Книга втора, част първа, глава III – 2
Тъпанар Дрънкар: Алм и Риша все някога трябваше да разкрият тайната си с всички произтичащи от това рискове, нали? Някак естествено е, че в същия ден го прави и Алпа. Няма как всичко това да не наруши силно и без това доста поразклатеното вътрешно равновесие на Бенат Конкам. Любопитно е, че то направо докарва до бяс Тарна. Дали тя наистина разполага с план за овладяване на разпада в мисията им и – ако да – действително ли Гуна би я подкрепил при евентуалното му реализиране?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
2. Два разрива, трима по-малко, един път
- Не е ли време вече да съобщим на Бенат благата вест? – постави ребром въпроса Риша Шокшу, сгушвайки се още по-плътно в прегръдката на Алм Сайгир. – Не ще мине много време и ще почне да ми личи...
- Спокойно, мъничката ми – отвърна той, търсейки устните й, - до пристигането ни има още почти дял.
- Е, да, но някак все съм на тръни – вяло запротестира тя, - все си представям покрусеното му лице, когато ни разкрива...
- Няма от какво да се притесняваш – меко възрази той. – Та нали Сантор вече два дяла пази тайната ни и не виждам причина да не продължи да го прави още някое и друго слънце. Арунда, та нали тъкмо той ни даде и ключа от това помещение, и благословията си!...
- Страхуваш ли се, Алм? – внезапно се отдръпна от него тя и го загледа в упор. Той не отклони поглед, ала по лицето му плъзна червенина.
- Не, не се страхувам – призна с въздишка, - просто..., просто Бенат е толкова..., толкова добър и...
- Искаш ли да му кажа аз? – настъпи тя.
- Ще му кажем двамата – отсече той, добавяйки след кратка пауза. – Ще му кажем тази вечер след вечеря.
Сетне отново я притегли в обятията си. А навън поредният все по-топъл ден на напиращата пролет бе в апогея си.
* * *
Бенат Конкам отпи от филеха си и се замисли за бъдещето. Не, съвсем не бе както в началото. Тогава – в мига, когато неговото Арунда Кохей Фидеко Васта му възложи да открие храм на Арунда на южния континент и малко по-късно – това начинание му изглеждаше скучно, ала не – в никакъв случай – и трудно изпълнимо или дори неизпълнимо. Сега, два дяла след отплаването им от Лайру, вече съвсем не мислеше така.
В изглеждащата му в началото сплотена тяхна групичка се бяха появили пукнатини – вярно, все още невидими, ала ясно доловими, също както в лош строителен камък. При това те растяха и се разширяваха и – боеше се той – едва ли щеше да е далеч мигът, когато щяха да се проявят, взривявайки цялото начинание.
Най-много го притесняваше Алпа. Явно потресът й от извършеното от тинганианите злодейство в селото на Сена бе толкова дълбок, че напоследък – от слънцето, в което двете с приютеното от тях момиче бяха открили труповете - всичките й действия изглеждаха като – а и най-вероятно наистина бяха - провокирани от него.
Още в Лайру Алпа внезапно се бе преобразила. Кроткото създание, с което бе тръгнал, изведнъж се бе превърнало в – О, Арунда, прости ми непочтителната мисъл... – в зверче! Не, не че не се подчиняваше, ала бе почнала да го прави някак нехайно, без вдъхновение, а що за послушница в един храм на Арунда би била без наличието на вдъхновение да бъде такава!
О, Бенат, не се прави на светец! – закикоти се някакво безпощадно откровено гласче в главата му. – Нима ти се отдаваш на Арунда с вдъхновение! Нима след Ралм си в състояние да правиш с вдъхновение каквото и да било! Нима послушничеството ти „излекува” мислите ти от нея!!!
Заглушил временно това брутално оголващо го пред самия него гласче, Конкам се върна към мислите си за Алпа. Подозираше - не, бе сигурен, - че скоро тя ще влезе в пряк сблъсък с него, макар привидно нищо да не подсказваше, че такъв предстои. Просто бе невъзможно да не се случи – тя бе натрупала толкова много гняв в себе си, че бе абсолютно наложително да го изхвърли, за да...
За да какво? – сепна се Конкам. – За да реши дали да остане или да ги напусне?!
Арунда! – потръпна той, макар че въздухът на палубата, където бе застанал, вече бе доста топъл, а почти достигналото зенита си слънце бе по-силно и от това в най-горещите дни в Абдала. – Ами ако наистина реши да ни напусне? Ами ако просто ми заяви, че принципите, в които само до преди дялове се е клела, вече са „мъртви” за нея?! Как трябваше да реагира той в такъв случай? А как в действителност щеше да реагира?...
Въпроси, въпроси, въпроси... – и нито един отговор, поне не и смислен такъв!
Тръсна глава. Не биваше да си представя най-лошото. Да, не биваше, ала, Арунда, бе длъжен, тъй като, опасяваше се, определено съществуваше не малка вероятност лошите му представи да се сбъднат!...
И в този миг на смут в изтерзаната му душа изплува лицето на Алпа при вчерашната й молитва пред образа на Арунда. Тя гледаше този образ, извършваше обряда перфектно, ала сякаш бе съвсем другаде, и умът, и зрението й бяха на място, нямащо нищо, ама абсолютно нищичко общо нито с молитвата, нито с мисията им!!!
Не бе само това, разбира се. Веднъж, още в Лайру – припомни си той, - загледана в един от тамошните храмове на Арунда, тя бе процедила през стиснати зъби, обръщайки се пряко към него:
- Всъщност, Бен, колко ли от молбите на вярващите в Арунда биват удовлетворявани от него? А ако някои от тях все пак биват удовлетворявани, как можем да сме сигурни, че това не е просто случайно дело на капризната природа?
Не бе й отговорил, разбира се – поне не и задоволително. Бе й заявил, както повеляваше дългът му, че вярата – и по-специално тази в Арунда – изисква пълно себеотдаване, изключващо влизащата в разрез със самата вяра нищожна човешка рационалност.
Най-много го смути, а може би дори лекичко го потресе, начинът, по който тя реагира на отговора му. Просто се разсмя и, гледайки го в упор, пародийно го изимитира:
- Нищожна човешка рационалност – ама че го Каза, Бен! – и сетне добави, като в очите й се появи съчувствие: - Бедничкият ми Бен! Понякога се чудя дали действително не разбираш или просто се криеш!
Той поиска от нея да се изясни, при което тя само сви рамене, изпадайки в нов пристъп на смях:
- Не допускам, че дилемата, за която току-що загатнах, не е и в твоята глава! Фактът, че си послушник на Арунда, изобщо не означава, че си глупак - и аз съм сигурна, че съвсем не си такъв!
Друг път, вече на кораба, Алпа се бе пошегувала твърде неуместно според каноните на вярата в Арунда, питайки го:
- Бен, а защо да не допуснем, че Арунда обитава само местата с по-студен климат и че в пустинята, където отиваме, а може би и в пределите на целия континент Тингано, от него няма и следа? Само за момент си го представи! Представи ли си го? Добре де, ами ако е така, къде отиваме и с какво всъщност ще се занимаваме?!...
Той бе реагирал доста остро на това нейно изявление, ала реакцията му – или поне така изглеждаше – никак не я бе засегнала. Изслушала поучителната му тирада, тя просто бе казала:
- Не се засягай, Бен, добричкият ми Бен! Просто опитах да се пошегувам!...
Ала не бе само Алпа, въздъхна Конкам, изстрелвайки вече празната си пластмасова чаша през борда. – Да бе само тя!
Имаше и други двама, които все повече започваха да го притесняват – бяха Ри и Алм, разбира се. Той, естествено, не си правеше никакви илюзии, че между послушниците от различен пол често не възниква взаимно привличане – бе го наблюдавал и във Фалмеки, в самия епицентър на вярата в Арунда. Когато това се случеше обаче, послушниците се стремяха да преодолеят този си порив, като се отдаваха по-страстно от преди на молитви, изпитвайки вина за грешните си помисли.
Да, ала с Ри и Алм като че ли изобщо не бе така. Често се усамотяваха, шепнеха си, ръката му многократно бе лягала на раменете й – нещо, което очевидно въобще не й бе било неприятно, тъй като тя, вместо да опита да се отдръпне, сякаш се бе сгушвала все по-плътно в прегръдката му!...
Ама че педант съм станал! – внезапно тръсна глава той, опитвайки да пробие булото на безрадостните си мисли. – Та това може да са просто приятелски жестове!
Ала в следния миг се засмя на това си предположение, припомняйки си отново думите на Алпа там, пред храма на Арунда в Лайру:
- Фактът, че си послушник на Арунда, изобщо не означава, че си глупак...
Да, ала явно имаше случаи, когато бе за предпочитане да си глупак, за кой ли път въздъхна Конкам, устоявайки на изкушението да отиде в кают-компанията и да си направи нов филех.
- Някак доста самотен ми изглеждаш, Бен! – сепна го нечий глас зад гърба му. Той подскочи и рязко се извърна. Бе Алпа, разбира се – бе я познал по гласа.
- Ей, стресна ме! – усмихна се той. При това установи, че тя също си е направила филех.
- Искаш ли? – проследила погледа му се осведоми тя. – Ей сега ще отида да ти направя.
- Не, не, Алпа, благодаря ти! – възпря я той. - Този, който току-що изпих, ми е достатъчен.
- Някакви тежки мисли са те налегнали, а? – не бе въпрос, а констатация, изречена с тон, който – О, Арунда! – изтръпна той, предполагаше сериозен разговор.
- Мисля за бъдещето – призна той.
- За мисията? – уточняващо запита тя.
- За мисията и..., и за всички нас – въздъхна Конкам.
- Бен, не ти ли е минавало през ума, че някак не приличаме на мисионери? – внезапно изстреля тя и с блаженство отпи от филеха си. При това той започна да си дава сметка, че днес тя бе значително по-спокойна от друг път – от всеки друг път след напускането на селото на Сена – и кой знае защо това го притесни.
- Не приличаме на мисионери ли?! – учуди се той. – Че на какви приличаме тогава?
- На объркани хора, запратени в нищото – откровено отвърна тя, поглеждайки го в упор.
- Алпа – реши да рискува той, задавайки й въпрос, чийто отговор можеше съвсем да не му хареса, - нима не си станала послушница по своя воля?
- Не, Бенат, не съм – продължаваше да го фиксира с поглед тя. – Моето послушничество е просто следствие от факта, че трудно може да се намери друг начин за една жена да не се омъжи за човек, когото не може да понася.
- И това е твоят случай? – изрече очевидното Конкам.
- Да, това е моят случай – кимна тя и отново отпи от филеха си. – И, знаеш ли, Бен – продължи след кратко колебание, - в началото изобщо не вярвах, че ще се появи каквато и да било възможност да напусна снежната пустош, наречена Фалмеки! Ето защо, когато разбрах, че ще съм една от послушничките в далечно пътешествие, отправих искрени – ала тогава наистина искрени – благодарности към Арунда!
- Искаш да кажеш, че вече не вярваш в Арунда? – внимателно се осведоми той.
- Не, не искам да кажа това – уточни тя. – Просто казвам, че ония във Фалмеки – не ставаше ясно дали имаше предвид послушниците като цяло или само висшият клир – съвсем не са по-близо до Арунда в сравнение с когото и да било от обикновените жители на Абдала. Нещо повече – тръсна глава тя: - мисля, че често те са много по-далеч от Арунда от мнозина, които не спазват никакви обреди, не се молят и не са стъпвали в храм на Арунда.
За миг се възцари мълчание. Двамата стояха до палубното перило, под жаркото слънце и облъхвани от лекия бриз, а под тях вълните лениво се плискаха.
Най-сетне Конкам реши да рискува:
- Алпа, нали знаеш, че ако решиш да напуснеш общността ни, няма как да те спра – не бе въпрос, просто констатация.
- Знам, Бен – кимна тя. – Струва ми се обаче, че поставяш въпроса неправилно.
- Неправилно?! – озадачено повдигна вежди той.
- Мога да ви напусна духовно, ала да остана с вас физически – тихичко се разсмя тя.
Той стоеше и я гледаше, а прозрението бавно го озаряваше.
- Това ли смяташ да сториш? – осведоми се накрая.
- Да, Бен, това – кимна тя. – При това не просто смятам да го сторя, а ти заявявам, че действително ще го направя и нищо (или никой) – тя натърти на думата никой – не е в състояние да ме спре... Освен – добави след кратка пауза..., - освен ако не настоиш да напусна и физически...
- Е, и това е нещо – позволи си да се засмее той. – Поне ще има кой да се занимава с рутинните задължения в бъдещата ни, предполага се, скромна обител.
- Не кой, а кои, Бен – уточни Алпа. – Ще го правим двете със Сена.
В същото време той забеляза сянката на трети човек, присъединила се към техните две. При това вдигна глава и се озова пред тъжните кафяви очи на Сена.
- Да, Бенат – потвърди тя, а върху устните й разцъфна бледа усмивка, - стига всички вие да ме приемете...
- Та ние вече сме те приели, Сена! – възкликна той. – Мисля, че всички, независимо от целите, които преследваме в това пътуване – при тези си думи отправи поглед към допиващата филеха си Алпа, - взаимно сме се приели и че в последна сметка можем да останем заедно и че..., и че това е прекрасно!
В контраст с външното му спокойствие обаче в душата му бушуваше буря:
Един по-малко – каза си, - Арунда, един по-малко! Засега сме петима, да – петима от шестима. Колко ли обаче ще останем в края на пътя? А след като поживеем заедно за известно време след това?...
Стига! – тръсна глава. – Стига вече безрадостни мисли! Та нали засега оставаме заедно! Нима това не е най-важното?!
Поел заедно с Алпа и Сена към прохладната вътрешност на кораба, той опита да се самоубеди, че най-опасният етап от кризата във взаимоотношенията в малката им групичка вече е отминал. Не вярваше в това обаче и тези му опасения се сбъднаха още след вечеря в същото това слънце.
* * *
В същото време, докато на южната палуба Бенат Конкам и Алпа Вас обсъждаха проблема за бъдещето – нейното и на групата им като цяло, - други двама от групата – Тарна Дорсу и Гуна Тервал – се разхождаха по северната палуба, увлечени в теологичен разговор.
- Знаеш ли, Гуна – казваше тя, - никога не съм си представяла послушничеството си такова, каквото то се очертава да бъде.
- В смисъл? – повдигна вежди той.
- В смисъл, че станах послушница заради изолацията, която осигурява Фалмеки – поясни тя.
- Значи искаш да живееш в изолация? – полюбопитства той.
- Просто през целия си живот съм се стремяла към усамотение – призна тя.
- А имала ли си го преди да дойдеш във Фалмеки? – продължи с въпросите си той.
- В известен смисъл – замислено каза тя.
- Значи не ти е било достатъчно – предположи логичното той.
- Може би – опита да обясни тя..., - а може би просто не е било точно усамотението, от което имам нужда. Не е било усамотението, което да ми позволи да се замисля истински сериозно върху чудото, наречено свят и за навярно най-голямата загадка в него – човекът.
- А като послушница имаш ли повече – и по-благоприятни – възможности да го правиш? – с внезапно нараснал интерес попита той, добавяйки след кратка пауза... – Защото аз не мисля, че успявам...
- Във Фалмеки – със сигурност – заяви тя. – Тук обаче...
За миг помежду им се възцари мълчание, сетне тя ненадейно запита, сменяйки темата:
- Как мислиш, Гуна, как може едновременно и всичко да е Арунда, и всичко да е от Арунда?
- Как очакваш да ти отговоря, след като дори най-големите умове на Абдала не са успявали да го направят в течение на цели хилядоциклия?! – засмя се той. – Това, което правя (което предпочитам да правя) – подчерта, – е да се потопя във вярата изцяло, без остатък, и така – надявам се – някой ден да получа просветление.
- А мен Арунда вече ме е благославял с озарения – сподели тя.
- Я, виж ти! – искрено се учуди той. – И какви са били те, под каква форма са те пронизвали: във вид на видения за бъдещето, на спомени за времето от преди раждането ти, на мяркания за нещо случващо се в момента, на което не присъстваш...?
- Те никога не са били достатъчно ясни, за да успея да схвана смисъла им дори в най-общи линии – призна тя. – Единственото, което знам (за което съм сигурна), е, че се отнасят за настоящето и бъдещето, при това едновременно, и никога, нито един от няколкото пъти, когато са ми се случвали, не са засягали миналото.
- И какво усещаш по време на тези озарения? – поинтересува се той.
- Явяват ми се под формата на необяснима тревожност и..., е, нека го наречем така, страх за бъдещето. При това – потънала в спомени търсеше възможно най-точните думи тя..., - при това не става въпрос за някакъв си нищо и никакъв обикновен страх, а за ужас, който парализира сетивата и сковава душата. Ето защо по време на такива прозрения и дълго след това – в продължение на цели слънца - оставам на легло, докато мрачната им прокоба започне да се разсейва и така..., е, и така до следващия път, като между озаренията, първото от които ми се случи преди около цикъл и половина, има средно по 3-4 дяла.
- Колко озарения са ти се случвали досега? – изгледа я в упор той: четири, пет...
- Шест – заяви тя. – При това по време на последното вече бяхме на път.
- И къде ти се случи то? – не сдържа любопитството си той.
- В Лайру – отвърна тя и, затворила очи, започна да си припомня на глас:
- Събудих се посред нощ, парализирана от някакъв непонятен ужас! Страхът се излъчваше на мощни, всепоглъщащи вълни отвсякъде – от стените, тавана, прозорците, вещите..., дори..., дори от самата мен!
Разбираш ли – просто опитвах да помръдна (или да извикам), - ала не се получаваше. При това бях сигурна – не зная как, - че този страх се отнася за бъдещето.
Чувствах присъствието на всички вас, ала то никак, ама никак не ме успокояваше. – Тъкмо напротив: страхът се излъчваше и от самите вас и..., и някак засягаше всички ни – и мен, и вас..., имам предвид някъде там, в бъдещето!
Продължих да правя опити да сторя нещо – да се освободя някак си от този безименен, непонятен, смазващ ме ужас, ала..., ала вместо това почнаха виденията...
Бе като сънуване наяве – знаех, че не е истина и въпреки това бе като сън...
Носех се над някаква огромна пустиня, настлана с ослепително бели скали, а над мен, в ослепително синьото небе, висеше нажеженото кълбо на слънцето. Бе толкова горещо, че никога не бях усещала – не, никога не си бях представяла, че изобщо е възможна – такава опустошителна горещина!
И тогава... – тогава по белите скали под мен внезапно плъзнаха пукнатини, от които бликна кръв – гъста, черна, лепкава кръв, която не се съсирваше и която за броени секунди ги заля, надигна се и... – и почна да залива и самата мен! При това тя - кръвта – бе парлива и имах съвсем реалното, съвсем истинско чувство, че от парливостта й по кожата ми почват да се образуват мехури!!!
В същото време усетих воня на изгоряло и – О, Арунда, о, милостиви Арунда, защо не ми спести това!!!..., - и до слуха ми достигна хор от сърцераздирателни писъци, които се разнасяха сякаш изпод земята! И тогава... – тогава някъде в далечината, през изпаренията на парещата кръв, мярнах нещо като планина – много, много висока планина, поне колкото Каешиците, която обаче не бе (бях сигурна, че не е) Каешиците. От тая планина в небето се издигаха три върха, а над средния – най-високия – се кълбеше облак дим. Внезапно блесна мълния и от тоя връх със страхотен рев блъвна пламък, който за миг покри цялото небе, заглушавайки с грохота си писъците, които бях чула преди малко и, току да се спусне връз мен, почувствах – О, Всеблаги Арунда!..., – почувствах как това нещо, тоя чудовищен страх, лека-полека почва да се отцежда от мен, отново се намерих там, в стаята, в тъмното, с устремени към тавана широко отворени очи и – О, чудо! – вече можех да мърдам крайниците си!
Ала в онзи миг почувствах студа – вледеняващия студ, който и преди, винаги след такива ужасни видения, ме бе пронизвал!!!... И тогава..., тогава ме обзе облекчение, защото знаех, че всичко е свършило – не изобщо, а поне за тази трижди проклета нощ!!!...
- Значи затова там, в Лайру, в продължение на няколко слънца едва ставаше от леглото и отказваше да напуснеш стаята си? – припомни си Гуна.
- Да – едва чуто отвърна тя и с поглед, все още премрежен от травматичните спомени, фиксира излизащите тъкмо в тоя момент от вътрешността на кораба Ри и Алм. При това, макар все още потопена в ужаса на миналото, някак успя да им се усмихне. Проследил погледа й, Гуна също ги видя, при което му направи впечатление, че те изглеждат едновременно и радостни, и..., да, това беше..., и леко сконфузени... Тогава не се запита защо – все още бе изцяло завладян от разказа на Тарна, - ала разбра още същата вечер.
* * *
- Ние с ри ви молим да останете малко – развълнувано каза Алм, след като се навечеряха. – Искаме да ви кажем нещо.
В този миг Бенат Конкам разбра... и с изненада откри, че не е кой знае колко изненадан.
- Нещо интересно? – устреми поглед Гуна към седналите един до друг Алм и Риша.
- Нещо, което просто..., просто се случи – започна Алм.
- Ти и Ри – поне външно спокойно констатира Конкам.
- Да, аз и Ри – открито го стрелна с поглед Алм. – Просто искахме да ви съобщим, че..., е, че ще имаме дете и че сме невероятно щастливи от този факт!
За миг настъпи мълчание, последвано от внезапно оживление. Първа реагира Алпа. Тя плесна с ръце, стана, отиде при Риша, почна да я прегръща и да се радва заедно с нея. Сетне двойката получи поздравления от Сена и – макар по-сдържани – от Гуна.
Единствените, които не се помръднаха, Бяха Тарна и Бенат, ала подир малко и той се надигна, приближи се към Алм и Риша и към обкръжилите ги членове на малката им групичка и простичко каза:
- Човек предполага, Арунда разполага, приятели.
Сетне..., сетне просто се усмихна, макар да знаеше, че възложеното му от неговото Арунда Кохей начинание с планираната мисия в пустинята почти (нямаше представа защо, ала се надяваше, че въпреки всичко засега само почти) се е провалило...
* * *
Късно същата нощ с натежала душа и празен поглед Бенат Конкам стоеше облакътен на палубния парапет. Все повече се убеждаваше, че единственото, което можеше да спаси подетото от него начинание, бе драстична промяна в догмата – при това промяна, която във всеки храм на Арунда там, във вече безкрайно далечния Абдала, би била заклеймена като най-позорна ерес! И той бе решен – или поне бе на ръба да се реши – да инициира тази промяна...
Тежко, ужасно тежко слънце, навярно най-тежкото след..., е, след онова със съсипалия го за цял живот и тласнал го към Фалмеки, а сетне и по дългия път към южния континент последен разговор с Ралм!
Животът обаче – убеден бе – трябва да се приема такъв, какъвто се случва, а не такъв, какъвто го желаеш.
И ето, тръгналите с него послушници – е, двама от тях, ала това бе предостатъчно – бяха пожелали да се обвържат взаимно и дори, нарушавайки всички канони на послушничеството, бяха дали началото на нов живот.
Е, какво трябваше да направи той? Да ги отлъчи от вярата ли? Вероятно, ако бе бил по-педантичен, би сторил тъкмо това. Трябваше да си признае обаче, че демонстрираното от него религиозно усърдие още от решението му да замине за Фалмеки, та чак до ден днешен, бе лишено от педантизъм. То обаче – надяваше се – би могло да му подскаже онази гъвкавост, която едновременно да му позволи и да изпълни заръчаното му от Васта, и да запази целостта на малката им групичка и даже, ако се появи сгоден случай, да я увеличи. При това винаги – още от самото начало на пътуването им - бе подозирал, че обредът за сексуално въздържание по един или друг начин ще се окаже най-голямата пречка за постигането на тази цел.
Е – накрая тръсна глава той, впивайки поглед в тъмните тихи води на океана, в които като в огледало се отразяваха, потрепквайки, големите звезди на това все по-южно и все по-топло небе, - засега ще се задоволя просто да ги задържа – и Алпа, и Ри, и Алм – в пределите на малката ни групичка, а когато му дойде времето, ако имам сили да убедя както тях, тримата, така и останалите – и особено Тарна, която прие доста хладно вестта за Ри и Алм и бъдещото им дете – в безсмислието на обреда за сексуално въздържание, може би..., може би ще ги спечеля за каузата на един нов, тинганиански, ала също толкова завладяващ, а може би дори по-добър Арунда в сравнение с онзи в Абдала!
Взел това все още лишено от определеност решение, Бенат, поне доколкото бе възможно в настоящия момент, почна да си връща спокойствието и, с внезапно натежали от връхлетялата го в този миг дрямка клепки, пое към каютата си.
Ееех, Алпа! – засмя се вътрешно. – Навярно все пак ще се окажеш права, че Арунда не обитава топли места като онова, към което сме се отправили! Може би наистина трябва да го променим, да го направим по-южен, по-„топъл”, за да успеем да „посеем семето” му и там, на юг?...
* * *
Конкам не бе единственият, който будуваше до късно тази нощ. Легнала на койката в каютата си, Тарна също не бе в състояние да заспи.
О, Арунда – минаваше през главата й за кой ли път, - всички, абсолютно всички са се побъркали! Дори..., дори и Гуна, който чак до тази вечер изглеждаше толкова солиден, толкова погълнат от вярата си! Дори и той поздрави тия безсрамници Алм и Риша, осквернили и стъпкали в прахта името на „Арунда”!
Все опитваше да се успокои, ала, колкото по усърдно се стараеше, толкова повече не успяваше, обладана от някакъв вътрешен бяс. Трябваше обаче да си върне спокойствието – просто трябваше, бе АБ-СО-ЛЮТ-НО наложително! В противен случай..., в противен случай какво? Да напусне вече почти разпаднала та се вследствие от нерешителността на предводителя им Конкам тяхна мисия?
Не, не, това съвсем не бе решението! Ала то – решението - не бе и в тъпото примирение със светските нрави, които взривообразно корозираха и – уви! – вече почти бяха унищожили вярата на мнозина – поне на четирима – от тях!
Тарна бе наясно, че от потеглянето им от селото на сена – Проклета да е! – Алпа бе станала прекалено бунтовна, за да може в обладалото я влечение към света да запази отдадеността си на Арунда. Какво ти – та нали само преди часове Бен ги бе информирал, че тя ги напуска духовно! Самият Бен пък явно бе прекалено склонен на компромиси, за да се приеме вярата му като искрена. Оставаше..., оставаше Гуна, ала и той, идиотът, бе поздравил прелюбодейците и – О, Арунда!, – и дори се бе усмихнал!!!
Да – тръсна глава тя, - ще бъда търпелива. Трябва да бъда търпелива! Засега ще оставя нещата така, както са, ала внимателно, много внимателно ще наблюдавам всички и, когато ми се удаде сгоден случай (поне след дялове, а може и след цикъл или повече), ще взема нещата в свои ръце и тогава!!!...
Неизречената от Тарна закана продължаваше да витае във въздуха, когато тя, успокоена от съдържащото се в тази закана решение, вече бе потънала в дълбок, лишен от сънища – и, разбира се, от ужасяващи видения – сън.
* * *
- Радвам се да ви приветствам в новата ни обител. Трябваше да изминем много, наистина много път – от Фалмеки до морето – два дяла, по море – 3 дяла, скиталчество по брега на Хеш – четири дяла, - за да намерим най-сетне пристан и, с онези от вас, които останаха – при тези си думи Бенат Конкам хвърли поглед към настанилите се един до друг Тарна и Гуна, - да изпълним възложената ми от моето Кохей задача...
Това свое тронно слово, ако можеше да се нарече така, предводителят на първите мисионери на Арунда в Тингано произнасяше в най-голямото от четирите помещения на иззидания набързо от група сръчни строители от малкото крайбрежно градче в Североизточна Медара Сюлм първи храм на Арунда на този континент. Е, да, бе им излязло доста скъпичко – почти 200 000 зифара от общо петстотинте хиляди, предоставени им при заминаването от висшия клир във Фалмеки, които 200 000, заедно с останалите почти 100 000, похарчени досега по време на пътуването, бяха съкратили средствата им с 60%. Заслужаваше си обаче – или поне той, Бенат Конкам, мислеше така.
- И така – продължи той, засягайки тема, особено деликатна за всичките седмина човека, възнамеряващи да живеят под един покрив, които, доколкото можеше да се съди по бързо издуващия се корем на Ри, скоро вече щяха да са осмина, - всички, които понастоящем не са част от мисията – Ри, Алм, Алпа и Сена, - ще играят ролята на обслужващ персонал. В личен разговор с всеки от изброените четирима сме договорили заплатите им и, ако някой има някакви възражения, моля да не се притеснява да ги изрази тук и сега, в този момент...
Изрекъл това, Конкам плъзна поглед по лицата на шестимата, като след миг, когато очите му се спряха на Тарна и Гуна, добави:
- Разбира се, възраженията си – ако имате такива – можете да изразите и вие двамата.
Последвалото мълчание бе някак тържествено, ала..., ала и изпълнено с някакво скрито напрежение, което всички усещаха, ала чийто източник бе някак неопределим.
- Значи да считам, че засега всичко е наред? – осведоми се накрая предводителят им.
- Явно – сви рамене Гуна, като крадешком хвърли поглед към за момент смръщилата се Тарна.
Сена бе наблюдавала много внимателно Тарна по време на словото, тъй като нещо в тази жена – нямаше представа какво точно – отдавна я притесняваше. При това бе забелязала, че докато Конкам не я гледа, тя го фиксира с поглед, в който имаше добре прикрита, ала ясно осезаема враждебност. За момент се зачуди дали да поговори с нея по този въпрос, ала тутакси се отказа:
Нито съм част от тази мисия – каза си, - нито пък познавам в дълбочина личните отношения между тях, шестимата.
Направила това заключение, тя се върна към собствените си проблеми. Болката й от загубата на майка й и от мистериозното изчезване на баща й продължаваше да е все така силна, както в самото начало, ала вече бе поне малко по-поносима.
Да – въздъхна, - времето наистина лекува всичко, ала това е толкова тъжно!
При това болката за родителите й поне донякъде бе притъпила тази от загубата на Фирсала. Отсъствието му обаче продължаваше да тлее като незарастваща рана в душата й. Ала и с него – с това опустошаващо я отвътре отсъствие – някак можеше да живее.
О, арунда – запита се, - нима би било възможно някой ден – ако Фирсала, непонятно как, ненадейно се завърне при мен или ако се окаже, че татко е оцелял, отново да бъда щастлива?
Отговор, разбира се, нямаше, ала тя подозираше, че и двете възможности са еднакво илюзорни и дори – страхуваше се да си го признае – невероятни!...
* * *
По-късно същата вечер, докато се разхождаше по брега пред новоиздигнатата скромна постройка на мисията на Арунда, Гуна съзря седящата на скалите Тарна и се запъти към нея. Чула стъпките му, тя се обърна и му направи място до себе си.
- Сърдиш ли ми се, Тарн? – запита той, настанявайки се до нея. – Отдавна се каня да те попитам, ала все не намирам сгоден случай.
- Да ти се сърдя ли? – демонстрира умерена изненада тя. – Че защо?
- Ами не знам – така ми се струва – сви рамене той. – Имам чувството, че от деня, когато Алпа, Ри и Алм обявиха, че вече не са част от мисията, се държиш някак хладно с всички, вкл. и със самия мен...
- Не знам, Гуна – замислено каза тя, изстрелвайки в тихо плискащите се в краката им вълни едно от малките камъчета, които бе събрала в шепата си, - но някак не си представях нещата точно така.
- Аз също, Тарн – въздъхна Гуна, - аз също.
- Някак – запъна се тя за момент..., - някак всички сте – сме, поправи се – прекалено меки...
- Не можехме да ги задържим на сила, Тарн, прекрасно знаеш това – меко й възрази той.
Тя хвърли още едно камъче във водата и внезапно го стрелна с поглед:
- Да ги задържим – не, ала да ги накажем...
Заплахата от недоизреченото бе недвусмислена и го накара да потръпне, макар вечерта да бе много гореща, впрочем както всички вечери тук, по крайбрежието на Хеш.
- Не съм сигурен, че това би оправило нещата, скъпа ми Тарн! – понечи да изрази несъгласието си с нея той. Сетне добави, но ей така, като че само за да смекчи реакцията си: - Ала да, може би наистина бихме могли да бъдем по-твърди и по-специално..., и по-специално Бен.
- С мен ли си, Гуна? – улови и задържа погледа му тя.
- В смисъл? – озадачен запита той.
- Знаеш в какъв смисъл, да не се правим на луди! – лекичко се ядоса тя, запращайки още едно от камъчетата си в тъмните води на океана.
- Ако ме питаш дали съм готов да направя всичко, за да защитя вярата ни – да, с теб съм – отривисто кимна той.
- Да, точно това те питам – потвърди тя, изстрелвайки в лениво прииждащата леко запенена вълна още две камъчета от изпразващата й се шепа. – При това, Гуна, знам какво трябва да се направи – продължаваше да го гледа изпитателно, при което той лекичко се изчерви, ала не отклони – не посмя да отклони – погледа си от нейния. – Сега обаче не е времето – уточни тя. – Все още е прекалено рано...
* * *
В същото време Алпа се сгуши при вече спящата Сена в широкото легло в отреденото за тях двете доста голямо помещение. Да, сена спеше неспокойно – ето и сега помръдваше в съня си, - ала тя самата изобщо не можеше да заспи. Притесняваше я напрежението между останалите в мисията Бен, Гуна и Тарна, от една страна, и тях, тримата, които я напуснаха + самата Сена, от друга. При това особено странно бе поведението на Тарна, с която доста добре се бяха спогаждали преди началото на отдръпването й от всички останали там, на кораба, в деня, когато самата тя, а същата вечер и Ри и Алм, обявиха, че напускат духовното лоно на мисията. Защо обаче, защо това толкова много я притесняваше - на този въпрос (поне засега) нямаше отговор.
Нищо – каза си, чувствайки как сънят почва да натежава върху клепките й. – Ще наблюдавам и ще разбера. Ако не в друго, поне в това – в наблюдаването на другите – съм добра.
Спущено на 20 февруари 2015. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава III от книга втора.