Книга втора, част първа, глава IV – 1
Тъпанар Дрънкар: Бре, че голям страх всява Дебелия у Мартул! Нима властта наистина е единственото, от което великият съветник от Медара се интересува?! Това, което владее въображението на Гайо Шалоп, са спечелените бързи пари. Дали обаче ще му остане време да ги изхарчи? Часовникът тиктака и за Балабош. Какво ли отброява: стъпките му към властта или тези към свличането му в бездната?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава IV – Сътресения по върховете
Велики двама смърт ще покоси, а третият случайност ще спаси... Тринадесет велики ще скрепят прошение... А кирт, пазител и крадец... – тях ще ги люшкат неочаквани вълнения... Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 12564
1. Двете пешки
Прекрасно! – Това бе единственият начин, по който неизменно реагираше великият съветник от Медара Мартул при всяко от редките си посещения в Дар Марал. Това бе свят, коренно различен от този, в който живееше – поляни със свежа зелена трева, безброй весело пърпорещи поточета и рекички, алеи с десетки приспивно ромолящи фонтани, градини с приказно красиви цветя с чуден аромат, прохладни и гъсти гори от вечно зелени дървета, високи каменни дворци с просторни и комфортно обзаведени помещения, полегат и настлан със ситен като брашно пясък морски бряг, гален от омаломощените след навлизането си в широкия залив вълни...
Удобно разположен на каменна пейка в една от многобройните беседки, обгърната от прохладата на тихо шумящите над главата му клони на вечно зелените дървета, Мартул отпиваше от поднесения му първокачествен калеп реколта от преди 25 цикли и си похапваше от сервираните му чудесно приготвени морски деликатеси в очакване на Дебелия, който го бе повикал.
Отново – за кой ли път – си припомни времето, когато се бе запознал с Дебелия. Бе преди 12 цикли. Самият той бе на тридесет и един, като от два цикъла вече бе велик съветник от Медара.
Дебелия, естествено, не бе дошъл в Мара – никой от тях не бе виждан извън пределите на леговището им Дар Марал. Бе му изпратил писмо, в което му бе предложил да се срещнат тук, в Дар Марал, за да обсъдят важни въпроси от континентален порядък.
Първоначално Мартул се бе усъмнил дали това не е някаква неуместна шегичка на някой от поданиците му, ала после реши да провери тая работа, потегляйки насам с многобройна и добре въоръжена охрана.
Малко преди да стигне обаче бе пресрещнат от куриер, който му връчи второ писмо от Дебелия, състоящо се от едно-единствено изречение:
Елате сам.
Мартул бе изпратил напред неколцина съгледвачи с поръчение да навлязат в Дар Марал и да проучат как стоят нещата. Никой от тях, разбира се, не се завърна. Междувременно, леко обезпокоен от неколкодневното им отсъствие, самият той заедно с малката си войска стигна до една от златните табели с гравирано върху нея Дар Марал... и не повярва на очите си! Пратениците му лежаха мъртви на няколко дрома извън зоната – постепенно щеше да почне да нарича в мислите си така огромния комплекс, принадлежащ на същинските властелини на Тингано, обозначен на всички карти като частно имение Дар Марал.
Тогава се поколеба дали да не потегли назад и никога повече да не припарва до това място. Сетне обаче реши да рискува и – или поне така си мислеше... – спечели?...
Още тогава, по времето преди цели 12 цикли, Дебелия напълно съответстваше на прозвището си, с което бе настоял да го нарича Мартул, като бе скрил истинското си име, неизвестно на великия съветник и до днес. Бе му описал перспектива за бъдещето, отреждаща нему – на самия Мартул – ролята на един от господарите на континента, вместо позицията на пешка, каквато изпълняваше в ролята си на велик съветник и каквато, между другото, бе и тази на самия кирт!
Мартул слушаше все по-очарован... – и попиваше като сюнгер подробностите около установяването в тингано на система, за която винаги бе мечтал, ала която считаше за прекалено нереална, за да стане факт когато и да било. Онова обаче, което го очароваше още повече – всъщност онова, което го очароваше истински, – бе собствената му роля в тая система. И до днес помнеше думите на Дебелия, който по време на един от пространните им разговори тогава, при първата им среща – бе останал в Дар Марал цели три слънца и голяма част от времето бе прекарал в беседи с домакина си, - тихо, ала властно, с неслизащата от лицето му неизменна усмивчица му бе заявил:
- Още веднъж едно такова неподчинение като глупостта ти по време на пътуването си насам да пратиш съгледвачи и...
Тази си недоизречена заплаха Дебелия бе придружил с красноречив жест, с който нагледно бе демонстрирал, че с Мартул – или поне с мечтите му за бъдещето, сътворени и нагнетени до червено от самия му домакин, ала, подозираше той (вече знаеше немалко), и със самия него - щеше да е свършено. При това Дебелия – ей така, за всеки случай, – бе подсилил драматизма на ситуацията, разкривайки на госта си, че той далеч не е единственият, когото домакинът му готви за свой наследник.
- Нищо лично, Марти – бе се усмихнал. - Просто ще реша, когато съм напълно сигурен в човека.
И Мартул не бе повторил грешката си от онова свое първо пътуване към Дар Марал. Залогът бе прекалено голям, невероятно голям, най-големият възможен, за да си позволи даже да помисли да я повтори, камоли да дръзне да го стори!...
- Отдъхваме, а? – сепна го нечий глас. Бе, разбира се, Дебелия.
- Пътуването бе уморително – вяло се усмихна великият съветник, - пък и бързината, с която трябваше да реагирам на писмото ви, изключваше възможността за по-дълга почивка по пътя...
- Знам, Марти, знам – положи на рамото му тежката си ръка Дебелия. - Освен това предполагам, че си разстроен от случилото се по време на рулетката преди дял.
- Бих излъгал, ако скрия, че съм обезпокоен – предпазливо отвърна Мартул.
- Нищо страшно не се е случило – успокои го домакинът му, доливайки собственоръчно полуизпразнената му чаша калеп. – Просто ще се наложи мъничко да ускорим нещата.
- Онова, за което говорихме миналия път при изглеждащия тогава невероятен провал на рулетката? – подпита великият съветник.
Дебелия само кимна, бръкна в джоба си, извади малка кутийка и му я подхвърли, при което Мартул едва успя да я улови.
- Затвори си очите, Марти – нареди му домакинът, при което, леко озадачен, великият съветник се подчини.
- А сега отвори кутийката, бръкни вътре и разбъркай намиращите се в нея лакомства – продължи с наставленията си Дебелия.
Мартул се подчини, установявайки, че кутийката е пълна с топчета, от които се излъчва упоителният аромат на чист шоколад.
- Топчетата са десет – поясни домакинът. – На тях, както вероятно се досещаш, са гравирани имената на великите съветници, измежду които ще избираме.
- Значи да изтегля три? – предположи очевидното Мартул.
- Точно така – кимна Дебелия. – Изтегли три и отвори очи, за да видиш резултата. После, разбира се, ще имаш удоволствието да си направиш угощение с всичките десет бонбона.
Мартул порови из бонбоните, отдели три и ги постави на масата. Сетне отвори очи и взе единия.
- Йорас Балахи – оповести.
Дебелия кимна, задавайки логичния въпрос:
- Алтернативата?
- Ошаш Ураги – предложи гостът.
- Местният представител на гилдията на търговците на зурп – констатира винаги отлично осведоменият му домакин, свивайки рамене: - Да, става.
Сетне го подкани да продължи.
- Сунис Карехи – произнесе Мартул името, гравирано върху втория бонбон.
Дебелия отново кимна и пак се осведоми за алтернативата.
- Ранар Носри – бавно произнесе гостът.
- Едра риба! – възкликна леко изненаданият домакин, давайки благословията си: – Защо не? В качеството си на началник на събирачите на данъци в Лай Конду не пропуска случай да се облажи, но пък е политически коректен.
- Шуджики Напан – разчете великият съветник гравираното върху третия бонбон име.
- Да – кимна за трети път Дебелия, като и сега не пропусна да попита: - И за него ли имате подходящ заместник?
- Бих казал, че Йогур Джупара е подходяща алтернатива – предпазливо предложи Мартул.
- Познавам дейността му от мига, когато преди 5 цикли стана председател на законодателното събрание на Кайфу и също мисля, че е приемлив вариант – заключи домакинът. Сетне с властен жест помете трите топчета обратно при останалите в почиващата в ръката на госта му кутийка и се усмихна: - А сега ги изяж, Марти. Няма да съжаляваш, уверявам те. Това наистина е най-добрият шоколад в цяло Тингано.
Когато приключи с бонбоните, Мартул погледна домакина си и не сдържа любопитството си:
- Простете, ако въпросът ми е нетактичен, ала кои трима от враговете ни се налага да оцелеят и защо?
- Точно така, Марти – дружелюбно, почти приятелски, му смигна Дебелия, - въпросът ти е адски нетактичен.
- О..., извин... – целият се изчерви Мартул.
- Когато се разделим, към Фиртуш ли възнамеряваш да потеглиш или направо към Медара? – прекъсна го Дебелия, сякаш незабелязвайки смущението му.
- Не виждам защо трябва да се отбивам във Фиртуш, освен ако... – предположи Мартул.
- Да – кимна домакинът, констатирайки изписалото се върху лицето на госта му разбиране, - виждам, че се досети. Гайо ни бе извънредно полезен досега, ала оттук насетне може да стане опасен – просто знае твърде много. При това държа да свършиш работата лично и – подчерта, правейки широк замах с дебелата си ръка... – и особено много държа да я свършиш добре.
- Разбира се – тутакси се отзова великият съветник.
- Нещо друго? – прикова го с поглед Дебелия. – Случайно да има нещо, което да искаш да споделиш с мен?
- Ами... – видимо се поколеба Мартул.
- Да? – наостри слух домакинът.
- Става въпрос за Бала – замислено каза гостът.
- Притеснява те фактът, че е прекалено невъздържан, особено след рулетката? – опита да отгатне Дебелия.
- Именно – кимна Мартул.
- Няма от какво да се притесняваш, Марти – разсмя се домакинът му, - изобщо няма от какво да се притесняваш! Прекрасно знаеш, че той е просто буфер, жертвен кумлар, чието единствено предназначение е да се превърне в такъв! При това едничкото, което правим, е да му помогнем да го стори!...
* * *
Съветникът по продоволствената политика на мъртвия от дял и половина бивш кирт Ейохи Тамрал Гайо Шалоп лежеше на пухения креват в една от най-луксозните стаи в най-известния фиртушки бардак Оазиса и бавно проникваше в наетата от него за цялата нощ проститутка. Бе нова – бе тук едва от няколко слънца, - а Шалоп винаги бе изпитвал влечение към новото, екзотичното и непознатото. Бе му излязло скъпо, разбира се – 1 000 зифара за една-единствена нощ, - но какво пък, това бе част от удоволствието. Освен това новите му покровители - онези, които му платиха повече от щедро, за да удари печата на Тамрал върху неподписания от него документ, с помощта на който стражата на Съвета на двадесет и четирите бе подменена с тази на Мартул по време на злополучната рулетка и които го оставиха направо под планини от пари за фасулската работа да отрови самия Тамрал – явно бяха златна жила, от която можеше да черпи с пълни шепи не един, а десет живота!
Стигнал до оргазъм, той се тръшна запъхтян до галещото го по лицето момиче – Ах..., Велики Пош..., как беше името й?!... А, да, Ефи! Затворил очи, почти не почувства едва доловимото одраскване от камъка на пръстена й, когато ръката й за пореден път мина по лицето му. Просто лежеше – лежеше и се наслаждаваше на всичко, което тая умела хурия правеше с него...
Внезапно обаче изпита някаква все още едва доловима, ала въпреки това мъчителна болка в стомаха, при което рязко отвори очи.
- Какво ти е, Гай? – невинно запита момичето, полагайки ръка върху лицето му.
- А, нищ...
Точно в този момент цялото му тяло бе пронизано от чудовищна изгаряща болка. Отвори уста, за да извика, ала не успя. Просто лежеше като парализиран, заливан от нарастващи с невероятна скорост вълни от болка, докато, само броени секунди по-късно, когато тя отдавна вече бе станала непоносима и продължаваше да расте..., претовареното му сърце се пръсна, прекратявайки агонията му с ужасяваща внезапност...
* * *
Час по-късно, напъхала в дамската си чантичка пачките с 10 000 зифара, платени й да убие лежащата мъртва горе в стаята й свиня, Ефра Гатор напусна Оазиса, за да не се върне там никога повече, прекрачвайки в топлата и изпълнена с упоителни аромати фиртушка нощ.
Отдавна бе решила да скъса с тоя занаят, ала едва сега – благодарение на поръчението да убие тоя червей Гай – шансът й се бе усмихнал.
Чула някакъв шум зад гърба си, тя рязко се обърна, озовавайки се лице в лице с двама просяци.
- Хайде, моме, давай чантата да видим какво има в нея! – със завален пиянски глас й нареди единият, като при това посегна да я смъкне направо от рамото й.
Шокирана от неочакваното нападение, тя се озърна във всички посоки и реши да стори единственото, за което се сещаше. Тъкмо в мига, когато онзи щеше да докопа чантата й, отблъсна ръката му и се затича тъкмо в противоположната на нападателите си посока. Настигнаха я за секунди, повалиха я и, изтръгвайки й чантата, започнаха да я обработват с юмруци и ритници, чак докато отдавна мъртвото й тяло бе обезобразено до неузнаваемост, след което бутнаха трупа й в една канавка и се изгубиха в мрака.
* * *
Два дяла и половина след злополучната рулетка Балабош седеше в една от градините, опасващи кулата на Турн в Кайрис, където се бе завърнал веднага след провала, и се наливаше с висококачествен калеп.
- Е? – изгледа копоите си Юма и Тантила. – Нещо ново за щерката на отдавна гниещото в благословената ни тинганианска земя куче Тамрал – Пош да ни наспори с такива трупове?
- Нищо – сви рамене Юма. – Колкото повече време минава, толкова повече намалява вероятността да я открием. Вече отдавна може да е била смляна в търбуха на някой дебел гамбонианин или фагалец или да е станала ново попълнение в харема на някой гамбарианин.
- Ей затова те харесвам, Юма! – избухна в пиянски смях господарят им. – Винаги намираш най-добрия начин на изразяване!
- Струва ми се, че по-нататъшното й търсене става все по-безсмислено – плахо предположи Тантила.
- Теб пък те харесвам заради безкомпромисния ти прагматизъм – похвали и него Балабош. Сетне, след кратка пауза, по време на която те чинно стояха пред него, отсечено кимна, взимайки решение:
- Не – заяви, - няма да прекратим издирването – все още не, не и докато не изчерпим всички възможни начини да я открием. От вас искам просто да разширите обхвата му. Вземете толкова хора, колкото са ви необходими и ги разпратете там, където смятате, че трябва да отидат и – добави след кратко колебание... – и ако не я намерим още два дяла, ще турим пепел на цялата тая работа.
Сетне с властен жест ги отпрати, бъркайки в джоба си за поредното пакетче зурп.
* * *
Отдавна вече очакваше Мартул, когато най-сетне, почти 3 дяла след злополучната рулетка, му известиха за пристигането му.
Велики Пош! – въздъхна с облекчение, ала и със страх. – Най-сетне нещата ще се изяснят! Най-сетне ще разбера дали има поне минимален шанс мечтите ми да застана начело на тоя клокочещ казан Тингано да се осъществят!
- Занемарил си се, Бала! – отбеляза Мартул още с влизането си в помещението в кулата на Турн, в което бе въведен от един от слугите на Балабош. Домакинът с властен жест освободи слугата и кимна на посетителя си да седне:
- Калеп, зурп, нещо друго?... – осведоми се той.
- Може чаша калеп – прие гостът. – Със зурпа обаче не прекалявам – изгледа домакина си изпитателно, с лек укор в очите.
- Какво да се прави, Марти – въздъхна Балабош, - всеки с пороците си.
Щом калепът им бе поднесен и поднеслият го слуга напусна помещението, Балабош тутакси прояви вече едва сдържаното си нетърпение:
- Е, Марти, какво става? Имаме ли някакъв шанс?
- Любопитството е порок, Бала – не пропусна да се позабавлява за сметка на домакина си Мартул, - особено прекомерно прибързаното любопитство, при това порок не по-малко пагубен от зурпа, който май почти изцяло те е обсебил след..., е, след оная катастрофа с рулетката...
- Внимавай, Марти! – опасно присви очи Балабош. – Какво ще консумирам и доколко ще съм любопитен в собствения си дом решавам само и единствено аз!
- Така е – внезапно омекна Мартул, - ала все пак не прилича на бъдещия кирт на Тингано да се поддава на унищожителната мощ на порока повече, отколкото е необходимо!
- Бъдещия какво?! – подскочи от вълнение Балабош.
- Точно така, Бала – усмихна се гостът, отпивайки от калепа си. – Плановете на господарите ни спрямо теб ни най-малко не са се променили. Ти и само ти ще си следващият кирт.
Сетне му разказа. Премълча единствено къде – и с кого – се бе срещал.
- Ще приличат на нещастни случаи, тъй като в последна сметка по нищо няма да проличи, че не са такива – завърши разказа си.
- Трима велики съветници, споминали се напълно естествено само в рамките на два дяла и половина! – повдигна вежди Балабош. – Ей, марти, ти да не ме пързаляш нещо? Да не стане като миналия път?!...
- Не, приятелю – усмихна се гостът, допивайки калепа си. – Тоя път всичко е организирано така, че няма АБ-СО-ЛЮТ-НО никаква опасност работата да се издъни!
- И все пак – замислено каза Балабош, също отпивайки от калепа си..., - и все пак трима велики съветници да се споминат просто ей така за толкова кратко...
- Щом никой не може да докаже, че смъртта им не е естествена (или нещастна) – възрази Мартул, наблягайки върху нещастна, - не виждам как тя може да бъде представена като насилствена! Освен това – направи кратка пауза..., - освен това какво ни пречи точно ние да писнем, че тя не е естествена, защото е причинена от враговете ни!
- Да, може и да сработи – най-накрая наруши възцарилото се наново мълчание домакинът. – И все пак – поколеба се, ала не издържа на изкушението за кой ли път да се поинтересува от един факт, който лично него изключително много го озадачаваше..., - и все пак каква ще е твоята полза от това да стана кирт аз, а не ти?
- Залогът е не един или друг човек – с добре изиграна сериозност в очите го изгледа великият съветник от Медара, - не ти или аз, а надеждата да изградим един по-добър свят, свят, в който, точно както си му е редът, цивилизованите ще са си цивилизовани, а варварите – варвари, изпълняващи единственото наложено им от Пош предназначение да бъдат използвани в услуга на цивилизацията!
За Балабош, разбира се, това съвсем не бе отговор. Устройваше го обаче крайният резултат на цялата операция:
Велики Пош! – позволи си да възликува. – Какво ме интересува защо тоя баламурник Мартул демонстрира такава въпиюща незаинтересованост от възможността да стане кирт! В последна сметка важното е, че този жребий е отреден на мен, нали така!
Спущено на 13 март 2015. Точно след седмица очаквайте част 2 на глава IV от книга втора.