Книга втора, част първа, глава VIII – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Ама че безскрупулен бил тоя Лукор! Явно е колкото властолюбив, толкова и жесток! Може ли да се каже същото и за останалите трима и по-специално за Арара? Вярно – последният е далеч по-нерешителен от предводителя им. Ала все пак се съгласява да сподели с него властта, нали?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава VIII – Четиримата големи
Големите развръзката ще знаят, макар за нея късно да узнаят. Онуй, що тримата е обладало, ще бъде за четвъртия начало... Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 15847
1. Началото на едно могъщество
Сутринта на 27 ешарбун Лукор се събуди рано. Бейла – последното му увлечение – все още спеше. Внимавайки да не я събуди, той ловко я прекрачи (слава на Пош, все още го можеше и го правеше със завидна лекота, макар да наближаваше средата на четиридесетте и въпреки солидната си телесна маса) и се отправи към вратата.
Излизайки на верандата, с лека изненада установи, че ромоли тих напоителен дъжд и че в сравнение с миналата вечер рязко е захладняло. За миг се заслуша в смесващия се с далечния плисък на вълните монотонен ромон на дъжда (къщата му бе едва на няколко десетки дрома от океана). Сетне пристъпи напред и блажено се отпусна в плетения си стол, който едва чуто изскърца под тежестта му.
Чак сега си припомни за насроченото за това слънце заседание на Съвета на двадесет и четирите, ала някак вяло и отнесено. Пък и то – това заседание – така или иначе бе – щеше да бъде, поправи се, все още не се бе провело все пак – чиста формалност; резултатът от него бе предначертан от самите тях, четиримата големи, още преди три дяла...
Все още сънен, Лукор се прозина, посегна към бутилката с калеп, наля си два пръста – колкото за загрявка, каза си, все пак бе сутрин, при това ранна сутрин, – пое малко от парливата течност върху езика си, разбълника я и я преглътна, премлясквайки доволно.
Добре си живея тук, на този затънтен, ала надарен с всички прелести на природата остров насред южния океан – въздъхна, изтягайки се в плетения си стол – и нищо чудно да реша тъкмо това да е мястото, където да прекарам старините си. Да мисля обаче за тях – за старините си – все още ми е твърде рано. Нека първо „врящият котел” Тингано да изпусне малко от напрежението посредством предстоящото днес свое разцепление, а сетне – до броени дялове – и с помощта на войничката, която бардите неминуемо ще си спретнат в следствие от това разцепление. После властта на нас, четиримата, ще нарасне дотолкова, щото ще стане абсолютна и абсолютно неоспорима. Едва тогава ще се оттегля тук и ще получавам дела си без да се интересувам от политически крамоли и от начините на планирането и направляването им...
Унесен в такива мисли, Лукор допи калепа си, надигна се и пристъпи в здрача на дъждовната утрин. Харесваше му да се разхожда под дъжда. Действаше му ободряващо. Особено много обичаше дългите напоителни дъждове на тукашната субтропична зима. От сравнително скоро обаче – едва от преди 7 цикли – имаше възможност да им се наслаждава. Преди това – през детството и младостта си – бе живял в сякаш безкрайно отдалечената оттук Нидран барда, а през голяма част от това време в самата й вечно претъпкана с хора нейна столица Куйрпис.
Куйрпис – почна да си припомня: - тоя гигантски тримилионен кошер, чието население през лятото, когато се занижат керваните от север, набъбва поне двойно. Куйрпис – райско кътче на нечувани блаженства, но и – Уви! – свърталище на най-долна измет...
Помнеше баща си – да, твърде добре, дори болезнено добре го помнеше. Помнеше го, разбира се – че как не. Най ярко в паметта му обаче се бяха врязали ударите с бич, които баща му му нанасяше, когато се напиеше.
И до днес в съзнанието му с неотслабваща яснота възкръсваше споменът за непоколебимото решение да го убие, което бе взел по време на един от тези побои, когато бе едва 9-циклов. Знаеше, че за да го направи, трябва да заякне достатъчно, инак рискуваше вместо да убие баща си, самият той да бъде убит от него.
Значи ще чакам – бе си казал, докато със стиснати зъби бе понасял съдиращите кожата му от болка удари и псувни на баща си. – Ще чакам, но не и миг повече от абсолютно необходимото. А докато дочакам – едва се бе удържал да не се засмее през мъглата от адска болка, - ще използвам стария само както аз си знам.
И бе сторил точно тъй, както си бе обещал. Три цикли по-късно вече знаеше почти всичко за монетния двор на Нидран барда, в чиято управа участваше баща му. Дори бе стигнал дотам, че бе омилостивил последния, карайки го не само да престане да го бие, но и с насълзени очи над чашката си с калеп пред самия него да признава колко съжалявал, че го бил правел. Съжаленията му обаче ни най-малко не бяха отклонили сина му от твърдото намерение да го убие.
Случи се малко преди да навърши 13. В отговор на настойчивите му молби от известно време баща му го водеше в една от горичките край Куйрпис, за да го учи да стреля с лък. Веднъж – бе петият или шестият път, не помнеше вече, - докато баща му го наставляваше как да се цели в мишената, представляваща резка, издълбана от родителя му върху стеблото на едно дърво, синът му рязко и съвсем неочаквано за стария бе насочил лъка към него.
Никога нямаше да забрави как върху лицето на баща му в бърза последователност се бяха изписали първом недоумение, сетне неверие и накрая неподправен ужас, както и, разбира се, пелтечещите му думи – впрочем последните в живота му:
- Н-н-но к-к-как-к-кв-в-о пра-пра-в-в-виш, с-с-ине!
- Нищо – просто те убивам – хладно бе отвърнал синът му и бе отпуснал тетивата.
Улучил го бе право в сърцето, като с перверзно задоволство не бе пропуснал да отбележи точното си попадение, па макар и от разстояние под един дром. При това баща му се бе залюлял, бе изхъркал немощно и с разперени ръце се бе повалил на земята.
Когато със сигурност се бе уверил, че е мъртъв, Лукор бе завлякъл трупа му в храстите, бе измъкнал стрелата от гърдите му и бе поел към къщи, като пътем я бе пуснал в едно от пресичащите гората многобройни поточета.
Майка му ужасно се бе притеснила, макар многократно, както и самият той, да бе яла пердах от покойния си съпруг.
Странни същества са това жените! – с недоумение си бе мислил той, докато тя алармираше властите и се вайкаше за баща му. – Ще го проклина, докато съдира кожата й от бой, а когато се затрие, ще пукне от притеснение за него!
Намериха трупа на баща му три слънца по-късно и – член на управата на монетния двор на цяла Нидран барда бе все пак – му устроиха пищно погребение.
А синът му съвсем не си губеше времето в проливане на крокодилски сълзи. Е, бе имитирал малко скръб за пред майка си в началото, но незабавно след това се бе заел с обработване колегите на баща си, показвайки колко много е научил от последния и – разбира се – колко много иска да заеме мястото му сред тях.
И ето – едва бе навършил 18 и това най-сетне се случи. То обаче – Уви! – съвсем не задоволяваше безкрайно амбициозния младеж. Нему съвсем не бе достатъчно да е сред ония, които са на върха. Искаше да е там сам или поне над тях.
И точно тогава – малко по-малко от половин цикъл след влизането си в управата на монетния двор на Нидран барда - се запозна с Рара.
Рара бе тънък като щиглец, а самият той още тогава – още преди да навърши 19 – вече бе дебел като бъчва. Този им физически контраст обаче съвсем не попречи на двамата бързо да се сближат. Онова, което ги свързваше, бе безграничната им амбиция и произтеклото от нея тяхно решение да станат, както се бе изразил Лукор, господари на парите на целия континент.
Рара – всъщност пълното му име бе Арара – бе малко по-възрастен от Лукор и когато последният навърши 19, той вече караше двадесет и втория си цикъл. Бе обаче не само несъпоставимо по-слаб от по-младия си приятел, но и доста по-нерешителен от него.
Веднъж, докато залитайки се прибираха от един от публичните домове в покрайнините на Куйрпис, Лукор се бе навел над блажено изтегналия се на задната седалка на файтона, с който се друсаха по улиците на нощния град Рара и почти тайнствено му бе прошепнал:
- Е, друже, какво ще кажеш да установим контрол над всички печатници за пари в Тингано?
- Ще кажа, че си луд! – бе се разсмял Рара, ала от погледа на Лукор не бе убегнал алчният блясък в очите му.
- Човек трябва да е луд, за да опита да постигне нещо наистина голямо – бе потвърдил през смях Лукор. – Мисля обаче – бе добавил лукаво, - че не съм сам в лудостта си...
И наистина – не бе сам в лудостта си. Поне толкова луд, макар и оставащ си все така нерешителен, се оказа и протежето му Рара, който по онова време бе само един от подуправителите на монетния двор във Фиртуш.
Не мина и цикъл от намека на Лукор някъде там, из дебрите на притихналите улици на нощен Куйрпис, и двамата с Рара успяха да спретнат може би най-голямата в историята финансова машинация, изразяваща се в отпечатването на непредвидена партида от 100 милиарда зифара, вината за чието наличие бе стоварена върху самия ръководител на монетния двор в Куирпис Адла Бентал и върху двама от управителите на печатницата за пари във Фиртуш. А заслугата за разкриването на престъплението, разбира се, бе приписана на Лукор и Рара. Що се отнася до обвинените, доказателствата срещу тях бяха толкова съкрушителни, че пламенните им клетви в невинност не трогнаха ни най-малко съдиите им, които ги бяха наказали със смърт и с отнемане на цялото им лично имущество в полза на бардите им.
В резултат от тази и от няколко други машинации само два цикъла по-късно Лукор се издигна до поста председател на управата на монетния двор в Нидран, а – цикъл след това – Рара оглави тази на печатницата за пари във Фиртуш.
Между временно, малко преди да заеме поста на върховен управител на монетния двор в Нидран барда, Лукор се запозна с един от най-големите хитреци, които изобщо бе срещал. Бе високият над два дрома председател на управата на печатницата за пари в Кортис Тунжел. Последният бе поискал аудиенция с него в качеството му на член на управата на монетния двор в Нидран, просто за да го извести, че храни дълбоки подозрения към него и Рара за, както се бе изразил, хаоса в паричните потоци в цяло Тингано напоследък и успявайки да го убеди, че се е подсигурил срещу всички опасности, произтичащи от тази му информираност.
Е, нямаше как – Тунжел трябваше също да бъде включен в аферата на двамата младежи, макар да бе доста по-възрастен от тях – на цели 35. При това последните никога – нито за миг – не съжалиха, че са го приели в заверата си.
И така: вече имаха Нидран, Кортис и – което бе най-важното – самата столица на Тингано Фиртуш. Проникването в управите на монетните дворове на останалите барди обаче съвсем не се оказа лесна работа. Отне им повече от цикъл, докато овладеят тази на гамбарианския монетен двор, а след това и само малко по-малко време, докато сложат ръка и върху печатниците за пари на Гамбоне и Фагали. Едва цели седем цикли по-късно – в края на цикъл 116 от тайния тинганиански календар – вече бяха пълновластни господари на монетните дворове на целия континент...
Рязко изплувайки от спомените, Лукор се намери току до шумно плискащите се почти в краката му води на дъждовния океан.
Да се връщам – тръсна глава, - че стомахът ми вече почва да къркори.
Поел по обратния път към дома си и усещайки с наслаждение всяка от падащите върху му дъждовни капки, той се замисли за Бейла.
Велики Пош! – въздъхна. – Вече почти цикъл се въргалям с нея. Не е ли време да я разкарам и да потърся нещо ново?!
Знаеше, разбира се, че при високото ниво на секретност, с каквато бе обгърнато делото на него и на тримата му сподвижници, единственият начин, по който можеше да я разкара, бе да я ликвидира. При това самото решение да го стори не предизвика у него ни най-малка емоция. Единствената мисъл, която кръжеше в съзнанието му, докато то се избистряше в главата му, бе, че преди да пристъпи към ликвидирането на Бейла, трябваше да се върне на континента и да й намери подходяща заместничка.
Е, явно ще ми се наложи да изкарам с тая толкова скучна пачавра поне още дял-два! – въздъхна с досада. – После обаче – обеща си – ще си намеря наистина най-изкусителното създание, което изобщо може да бъде намерено!
* * *
Бейла, разбира се, бе почнала да усеща охладняването към нея на вече не чак толкова новия й интимен приятел. Ето защо когато тази сутрин се събуди сама в леглото им, за пореден път си каза, че не би било зле да поговори с него за това и, разбира се, да го напусне.
Хората се менят – заключи, - чувствата им – също. Едва ли обаче – прозина се блажено – трябва да го правя точно днес, точно в един такъв сякаш нарочно създаден за любов мързелив дъждовен ден...
Взела това решение – по-точно решила да не решава сега, - тя се измъкна изпод завивките, облече се и пое към трапезарията, като пътем се засече с Лукор, който бегло й се усмихна, подхващайки я подръка.
- Хайде, сладкишче – прошепна в ухото й, - хайде, че яденето ни чака, а след това – усмивката му се разшири още мъничко – и топлото легло!
Кой знае – мина й през ума, - може пък да не е охладнял към мен чак толкова, колкото предполагам?
Вътре в себе си обаче знаеше, че раздялата им е само въпрос на време. Нямаше как да подозира, разбира се, че за нея тя щеше да означава смърт във възможно най-прекия и непосредствен смисъл на думата.
2. Пари, пазители и... мечтания за абсолютна власт
За разлика от Лукор, на същия 27 ешарбун Рара се събуди в късния предобед. При това съвсем не го стори в дома си на един малък остров на стотина фандрома западно от Нидран, а в обятията на една проститутка в един от публичните домове в покрайнините на Куйрпис.
Обичаше този град – как го обичаше само! Обичаше го далеч повече от родния си Фиртуш. Обичаше ласките на леките му жени, наситеният стипчив мирис на зурп, носещ се на гъсти вълма над широките му и претъпкани с хора улици, дългите цели фандроми и обрасли с гъста вечно зелена растителност алеи в центъра му, многобройните му фонтани, оживените му пазари и изобщо всичко, всичко, всичко в него...
Момичето до него внезапно се размърда, при което той зарови пръсти в косите й и започна да я гали.
- Ще останеш ли и днес? – измърка тя.
- Може би – загадъчно изгъргори той. – Ако обещаеш да се представиш поне толкова добре, колкото през миналата нощ...
- Нима е имало нощи, когато не съм се представяла подобаващо добре?! – с престорена обида реагира тя. – И не само нощи...
- Аз ще поизляза да се пошляя из улиците – оповести Рара и се надигна. – Искаш ли да дойдеш с мен?
- Колко? – делово се осведоми момичето.
- Сто – при това лично за теб – засмя се той.
* * *
Бе убийствено горещо. Затова наеха файтон до центъра на града и тръгнаха да се разхождат по една от обраслите с вечно зелена растителност алеи там.
Велики Пош, дали във Фиртуш всичко ще мине така, както го планирахме? – запита се Рара, крачейки под ръка с момичето. – Дали в последния момент нещо няма да се издъни?!...
Това не зависи от мен, нали? – опита да се самоуспокои. – Ако нещата се объркат, все ще измислим нещо – така или иначе, винаги успяваме – винаги досега сме успявали, поправи се – да го сторим.
Настаниха се на една пейка под дебелата сянка на вековно дърво. При това момичето заяви, че й се спи и се облегна на рамото му със затворени очи. Галейки гъстите й черни коси, той – кой знае защо, може би покрай напрежението поради случващото се в момента във Фиртуш, - започна да възкресява миналото.
Бе началото на 106 цикъл от тайния тинганиански календар, когато стана върховен управител на монетния двор във Фиртуш. Помнеше онова време с умиление – заради опиянението си от огромната власт, която бе придобил, - ала и с не малка доза отегчение, понеже трябваше да прекарва повечето от времето си във Фиртуш, а не в далеч по-предпочитания от него още тогава Куйрпис.
Може би тъкмо скуката бе онова, което го подтикна да започне да вербува наемници. При това с изненада установи, че това му се отдава почти толкова лесно, колкото и да бъде върховен управител на монетен двор на цяла барда. Не бе изминало и лятото на цикъл 109 от тайния тинганиански календар, когато след по-малко от цикъл и половина вербовка установи, че под все още неразветите му – защото не бяха белязани с кауза – знамена вече маршируват над 50 000 добре платени воини!
Идеята му хрумна докато тримата – той, Лукор и Тунжел – разпускаха в една кръчма в най-голямото пристанище на Кайрис в късното лято на 109 цикъл от тайния тинганиански календар.
- Е, как я караш, друже, отдавна не сме се сбирали тримцата? – бе се обърнал към него Дебелия.
- Скучая – бе се подсмихнал той – и скучаейки върша полезни за всички нас, тримата, неща.
И тогава им разказа за все още неголямата си армия и за току-що хрумналата му идея как да я използват. Останалите двама с въодушевление бяха приели предложението му да създадат подразделения от пазители на имуществото на гилдиите от посегателства от страна на конкурентите на последните.
- Страхотна идея! – бе възкликнал Лукор. – Мисля обаче, че трябва да увеличиш армията си поне пет-шест пъти, преди да сме в състояние не само да създадем такъв пазар, но и със самото му създаване да го монополизираме...
Четири цикли по-късно – през лятото на цикъл 113 от тайния тинганиански календар – армията на Рара вече бе набъбнала на над половин милион и едва тогава пристъпиха към действие.
Няколко от по-влиятелните гилдии бяха атакувани на места, където изглеждаше, че това се прави от техни конкуренти и така тримата – които, както ще разберете след малко, по онова време вече бяха четирима - успяха да създадат търсене. С предлагането бе още по-лесно – подшушване от ухо на ухо, докато първом няколко, а после все повече гилдии, започнаха да търсят закрилата на различни по име, ала с единен неизвестен за последните център, както ги наричаха, организации за охрана. В Галехи името им бе Кинжалите, в Кортис – Капитаните, във Фан Вавел – Мълниите и т. н.
При това тъкмо от ръководството на стремглаво разрасналата се негова армия – припомняше си с умиление Рара – бе се появил и последният от великата им четворка, а именно – Ниския.
Бе пролетта на 110 цикъл от тайния тинганиански календар, когато един от младите му военачалници, тогава 27-цикловото джудже, което останалите трима по-късно щяха да нарекат Ниския и единодушно да го присъединят към заверата си, без преди това той изобщо да бе подозирал за съществуването й, поиска среща с върховния управител на монетния двор във Фиртуш.
- Само 75 000 – бяха първите му думи. – Не са ли твърде малко?
- А защо трябва да са повече? – бе му отговорил с въпрос Рара.
- Защото очевидно подготвяме армия за цяло Тингано, а не само за някаква си нищо и никаква пършива барда – бе отвърнал Ниския.
- А за какво ни е притрябвало да набираме армия за цяло Тингано, а не само за една или няколко пършиви, както ги нарече, барди? – бе се осведомил началникът му.
- Нима не е по-ясно и от ден?! – на свой ред се бе учудил подчиненият. – Очевидно идеята е да бъде завзета цялата власт на континента, а не само тази в някаква си барда или в малка коалицийка от такива.
- Ами добре, действай тогава! – бе се усмихнал Рара, подавайки му ръка.
И Ниския така се бе задействал, че само до края на същия 110 цикъл от тайния тинганиански календар бе увеличил армията му над три пъти!
Посветиха го в делата си на следната пролет – тази на цикъл 111 от тайния тинганиански календар. Сториха го по предложение на Рара – хрумване, за което последният неведнъж се бе поздравявал и не преставаше да го прави и до днес, до това тревожно – но може би все пак победно за тях четиримата лято на настоящия цикъл 128 от тайния тинганиански календар...
Момичето полека се размърда изпод ръката му и едва тогава той установи, че бе задрямал. Хвърли поглед към часовника си, констатирайки:
Започнали са преди час.
После, усмихвайки се на току-що изплувалата от дрямката също като самия него своя придружителка, се запита:
Добре де, почнало е преди час, да. Кога ли обаче ще свърши и – което, разбира се, е най-важното – дали резултатът ще е такъв, какъвто ние, четиримата, очакваме да бъде?
Нямаше отговор, естествено. Имаше обаче висока степен на сигурност, че нещата в Съвета на двадесет и четирите ще се случат точно така, както те, истинските властелини на горещия южен континент – и най-вече мозъчният им тръст Лукор, – ги бяха планирали.
За кой ли път успокоен от тази си мисъл, Рара поведе момичето обратно към публичния дом, в който тя работеше. Бе решил да остане с нея още една нощ и – то се знае – продължавайки да бъде все така щедър към собствената й персона, като какъвто винаги – а я посещаваше относително редовно вече почти цикъл – бе бил.
Спущено на 10 юли 2015. Точно след седмица очаквайте края на глава VIII от книга втора.