Книга втора, част първа, глава III – 3
Тъпанар Дрънкар: Голяма случайност „помага” на Кормал да се добере до мисията! По всичко личи обаче, че мисионерите са му неприятни. Не е така с живеещата с тях Сена, разбира се. А дали той е приятен на самата нея?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Старо приятелство или нова любов?
Половин цикъл! – за пореден път през това опустошително слънце си каза Кормал. – Цял половин цикъл я гоня и все не успявам да я настигна!!!
Бе открил следите на мисионерите само два дяла след касапницата в палатката на Йови Пана, ала все се оказваше или че вече бяха тръгнали от мястото, към което му сочеха, че са се отправили, или че изобщо не са стъпвали там!
И ето, в това изключително жарко слънце в началото на арбун, от трептящата обедна мараня пред погледа му изплува поредното крайбрежно поселище. Сега вече си позволяваше да пътува не само през нощта, а и денем, уповавайки се на често сбъдващата се надежда да се натъкне на някое от тези поселища. Това пред него обаче бе първото от 3 слънца насам и той много се зарадва, че ще може да прекара поне няколко часа на прохлада...
Влезе в една от няколкото големи палатки, където се предлагаха не само пиене и ядене, а и места за отмора. Поръча си скромен обяд – за повече нямаше пари, тъй като заплащането за хамалската работа по брега, за която се залавяше, бе прекалено оскъдно и средствата едва му стигаха за зурп, малко калеп – и уединено място за пет часа, и, седнал, през прозявка се замисли за трудната задача, с която се бе заел.
Тук бяха – важното бе, че са някъде по крайбрежието на тая проклета пустиня, ала къде и, което бе по-важното, колко още трябваше да се скита, докато се озове на мястото, където са!
- Може ли да седна при тебе, друже? – чу зад себе си дебел мъжки глас и рязко се извърна (макар въпросът да бе зададен на стандартен тинганиански, за седемте дяла, откак се влачеше от поселище на поселище по крайбрежието на Хеш, той бе понаучил този език). Сетне сви рамене, при което онзи се смести на пейката до него.
- Така и така си тръгнал на дневно пътешествие – изгледа го непознатият, отбелязвайки опърпания му и унил вид, - ама да си знаял какъв рай има само няма и 15-20 фандрома на запад, едва ли щеше да решиш да се пържиш в тая бърлога!
- И какво има там? – все още машинално, без особен интерес, се осведоми Кормал.
- Светилище на някакъв нов бог – разсмя се другият, при което Кормал подскочи, едва не разливайки чашата си с четвъртинка калеп, която тъкмо надигаше към устата си.
- Светилище на нов бог ли? – вече с внезапно нараснал интерес запита той.
- Да – продължаваше да се смее събеседникът му, - на някакъв си ардунда ли беше, арнанда ли...
- И къде, казваш, е това?! – запита Кормал, скачайки от стола си.
- Ей, почакай, друже! – опита да го възпре непознатият. – А кльопачката на кого я оставяш, на мен ли?!
- Да, на теб – нетърпеливо кимна Кормал, настоявайки: - Искам да знам само къде...
- Къде ли? – прекъсна го онзи. – На едно извънредно удобно, закътано в един храсталак насред скалите местенце, както ти казах някъде на 15-20 фандрома на запад оттук, все по крайбрежието и, което е далеч по-важното, на няма и 60 фандрома източно от Сюлм. Ееех, знаят си работата тия мисионери – сече им пипето къде да се настанят, та да ударят кьоравото!...
Кормал обаче вече не го слушаше. Блъскайки се в запречилите коридорите между масите посетители, той бе излетял от палатката, бе яхнал кумлара си и с възможно най-високата скорост, на която бе способно животното, го бе пришпорил на запад...
* * *
Да – каза си Кормал, когато храмът изплува пред очите му в далечината на късния следобед, - в сравнение с останалата част от Хеш това наистина си е направо райско кътче!
Когато стигна, Кормал установи, че храмът представлява неголяма едноетажна сграда, иззидана от качествен строителен камък, разположена в средата на участък, обрасъл с трънливи храсталаци.
В момента, когато скочи от кумлара си, вратата на храма се отвори и в слънчевата светлина се появи човек с угрижено, почти мрачно лице, който обаче, виждайки го, се сепна и го загледа настойчиво.
- Това ли е храмът на Арунда, друже? – с пресъхнало гърло и бясно туптящо сърце се осведоми Кормал.
- Виж ти! – разсмя се домакинът. – Тука сме има-няма три дяла и славата ни вече е плъзнала навред!
Сетне, обхождайки с поглед изпосталялата фигура на пришълеца и прокъсаните му дрехи, запита:
- Да нощуваш тук ли ще искаш?
- Не, друже – весело отвърна Кормал, поемайки с широки крачки към него. – Идвам, за да остана или, Арунда знае, за да си тръгна с една от обитателките на това място.
- Не разбирам – призна домакинът, поемайки протегнатата му за поздрав ръка и в същото време констатирайки две неща:
- Търся младо момиче на 18-19 цикли на име Сена – заяви непознатият.
- Търсиш Сена?! – изненада се домакинът. – Ако става въпрос за същата, която е тук, значи си я намерил.
* * *
Когато видя Кормал, Сена просто не повярва на очите си! Сетне се втурна към него и силно го прегърна:
- Кормал, о, Кормал! Как така се случи, че се озова тук! А – при това тя лекичко се запъна..., - а татко и останалите с теб ли са?
- Едно по едно, Сена! – засмя се Кормал (Бе я намерил, о, Арунда, най-сетне я бе намерил!)
Тя обаче не го оставяше и накрая бе принуден да сподели с нея измислената от него версия – как уж бе паднал от кумлара си, бе си ударил главата, изгубвайки следите на кервана, как сетне дълго време се е лутал, докато стигне брега и – най-накрая малко истина – как е работил в продължение на дял и половина, за да събере пари да се завърне в Абдала...
Когато свърши, остана загледан в умълчалата се Сена.
- Арунда – тежко въздъхна тя, - за момент си помислих, че той (явно имаше предвид баща си) е с теб!
- Не, Сена – уви, не е с мен и за жалост нямам ни най-малка представа къде са и той, и всички останали – искрено й отговори той.
В същото време си мислеше:
Много ме интересува къде са! Нали намерих теб – нима това не е напълно достатъчно!
* * *
Двадесет и едно слънца по-късно, в една опустошително гореща привечер към края на арбун, Сена и Кормал правеха обичайната си вечерна разходка по брега. Внезапно разбушувалият се океан с грохот стоварваше разпенените си грамади върху пустинния бряг, а откъм Хеш повяваше и пълнеше очите с пясък огнено горещ вятър.
- О, Арунда! – въздъхна тя. – Тук и да се изкъпе свястно в морето не може човек!
- Да – потвърди той, - тук всичко, дори и водата, е прекалено горещо!
В този момент – кой знае защо – му хрумна, че през всичките двадесет и едно слънца, откак я бе намерил, тя нито веднъж не бе отворила приказка за Фирсала и този факт внезапно породи в него безумно смела надежда.
Рано е – въпреки това опита да възпре порива на тая надежда той. – Чувствам, че почва да се привързва към мен – или поне така изглежда, - ала нека й дам още малко време.
- А ти за дълго ли смяташ да останеш тук? – поинтересува се той.
- Знам ли – замислено каза тя, спирайки и отправяйки поглед към разпенения океан. – Там, в Абдала, вече няма кой да ме чака, освен...
При това освен Кормал почувства, че наново го жегва свределът на ревността (Освен Фирсала, разбира се, кого другиго можеше да има предвид!).
Тя обаче отново не изрече името на Фирсала и той й бе благодарен за това.
- Просто не знам как да се отблагодаря на Бен и Гуна, че ме приеха да спя в помещението им – каза Кормал след кратка пауза - и че досега нито веднъж не са обелили ни дума за евентуалното ми заминаване.
- Те всички са добри хора, Кормал – заяви тя, спестявайки си особеното си мнение за Тарна, която, продължаваше да се опасява, за в бъдеще можеше да създаде на всички тях – мисионери или не – сериозни проблеми.
- Да, такива са – потвърди той. – И въпреки това не си ли мислила да се заселиш на някое..., хм..., как да се изразя..., на някое по-цивилизовано място, като напр. в град Сюлм само на 60-тина фандрома на запад оттук?
- Не, не съм мислила, Кормал – призна тя. – И, ако бъда искрена, изобщо не ми се мисли да напускам това място, освен, може би, ако баща ми или...
О, Арунда, пощади ме! – простена вътрешно той. И този път обаче тя премълча името на Фирсала.
- Да се връщаме, а, какво ще кажеш? – вместо това предложи тя.
Той сви рамене и двамата поеха обратно към мисията.
* * *
Изминаха още две седмици, през които Кормал продължаваше да чувства как Сена, явно основно поради липсата на други свои близки, все повече се привързва към него. Не бе любов обаче – съвсем не. Въпреки това той продължаваше да не губи надежда.
Да – каза си веднъж, докато помагаше на Сена и Алпа в някаква домакинска работа. – В това отношение, което впрочем е и най-важното, работите като че ли вървят ако не добре, то поне задоволително. Проблемът със зурпа обаче остава – наложи се да го зария в пясъка на около фандром от светилището и ако някой ме проследи нощем, докато отивам да си набавя поредната порция, нещата ще загрубеят!
По ирония на съдбата точно в този миг Алпа го фиксира с поглед и внезапно полюбопитства:
- Ама ти къде ходиш всяка нощ? Винаги, когато съм будна, те виждам през прозореца на стаята ни със Сена, че излизаш около полунощ и се връщаш Арунда знае по кое време доста след това!
- Да – присъедини се към нея и самата Сена, - и аз се питам същото, но досега не съм любопитствала, тъй като в последна сметка си е твоя работа къде ходиш, нали?
- Просто се разхождам по брега – това е – някак леко сконфузено се засмя той, като неудобството в гласа му не убягна – сигурен бе в това – от зоркия поглед на Алпа.
- Да не си скрил там, в скалите, някоя мадама? – подкачи го тя, при което той неволно трепна, внезапно припомняйки си онова, което – там, в скалите, па макар и в съвсем други скали - бе сторил с клетата Алва!
И тогава..., тогава настроението му се развали за цялото слънце и макар да опитваше да не го показва, то личеше – просто нямаше как да не проличи...
* * *
Дял по-късно Сена бе взела в обятията си пеленачето на Ри и Алм – момченце на два дяла и половина – и го люлееше приспивно. Бе се появило на бял свят трудно, много трудно. Родилните болки на Ри бяха продължили повече от 10 часа, докато най-сетне акуширащата й Алпа успя да го измъкне от утробата й, прекратявайки страданията на омаломощената родилка. Всичко обаче – слава на Арунда – бе приключило благополучно и сега всички – и мисионерите, и останалите, с натрапващото се изключение на Тарна – обсипваха с грижи пухкавото малко създание.
Да – каза си Сена, – и аз бих искала да имам едно такова мъниче. При това, колкото и да е невъзможно, би било прекрасно то да е от Фирсала!
Той – Фирсала – обаче сякаш все повече се превръщаше в спомените й в безплътен дух, в сякаш нереална сянка от нечия чужда памет и, колкото и да не й се искаше, тя трябваше да признае, че все повече се привързва към Кормал.
Да, привързваше се към Кормал, това бе безспорен факт, ала любов ли бе това? Едва ли – мислеше си. По-скоро приличаше на – не, беше – жажда за близост и копнеж по изгубения свят на не чак дотам далечното й минало...
О, Арунда, какво да правя?! – простена вътрешно тя, продължавайки да люлее вече спящото дете. – Какво да правя, когато той – явно имаше предвид Кормал – отново ми направи предложение, защото – сигурна съм – не ще е далеч мигът, когато ще го стори?!
И ето, за кой ли път реши засега да остави нещата така – ако (не, когато) се случеше, щеше да мисли за отговора си. Все повече обаче се съмняваше, че той ще е отрицателен...
* * *
Онова, което от известно време Сена бе очаквала, се случи две седмици по-късно – някъде към края на тарбун.
Бе по време на една от вечерните им разходки, когато бе изпаднала в необичайно за периода след нощта на тинганианското нападение над селото им палаво настроение. При това през цялото време усещаше, че нещо ще се случи и дори подозираше точно какво. И ето – най-сетне се случи...
Бе след някаква смешка, изречена от Кормал. Когато смехът им затихна, настъпи някак тържествена тишина, която накрая той наруши с думите:
- Сена – спря и видимо много развълнуван се обърна към нея, предизвиквайки я да стори същото, като тя почти машинално, без да се замисля, го направи... – Сена, знам, че преди време – преди два цикъла – вече говорехме по този въпрос, ала – при това той се запъна, чудейки се как да продължи..., - ала, прости и ми позволи на мен, бедния нещастен влюбен, да те запитам дали..., е..., дали оттогава за теб нещата поне мъничко не са се променили...
Настъпилата тишина бе оглушителна, макар да бе пронизвана от шума на шипящите вълни. Тя бе навела глава и се бе замислила, а той не смееше дори да диша, за да не наруши покоя й.
Най-сетне тя вдигна глава и, улавяйки погледа му, със сериозен тон каза:
- Уважавам чувствата ти към мен, Кормал – прекалено много ги уважавам, за да си позволя да те излъжа. При това - лекичко се запъна и цялата се изчерви..., - при това знай, че не казвам не. Ала – отново се запъна, търсейки най-точните думи... – ала..., просто..., просто..., е – тръсна глава накрая – просто не съм готова...
Изрекла това, тя рязко отклони поглед. Сетне отново го погледна:
- Засега дай да оставим нещата така, а?
Той стоеше срещу нея и мълчеше. Накрая по устните му плъзна усмивка, натежала от разочарование:
- Както кажеш, Сена. Засега ми стига и това, че не казваш не.
Не му стигаше, разбира се – по всичко личеше, че не му стига и тя, естествено, го знаеше. В мига, когато днес – вече за втори път – той й предложи съжителство, макар че бе очаквала от него да го стори все някога, при това по-вероятно скоро, отколкото след време, нещо в нея – може би някаква частица, все още обвързваща я с разбилия сърцето й и ненадейно изчезнал Фирсала – я възпря да го приеме безрезервно.
Пък и – мислеше си тя по обратния път към храма, който извървяха в мълчание..., - пък и в този Кормал – в Кормал, с когото вече в продължение на два дяла и половина живеем под един покрив – има нещо, което дълбоко ме смущава!
Какво бе то обаче? И дали имаше основания? – Тя, естествено, не знаеше това. Ала щеше да разбере и..., и ако тревогите й по отношение на този нов Кормал, на Кормал от пустинята Хеш, се окажеха неоснователни, може би..., е, може би накрая щеше да му даде онова, което искаше. Ала все така продължаваше да не е сигурна дали това ще й донесе поне малко щастие...
Спущено на 27 февруари 2015. Точно след седмица очаквайте края на глава III от книга втора.