Книга втора, част първа, глава IV – 2
Тъпанар Дрънкар: Бре, много крехки и уязвими се оказват някои от великите съветници – при това (О, чудо!) числят се точно към набелязаните за ликвидация! Един от последните „на косъм” се разминава със смъртта. Ала едва ли някога ще разбере това? Мартул пък не е в състояние да проумее защо е нужно оцелелият да бъде пощаден... В това време Дебелия доволно потрива ръце. Че как иначе: та нали всичко се случва така, както той и сподвижниците му са го замислили!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
2. Нещастни случаи и променени планове
Оттеглил се за кратко в голямото си имение по брега на Южния океан, Йорас Балахи Дивия довършваше обяда си. Посочвайки чашата си – никога, когато можеше да избегне разговор със слугите си, не пропускаше да го стори, - даде знак да му я напълнят с калеп. Сетне, отпил от парливата течност, се отпусна в креслото си и се замисли за ситуацията в Тингано след изминалия повече от цикъл от провалената рулетка.
Привидно всичко бе спокойно - прекалено, някак плашещо, дори злокобно спокойно! Онези, които по времето на Тамрал се противопоставяха на политиката му, сега не създаваха на стария Гуфо никакви, ама абсолютно никакви проблеми, като винаги, с някои много редки изключения и то по маловажни въпроси, гласуваха заедно с мнозинството! Единственото обяснение, което му хрумваше, бе предположението му, че са в позиция на изчакване. На какво обаче – ето на този въпрос, колкото и да си блъскаше главата, не намираше нито един сносен отговор!...
След кратката си следобедна дрямка излезе на плажа, насред който бе разположено имението му и се загледа в широките тъмни вълни с пенести гребени, стоварващи се с грохот върху брега. Велики Пош, колко много му харесваше тук – харесваха му и тези изпълнени с упоителна нега обеди, и ситният парещ пясък, по който сега стъпваше с босите си нозе, и разярените вълни, привличащи погледа му като магнит!
Не – реши за кой ли път, - съвсем не бе като по крайбрежието на Северния океан, особено това на Медара, където явно бе единственото място, на което се въдеха ония гадни жилещи насекоми кумсетите, едно от които преди 10 цикли едва не бе причинило смъртта му. Оказа се, проклети да са, че е алергичен към тях!
Отново си припомни специфичното дебело бръмчене на онзи, който го бе ужилил по дланта, в резултат от което за броени минути тя се бе подула като самун! Наложи се цели три слънца отчаяно да се бори за живота си, докато най-сетне организмът му успя да надделее. Помнеше обаче предупреждението на личния си лекар Панфил Татуко, че при второ ужилване не ще има шанс да оцелее:
- Никакъв, абсолютно никакъв шанс! – бе бил категоричен Татуко.
- Тогава ще внимаваш до мен никога да не припарва кумсет! – сериозно бе заявил Балахи и оттогава го присъединяваше към свитата си при всичките си пътувания.
Наново – кой знае защо – си припомни бръмченето и, потръпнал от ужас, тръгна да се прибира. Ала не – осъзна с изумление: не просто си припомняше бръмченето, а…, Велики Пош, сякаш действително го чуваше!
Въобразявам си! – тръсна глава… и в същия миг мерна насекомото току пред очите си, при което се закова като парализиран, наблюдавайки като на сън как кръжащата гадина се насочва първо към лявата, а сетне към дясната му буза! Едновременно с това в полезрението му попадна още един – не, още два кумсета!!!
Внезапно изтръгнал се от обхваналото го вцепенение, нададе мощния вик, заради който бе получил прозвището си дивия:
- Панфиии, еййй, Панфиии.
Бе късно обаче – прекалено късно. Сякаш изстреляни от виковете му, колебалите се до момента и множащи се пред очите му насекоми изведнъж се настървиха, насочиха се към него, при което едно от тях... го жилна по носа! В следния миг, подхванат от връхлетелия точно тогава пристъп на вятъра, обкръжилият го облак от кумсети внезапно се разпръсна, като гадинките бяха подети и отвеяни по посока на океана.
Тогава вратата на имението му се отвори и в рамката й застана тъкмо човека, когото бе викал:
- Какво, какво има?! – уплашено се осведоми Татуко.
- Панфиии, кумсетиии! – викаше изпадналият в истерия Балахи.
- Кумсети ли?! – невярващо се оцъкли насреща му лекарят. – Та тук няма, не виреят кумсети!
- Имааа, проклети Пооош! Един току-що ме ужили по носааа, не разбираш лиии, мътните да те вземааат!!!
И тогава… - тогава Татуко видя бързо подуващия се нос на господаря си, при което цялата кръв от лицето му се отцеди.
- Н-н-н-о т-т-ук н-н-е в-в-в-ир-р-р-еят к-к-к-умс-с-с-ет-т-и!!!... – ужасено повтори той, сякаш самите тези негови думи можеха да заличат невероятния факт, че Балахи явно наистина бе ужилен от кумсет...
Цялото тяло на великия съветник се поду за броени минути. Татуко пробва какво ли не, ала бе абсолютно сигурен, че лек няма. И ето, по-малко от час след ужилването великият съветник от Сагана Йорас Балахи Дивия, често за по-кратко наричан от приятелите и познатите си Йори, се спомина в страшни мъки. Констатирал смъртта му, личният му лекар Панфил Татуко бръкна в джоба си, извади пакетчето с бързо действаща отрова, което си носеше ей така, за всеки случай - времената бяха повече от смутни – и сред плача на ненадейно опечалените роднини на господаря си го разпечати, поглъщайки горчивия отровен прашец. Сетне за броени секунди бе обхванат от страшни спазми, прекратени не след дълго от милостивата смърт...
В същото време Джалазу Лай, един от слугите на Балахи в кухнята, тъжно гледаше цялото това зрелище.
И аз ще трябва да се самоубия, разбира се, ала ще го сторя по-късно, на някое усамотено място, а не както тоя нещастник Татуко тук, пред това виещо множество – каза си. – Парите обаче, с които ми платиха, за да донеса и пусна кумсетите в близост до господаря си по време на следобедната му разходка по брега, завинаги ще изтръгнат жена ми и децата ми от лапите на мизерията – нещо, което не бих могъл да сторя дори ако се блъскам до изнемога цял живот!
* * *
Три слънца по-късно, на 23 тарбун в 128 цикъл от тайния тинганиански календар, Ошаш Ураги, местният представител на гилдията на търговците на зурп, бе избран с голямо мнозинство от законодателното събрание на Сагана в Байнфи за нов велик съветник от тази барда. Три часа след избирането си произнесе кратка реч пред събралото се многохилядно множество на централния площад в Байнфи, в която заяви, че макар, разбира се, да уважава предшественика си и водената от него политика, ще си позволи корекции, които да направят възможно чувствителното подобряване живота на саганианите:
- Знам – прокънтя мощният му глас в края на изказването му, - знам, че проблемът с отношението ни към варварите е деликатен, ала не се боя направо тук, пред вас, още в първия ден от дейността си като велик съветник от тази барда да провъзглася, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да осигуря на моя народ и зурпа, и всички останали ресурси, намиращи се под контрола на варварите, на максимално ниска цена!
Това изявление на новия велик съветник бе посрещнато от тълпата с взрив от аплодисменти, последвани от многократно мощно скандиране:
- О-ша! О-ша! О-ша! О-ша!...
Тази внезапно завладяла множеството истерия, разбира се, имаше и противници, ала сега те бяха тихи. Надяваха се да дойде и тяхното време, ала бяха достатъчно благоразумни, за да преценят, че това е възможно най-неподходящият момент да афишират възгледите си.
* * *
Великият съветник от Лай Конду Сунис Карехи Кроткия имаше един явен недостатък – прекаляваше със зурпа – и един скрит – бе сомнанбул, и то сомнанбул, употребяващ зурп по време на разходките си насън. Новата му любовница от преди 4 дяла красивата Бетила Ландра знаеше и за двата.
В един следобед в края на фарбун, точно след като се бяха любили в спалнята му в двореца му в столицата Бон Конду, тя полюбопитства през смях:
- Отдавна се каня да те попитам защо те наричат Кроткия, след като си такъв звяр в леглото.
- Много просто, Бети – засмя се той. – Просто никога не взимам участие в обсъжданията нито тук, в бардското законодателно събрание, нито там, във Фиртуш, по време на събрание на двадесет и четирите.
- Но винаги гласуваш правилно, нали? – погъделичка го по носа тя. – Просто няма как да си толкова страхотен любовник и да не гласуваш правилно, нали, Суни?
- Пош да те вземе, Бети! – разсмя се и той, вземайки ръката й в своите. – Какво общо намираш между двете?
- Между секса и политиката ли? – дяволито го изгледа тя. – Нищо. Просто намирам втората за скучна и – следователно – за напълно излишна!
- Ох, доспа ми се! – протяжно се прозина той.
- На мен също – заяви тя. – Само ще те помоля да не си прекалено шумен, когато ставаш на сън.
- Ееех, да зависеше от мен, миличкото ми! – тъжно въздъхна той. – Отдавна не се е случвало, надявам се да не ме сполети точно днес.
Ти ще кажеш, че отдавна не ти се е случвало! – мислено отбеляза тя. – Случва ти се всеки път, когато заспиш за повече от два-три часа, като никога, когато ставаш по време на сън, не пропускаш да вземеш порция зурп! Този път обаче съм ти приготвила изненада! Този път порцията, която ще поемеш, ще е малко – ала достатъчно – по-голяма, за да е последната в живота ти!
Унесена в мислите си, тя не бе усетила кога той е заспал. Установи го малко след това, когато тихото му равномерно похъркване изпълни стаята.
Не разбирам – продължи да размишлява Бетила. – Изобщо не разбирам защо един такъв напълно безобиден човечец като Суни трябва да умре, а смъртта му да изглежда като нещастен случай! Това обаче не ме интересува, нали така? Ако съм професионалистка, а аз се надявам, че за почти 10 цикли поне малко съм станала такава, просто си свършвам работата, без да задавам въпроси, получавам си парите, харча ги и чакам следващата задача!...
Да, ала този път бе различно. Нямаше представа защо – не бе заради близостта. И друг път се бе сближавала с мъже само защото трябваше да ги убие. При това имаше един случай, когато бе живяла с обекта – наричаха обречените така, обекти – повече от половин цикъл и, макар да изглеждаше почти толкова безобиден, колкото и самият Суни, не бе изпитала ни най-малко угризение, когато напълно съзнателно го изпрати на разходката, завършила със смъртта му.
Не – тръсна глава накрая, - не ще задълбавам повече в чувствата си. Велики Пош, какво общо имат те с работата ми!
Взела това решение, тя също се унесе. Нейният сън обаче, за разлика от този на великия съветник, бе крехък и повърхностен. Ето защо, когато последният я прекрачи, тя тутакси отвори очи, установявайки, точно както бе очаквала, че той почва поредната си разходка по време на сън.
* * *
Макар очите му да бяха затворени, Сунис Карехи виждаше всичко – и лежащата до него Бети, и масата в средата на помещението, и, разбира се, кутията с пакетчетата зурп върху шкафа в другия край на стаята.
Той се привдигна, прекрачи спящата Бети и пое по обичайната си траектория към шкафа. Стигнал там, застана изправен като струна, сякаш колебаещ се какво да направи или къде да отиде. Сетне посегна към кутията, отвори я, бръкна вътре и...
Почувства, че нещо не е наред, но какво точно? Тук, тук си бяха пакетчетата, ала..., ала нещо...
Спящото му съзнание обаче не дооцени опасността. Той взе едно от пакетчетата, разкъса го и изсипа върху езика си тутакси разтопилия се накиселяващ прашец. И тогава..., тогава разбра или поне почна да разбира!
Велики Пош, някак..., някак прекалено много! – за миг проблесна в сънуващия му мозък, ала това бе само сън в съня, не мисъл, а бледа следа от мисъл!
Ефектът съвсем не бе като друг път, макар да бе почнал както обикновено.
Да, и този път светът се раздуваше, ала някак прекалено мощно, като че ли разкъсвайки същността му! При това раздуването бе продължило далеч отвъд познатите му предели, а зрението, позволяващо му да вижда в предметите, все още продължаваше да не се появява!
Ето го обаче – най-после! – въздъхна той в съня си, ала това бе последната въздишка в живота му!
Този път зрението се появи под формата на ослепяваща мълния, която му подейства като мощен удар! Той залитна, опита да се хване за нещо и, събуждайки се, започна да разбира... Само започна обаче – за повече нямаше време, съвсем никакво време, тъй като в мига, когато рязко отвори очи, нещо в него експлодира със страхотна сила, заля го чудовищна болка и вече мъртвото му тяло се срина на пода!...
* * *
Пет слънца по-късно, на 4 ларбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар, новоизбраният нов велик съветник от Лай Конду Ранар Носри се изправи, за да се закълне пред поставилите го на този пост с крехко мнозинство членове на бардското законодателно събрание. Щом го стори, се обърна към тях с думите:
- Знам, че мнозина от вас не ме приемат с охота – това пролича при гласуването. Обещавам им обаче, че ще направя всичко възможно, за да заслужа и тяхното доверие във възможно най-кратък срок. При това не говоря празни думи. Да, предшественикът ми, великият Суни – Пош да го прости!, - направи за народа на Лай Конду много. Ала той, простете ми, че го казвам в такъв момент, бе прекалено склонен на отстъпки по отношение на варварите. Да – побърза да предвари евентуалните възражения, - разбирам (и съм съгласен), че войната с тях би била лоша политика. Ако обаче се случи така, че всички други средства да си набавим от Варвария ресурсите, нужни за развитието на нашата, тинганианската цивилизация, се изчерпят, не ще се поколебая да се обявя в подкрепа на тази лоша политика!...
Когато приключи речта си, установи, че тя не е увеличила привържениците му – ръкопляскаха едва половината от бардските представители, - ала, и това бе нещо, същевременно и не бе ги направила по-малко!
* * *
За разлика от последната им среща преди малко повече от цикъл, сега Мартул бе въведен направо в покоите на Дебелия. Бе получил писмото вечерта на 4 ларбун и се бе отзовал с максималната възможна бързина, пристигайки тук, в Дар Марал, сутринта на 8 ларбун.
- Благодаря ти, че реагира своевременно, Марти! – топло се здрависа с него домакинът му. – Сядай! – отривисто кимна той, тръшвайки се в едно от креслата в прохладното помещение, където бе въведен гостът му.
Мартул стори същото, чудейки се какво ли ще да е това толкова важно нещо, във връзка с което Дебелия го бе призовал на пожар.
Сякаш отгатнал по лицето му нетърпението да узнае защо е бил повикан, домакинът му приветливо се усмихна и тутакси задоволи любопитството му:
- Налага се да ускорим нещата още мъничко.
- В смисъл? – не разбра великият съветник.
- Искам да организираш събранието на съмишлениците от Съвета възможно най-бързо – безцеремонно се разпореди Дебелия.
- Преди..., е, преди онова, с Шуджи?! – учуди се Мартул.
- В случая преди няма да има, тъй като няма да има повече нещастни случаи – осведоми го домакинът.
- Искате да кажете, че... – продължаваше да не схваща великият съветник.
- Да, точно това искам да кажа – Напан ще остане жив – кимна Дебелия.
- Но защо?! – с нарастващо удивление продължаваше да не проумява Мартул. – Та нали тъкмо сега, след изненадващата гибел на Етран в Гамбари и след още по-изненадващата му замяна от абсолютно непредвидимата..., как се казваше...
- Чилда – опресни паметта му домакинът. Сетне, съзрял фигурата във внезапно отворилата се врата, с властен жест повели да им сервират калепа, след което изчака сервиращият да напусне помещението и едва тогава продължи: - Тринадесет сте, нали така? А те са единадесет... – сетне млъкна и втренчено загледа госта си, сякаш това обясняваше всичко.
- Да, но вие сам казахте, че би било по-добре да се подсигурим! – не намаляваше объркването на Мартул. – Ами ако случайно някой от нашите поддаде?!
- Е, добре де, поддава, и какво от това?! – сви рамене домакинът, посочвайки на госта си пълната му чаша калеп.
Чашите им тихо звъннаха. Сетне и двамата отпиха.
- Мигар, ако това се случи, не би било дори по-добре?! – продължи Дебелия, фиксирайки с небрежен и някак почти развеселен поглед госта си.
- Ала тогава... – започна да проумява великият съветник.
- Точно така – усмихна се Дебелия. – Тогава ще се стигне до разделение, а след това, разбира се, и до война.
- А Бала?! – изгледа го втренчено Мартул. – Той ще може ли да издържи?!
- Че какво ти пука, друже! – вече не сдържаше смеха си Дебелия. – Просто ще го оставиш да се търкулне по нанадолнището по-рано от планираното до днес!
- А после? – осведоми се великият съветник, опитвайки и – поне донякъде – успявайки да възстанови душевното си равновесие.
- После, разбира се, ти ще оглавиш парада – поясни Дебелия..., - и, естествено, ще започнеш подготовка за война с останалите в орбитата на Фиртуш...
- Разбирам – бавно каза Мартул след кратката пауза, последвала последните думи на домакина. Да, сега вече наистина разбираше, ала – Уви! – разбраното не му хареса особено.
- Значи присъединяването ми към вас ще се забави? – запита плахо.
- Само докато приключи войната – успокои го Дебелия, - а тя, както и сам можеш да предположиш, ще трае максимум няколко дяла, колкото, впрочем, се очертава да продължи и самата й подготовка, което, поне доколкото мога да изчислявам, прави общо не повече от цикъл...
Възцари се мълчание, което великият съветник най-накрая наруши с думите:
- Тежка отговорност стоварвате върху плещите ми.
- Далеч по-тежка ще е тя, когато, в качеството си на официален мой наследник, се присъединиш към нас, малцината същински владетели на тоя шантав континент! – разсмя се домакинът. Сетне бръкна в джоба си, извади две пакетчета зурп и плъзна едното към госта си:
- А сега, друже – добави весело, - ако сме приключили с деловата част, да се потопим в чудния свят на зурпа...
Велики Пош! – внезапно дойде на себе си Мартул. – Та той току-що ми обеща, че тъкмо аз, а не някой друг, ще съм официалният негов наследник!
Сетне усмивка на благодарност разтегли устните му. Той се присегна, взе пакетчето зурп, разпечата го и изсипа съдържанието му върху езика си. Дебелия, разбира се, бе по-бавен. Нямаше нищо против да е бавен, щом това му носеше успехи. Нещо повече: винаги, когато бе бил бавен, бе успявал!
* * *
Изпратил госта си, Дебелия се разположи в едно кресло, усмихвайки се на наивността му:
Велики Пош – възкликна вътрешно, - изобщо не бих се учудил, ако си въобразява, че ние, четиримата (сигурно си представя, че сме десетки, ако не и стотици, ала нека, не вреди), прекарваме целия си живот в Дар Марал! Вероятно допуска, че ключовата позиция в тинганианските дела, която сме си осигурили, ни е поднесена от съдбата на тепсия или – още по-смешно и нелепо - че е съществувала вечно и се предава по наследство!!!
Все пак – призна – върши добра работа, макар че тъкмо той, Мартул, си въобрази, че е привлякъл Зинган Сорби, докато всъщност в глупостта си го амбицира решително да застане на другата страна! Да, шантажът върши добра работа, приятелче, ала има и такива, при това съвсем не са малко, които просто не се поддават на обработка по този начин!
„Ами ако случайно някой от нашите поддаде?” – припомни си думите на великия съветник и тихичко се разсмя: - Хващам се на бас, приятелче, че човекът, в когото не си сигурен, е именно Сорби! Е, добре де, аз пък знам, че Сорби е не просто неблагонадежден, а че със сигурност ще поддаде, просто..., ами просто защото съм информиран от винаги отлично осведомените си източници, че отдавна е поддал!
* * *
Шуджики Напан Гущера, разбира се, нямаше как да знае, че до преди броени слънца бе бил на косъм от смъртта и че дължеше живота си само и единствено на смяната на властта в Гамбари. По същото време, докато в удобното си кресло в един от дворците в Дар Марал Дебелия се забавляваше с наивността на наскоро изпратения си гост, великият съветник от Кайфу се намираше в сградата на бардското законодателно събрание в Пирфу и опитваше да обуздае страстите, разгорели се по повод законопроекта на неколцина опозиционни представители, в който те предлагаха понижаване на данъка, с който биваха облагани търговците на зърно.
- Добре де, защо точно търговците? – запита той, фиксирайки с поглед водача на групичката Гелом Картанар – дребно човече с малки, трептящи в орбитите си очички и писклив като на евнух гласец. – Защо не и производителите? А защо не, да речем, и търговците на зурп?!
При последните му думи сред представителите премина вълна на плахо одобрение.
- Важно е всички да бъдат равнопоставени, нали така? – намеси се бардският управител по финансовите въпроси Юнар Баламес. – Вярно, зърното е важно, ала зурпът – мигар той е по-маловажен? Ами стъклото? Ами туйнарската кост? Ами корабите? Ами платовете?!...
Законопроектът, разбира се, нямаше нито финансова, нито морална основа и, напълно логично, бе отхвърлен. При това Напан бе наясно, че опозицията го бе внесла с единствената цел да напомни за присъствието си...
По пътя към дома си, настанен удобно на една от задните седалки на личния си файтон, великият съветник от Кайфу за кой ли път се замисли за хората и странните им нрави:
Любопитно защо човек толкова често се решава да действа дори тогава, когато е убеден, че греши! Ето и тази опозиционна групичка с несъстоятелния им законопроект – поне половината от тях са разумни хора, но въпреки това се преструват, че защитават с жар нещо, чиято глупост за тях е точно толкова несъмнена, колкото и за самия мен! Ами разколниците в Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш? Мигар сред тях няма такива, които са напълно наясно с пагубните последици от милитаристичната политика, която защитават! Съмнявам се – не мога да бъда сигурен, разбира се, ала поне дълбоко се съмнявам...
Впрочем какво става с тях, с милитаристите в Съвета? – за кой ли път напоследък се запита Напан. – По времето на Тамрал бяха много активни и от цикъл на цикъл ставаха все по-агресивни, а сега... – сега все едно, че ги няма и че никога не ги е имало (в качеството си на един от трите преки съветници на Гуфо едва ли съм пропуснал някоя тяхна магария)! Хм – странна, много странна, дори плашещо странна работа е настоящото им спотайване! Страхувам се – призна си великият съветник, установявайки, че файтонът завива по улицата, където бе домът му..., - страхувам се, дори много се страхувам, че скоро ще „изпълзят” на светло и – Велики Пош, дано да греша!, - че когато го сторят, съвсем няма да са безобидните въшльовци от преди 7 цикли и дори от края на управлението на Тамрал!
Спущено на 20 март 2015. Точно след седмица очаквайте части 3 и 4 на глава IV от книга втора.