе излязъл леден вятър, а небето бе натежало от оловно сиви облаци, от които по всичко изглеждаше, че скоро ще завали сняг.
Един от обичайните за Абдала пристъпи на зимата в началото на пролетта – каза си и дълбоко се замисли върху новосъздалата се ситуация вследствие от заминаването на Сена.
Колкото и да бе изкушаващо, бе почти невъзможно да я догони в океана, за да я върне тук, в Абдала. Дори и да успееше да се озове с някой кораб – бил този, с който бе дошъл, бил някой друг – на същата географска ширина, на която е и нейният, да го търси би било толкова трудно, колкото и да дири игла в копа сено!
Следователно – заключи, - налага се да се върна в Тингано и то – О, Арунда! – точно в пустинята Хеш!
Като помисли още малко, в главата му почна да се оформя план.
Значи Пана ще ме преследва, докато ме намери и убие – казваше си. – Оттук единственият начин, по който мога да се отърва от страха, че действително е възможно да го направи, е да го изпреваря! Ама че работа – колко било просто! Как да го сторя обаче?
Брулен от пронизващия вятър, застанал насред един от многобройните площади на Лайру, многолюдни дори и сега, в почти настъпващата ледена вечер, Кормал бавно, ала – поне както му изглеждаше – солидно подреждаше в главата си елементите на хрумналия му план. Накрая, когато реши, че вече е готов за действие, на лицето му се появи усмивка, той бръкна в джоба си за поредното пакетче зурп и при гледката на първите мяркащи се в сумрака снежинки тръгна да се приюти някъде. Нощта се очертаваше да бъде снежна и много, много студена. Ето защо щеше да тръгне утре – щеше да тръгне, за да рискува, подемайки опасната игра на всичко или нищо.
* * *
Почти 3 дяла по-късно, облакътен на перилото, Кормал зърна първото късче суша. Бе, разбира се, пустинята Хеш, от която повяваше опустошително горещ полъх.
- Проклети Арунда! – изруга един от моряците, присъединявайки се към него. – Горещо е като в задника на някой от тукашните богове!
- Решихте ли вече къде ще пласирате зурпа и робите? – осведоми се Кормал, разтягайки устата си в прозявка.
- Нямам представа, ала най-вероятно ще е в Кайрис – предположи морякът. – Там е рай за всякакви контрабандисти, стига да са в състояние да се опазят от колегите си.
В същия миг някой побутна Кормал по рамото. Той рязко се извърна и се озова лице в лице с капитана на кораба след превземането му Дарим Ферус.
- Умря още един от робите – някакъв старец, да го вземе Арунда! – осведоми го последният.
- И сега вече са само седемнадесет, така ли? – попита Кормал ей така, колкото да върви разговорът.
- Пфу, да, при това са толкова изпосталели, че едва ли ще можем да ги продадем дори на безценица. По-страшното обаче е друго – тежко въздъхна той.
- Зурпът? – предположи Кормал, установявайки, че стоялият до преди малко до него моряк внезапно е изчезнал.
- Да, нещо му е станало – спаружил се е целият и онези, които го консумират, казват, че за нищо не става – гневно махна с ръка Ферус. – Да опиташ и ти, а?
- Аз си имам – отклони предложението Кормал. – Не ви ли стига, че ще ви свърша мръсната работа там, в поселището на Пана? Какво ти пука за тоя скапал се зурп, след като до броени слънца ще натъпчеш търбуха на тая черупка с първокачествен вълшебен прашец!
При тези му думи в очите на капитана проблесна опасно пламъче, което обаче тутакси угасна. Вместо това със спокоен глас последният оповести:
- Ей, приятел, ако ни ментиш нещо, онова, което твърдиш, че се е зарекъл да ти стори оня симпатяга Пана, ще ти се стори детска игричка.
- Пет човека, Дар – само пет човека и добра дегизировка и сетне се махам – усмихна се Кормал.
- Най-много ме притеснява, че не щеш нито да продължиш с нас, нито да вземеш дял от плячката – сподели Ферус.
- Дял от плячката, разбира се, ще взема – зурп и калеп за лична употреба и добър кумлар, какъвто обещахте да ми осигурите предварително...
- Знаеш, че не говоря за това – отривисто махна с ръка Ферус. – Хич не ми пука какви луди са те налазили. Искам само това да няма лоши последици за нас, които ще продължим с това корито.
- Мотивът ми е силен, Дар – много по-силен от вашия да се замогнете – опита да обясни Кормал. – При това той няма – или поне има твърде малко – общо с материалното благополучие.
- Все пак няма ли да ми кажеш какво точно си сторил на оня Пана, та те търси под дърво и камък, за да ти свети масълцето? – подпита го Ферус.
- Сбихме се за едно от момичетата му, което не желаеше да ми отстъпи за една нощ – за пореден път му повтори лъжата си Кормал, продължавайки да се ужасява от убийството на Алва - и аз се оказах по-силният, в следствие от което го оставих да лежи с жестоко натъртени кокали поне през няколкото слънца, по време на които продължи престоят ми на онова място. Между временно през цялото това шибано време се криех на кораба ни, където той неколкократно прати свои слуги с искането спътниците ми да ме предадат на него. Когато обаче те – спътниците ми – се поинтересували защо съм му, пратениците му отвърнали съвсем хладнокръвно, че ме иска, за да ме убие като краставо куче, загдето съм му бил изпотрошил костите. Хвала на спътниците ми – завърши той, - че се оказаха хора, които държат на мен...
- Да, разказвал си ми всичко това – облакъти се на перилото до него капитанът. – Многократно си ми го разказвал. При това, честно да ти кажа, не ме интересува дали е вярно. Проблемът ми – устреми поглед право в очите му той, - единственият ми свързан с теб проблем е да не ни изпързаляш!
- Че защо ще го правя, друже! – искрено се учуди Кормал. – Ако не щете да ми се доверите, готов съм тутакси да сляза на брега още тук – при това той посочи пустинята, поемайки риска да предизвика драматичното му предложение да бъде прието, при което за миг изтръпна. – Просто слизам и се махам от очите ви завинаги...
- Знаеш ли – замислено каза Ферус след кратка пауза, сторила се на Кормал дълга като цяла вечност, - въпреки всичко ще ти се доверя, ала..., ала и същевременно ще се подготвя за всяка евентуалност.
Кормал само сви рамене и – вече по-спокоен – се загледа в приближаващия бряг. Сетне отново се обърна към Ферус и се осведоми:
- След колко време ще пристигнем на мястото?
- Изхождайки от запаметената от теб информация от картата на кораба ви, трябва да сме там утре вечерта или най-късно вдругиден сутринта – отговори капитанът.
- В такъв случай не е ли време Хелм, който толкова много се фука, че бил добър в дегизировките, да се заеме с мен? – поинтересува се Кормал.
- Утре сутрин ще се разпоредя – отлепи се от перилото Ферус. – И запомни – натърти той, впил очи в тези на странния си спътник: - ако си решил да ни скроиш някой номер, няма да ти се размине!
* * *
- Ето, Ундар – вече мина повече от половин цикъл и все не мога да я забравя! – хлъцна Йови Пана, отпивайки от петата си за нощта чаша калеп. – Между другото, как върви издирването на тоя изверг?
- Пуснал съм всичките си уши, ала явно се е укрил добре, защото, ако не го бе сторил, отдавна да сме го спипали – осведоми го събеседникът му. – Няма как да ни се изплъзне обаче – увери той Пана. – Трябват ми още най-много няколко дяла, за да го намеря, пък ако ще да се е пъхнал и в самия задник на Пош.
Пана довърши калепа си и реши да поуталожи разбълникания си от поетото количество алкохол стомах с третата си за тази нощ порция зурп. При това бръкна в джоба си. Проследил движението му, Ундар предпазливо го предупреди:
- Зурпът е блаженство, ала в прекалено големи количества и взиман на твърде често може да се окаже много коварен и дори – извинете, че ви го казвам – смъртоносен!
- Не ми пука – изгъгна Пана, изваждайки от джоба си пакетчето с вълшебния прашец. – Все по-често след..., е, след онова с Алва, де – махна с ръка той, - усещам, че жаждата ми за живот ме е напуснала!
Сетне плъзна поглед по излъчващите воня на зурп и калеп посетители на палатката, мнозина от които дремеха направо на местата си, забили глави в масите и, заслушан в истеричните смехове и краткотрайните изблици на пиянско словоблудство, както и в долетелите до слуха му тъкмо в тоя миг стонове на екстаз на някаква съвокупляваща се двойка, решително разпечата пакетчето и изсипа цялото му съдържание върху езика си...
Загледан в този човек, който само до преди броени дялове бе здрав и силен, а сега все повече заприличваше на развалина, Ундар за кой ли път напоследък се замисли за времето след Пана. Допускаше, дори смяташе, че съществува немалка вероятност той да завещае бизнеса си именно на него, ала се страхуваше, че все още е прекалено млад (бе едва на 28), за да се захваща с нещо толкова мащабно. При тези налегнали го тежки мисли сви рамене и отпи от калепа си – бе му едва вторият за нощта, макар да бе тук от почти 7 часа:
Каквото дойде, ще трябва да го приемем – заключи философски. – И все пак би било добре Йови да се съвземе. Надявам се, че определено съществува шанс това да се случи, когато му поднеса на тепсия оня злодеец Кормал...
* * *
- Не е ли време вече? – докосна го по рамото единият от осемте изпратени с него моряци (бе поискал петима, а бе получил осмина – вероятно една от предохранителните мерки, предприети от Ферус спрямо него).
- Още малко, друже – усмихна му се полупияният Кормал (тази нощ си бе позволил едва два калепа и една малка порцийка зурп, ала на сутринта, вече далеч оттук, щеше да си навакса).
- Между другото – не се сдържа онзи, - май научих истинската ти историйка. – Разказа ми я самият ни прелюбезен домакин и при това бе доста свиреп, докато го правеше!
- Каква история? – рязко се извърна към него Кормал, правейки се, че не разбира.
- Онази с момичето, което си убил – отвърна морякът. – Значи затова те търси той (Пана, де)?
- Дори и да е така, какво те засяга това? – с напрегнат, ала сдържан тон се осведоми Кормал.
- Не ме засяга – уточни другият. – Просто ми е странно защо не ни я разказа от самото начало, а трябваше да...
При тези му думи Кормал го изгледа свирепо, при което онзи наведе глава:
- Забрави, че съм те попитал – смотолеви. – Разбира се, че не ме интересува: - Какво ли не може да стори с човека комбинацията от калеп, зурп и опърничава фуста!
Кормал си замълча, отказвайки да приеме провокацията. Вместо това, след като изчака още няколко минути, даде знак на хората си, бавно стана и се закандилка към бара, заобикаляйки групичките с пиещите калеп и друсащи се със зурп посетители на палатката, които в огромната си част бяха толкова замаяни, че дори да станеше силно земетресение, едва ли щяха да се впечатлят особено, както и няколкото двойки, съвокупляващи се направо на земята между масите.
Когато стигна до бара, опита да заобиколи към частта от палатката, съставляваща личните покои на собственика и приближените му, ала барманът препречи пътя му.
- Накъде, друже? – запита го строго. – Натам – посочи към покоите на Пана – е забранено за посетители.
Кормал за момент имитира стъписване, сетне, приспал вниманието на бармана, изстреля десния си юмрук към слепоочието му.
В същото време двамата стражи пред покоите на Пана посегнаха към оръжието си, ала – Уви! – вече бе твърде късно за тях. Още преди да са се докоснали до лъковете и ножовете си, бяха направени на решето от бръмналите във въздуха стрели, изстрелвани от осмината спътници на Кормал. Останалото... – то бе прекалено лесно и изпълнено с прозаична бруталност!
* * *
Още в мига, когато бе събуден от внезапно разнеслите се от помещението за гости в палатката викове, Йови Пана разбра, че става нещо крайно необичайно. В кръвта му обаче имаше прекалено много алкохол и зурп, за да се задейства. Просто лежеше и слушаше. Когато накрая, може би минута по-късно, дочу стъпките пред платнището си, вече бе сигурен, че ще умре. И – странно – тази мисъл вместо да го разтревожи, му донесе невероятно облекчение:
Велики Пош! – възкликна. – Отивам при Алва! Отивам при единствената жена, която съм обичал истински през целия си скапан живот!
Като на сън чу как някой отметна платнището пред съседното нему помещение, в което спеше Ундар. Сетне до слуха му стигна приглушеният вик на последния, последван от хъркане и от тупване на земята на нещо тежко.
Не искаше да се бори – вече не, не и без Алва. Ето защо се обърна с лице към платнището и зачака заключителния акорд на несретното си съществувание.
В този миг – в мига, когато дочу стъпките пред сами платнището на отреденото за него помещение – в главата му проблесна споменът за тазвечершния посетител:
Той беше! – констатира някак лениво, без изобщо да се изненада. – Нямаше как да го позная по външността (бе се дегизирал като същински тинганианин и дори бе потъмнил кожата си), ала трябваше да се досетя по гласа, че е Кормал! Как обаче, след като явно бе положил големи старания да го направи (почти) неразпознаваем?!...
И тогава... - тогава нахлуха. Последното му разкритие обаче го накара да се разсмее, при което (обърна се, за да ги види, като установи, че единият от тях е именно той, дегизираният Кормал) те от изненада за миг забавиха движенията си. Ала след това, естествено, бързо се съвзеха, като именно Кормал бе онзи, който пристъпи към него и заби камата си в сърцето му.
* * *
Няколко часа по-късно, когато слънцето вече се въздигаше над гладкия като стъкло океан, Кормал се заозърта за място за сън.
Жалко, че тъдява явно няма пещери! – въздъхна. Трънаци обаче, връз които да просне чергилото си, естествено щяха да се намерят.
Сигурно ще се наложи да пътувам доста, докато я открия – каза си. – Няма закъде да бързам обаче. Поне за момента съм се обезпечил с предостатъчно количество калеп и зурп, пък и проблемът с Пана (Арунда, трябва да се бе побъркал, щом истерично се смееше и не направи дори и плах опит да се защити!) е решен...
Нещо обаче му тежеше и при това той подозираше какво е то. Не, не просто подозираше – бе сигурен. Твърде тежко бе бремето на собствените му окървавени ръце, ала – нямаше как – просто трябваше да свикне с него и никога, за нищо на света, да не допуска тази му жестока угнетеност да проличи пред друг човек, особено пред Сена, когато я намереше!
Изтръгнал се от мислите си, той съзря леко встрани от себе си един обрасъл с тръни участък и насочи кумлара си към него. Нямаше съмнение, че за в бъдеще мрачните мисли за извършените от него престъпления щяха често да го спохождат. Той обаче нямаше – не трябваше – да им позволява да разбият съня му. Все пак му предстоеше много, вероятно дори чудовищно много път, за да се отвлича с неща, които нито можеше да промени, нито – позволи си да се надява – бяха или някога биха станали актуални!
Спущено на 13 февруари 2015. Точно след седмица очаквайте част 2 на глава III от книга втора.