Книга втора, част първа, глава VIII – 3 и 4
Тъпанар Дрънкар: Прекалено мнителен ли е Тунжел или опасенията му са основателни? Успява ли да идентифицира проблема, ако изобщо има такъв? Какво прави Ниския във Фиртуш, докато тримата му сподвижници са далеч оттам? Какви са плановете му за тях? А за Гуфо и Фидур Мас?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Райско кътче в знойния Запад
За разлика от Лукор и Рара, утрото на 27 ешарбун завари Тунжел не на сушата, а дълбоко във водите на западния океан, на борда на корабчето му за разходки, носещо нарцистичното – и, разбира се, дадено му от самия му притежател - име Отдихът на Тунжел. Напоследък го болеше гърбът и затова тъкмо когато слънцето почна да изплува от дълбоките тъмни води на океана, той блаженстваше под ловките пръсти на личния си масажист Нораги.
- Стига, Нор! – простена, сподавяйки една прозявка. – Май се разкара засега.
При тези му думи Нораги тутакси прекрати масажа и почтително се отдалечи, заставайки със скръстени ръце в очакване на заповеди от господаря си.
- Какво ще кажеш за пакетче зурп, а, приятелю? – подсмихна се 58-цикловият дангалак, изправяйки се с мъка.
- Ще кажа, че много бих се радвал да споделя с вас насладата си от пакетче зурп, господарю – послушно се отзова подчиненият му.
- Преливащ от учтивост, както винаги! – доволно избоботи Тунжел, метна си някаква връхна дреха и, минавайки покрай Нораги, като при това му кимна да го последва, се отправи към палубата...
Вълните лениво се плискаха около корпуса на корабчето. Облакътил се на перилото, собственикът му вдъхна дълбоко от свежия утринен въздух, констатирайки със задоволство:
Страхотно е, че от тоя проклет разбунен континент – явно имаше предвид Тингано – ме дели повече от седмица път.
Сетне, изчакал Нораги да се присъедини към него, извади от джоба си два фишека зурп и му подаде единия с думите:
- Вземи, приятелю! Вземи и ме споменавай с добро, че ако не си ти, тия болежки в плешките ще ме уморят!
* * *
Когато ефектът от зурпа почна да отшумява, Тунжел насочи мислите си към онова, което тъкмо днес предстоеше да се случи във Фиртуш.
Тетраумвират – каза си, - цял един континент, управляван само от четирима пълновластни господари!
Да, всичко бе наред. Всичко вървеше като по ноти, ала... все не успяваше да се отърве от обзелото го натрапчиво безпокойство, че не може – просто е абсолютно невъзможно практически – цялото управление на разбуненото и тепърва почващо да лети стремглаво към точката на кипене Тингано да попадне в ръцете на тях, четиримата, при това (почти) без да са си мръднали пръста, за да го постигнат!
А защо ни е всичко това? – запита се за кой ли път. – Какво повече ще спечелим в сравнение с настоящето, когато установим тоя прословут тетраумвират?!
Отговор, разбира се, нямаше – освен един, а именно, че едно от нещата, с което властта пленяваше устремилите се към нея, бе самото й голо притежаване...
- Трябвам ли ви за нещо, господарю? – изгъгна явно също току-що изплувалият от света на зурпа Нораги.
- Не, приятелю – махна му с ръка Тунжел. – Забавлявай се както намериш за добре, пък ако ми потрябваш, ще пратя да те повикат.
В същия миг мургаво тъмнокосо момиче се появи на палубата и още преди да каже нещо, господарят й се осведоми:
- Готова ли е закуската, Присти?
- Да, господарю – кимна момичето.
- Прибирай се, сега ще дойда – отвърна Тунжел и отново устреми поглед към тъмните води на океана. При това спомените потекоха през съзнанието му като пълноводна река.
Особено много обичаше да си припомня първата си среща с Лукор, когато последният бе останал с пръст в устата, и то (почти) в буквалния смисъл на думата.
Не бе чак толкова трудно да се сети, че е възможно – да, възможно, а не, че действително е така – окичилите се с лаврите на разкривачи на големи финансови машинации да са тъкмо онези, които стоят в самото им дъно. Останалото се свеждаше до рутинни тридялови проучвания, последвани от солидно еднодялово подсигуряване, преди най-сетне да се изправи лице в лице с вече считания за едва ли не финансово вундеркиндче (Та той все още бе почти дете!) върховен управител на монетния двор в Нидран барда.
После си казваше, че все пак е извадил късмет, защото ако споменатото вундеркиндче се бе поддало на емоциите си, спасение за него – Тунжел – съвсем нямаше и не можеше да има! Е, Лукор също щеше да си го получи, ала едва след като тогава още здравите кокали на него – на Тунжел - вече щяха да гният в земята...
И още един любим спомен от ония години – е, от малко по-късните – пазеше дълбоко в сърцето си вече старият Тунжел, а именно идеята – неговата собствена идея, поправи се – за райското кътче Дар Марал.
Бе на една от срещите на четиримата в луксозен куйрписки ресторант през лятото на 114 цикъл от тайния тинганиански календар.
- Какво ще кажете, приятели – бе подхвърлил, - да си наемем някое прекрасно местенце, където да се събираме да бистрим политиката и, разбира се, да си правим кефа?
- От въпроса ти оставам с впечатление, че вече си набелязал такова местенце? – подсмихна се Лукор...
И така се роди идеята за Дар Марал, което в превод на стандартен тинганиански от местното нидранско наречие означаваше райско кътче.
Бе ивица с ширина от фандром до фандром и половина и дължина малко над пет фандрома по протежение на брега на западния океан, разположена на около 120 фандрома на запад-югозапад от столицата на Нидран барда. Всички бяха очаровани от мястото. Отне им само три дяла, докато уредят закупуването му от поземления фонд на Нидран барда от името на фиктивна организация, която нарицателно бяха кръстили Клуб на четиримата големи, а по-малко от 7 дяла след това – през късната пролет на цикъл 115 от тайния тинганиански календар – местенцето не само че вече бе годно за обитаване, но и бе превърнато в най-прекрасното кътче в цяло Тингано...
Сепнат от малко по-силен плисък на една тъмна вълна току под себе си, Тунжел се сети, че закуската го чака и затътри вече почти старческото си туловище към столовата.
* * *
Закусваше сам, сподирян от шума, идещ от суетенето на обслужващия персонал с посудата. Закусваше и се чудеше какво точно в предприетото от тях, четиримата, грандиозно начинание му убягва. Сигурен беше, че нещо му убягва, ала какво, какво, какво?!...
И тогава нещо като проблясък го осени... и тутакси изчезна. Опита да го улови отново. Не успя. В него остана само горчилката, че е бил на ръба на нещо важно, което за малко, просто на някакъв си нищо и никакъв тандром, му се е изплъзнало...
Да – нещо с концепцията, с цялостния дух на начинанието им не бе наред, ама съвсем, съвсем не бе наред. Така или иначе обаче все не успяваше да се сети какво точно...
- Искате ли още? – сепна го гласът на едно момиче от персонала.
- Не, благодаря – вяло се усмихна той, стана и се затътри към каютата си. Тези утринни размисли го бяха уморили – много го бяха уморили и единственото, което желаеше в момента, бе да спи.
* * *
Събуди се едва когато бе превалило пладне. Събуди се с наново започналите да се обаждат болки в гърба, ала... – ала и с някаква смътна идея.
Да, струваше му се, че вече започва да проумява в какво точно бъркат. И въпреки това не му се вярваше, ама съвсем, съвсем не му се вярваше.
Някакви все още едва доловими пукнатини в отношенията помежду ни? – запита се. – Пукнатини, за които ще узнаем чак когато почнат да се превръщат в разломи?!...
И тогава – тогава наистина се сети. Сети се и занемя от почуда. Чудеше се:
А онова, за което се сети – всъщност множеството неща, за които се сети, - бяха маниерите на Ниския. Винаги с вид на отлично осведомен за всичко, винаги леко отегчен от всичко, винаги съгласен с всичко, което те – останалите трима – предлагат...
Велики Пош! – възкликна Тунжел, надигайки се от койката си. – Ако е така – ако Ниският действа зад гърба на останалите, – просто не съществува никакъв, АБ-СО-ЛЮТ-НО никакъв начин да бъде спрян! А такъв няма защото четиримата негласно сме се споразумели да основаваме отношенията помежду си върху доверието!
Стигнал до този извод, той се отправи към палубата. Имаше нужда от зурп и възнамеряваше да я удовлетвори, макар че рядко си позволяваше по повече от фишек дневно. Трябваше да признае пред себе си, че откритието му – ако изобщо бе такова, разбира се – едновременно и го плаши, но и – в не по-малка степен – го успокоява. Ясно защо го плашеше. То обаче и го успокояваше, просто защото, ако се потвърдеше, щеше да му позволи да подготви оттеглянето си от цялата тая работа със сравнително малки щети.
Що се отнася до Лукор и Рара – каза си..., - не възнамерявам да им правя намеци по този въпрос. Велики Пош – та то няма и време да го сторя! Ако са усетили – или поне ако някой от тях е усетил – нещо нередно в поведението на Ниския, толкова по-добре. Точно аз обаче няма да бъда човекът – реши, облакътявайки се на перилото в това знойно пладне и посягайки към един от фишеците със зурп в джоба си, - който ще тръгне да „сее” съмнения по тоя въпрос. Пък и – разпечата пакетчето и изсипа съдържанието му върху езика си – кой знае дали подозренията ми изобщо са основателни...
Сетне... – сетне, разбира се, светът се разду, ставайки ярък, необятен и, естествено, смайващо прозрачен.
4. Самотният играч
Сутринта на 27 ешарбун Ниския се събуди тъкмо там, където никой от тримата му сподвижници не би очаквал да го открие точно сега, а именно в самото сърце на столицата на континента Фиртуш. Странноприемницата, в която бе отседнал още преди седмица и която, ако нещата вървяха така, както те, четиримата, ги бяха планирали, се очертаваше да остане негов - и, както ще видим, на един от подчинените му - дом още поне няколко слънца – сиреч докато нещата почнеха да се уталожват.
Той стана, отправи се към големия еркерен прозорец на стаята си на втория етаж в триетажното заведение, носещо името Прохлада и погледна към подгизналия от пороите през последните няколко слънца пробуждащ се град. При това още първият поглед го убеди, че старият Гуфо е взел всички възможни мерки, независимо от това какво щеше да се случи на предстоящото заседание на двадесет и четирите, да опази здравето и живота на всички велики съветници, подсигурявайки безпрепятственото им напускане на Фиртуш след провеждането му.
Умен беше тоя старец – имаше предвид Гуфо, разбира се. Жалко, че песенчицата му бе изпята. Не, не само защото бе прекалено възрастен, а преди всичко защото явно вече не му се занимаваше с политически дела...
* * *
Ниския се настани в едно сепаре в столовата на Прохлада малко след развиделяване, макар че по покритото с ръсещи непрестанен ситен дъждец тъмни облаци небе бе трудно да се установи, че настъпва ден, констатирайки, че, както впрочем можеше да се очаква, тук, а вероятно и на много други места в града в момента, се хранят доста войници. Той лениво проследи настаняващия се срещу му негов пръв помощник Аглор – гигантско създание, чиято привидна тромавост перфектно прикриваше светкавичните му реакции в напечени ситуации.
- Пообиколих наоколо – избоботи гигантът, нанизвайки на вилицата си едно от пържените яйца в чинията си и пъхайки го в устата си цялото. – Мисля, че всичко върви по план.
- И аз така мисля, Аги – кимна Ниския, също посягайки към приборите си. – Пък и не виждам как – поне що се отнася до това, което днес и през следващите няколко слънца предстои да се случи тук, във Фиртуш – нещо – каквото и да било – може да се обърка.
Закусвайки, той почна да си припомня началото – онова шеметно начало през пролетта на цикъл 110 от тайния тинганиански календар, когато се бе запознал с Рара при вече описаните по-горе обстоятелства, а цикъл по-късно и със сподвижниците на последния Лукор и Тунжел.
Да, той – Ниския – наистина бе отличен вербовчик. Да – с лекота се справяше с разпределянето, инструктирането, а в началото – и с набирането – на вече над милионната им армия, разпръсната из цяло Тингано. Лично за него обаче проблемът бе, че позицията му на един сред равни – при това не и пръв – сред равните четирима – не го удовлетворяваше. Не – той, Ниския, искаше цялата власт в Тингано само и единствено за себе си.
Лукор – разбира се, че главната пречка за постигането на тази негова цел бе всепризнатият им предводител Лукор, първият сред тях, равните четирима. При това Ниския държеше не само да изобличи Лукор, не само да му отнеме номиналното предводителство, но и да стане свидетел на този акт. Не – всъщност искаше да наблюдава и тримата – и Лукор, и Рара, и Тунжел – в мига, когато щеше – а той бе убеден, че ще успее да го стори – да издърпа килимчето изпод краката им...
През цялото време – през всичките тия повече от 18 цикли – бе работил колкото тихо, толкова и ефективно. Наред с над 600-те хиляди наемници, предназначени да охраняват гилдиите, бе създал пряко подчинена само лично нему паралелна военизирана армия от над 450 000 отлично подготвени бойци, която – сигурен бе – бе далеч по-добре организирана и много по-способна от тази, съставяща споменатите подразделения от пазители на гилдиите.
Да – подсмихна се вътрешно, приключвайки със закуската си, - засега всичко ще върви така, както бе договорено преди 3 дяла между нас, четиримата, там, в Дар Марал. Само засега обаче. Само през следващите не повече от 3-4 дяла. Ала след това – отбеляза със задоволство – останалите трима – и най-вече великият Лукор – ще установят, че се случва нещо, което не съответства – ама съвсем не съответства – на плановете им. И тогава – каза си, ставайки..., – тогава великият Лукор ще свика нова явка – то се знае – пак там, в Дар Марал, – на която той и другите двама – в дън земя да се затрият дано – ще разберат не само, че въобще не ръководят парада, но и – в добавка – че той, Ниския, е станал едноличен собственик на това райско кътче и, естествено, че присъствието им там е нежелано!
Не, нямаше да предприема срещу тях никакви, абсолютно никакви наказателни действия. Щеше да ги остави да се скитат по света волни като птички и – което бе несъпоставимо по-важното – почти толкова бедни!...
* * *
Половин час по-късно Ниския и тътрещият се на крачка-две зад него Аглор цапаха из наводнените от наново усилилия се дъжд улици на военизиран Фиртуш. Често се разминаваха с групички войници, повечето от които, доколкото можеше да се съди по обозначенията на реверите им, числящи се към предвожданата от Фидур Мас стража на сградата на Съвета на двадесет и четирите. Имаше, разбира се, и немалко принадлежащи към стражата на градските стени, както и, естествено, такива от личната охрана на настанилите се в града велики съветници.
- Ако случайно стане някоя грешка, голяма касапница ще падне – изрече Аглор мислите на господаря си.
- Нали затова – за да не се допуска засечка – са вмъкнатите във Фиртуш наши хора – успокоително отбеляза Ниския. – Все пак са цели 20 000 и при всички случаи би трябвало да успеят да овладеят положението, ако се наложи.
Тъкмо в този момент възлязоха на подгизналия от дъжда площад пред сградата на Съвета на двадесет и четирите.
- Жалко за статуята на Пош – със съжаление изгъргори Аглор.
- Да, доста разнообразяваше пейзажа – съгласи се Ниския, връщайки се мислено към собствените си планове за все по-разбунения понастоящем континент.
Да – каза си, - ходът в играта, на който ще стана свидетел днес и през следващите няколко слънца, ще е точно такъв, какъвто великият Лукор и другите ни двама сподвижници очакват. Такъв ще е и следващият – а именно наежването на бардите от предстоящите да се обособят - днес вече и формално - два лагера. По-следващият обаче – вероломното завладяване на някоя от бардите на Чилда уж от пълчищата на Балабош и форсирането на събитията по този начин – ще е първата изненадка, която ще сервирам на тримата си другари. Следващият ход – то се знае – ще е чрезвичайното свикване от великия Лукор на четиримата в Дар Марал и именно на него ще им разкажа играта, изхвърляйки ги брутално от нея.
Колкото до онова, което ще се случи след това – то просто ще е въпрос на време. Докато Чилда опитва да преговаря за оттегляне на войските, контролирани от фракцията на Балабош, от завладяната Барда, принадлежала до преди това на нейната собствена такава, една малка армийка с инициалите на собствените й войски ще окупира някоя от бардите на Балабош... Сетне войната вече на практика ще е в ход и обявяването й – най-вероятно от сбирщината на Балабош – ще е чиста формалност.
Колко ли ще продължи, докато двете армии взаимно се отслабят и се изтощят до степен, позволяваща на собствената ми войска да ги разбие безпрепятствено? – запита се. – Цикъл? Два? Повече?... Няма значение – тръсна глава. – Умея да чакам. При това в случая ще е чакане, което ще ми достави върховно удоволствие, защото след него...
Ходът на мислите му внезапно бе прекъснат от изпречилата се пред погледа му и цапаща през локвите в неговата и на Аглор посока фигура на началника на стражата на сградата на Съвета на двадесет и четирите Фидур Мас. Същият бе придружаван от неколцина от подопечните си и вероятно бе тръгнал да понаобиколи стражите си.
Способен е – призна Ниския. – Жалко, че когато му дойде времето ще трябва да бъде ликвидиран поради натрапчивата си вярност към Гуфо!
* * *
Минаваше 9, когато, съпровождан от неколцина от войниците си, началникът на стражата на сградата на Съвета на двадесет и четирите Фидур Мас напусна последната и се отправи да нагледа останалите си подопечни. Днес бе особено важно всеки от тях да е точно на мястото си и да реагира безпогрешно, ако – не дай Пош – се наложеше да го стори.
Дори сега, почти цикъл и половина след взривяването на статуята на Пош, без нея това място продължаваше да му изглежда също толкова пусто и невзрачно, както на оня катастрофален 26 карбун в цикъл 127 от тайния тинганиански календар. Вярно – вече се правеха приготовления за възстановяването й, но:
Ако не друго, то поне споменът щеше да остане и да напомня за извършеното вероломство, нали?...
На изхода от същия този пуст и невзрачен без статуята на Пош – и на всичкото отгоре сега наводнен - площад погледът на Мас се спря върху две идещи насреща му фигури. Едната бе много ниска – почти джудже. Другата, пристъпваща малко зад първата, принадлежеше на внушителна грамада.
Какъв контраст! – засмя се той вътрешно, взирайки се в тях през пелената на дъжда. – Странно какви ли са. Може би туристи, решили да посетят Фиртуш тъкмо в разгара на тия толкова размирни не само за него, но и за цяло Тингано времена?...
Нямаше как да знае, разбира се, че в лицето на едната от тия две фигури – а именно в това на гиганта - вижда собствената си смърт.
Спущено на 17 юли 2015. Точно след седмица очаквайте началото на глава IX от книга втора.