Книга втора, част първа, глава VII – 3
Тъпанар Дрънкар: Любовта на Чилда към Ардал е несъмнена, ала какво всъщност е това, което той изпитва към нея? В какво е влюбен – в нея или в неприсъщия й образ от един мимолетен сън? Любопитството на Данжу по отношение на Ардал все повече расте, ала – поне засега – няма как да бъде задоволено. Няма как да бъде задоволена и явно все по-растящата нужда на Чилда от зурп. Дълбоко в себе си тя обаче е убедена, че все някога ще капитулира пред пагубната му магия, нали?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Дългоочаквана среща
Странно – каза си Ардал, докато преглеждаше документите за разходите на гилдията на търговците на туйнарска кост по време на отсъствието му за събранието на организацията Ардал в Льомеж в нощта на 24 срещу 25 кларбун. – Перо „Кинжали”, 100 000 зифара – циклова.
Той се пресегна към шнура над главата си и рязко го дръпна.
- Извикай Тале – нареди на влезлия слуга.
- Викал си ме – пристъпи в помещението Тале няколко минути по-късно.
- Я виж какъв е тоя разход – бутна към него предводителят на гилдията на търговците на туйнарска кост документа, който бе чел преди малко, посочвайки му озадачаващия го разход.
- О, извинявай, Ардал! – усмихна се подчиненият. – Тъй като сумата е малка, съвсем забравих да ти кажа за този разход. Става въпрос за т. нар. Кинжали – организацията, която бива алармирана, ако гилдията бъде подложена на тормоз от страна на конкуренти.
- Значи ги известяваш, т. нар. Кинжали, де, и те се ангажират да решат проблема? – уточни Ардал.
- Именно – кимна Тале. – А те е объркало обстоятелството, че предшественикът ти Гаяр е вмествал този разход в перото охрана, добавяйки го към разноските за стражите, пазещи складовете и керваните. Ако държиш, и аз ще постъпвам така...
- Не, не, вписвай го с обозначението Кинжалите, щом ти е по-удобно – не възрази Ардал.
- Просто човекът от т. нар. Кинжали дойде на... – продължи да му обяснява помощникът му.
- Виждам – прекъсна го Ардал, - на 29 кларбун...
- Да – кимна Тале – и просто си поиска годишната вноска, която се равнявала на 0.3% от чистата печалба за миналия цикъл...
- Ясно – кимна Кривоглавия и го отпрати.
Дали Чилда наистина ще мине оттук между 10 и 15 ешарбун, както пишеше в писмото си? – запита се той, припомняйки си, че датата е 12 ешарбун. Сетне наново се зарови в числата, решавайки да прекара в работа оставащия около час до времето за обяд. Бе му съдено обаче да работи едва няколко минути, след което един слуга рязко почука на вратата на кабинета му.
- Да? – обади се той, вдигайки глава от книжата пред себе си.
- Прощавай, че те безпокоя – извини се подчиненият, - но вън имаш посетители.
- Не посетител, а посетители, така ли, Белран? – уточни господарят, припомняйки си името на слугата.
- Ами – поколеба се онзи..., - трима са, при това биват съпровождани от няколко десетки човека въоръжена охрана...
- Чилда! – досети се Ардал и подскочи от радост.
- Да, така се казва високопоставената гостенка и е велика съветничка от... – потвърди подчиненият.
- От Гамбари, знам – прекъсна го Ардал.
- При това с нея има двама мъже, които се представиха съответно като... – понечи да продължи слугата.
- Няма значение как се казват – отсече Ардал. - Покани ги, незабавно ги покани тук, в кабинета ми и направи филех на всички!
- А стражите? – осведоми се Белран.
- Нека чакат отвън – разпореди се предводителят на гилдията на търговците на туйнарска кост. - Вероятно скоро всички – и височайшите ми посетители, и самият аз - ще бъдем ескортирани от тях до едно място край града...
* * *
Странно – реши Ардал, станал да посрещне застаналата в рамката на вратата Чилда. – Минали са едва 3 дяла от първата ни среща, а ми се вижда променена – някак едновременно и по-твърда, и по-крехка! Със сигурност обаче – констатира – е отслабнала...
- За мен е чест да ви приветствам в скромната си обител, велика съветничке от Гамбари! – дълбоко развълнуван й подаде ръка Кривоглавия, загледан в бездънните й като езера чудно сини очи.
- Хайде да не сме чак толкова формални, Геюм! – предложи тя, поемайки ръката му в малката си нежна длан, при което през него сякаш мина електрически ток, а по лицето му изби червенина.
Електрически ток ли? – запита се. – Какви са тия глупости, които ми хрумват понякога! Пош да ме убие ако знам какво е това електрически ток!
- Казвайте ми просто Чилда! – настоя великата съветничка, отстранявайки се, за да направи място на придружаващите я двама мъже.
Пръв пристъпи към Ардал планинецът и зграби ръката му в яката си десница, представяйки се:
- Казвам се Анар Онда и – при това се поколеба, опитвайки да се изрази възможно най-деликатно..., – и съм приятел на Чилда.
- Разбирам – показа, че е схванал намека домакинът. – Много ми е приятно!
- А аз съм Виолар Данжу, помощник на великата съветничка – здрависа се с него и вторият придружител на Чилда, като след кратко колебание добави: – Приятелите ми обаче ме наричат просто Оли. Освен това – вгледа се в него той..., - освен това мисля, че съм ви виждал някъде. А, да! – усмихна се, - вие бяхте онзи, който посети господарката още в самото начало на управлението й, за да я поздравите от името на ръководената от вас гилдия!
- Имате добра памет – кимна Ардал. Този човек, забеляза той, макар да бе нисък, излъчваше сила и власт. Не му убягна и обстоятелството, че Данжу бе казал великата съветничка, а не Чилда, а също и че някак натрапчиво, с някаква изкуствено пресилена фамилиарност, му бе предложил да го нарича просто Оли. Впечатли го и обстоятелството, че явно помнейки за посещението му в двореца на Чилда в Аверил още от самото начало, се бе престорил, че си спомня за него едва по-късно...
- Приятно ми е! – приветства домакинът Данжу с думите, които бе отправил и към Онда, кимвайки и на тримата да се настаняват.
- След малко ще донесат филеха, а сетне и ще обядваме – оповести той. – След това, ако искате – при тези си думи се обърна към Чилда, - ще се поразходим до едно място в полето край Нупур, за да се разпоредя за поръчаните ми от вас 50 стражи за по-нататъшното пътуване.
Ето защо ми нареди да взема ескорт само от 50 стражи – каза си Виолар Данжу по адрез на великата съветничка от Гамбари. – Явно по време на доста продължителния му престой в кабинета й тогава, преди повече от 3 дяла – този път очевидно имаше предвид Ардал, - внезапно са си станали доста близки! Странно е – загледа се замислено в никак не впечатляващия с външния си вид и при това кривоглав техен домакин, - че този грозник още тогава я е впечатлил по някакъв важен начин! Да – убеден бе, - трябва да е било тогава, тъй като ми е неизвестно тая хитруша Чилда да се е срещала с него повторно!
* * *
- Знаете ли, много странно ми се стори, че подчинените ви ви говорят на ти – изгледа Ардал въпросително Чилда, докато два часа по-късно пресичаха Нупур под сгъстяващите се тежки облаци над главите им, от които обаче все още не бе заваляло.
- Смущавам се, когато ми говорят на вие – призна той, усмихвайки й се, като при това по лицето му плъзна лека червенина.
- Дори когато го правя аз ли? – усмихна се тя.
- Да – кимна той след кратко колебание, - дори когато го правите вие.
- Съгласна съм да мина на ти – все повече се разширяваше усмивката й, - ала само ако и ти сториш същото.
- Тутакси изпълнявам желанието ти, Чилда – засмя се той и наново се изчерви...
Двамата пътуваха в един от двата теглени от бързи коне файтона, с които великата съветничка от Гамбари бе потеглила от пристанището в Тавар, съпровождана от Онда, Данжу и подбраните от последния 50 стражи вечерта на 25 кларбун, след като в късния предобед на същото слънце се бе качила на кораб, за да прекоси водната ивица от Аверил до североизточно Гамбоне. Данжу и Онда бяха в другия файтон, движещ се на тридесетина дрома зад тях.
- Доста оживен град е Нупур – констатира Чилда в мига, когато нейде в далечината през шума на глъчката край тях глухо отекна провлечена гръмотевица.
- Във всеки случай не много по-оживен от Аверил – забеляза Ардал.
- Аверил е някак изолиран, затворен град – замислено каза Чилда. – Фактът, че е остров, определено възпира някои търговци да пътуват до него, за да продадат стоките си. Така че не ми изглежда нелогично той да е по-малко оживен от големите градове на континента.
- Да – съгласи се Ардал, - имаш право. Големите градове на континента обаче бъкат от всевъзможна пасмина, която ми се струва почти невъзможно да бъде овладяна, докато в Аверил, в относително по-изолирания и затворен Аверил, както самата ти го определи, поне изглежда възможно това да бъде направено...
- Кое? Да бъдат озаптени пиратите и престъпниците ли?! – засмя се тя. – Та нима самото Гамбари – и в частност, разбира се, столицата му Аверил - не е тъкмо гнездо на пирати и престъпници!
- Не вярвам великата съветничка от тази барда да не е в състояние да стори съвсем нищичко, за да подобри положението поне мъничко – убедено заяви Ардал.
- Опитвам се – въздъхна Чилда, - ала стената от предразсъдъци в това отношение, с която се сблъсквам, наистина е изключително дебела и солидна!...
Когато напуснаха Нупур през северната му порта, гръмотевиците бяха зачестили, ставайки все по-силни и по-близки, ала от притъмнялото небе все още не бе паднала и капка дъжд. Бе излязъл обаче лек ветрец, който бе внесъл малко свежест в обгръщащия ги почти непоносим задух.
Спряха пред една доста голяма и солидна триетажна постройка на гилдията на търговците на туйнарска кост, разположена край малка горичка на около два фандрома от града, слязоха и се запътиха към нея. Виждайки Ардал, стражът на външната стена се усмихна:
- Идваш да осигуриш малко работа за лентяите тук, а, Ардал? – предположи той.
- Позна, Канат – усмихна се Кривоглавия. – При това кажи на тартора на тоя зверилник Садан Тужар, че са ми нужни тъкмо петдесетте, които трябва да са пристигнали тук преди две слънца.
- За кога да са готови? – осведоми се стражът.
Ардал се извърна към Чилда с въпросителен поглед.
- Добре би било да тръгнем възможно най-бързо – каза великата съветничка, - пътят до Фиртуш не е малко, а и сега, в дъждовния сезон, е разкалян и по него се върви бавно...
- Нека да са готови за тази вечер в 8 – разпореди се предводителят на гилдията на търговците на туйнарска кост. - Да ме чакат пред – за момент се поколеба, за да прецени накъде е Фиртуш..., - пред източната порта, в малката горичка вдясно от пътя.
- Разбрано, Ардал – кимна стражът, плъзвайки поглед по спътниците на Кривоглавия: - Ще влезете ли?
- Не – бе категоричен Ардал, - връщаме се в Нупур.
Точно в този миг ярка мълния проряза полумрака, последвана почти незабавно от трясъка на оглушителна гръмотевица току над тях. Едва тогава първите едри капки дъжд затупаха по земята, а Кривоглавия и тримата му посетители забързаха към файтоните.
* * *
По обратния път към дома на Ардал проливният дъжд оглушително громолеше по дървените покриви на файтоните, а мълниите се стоварваха край тях една през друга. Вятър обаче почти нямаше, благодарение на което пътниците оставаха почти сухи...
- Доста честичко отскачаш до виличката си в Гронелите, както забелязвам – извика Данжу, за да надвие бученето на пороя.
- Планината ми липсва, Данжу – призна Онда, също опитвайки се да надвика дъжда.
- И морето си има своите прелести, Анар – увери го Данжу, - стига да умееш да ги виждаш.
- Явно нямам очи за тях – усмихна се Онда.
- А всъщност ти откога живееш в Гронелите? – поинтересува се Данжу.
- Откак се помня, Данжу – призна Онда. – Родителите ми бяха планинци; прехранваха се с лов и риболов и рядко слизаха в Клендайл. Дори скромната ми къщица ми е в наследство от тях...
Докато планинецът казваше това, Данжу за кой ли път се подразни, че подобно на интимната си приятелка Чилда и той го нарича по този начин, а не, както бе предложил и на двамата, Оли.
Всичко в този свят се движи между живота и смъртта или, както е при мен, между „Оли” и „Олар” – дълбокомислено заключи той. – Ето сега, вървим под тоя порой и сред избухващите наоколо ни мълнии и кой знае дали някоя от тях точно в този момент не се стрелва към файтоните ни, за да ги изпепели след миг! Ако не се случи, както, разбира се, се надявам да стане, ще е „Оли”, в противен случай, то се знае, ще е „Олар”. Никога обаче, ама абсолютно никога нищо в живота не е просто „Данжу”, не е просто безлична сивота между живота и смъртта – винаги, абсолютно винаги е или живот, или смърт, ала не и двете едновременно или нито едното, нито другото!...
В същото това време, също надвиквайки се с бучащия порой и трещящите мълнии, в другия файтон, отново движещ се, както и на отиване, на тридесетина дрома пред този на Данжу и Онда, Чилда и Ардал обсъждаха предстоящото пътуване и ситуацията във Фиртуш.
- Ще дойдеш, нали? – поинтересува се Чилда.
- Само ако няма да преча – отвърна той.
- Значи ще дойдеш – зарадва се Чилда, осведомявайки се: - Досега бил ли си във Фиртуш – имам предвид – поколеба се тя..., - е, искам да кажа след времето, което не помниш?
- Не – призна той. – И знаеш ли – сподели, - убеден съм, не знам как и защо, че не съм бил там и преди!
- Хубав град е Фиртуш, всъщност, както прекрасно знаеш, той е родният ми град и сигурно затова го обичам толкова много! – размечта се Чилда.
- Доколкото разбрах обаче, един от най-красивите му символи бил изпепелен по време на последната рулетка – забеляза Ардал.
- Да – с носталгия в красивите си сини очи го изгледа тя, - статуята на Пош. Величествено творение, наистина! И, доколкото разбрах, Гуфо възнамерявал да начене възстановяването й, ала, както вървят нещата, едва ли ще има време за това!
- Да – подпита я той, - доколкото разбрах от писмото ти, вие, великите съветници, ще се събирате, за да избирате нов кирт.
- Група велики съветници – нямам представа кои, Гуфо не ми спомена имената им в писмото си до мен – настоявали, че възкачването му на поста временно изпълняващ длъжността кирт по време на злополучната рулетка миналия цикъл не било, както се изрази той, съвсем легитимно – обясни тя.
- Не съвсем легитимно в смисъл? – полюбопитства Ардал.
- Нямам представа – сви рамене Чилда. – Макар че собственият ми баща бе кирт, нямам абсолютно никаква идея как може да бъде излъчен кирт без провеждането на рулетка на Пош!...
В този миг тя съвсем лекичко се наклони към него, при което меката й като коприна коса бегло докосна ръката му, в резултат от което из тялото му се разля приятна топлина.
Велики Пош – за кой ли път през това слънце се изчерви той, - каква е тая лудост, която ме обхваща, когато съм близо до нея!
Забелязала смущението му, тя тайнствено се усмихна, проумявайки:
Нар е прекрасен човек, прекрасен човек и приятел, ала защо ли с него никога, нито веднъж, не съм изпитвала това непонятно сладостно вълнение, което ме обхваща в присъствието на Ардал!
* * *
Наближаваше 8.30 същата вечер, когато двата файтона напуснаха Нупур през източната му порта. Този път обаче в единия файтон – задният – пътуваха Ардал и Данжу, а в другия – движещият се сега само на 15-20 дрома пред него – Чилда и Онда.
Дъждът отдавна бе спрял и земята почти бе изсъхнала, ала бе излязъл силен вятър, гънещ клоните на дърветата и – тъй като бе насрещен – забавящ хода на конете.
- Значи отскоро сте предводител на гилдията на търговците на туйнарска кост? – осведоми се Данжу, след като бе поразпитал Ардал за сегашния му живот. Макар да не бе споделил с него, както бе сторил по-рано с чилда, тайната за забуленото си в мрак минало, Кривоглавия му бе разказал за смъртта на Гаяр, представяйки се за близък негов родственик.
- Да – кимна Ардал, - от по-малко от цикъл.
- И как ви се вижда тоя занаят? – полюбопитства Данжу.
- Като всеки друг – сви рамене Ардал. – Стремиш се към максимална печалба, за да избиеш загубите, за някои от които, естествено, дори не подозираш предварително и май това е всичко.
- Доста просто звучи – усмихна се Данжу.
- Че то си е просто – върна му усмивката Ардал и се загледа навън, във ветровитата нощ.
Странно – каза си, - когато съм близо до Чилда, тя ме завладява напълно, ала сега, докато не съм с нея, скорошната ни – само до преди часове – близост ми носи някаква непонятна тъга! Не – сигурен бе, - причината за тая тъга не е невъзможността трайно да останем заедно! Ето, тя пътува с интимния си партньор само на броени дроми от мен, а този факт никак, ама съвсем никак не ме впечатлява! Какво тогава? Защо в мига, когато се отдалеча от нея, имам чувството, че... – че всъщност не съм бил с нея или – може би би било по-точно да се каже, - че съм бил с друга?!!!
И точно в този миг, загледан в бягащите облаци и в сегиз-тогиз проблясващите в пролуките между тях звезди, си припомни съня си от преди няколко седмици – съня, в който Чилда не бе Чилда и в който с устни, безкрайно различни от тези на Чилда и глас, който изобщо не бе, който нямаше как да е нейният, бе произнесла:
Фирсала, Фирсала Арунда...
Припомни си този сън и – кой знае защо – потрепери от внезапно завладелия го при спомена за него див ужас!
В същото време, докато през главата на Ардал минаваха тези объркани и все по-объркващи го мисли, загледаният в едва мержелеещата се в сгъстяващия се здрач вдлъбнатина на темето му Данжу се чудеше:
Ама че странник! Хем предводител на гилдията на търговците на туйнарска кост, хем снабдител на охрана за важни пътувания на велики съветници, хем доверено лице на такива – е, поне на Чилда – поправи се! – Не бих се учудил – безуспешно опитваше да проумее човека пред себе си, - ако едновременно с всичко това е и главатар на някаква тайна терористична организация!!!
Е – примири се, облягайки се в седалката си, - засега няма как да разбера що за птица е, ала – обеща си – щом се завърнем в Аверил, детайлното проучване на живота му ще е първата задача, която ще възложа на Шамер!
* * *
Петдесетте стражи ги чакаха на два-три дрома от стените на града в малка горичка край просналия се на изток от Нупур широк друм за Фиртуш през Лубили. Файтоните спряха за съвсем мъничко – колкото вече съпровождащите ги стражи да се прегрупират, за да вместят в редиците си новото си попълнение. Сетне отново потеглиха, като още в началото се разминаха с голям керван от теглени от кумлари коли, превозващи зурп.
* * *
От тръскането на файтона Онда се бе унесъл в сън, а Чилда бе изложила лицето си на шибащия вятър. Когато потеглиха с добавеното от Ардал попълнение на стражите й, на нея още не й се спеше. Стоеше загледана в бягащите облаци, в огъваните от вятъра – па макар и редки – дървета край пътя, в самата виеща се пред тях белезникава змия на същия този път... Гледаше и мислеше... – за Ардал и за странното вълнение, което предизвикваше в нея тоя необикновен човек.
Да – изпитваме взаимно физическо влечение един към друг, но това не е любов, нали? – даваше си сметка тя. – Нещо повече: нямам представа защо, ала имам абсурдното усещане, че докато ме гледа сякаш вижда в мен... някой друг..., не..., някоя..., някоя друга?!
Не – тръсна глава, опитвайки да я проясни от тези си безумни фантазии, – просто..., просто съм объркана, за това си въобразявам такива невъзможни, такива плашещо невъзможни неща!...
Точно тогава иззад следващия завой се зададе, приближи се и почна да се точи край тях керван от теглени от кумлари коли, пълни с чували зурп, като това рязко промени хода на мислите й:
Зурпът – помисли си тя, - нашето, на тинганианите, вдъхновение и проклятие! Ето – опитала съм от тоя вълшебен накиселяващ прашец само един-едничък път, преди цели три дяла и половина при това, ала споменът за преживяното – за това как виждах, наистина виждах в нещата и как самата аз, малкият ми човешки свят, се „разду” до размерите на цяла Вселена – така и не ме напуска, а яркостта му ни най-малко не намалява! При това знам – даде си сметка, - че някога, рано или късно, и то по-скоро рано, отколкото късно, отново ще посегна към зурпа! И само Пош знае дали след това не ще започна да го правя редовно! Кой знае защо обаче – поне сега, в този момент – вероятността да изпадна в тотална зависимост от тоя чуден – и чудно опияняващ ме – прашец никак, ама никак не ме плаши! Напротив: кара ме да се чувствам жизнена и изпълнена с радостно очакване!
Спущено на 19 юни 2015. Точно след седмица очаквайте част 4 на глава VII от книга втора.