Книга втора, част втора, глава XV – 2 и 3
Тъпанар Дрънкар: Твърде много са настаняващите се в Елиборската гора войници. Кой ли ги е изпратил и с каква цел? Как ще постъпи с тях Чилда и защо? Кой всъщност е Ниския и какво е миналото му? А плановете му за близкото бъдеще?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
2. Тревожният Фиртуш
Почукването сепна Чилда. Вдигайки глава от документите – бе нещо, свързано с данъчното законодателство на бардата й, - тя повели:
- Влизай!
Бе един от слугите.
- Господарке – осведоми я той, - Началникът на стражата на сградата на Съвета на двадесет и четирите Фидур Мас и предводителят на градската стража Рапас Гулаги молят да ги приемете. Настояват, че било нещо много спешно.
- Много спешно ли? – изгледа го озадачено девойката. – Нека заповядат тогава.
Мас и Гулаги действително бяха много притеснени.
- Е – изгледа ги с любопитство в големите си зелени очи временно изпълняващата длъжността кирт, - какво е това толкова важно нещо, заради което настоявахте да ви приема?
- Тази сутрин – започна Гулаги и едва сега Чилда си припомни, че е 12 арбун в цикъл 129 от тайния тинганиански календар – съгледвачите ми на стражевите кули забелязаха много на брой малки отряди, пристигащи от запад, север и изток, които навлизат в елиборската гора и се настаняват там. По всичко личи, че се готвят да чакат дълго, тъй като са снабдени с много провизии и опъват шатри на полянките в гората и в по-широките пространства сред дърветата.
- Много на брой малки отряди ли? – повдигна вежди Чилда. – А какви са обозначенията им?
- Никакви, господарке – намеси се и Мас. – Лично видях няколко от пристигащите отряди от една от стражевите кули. Нямат никакви обозначения. Всеки от тях се състои от по двадесетина-тридесет човека и използват гората така, сякаш тя им е някакъв сборен пункт.
- А имате ли представа колко точно са воините, пристигнали до момента и дали продължават да идват нови такива? – запита девойката.
- В момента се прави обследване, така че точна цифра не съм в състояние да назова – заяви Гулаги, - но по първоначални изчисления, направени преди около два часа, сиреч някъде към обяд, трябва да са били, съвсем грубо казано, между 5 и 10 хиляди човека. И да – добави след кратка пауза, - продължават да идват, като потокът не само че не намалява, но и сякаш прииждащите стават все повече и повече!
- Хм! – замисли се Чилда. – Странна работа!
- Гората е свободна зона – напомни й Мас – и затова не можем да им наредим да я напуснат.
- Това е ясно – отривисто кимна девойката. – Не вреди обаче да поговорим с тях – реши. Сетне стана, подканяйки ги: - Да вървим, господа! Да вървим да изясним тая нова мистерия!
* * *
Заобиколена от двадесетина телохранители, Чилда навлезе в елиборската гора късно следобед в същото слънце. Едва след около половин час, възлизайки на малка полянка, тя, Мас, Гулаги и придружителите им се натъкнаха на отряд от двадесетина души, които тъкмо бяха напалили огън и си печеха някакво месо.
- Здравейте, господа! – поздрави ги девойката.
Сепнати от внезапното й появяване заедно с двамата придружаващи я мъже, които, ако се съдеше по облеклото им, също като нея бяха важни особи, както и от обкръжилите тях тримата стражи, воините на полянката изведнъж се смълчаха.
- Е? – започна Чилда. – На какво дължим присъствието ви тук, край столицата на континента Фиртуш?
- Елиборската гора е свободна територия и всеки може да... – понечи да обясни един от войниците, ала изпълняващата длъжността кирт го прониза с леден поглед, прекъсвайки го с думите:
- Не ви питам каква територия е елиборската гора, а защо сте в нея!
В продължение на няколко секунди се възцари дълбока тишина, сетне един от войниците стана и с развълнуван глас поде:
- Ей тия момци тука са поверени на мен, господарке Чилда – явно я бе познал. – На мен, Кабан Еруп, ми е възложено да ги доведа ей на туй място – при това направи широк кръг с ръка – и да чакаме човека, който ще дойде да ни даде наставления и да ни координира.
- И кой е този човек, г-н Еруп? – учтиво се осведоми великата съветничка от Фиртуш.
- Нямам честта да знам, господарке Чилда – отвърна запитаният. – Ние сме волнонаемни и служим томува, който ни плати.
- Интересува ме кому служите – без да повишава тон настоя девойката.
- Специално ние, аз и тия двадесет и един момъка, които съм довел тука здрави и читави – обясни Еруп, – сме от Тимру, а останалите, дето са се настанили в елиборската гора, са от много места.
- И някой, казваш, трябва да дойде, за да се разпореди какво да правите всичките вие в елиборската гора, дето сте от много места, така ли? – твърдо го изгледа Чилда.
- Точно така, господарке Чилда – кимна онзи. – Прекрасно ме разбрахте.
- И кога ще дойде този, който ще ви координира? Продължи разпита момичето.
- Нямам честта да знам, господарке Чилда – изгледа я с открит поглед войникът. – Не ни казаха, когато ни изпращаха.
- Въпросът е кой ви е изпратил, малоумнико! – избухна Мас, престъпвайки крачка напред. Чилда обаче му махна да се успокои и отново се обърна към войника:
- Невъзможно е да не знаеш кой ви е изпратил и след като явно си наясно коя съм аз, длъжен си да ми кажеш кой е той или кои са те, ако са много.
- Съжалявам, господарке – наведе глава Еруп, - но отношенията между наемника и наелия го са нещо, касаещо само тях и никой друг, пък бил той и киртът на Тингано.
След тези негови думи настъпи неколкосекундна тишина, прекъсната от Чилда, която рязко се обърна към Мас и Гулаги и нареди:
- Въз основа на заповедта, която ще издам, до утре сутрин околностите на Фиртуш – като цяло - и елиборската гора - в частност - трябва да бъдат прочистени от тия неидентифицирани войници.
- Слушам, господарке! – в един глас се отзоваха двамата й подчинени.
Сетне тя се обърна и решително тръгна да напуска полянката.
- Но моля ви, господарке Чилда! – понечи да я възпре Еруп. – Сама разбирате, че това, което възнамерявате да сторите, е открито нарушение на тинганианското законодателство!
Преструвайки се, че не чува думите му, девойката продължи. Най-сетне, установил, че всички средства да реагира така, както му бяха наредили, са напълно изчерпани, войникът капитулира:
- Добре, господарке Чилда! – извика. – Ще ви кажа. Всичко ще ви кажа...
- Значи нареждането да се съберете тук е дошло от предводителя на гилдията на корабопритежателите Ери Дрондис, така ли? – за всеки случай уточни великата съветничка от Фиртуш, когато Еруп й призна по чия заповед са тук.
- Да, господарке Чилда – кимна той. – Ала наистина не знам с каква цел е било поискано от нас да се съберем тук, в елиборската гора, в самите околности на столицата Фиртуш.
- А има ли вероятност някой от останалите ръководители на отряди да знае? – осведоми се девойката.
- Съмнявам се – откровено отговори войникът. – Всичките тука сме наемници и единственото ни задължение е да изпълняваме заповедите на ония, които ни плащат, без да питаме защо.
- Разбирам – замислено каза Чилда. – Бих ти повярвала обаче, само ако ми предоставиш недвусмислено доказателство, че действително Дрондис ви е свикал тук.
- Нищо по-лесно от това, господарке Чилда – отзова се войникът, като бръкна в джоба си и извади някакъв лист. – Това е препис от писмото на г-н Дрондис до нас, предводителите на отрядите, инструктирани да се явим в елиборската гора до средата на тоя дял. Само че ще ви помоля да ми го върнете, като го прочетете, защото според дадените ми инструкции то ще трябва да ми послужи като доказателство и пред самия г-н Дрондис, когато дойде.
- Ясно – каза изпълняващата длъжността кирт, след като прочете писмото и го върна на войника. Сетне тя и придружителите й напуснаха полянката, само за да се натъкнат на още седем подобни на вече посетения от тях отряди и да установят, че предводителят на всеки от тези отряди притежава препис от писмото на Дрондис, възпроизвеждащ съдържанието на предоставеното й от Еруп.
- Добре – разпореди се Чилда, обръщайки се към Мас и Гулаги, когато, вече по здрач, тръгнаха да напускат елиборската гора. - Наблюдавайте ги внимателно, без да предприемате каквото и да било, и когато Дрондис се появи, уведомете ме.
* * *
По същото време, в топлата привечер на 12 арбун, Дристел се мяташе в леглото си в нервна криза. От две слънца – от късния следобед на 10 арбун – насам той и останалите шестима висши жреци на Пош бяха под домашен арест тук, в Хенет, а десетки киртски инспектори си пъхаха гагата в абсолютно всичко, което дотогава бе било считано за свещено и неприкосновено. Особено много се интересуваха от сандъчето със златно ключе на новоназначения пазител на рулетката Калафар. Той, разбира се, им се опъна, ала те нахлуха в килията му и го иззеха със сила...
Нищо не им липсваше нито нему, нито на останалите шестима висши жреци на Пош тук, в Хенет. Вероятно бе така и с Калафар. И точно това – прекомерните грижи за комфорта им - особено много го притесняваше.
Сигурно искат да сме в ясно съзнание, когато ни изправят на подсъдимата скамейка – допускаше. – Не проумявам обаче за какво възнамеряват да ни съдят, ако, разбира се, действително имат намерение да го правят!
Отначало си бе помислил, че тършуването на киртските инспектори е свързано с огромната корупция, вихреща се тук, в Хенет. Странно обаче: финансовата документация сякаш бе последното, от което разследващите се интересуваха! Да, търсеха документи, ала когато някой от тях се оказваше свързан с пари, оставяха го и продължаваха да тършуват. На въпроса му какво все пак искат да намерят, му отговаряха единствено:
- Това не ви интересува, велики Дристел – и продължаваха да претърсват буквално всеки фандром от Хенет.
Най-сетне, около час преди залез слънце на тоя невероятно горещ дори и тук, в оазиса Хенет 12 арбун, един от разследващите го бе посетил в килията му с думите:
- Преустановяваме търсенето. Засега вие, шестимата останали висши жреци на Пош и пазителят на рулетката Калафар, оставате под домашен арест. Няма да ви липсва нищо. Напротив: ако имате нужда от нещо, независимо какво е то, веднага ни уведомете и ние ще се постараем да ви го доставим.
- Но защо е всичко това? – бе понечил да се осведоми Дристел.
- На този етап не съм оторизиран да ви съобщавам повече от това, което вече ви казах – внимателно бе отвърнал онзи, бе му пожелал приятна вечер и бе напуснал килията му, затваряйки вратата след себе си...
И едва час-час и нещо по-късно, едва в мига, когато си припомни за това последно посещение в килията си на някой от разследващите, в съзнанието му като мълния проблесна отговорът:
Велики Пош! – оцъкли очи. – Велики, Велики Пош! Нима знаят! Нима тъкмо това – бламирането на рулетката – е отмъщението на проклетия Гарби!!!
Явно бе така. Ето защо се интересуваха от дървеното сандъче със златно ключе на Калафар. Ето защо търсеха документи, нямащи нищо общо със състоянието на финансите тук, в Хенет! Ето защо – в последна сметка – бяха поставили всичките обитатели на това място под домашен арест!!!
Проумявайки гигантския мащаб на случилата се трагедия, се захили неудържимо. Захили се с цвилещия си старчески смях. Захили се така, че патрулиращите пред вратата му стражи помислиха, че е откачил и за малко не нахлуха в килията му:
Значи така, плужеко Гарби! – каза си. – Надхитри ни все пак, а?! Ама така надхитряваш колкото нас, толкова и себе си! Случило ли ми се бе да съм на твое място обаче – призна, - да пукна, ако не бих сторил съвсем, ама съвсем същото!!!
* * *
Малко преди насроченото за 17 арбун заседание на великите съветници, предвождани от Чилда, тя бе уведомена за отговора – или по-точно за липсата на такъв – от страна на Балабош и подопечните му на посланието им от 3 същия дял. Когато съобщи на останалите единадесет велики съветници отговора, който Бала бе проводил по бързоходеца, а именно – да припомним – че нямал какво да прибави към писмото на милитаристите от 27 варбун, те не се изненадаха. Тя също не бе изненадана. Във въздуха обаче се усещаше напрежение, което – допускаше - кой знае защо някак бе свързано с въпросната липса на отговор от страна на противниците им.
Уведоми подопечните си съветници за хода на разследването около висшето жречество на Пош, уверявайки ги, че ще направи всичко възможно до следващото заседание, което насрочи за 3 карбун, то вече да е приключило или поне да има конкретни резултати от него.
Между другото седмица по-късно – на 24 арбун – Дрондис все още не се бе появил. При това събралите се в елиборската гора войници бяха прекалено много – малко над 120 000, - за да останат за дълго там. Ето защо още на следното слънце – това на 25 арбун – тя се разпореди те да бъдат разквартирувани из странноприемниците в самия град, което и се случи в течение на следващите 5 слънца. (Дял по-късно, на 29 карбун, от седалището на гилдията на корабопритежателите в Мара пристигна писмо, че Ери Дрондис отдавна бил в неизвестност и че на негово място за временно изпълняващ длъжността неин предводител бил назначен някой си Окал Баран.)
На 3 карбун наред с Гарбол, в заседателната зала на сградата на Съвета на двадесет и четирите бяха въведени Калафар, Дристел и останалите шестима висши жреци на Пош, като пред самите тях и пред предвожданите от Чилда 12 велики съветници двадесетината киртски инспектори, натоварени да разследват ситуацията около рулетката на Пош, оповестиха резултатите от работата си.
Потвърди се, разбира се, че всичко, казано им от Гарбол на 3 арбун, е вярно. Историята, която познаваха, окончателно и безвъзвратно се бе оказала една лъжа, поддържана от група умопобъркани религиозни фанатици!
В следствие от споменатите разследвания бе взето решение за разпускане на висшето жречество на Пош в Хенет и за прекратяване на процедурата за избирането на кирта посредством рулетката на Пош. Решиха също да бъде изготвен доклад за разследванията по случая, който да бъде предоставен на милитаристите заедно с апел всичките двадесет и четири съветници да се съберат на неутрално място, за да решат как ще продължи да бъде управляван тоя все по-размирен континент.
- Предлагам да се съберем отново на 15 този дял – каза накрая Чилда, - когато да гласуваме въпросния доклад и да предложим дата и място за среща на всичките двадесет и четирима велики съветници.
Възражения нямаше. Само Сундран Нандрал подметна към седящия до него Нунцо Парвета:
- Малко ми е притеснено, че наместникът ми Агато още е млад и зелен, но ако съдя по писмата, които ми праща, едва ли ще има проблем да продължава да се справя криво-ляво без мен още дял.
И кой знае защо точно в този момент си припомни информацията относно събиращите се по границите на бардата му с Адор Ран и Батави чужди войски, която бе получил непосредствено преди отпътуването си за заседанието от 3 арбун. Побърза обаче да изхвърли от ума си тази мисъл.
Едва ли ще се осмелят да нахлуят! – каза си. – Велики Пош, та това би било прекалено рисковано от тяхна страна! Сторят ли го, как могат да бъдат сигурни, че ние не ще сторим същото с някоя от техните барди?!
Леко поуспокоен от това си заключение, тръгна към изхода. Трябваше да намери къде – и как - да убие още 12 слънца и след заседанието на 15 този дял – надяваше се – най-после да поеме към дома.
3. Ходът на Кирал
Бе привечер на 12 карбун, когато, изтегнат в плетения си стол на палубата на един от корабите си, Ниския допи калепа си и се загледа в суматохата, царяща в пристанището на Дегел – най-големия пристанищен град в Лейко.
Дегел – отдаде се на внезапно потеклите като пълноводна река спомени, - град на смайващ разкош, ала и на потресаваща бедност; място на неподозирано блаженство, ала и на нечувано страдание; рог на изобилието, ала и свърталище на неизброими просяци и разбойници... Дегел – градът на детството на малкия Кирал, който – позволи си да помечтае за невъзможното – може би би станал човек, ако не бе бил принуден още откакто се помнеше да нарушава закона – при това драстично, - за да оцелее!
Най-ранните му спомени датираха от времето, когато трябваше да бе бил на 3-4 цикли. Помнеше блатната треска, отнесла майка му. Спомен за баща си нямаше. Пък и преди връхлитането на блатната треска, опустошила цели квартали, бе бил прекалено малък, за да е в състояние да разбере за него от майка си.
Помнеше, че с майка му живееха в някаква схлупена колиба. Тя просеше, за да ги изхранва. Имаше болнав вид още преди блатната треска. Дишането й бе хрипливо, често съпровождано от суха кашлица.
След смъртта на майка си Кирал започна да прави онова, което бе виждал да прави и самата тя. Просеше в района на пристанището, където бе колибата им, за по някое петаче или десетаче или – когато имаше късмет – и за малко храна.
Не след дълго – трябва да бе дял-два след отминаването на блатната треска и горе-долу толкова след смъртта на майка му - в колибата му нахлуха десетина деца на по десетина-дванадесет цикли и се наканиха да го изхвърлят оттам. Предводителят им обаче – едро момче на около дванадесет – ги възпря:
- Я оставете тоя фъстък! – повели. - Ако оцелее, може да ни бъде полезен!
- Това е неразумно, Коби! – сопна му се едно от другите деца. - Най-много да ни издъни при някоя операция!
- Казах! – отсече другото дете, като изгледа възразилия му с кръвнишки поглед. – Ако някой не е съгласен, ще се бием!
И от това слънце малкият Кирал бе взет под крилото на Коблар или, както го наричаха за по-кратко, Коби – предводител на една от стотиците детски улични банди, вилнеещи из пристанището на Дегел.
За всеобща изненада на останалите деца в бандата Коби бе изключително грижовен към малкия Кирал. Научи го как да проси максимално ефикасно, а сетне и как да преджобва минувачите, без последните да се усетят.
Три-четири цикли по-късно, когато малките бандити поотраснаха и почнаха да напускат групата, присъединявайки се към банди на възрастни, Кирал вече отдавна можеше да се справя и сам.
Дойде време Коблар също да се присъедини към една от бандите, състояща се от възрастни. Тогава смигна на все още малкия и нетипично нисък за възрастта си Кирал, силно го прегърна и, тупайки го по гърба, сподели:
- Присъединявам се към група, чиято дейност е далеч по-приятна от тези, извършвани от членовете на добрата ни стара бандичка. Мъжете, при които отивам, оказват специални услуги на богати дами и си изкарват мнооого, много добри пари! Във всеки случай изкарват много повече, отколкото може да се изкара с джебчийство и с улични кражби.
- А какви са тия услуги, които мъжете, към които ще се присъединиш, оказват на богати дами? – полюбопитства малкият Кирал.
При този невинен въпрос на фъстъка Коблар прихна. Сетне внезапно доби сериозно изражение, замисляйки се. След това, явно взел важно решение, каза:
- Изкарай някак 5-6 цикли. Всеки дял ще идвам да те виждам и да ти помагам с каквото мога. Пък после, кой знае, може и ти да поискаш да се присъединиш към мъжете, при които отивам...
И Кирал в последна сметка стори точно това. Коблар не идваше всеки дял, разбира се. Навестяваше го обаче веднъж-дваж в цикъла и когато малкият стана на около 13-14, го покани да се присъедини към собствената му група.
Между временно Коблар не само че бе възмъжал, но и – явно – значително бе подобрил материалното си положение, тъй като си позволяваше да се храни по обществените заведения и – което бе най-смайващото – си бе наел стая с баня, при това съвсем, съвсем прилична стая...
Мъжете, сред които Кирал попадна, трудно можеха да бъдат определени като банда. Предводителят им – възрастен човек с живи проницателни очи на име Пезан Тагре – още отначало го хареса.
- Малък е още – подметна на Коби, - ама по всичко личи, че си го бива.
Наричаха спретнатата двуетажна къща, в която работеха тези мъже, домът на мъжките проститутки и Кирал много скоро разбра защо.
Първата дама, с която приспа, бе дебелана на около 40, от чиито месища и тромави ласки се гнусеше, ала която бе съвсем внимателна към него. Понаучи го на това онова, но след третия път се пренасочи към по-възрастни.
С трупането на опит Кирал съумя да се хареса на 4-5 по-заможни дами, които не плащаха зле – по между 10 и 20 зифара на сеанс. Оказа се обаче, че мечтае за повече. Искаше да го хареса някоя наистина много богата дама, с чиято помощ окончателно да се изтръгне от мизерията и да поеме по широкия бял свят, откъсвайки се от тоя не съвсем допадащ му занаят.
Цинта Малора, великата Цинта Малора, зашеметяващата Цинта Малора, нечувано богатата Цинта Малора – ето за коя копнееха и той, и другите мъже в сбирщината на Тагре. Знаеха обаче, че тия им щения по всяка вероятност щяха да си останат празни блянове.
Цинта Малора бе много известна в Дегел и околностите му певица от музикална трупа, изнасяща вечерните си концерти в една почти винаги претъпкана зала в близост до пристанището. Мнозина от подопечните на Тагре бяха посещавали концерти на тая трупа и тайничко се прехласваха по красотата на Малора. Не им бе известно последната да ходи с някого – факт, подхранващ амбициите им все някой ден да я имат.
И ето, веднъж – трябва да бе около два цикъла след присъединяването на младия Кирал към групата им – един от тях успя да се добере до нея на излизане от концертната зала. Бе дръзнал да опита да я ухажва, ала отговорът – звучна плесница – бе основна тема за обсъждане в групата на Тагре в продължение на цели няколко седмици.
Кирал се засече с Цинта Малора около цикъл по-късно. Стана случайно. Бе излязъл на освежителна вечерна разходка в парка край пристанището, когато край него се плъзна нечий ефирен силует. Изглеждаше така, сякаш дамата е сама, ала по-късно разбра, че телохранителите й я следвали на дискретно разстояние.
- Ела с мен! – повели тя, точно когато се разминаваше с младежа, при което той рязко вдигна глава и... я позна.
Зашеметен от това висше благоволение, без колебание й се подчини, поемайки до нея, при което тя му направи знак лекичко да изостане, като той с готовност удовлетвори и това й желание.
Пресякоха парка, сетне поеха по някаква тясна уличка, а след това и по някаква пресечка на последната, докато се озоваха пред огромна триетажна къща с малък двор.
Цинта Малора извести портиера за пристигането си с малкото позлатено чукче, окачено на дворната врата.
Разкошът, сред който Кирал попадна в жилището на певицата, бе повече от зашеметяващ. Очите му поглъщаха великолепието, а мозъкът му още не можеше да осъзнае случващото се.
Малора проговори едва когато влязоха в една от стаите на втория етаж, посочвайки му едно кресло:
- Не знам кой си, нито пък ме интересува – шибна го гласът й. – Тук си, защото имам нужда от мъж. – Сетне, след кратка пауза, уточни... – от млад мъж.
- Разбирам – едва забележимо кимна Кирал, настанявайки се в посоченото от домакинята му кресло.
- Ще правиш каквото ти кажа, а когато приключим, ще получиш 200 зифара – заяви тя така, сякаш просто го осведомяваше, а не му отправяше предложение.
Двеста зифара! – едва не подскочи от почуда Кирал. – Та това е повече, отколкото изкарвам за дял или дори, ако поръчките са по-малко от обикновено, за дял и половина! – изчисли.
- Да, господарке! – изплъзна се от устните му и той тутакси съжали, че го е изрекъл.
Четири часа по-късно – само четири часа, учуди се, имаше чувството, че са минали стоциклия, - целият в синини, Кирал пристъпи извън двора на жилището на Цинта Малора и, заваляйки се, пое към дома си. Бе дотолкова изпотрошен, че поне седмица нямаше да е в състояние да се върне на работа.
И тогава, в тая жестока нощ, се закле да й отмъсти. Закле се, че каквото и да му струва, ще стори така, че великата Цинта Малора да съжалява не само че му е причинила това, което му бе причинила, но и че изобщо се е родила!
Цинта Малора бе садомазохистка. Не бе в състояние да се възбуди, ако не хвърлеше як пердах на предназначения да я възбуди. При това не просто биеше партньора си, но и му нанасяше истински побой, служейки си с юмруци, ритници, дращене, хапане и изобщо с всички възможни начини да причинява насилие.
Едва когато видеше партньора си стенещ и облян в кръв, сексуалният й глад започваше да се събужда. Тогава се хвърляше върху му с целувки и милувки, като на свой ред искаше да бъде бита и унижавана, загдето му е причинила всичко това. И докато партньорът й задоволяваше този й каприз, стенеше от сексуално удоволствие...
Изминаха цели два дяла, преди Кирал да пристъпи към действие. Както винаги, тя го бе повикала във великолепната си и обзаведена по последна мода триетажна къща. Той обаче – за пръв път – бе поискал да отидат да се любят някъде навън, като мястото, което бе предложил, бе един закътан храсталак край морето в парка.
Тя тутакси бе плеснала с ръце, изразявайки бурното си съгласие, като за награда му удари две силни плесници, от които ушите му писнаха. Той обаче знаеше, че бе последната вечер, когато й позволяваше да го унижава, и понесе безропотно това поредно насилие върху себе си.
Започнаха както обикновено – там, в храстите, край водите на разпенения океан. Отначало тя му нанесе дежурния побой. Сетне започна да му се извинява и да моли на свой ред да бъде бита. И тогава най-сетне той престъпи към действие. Претърколи се до мястото, където на идване бе пуснал ножа си, сграби го и, връщайки се при нея, ненадейно се хвърли върху й, прерязвайки гърлото й от ухо до ухо. Тя не успя даже да извика. От гърлото й се чу само глухо гъргорене, а внезапно обладаните й от връхлитащия я ужас очи се изцъклиха, прибулени от мъглата на смъртта.
Кирал изчака, за да се полюбува на агонията на мъчителката си и едва след като крайниците й престанаха да потрепват конвулсивно, изпонаряза лицето й и, колебаейки се дали да не захвърли трупа й в морето, накрая се отказа, стана и, твърдо решен да напусне Дегел, излезе от храстите и се отправи към улицата, по която възнамеряваше да го стори.
Не бе съобщил на другите в дома на мъжките проститутки, че чука великата Цинта Малора. Знаеше обаче, че скоро ще бъде разкрит, тъй като нейни познати ги бяха виждали в парка и по пътя към къщата й. Освен това, разбира се, бе добре познат и на телохранителите й, както и на обслужващия персонал в къщата й. Ето защо смяташе веднага след напускането на Дегел да започне да се представя под чуждо име.
Първото място, където се хвана на работа, бе в една дъскорезница в някакво селце на разстояние около стотина фандрома от Дегел навътре в сушата. Собственикът на дъскорезницата го попита за името му и той съвсем спонтанно, без дори да се замисля, се бе представил като Ниския. И оттам нататък винаги се представяше само по този начин...
В продължение на няколко цикли работеше какво ли не, докато накрая се присъедини към група наемни войници, действащи на територията на бардата Фиртуш. За броени дялове изучи военното дело. Едва тогава разбра обаче, че това – самото военно дело – не бе силата му. Тя бе в организационните му умения и във военната стратегия – способности, които, както видяхме, бе проявил блестящо, след като бе нает в армията на Арара, ставайки впоследствие един от четиримата големи...
- Пратеник, господарю! – сепна го гласът на великана Аглор.
- Звучиш ми така, сякаш си се нахранил, мили ми Аги – пошегува се Ниския.
- Тъй вярно, господарю – призна Аглор, - но не бих излъгал, ако кажа, че продължавам да съм гладен.
- И кой е пратеникът? – смени темата Ниския.
- Иде от границата между Адор Ран и Хайфи – осведоми го Аглор.
- Чудесно – едва се сдържа да не се усмихне Ниския. – Покани го на борда.
- Слушам, господарю! – отвърна дебелакът и с необичайна за огромния си ръст пъргавина се втурна да изпълни нареждането.
През това време Ниския си сипа още калеп, отпи дълга глътка и потъна в плетения си стол.
Всичко върви като по ноти – констатира със задоволство. – Сега остава само да дам нареждането за операцията във Фан Вавел.
Както предполагаше, пратеникът – бе все още задъхан от тичането бързоходец – го осведоми за нахлуването на територията на Хайфи на войските от Адор Ран и Батави.
- Чудесно – кимна Ниския. – Седни, пийни си малко калепец и си почини за три-четири часа, защото незабавно след това – още тази нощ – пак трябва да си на път. Ще посетиш един човек в Куйрпис, до когото ще ти драсна едно кратичко писъмце...
Значи – за кой ли път изчисли - нахлуването във Фан Вавел ще бъде извършено в нощта на 20 срещу 21 карбун. Лукор ще научи за него след не повече от две седмици, което означава, че най-късно някъде още две седмици след това ще е събирането на нас, четиримата, в Дар Марал. И точно това – позволи си една тънка сатанинска усмивчица..., - точно това ще е мигът, когато ще се разкрия и те – и по-специално ахмакът Лукор – ще разберат, че са изиграни и че няма никакво, ама абсолютно никакво време да реагират по какъвто и да било начин!
Спущено на 5 февруари 2016. Точно след седмица очаквайте края на глава XV от книга втора.