Книга втора, част втора, глава XVI
Тъпанар Дрънкар: Защо Тунжел е притеснен? Какво го съветва Нораги? На какво се дължи апатията на Арара? А безгрижието на Кирал? Какво възлага същият на Аглор? Какви са мислите на Лукор непосредствено преди срещата? Как предизвиква останалите трима? Какво е решението на Кирал? Какво се случва в края на играта? Какви реплики си разменят Аглор и Нораги, виждайки печалния резултат от всичко това?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава XVI – Смърт в Дар Марал
Решение фатално единият ще вземе. Ала да се спаси – Уви! – не ще му стигне времето! Невинен другият ще бъде покосен. Четвъртият ще си отиде от илюзии пленен. Като кумсети първият и тримата ще гътне... Ала така и той, останал уязвим, стрела ще глътне! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 20011
1. Решението на Тунжел
Облакътен на перилото на кораба си Отдихът на Тунжел, едноименният му собственик съзерцаваше току-що появилата се линия на брега в утринта на 7 тарбун. Току-що бе изплувал от света на зурпа, ала все още бе замаян. Застанал до него, личният му масажист и най-добър приятел Нораги все още бе с отнесен нейде в далечината поглед.
Каква тегоба! – възкликна вътрешно Тунжел, протягайки се, като при това костите му болезнено запротестираха. – Ако не е Нор, досега да съм придал Пошу дух от тия зверски болки!
По-лошото бе, че и масажите на Нор, на които толкова много бе разчитал доскоро, вече не му действаха така безотказно, както преди.
Друго обаче го вълнуваше сега. Те, костите, поне днес, поне в това особено слънце на 7 тарбун, можеха да почакат. Уви, Дар Марал – не!
Бе почти сигурен, че нещо с предстоящото тази вечер събиране на тях четиримата съвсем, ама съвсем не е наред, но Пош да го убиеше, ако имаше дори най-бегла представа какво! Ала нещо в него – силната му интуиция може би – го караше да е нащрек и да чака със свито сърце тазвечершната среща.
Ясно бе, че нещата някак си се бяха изплъзнали от контрол – поне частично. Превземането на Фан Вавел бе изненада, която не бе в състояние да си обясни. Да, пацифистите можеха да предприемат и такъв ход след нахлуването на войските на милитаристите в Хайфи. Само че някак съвсем не му се връзваше да са го сторили.
Има някакъв скрит фактор – каза си. – Някой мъти водата и – Пош да ми е на помощ! – почти сигурен съм, че знам кой!
При тази мисъл в съзнанието му изплува образът на Ниския. Самочувствието му бе голямо до небесата, ала той умело го прикриваше. При това Ниския не бе бил такъв в началото. Не – поправи се Тунжел, - бе изглеждало, че не е бил такъв. В държанието му винаги бе прозирало някакво прекалено властолюбие, съпоставимо може би само с това на самия им предводител Лукор.
Какво по-логично от това тия двама жадни за власт кретени накрая да се сблъскат, при което единият просто да бъде ликвидиран! – запита се. – Нищо – отговори си, – съвсем нищичко не им пречи да си спретнат една войничка там, в Дар Марал, при това не кога да е, а точно тази вечер!...
- Аз влизам, господарю – плахо се обади стоящият до Тунжел Нораги, при което възрастният човек подскочи, сепнат от гласа му.
- Върви, Нор – прозина се господарят му. – Върви и се забавлявай дорде не съм те повикал да посмажеш бедните ми кости.
- Точно за тях исках нещо да ви река – колебливо каза Нораги, при което Тунжел въпросително го изгледа. – Страхувам се, че заболяването ви прогресира, господарю! Преди бяха по-гъвкави под пръстите ми, ала с течение на времето – особено през последните няколко дяла – са станали твърди като камък!
- И какво би ме посъветвал? – осведоми се Тунжел.
- Препоръката ми е да отидете при някой знахар и да опитате с билки – бе категоричен масажистът. – Само с масажи няма да стане.
- Да мине тазвечершната среща и ще помисля, приятелю – увери го господарят.
- Нещо в нея – в тазвечершната ви среща с Лукор и другите – ви плаши – плахо забеляза Нораги.
- Става нещо лошо, Нор – позволи си да изкаже опасенията си пред приятеля си Тунжел. – И най-ужасното е, че нямам представа какво!
- А задължително ли е да отидете? – запита го Нораги, поглеждайки го право в очите.
- Няма нищо задължително на тоя свят, приятелю Нор – скръбно се разсмя господарят му, - освен, разбира се, смъртта!
- Не може съвсем да не знаете какво точно ви притеснява – прагматично констатира масажистът.
- Да – потвърди възрастният мъж, - подозирам разни неща. Това е и причината, поради която тазвечершната среща ме плаши.
- Опасявате се от евентуално сбиване? – предположи Нораги.
- Не бих изключил такъв вариант – предпазливо кимна Тунжел. Сетне се загледа към приближаващия бряг, след което вдигна поглед към озареното от заревото на изгряващото слънце, ала някак мътно небе.
- Май днес или най-късно утре дъждовният сезон най-сетне ще настъпи – смени темата той.
- Днес ще е – кимна Нораги. – Небето е прекалено мътно, та да изчака чак до утре.
* * *
Малко по-късно, закусвайки, Тунжел наново се замисли за предстоящата тази вечер среща в Дар Марал. Най-важният въпрос – въпросът на въпросите, - разбира се, бе дали изобщо да отиде. В последна сметка не бе направил нищо непозволено, освен да изтегли от общата сметка на четиримата пренебрежимо малка – на фона на спестяванията им - сума пари, с която да подсигури бъдещето си, ако в работите им станеше някаква засечка.
Ами ако Лукор по някакъв начин е разбрал за тия пари?! – едва не се задави. – Да, всички теглим. Доколкото ми е известно обаче, чак толкова крупна – в индивидуален план - сума досега никой от нас четиримата не е теглил, и то не за друго, а за да я приведе на някаква своя сметка!
Велики Пош! – въздъхна вътрешно. – Защо все си мисля, че независимо от всичко все пак трябва да отида?!
Отговор, разбира се, нямаше.
Добре де, ще отида – взе окончателното си решение, отпивайки от филеха си, за да преглътне едрия залък, който бе отхапал. – Ще отида и – ей така, за всеки случай – ще пъхна в джоба си лъка си заедно с няколко стрели, като едната, разбира се, ще е на тетивата!
- Май решихте, господарю – изгледа внезапно успокоеното му лице Нораги.
- Ще отида, Нор – сподели решението си с него Тунжел. – Лошо да отида, още по-лошо – да не отида. За жалост няма как да взема решение нито да отида, нито да не отида или и да отида, и да не отида едновременно! – позволи си да се пошегува. – Жалко само – добави след кратка пауза, - че не мога да те взема със себе си. Разговорите ни – знаеш – се интерпретират от останалите трима като извънредно конфиденциални.
* * *
Два часа по-късно Тунжел се бе отпуснал под вещите ръце на Нораги. Този път болката бе силна, много силна – впрочем както често се случваше напоследък.
- Да, Нор, приятелю! – изпъшка той. – Веднъж да мине тая ваджишкава среща довечера, и ще потърся знахар.
* * *
В късния следобед на същия ден, когато облаците закриха спусналото се ниско над хоризонта слънце и от Западния океан повя прохладен бриз, Тунжел подаде ръка на Нораги с думите:
- Чакай до към полунощ някъде тук, на около 3 фандрома от брега и ако до това време не се върна, приближи се. Едва тогава, ако надушиш нещо съмнително, влез.
- Разбрах, господарю – кимна масажистът. – Вие обаче се пазете.
- Ако не съумея да се опазя, ти едва ли ще си в състояние да сториш каквото и да било, за да ми помогнеш – скръбно констатира Тунжел. Сетне се обърна към морето и заслиза по стълбата, за да се настани в лодката, където го чакаха двама гребци, за да го откарат на брега.
Няколко минути по-късно, гледайки към прибуленото с все по-вплътняващи се облаци небе, той по-силно от всякога бе връхлетян от мрачно предчувствие. Малко остана да нареди на гребците да обърнат лодката. Не го стори обаче. Пристъпът на паника премина бързо. Ала страхът остана и щеше да го съпътства чак до самата среща, а сетне и до невъобразимо шокиращия й завършек.
2. Нарушеното безгрижие на Арара
Както често се случваше, когато бе в любимия си Куйрпис, и сутринта на 7 тарбун Арара се събуди в обятията на проститутка. Реши да закусят заедно, преди да препусне с бърз кумлар за Дар Марал, където, както изчисляваше, щеше да стигне за не повече от 5-6 часа.
Не бе бил с това момиче преди, ала тя определено му хареса. Бе точно негов тип. Имаше буйни и дълги черни коси и очи със същия цвят, а кожата й бе бяла и невероятно мека. Имаше изключително чаровна усмивка и вероятно – поне през следващите няколко дяла, реши той – щеше да разчита точно на нейните услуги по време на пребиваванията си в столицата на Нидран.
- За какво мислиш, палавнико? – подкачи го момичето.
- За това, че след не повече от час ще трябва да те изоставя – изстреля той първото, което му хрумна.
- Погледни го от хубавата страна – засмя се тя. – Така ще си спестиш пари, защото, както има възможност да се увериш през миналата нощ, услугите ми са много търсени... и затова – доста скъпички.
- Това нейно изявление лекичко поразвали ореола й в очите му, ала щом я погледна, Рара тутакси го забрави.
- Е, ще излезем ли на терасата за една лека закусчица, преди да ме изпратиш или, ако предпочиташ – пошегува се той – отпратиш?
- Срещу което, разбира се, ще получа петдесет зефита – весело съобщи цената си тя (явно наричаше зифарите зефита).
- Ще ти дам сто! – разсмя се той, виждайки внезапно разширилите се от изненада нейни зеници. – Винаги, когато сме заедно, ще бъда много щедър с теб, запомни го.
* * *
Час по-късно вече препускаше по широката улица, която щеше да го изведе на пътя към Дар Марал. Слънцето жестоко прежуряше – факт, който може би предизвестяваше съвсем скорошното – вероятно още днес – настъпване на дъждовния сезон. При тази мисъл Рара пришпори кумлара си – не искаше евентуалният порой да го завари насред път – и се замисли за тазвечершната среща.
Велики Пош, как не ми се занимава точно сега с проклетите тинганиански дела! – негодуваше. – Това, което имам, ми е напълно достатъчно, за да си живея преспокойно до дълбоки старини!
Срещата обаче – прекрасно съзнаваше – бе абсолютно необходима. Бе така заради съвършено неочакваното – поне за него – нахлуване във Фан Вавел.
Кой да предположи, че пацифистите ще се окажат толкова дръзки! – не преставаше да се учудва на отговора им на нахлуването в Хайфи, защото бе напълно сигурен, че това във Фан Вавел не е нищо друго, а точно такъв отговор. – Май през цялото време сме ги подценявали...
Не бе само нахлуването във Фан Вавел, предполагаше. Отдавна – още от преди цикли – Тунжел и Ниския бяха започнали да му изглеждат някак... – странни, да, това бе думата. Първият бе някак прекалено незаинтересован и в ситуации на спор не пропускаше случай да се съгласи с Лукор, сякаш бе безкрайно уморен от живота. Ниския пък демонстрираше някаква надутост; държеше се така, сякаш знаеше всичко и като човек, който не е длъжен да се съобразява с нищо и никого...
Малко преди да отбие по разбития коларски път за Дар Марал, Арара се загледа към вплътняващите се мъгли над океана.
Да побързам – каза си, - че много скоро, може би до не повече от час, първият порой на тазцикловия дъждовен сезон вече ще е ливнал!
Сетне отново се замисли за техните, на четиримата, дела. Имаше чувството, че нещата с като че изключително крепката им дотогава завера са почнали да се объркват с драматичното заседание на великите съветници във Фиртуш от 27 ешарбун. Ала не проумяваше защо. Та нали всичко на това прословуто заседание бе протекло като по вода!
Няма смисъл да се тормозя обаче – каза си, виждайки табелата, провъзгласяваща Частно имение „Дар Марал”. – Така или иначе много скоро ще разбера или ще се окаже – позволи си да се надява, - че просто няма нищо за разбиране!
* * *
Пристъпил в алеите на имението, Арара установи, че е първият пристигнал.
Жалко – въздъхна, - можех да поостана още мъничко с изкусителното създание, с което приспах тази нощ! Само дето пропуснах да я попитам за името й – сети се едва сега. – Ала нищо – подсмихна се, разхождайки се из потъналите във вечно зелена растителност алеи с ромолящите шадравани и водоскоци, - имената не са важни, щом не възнамеряваш да прекараш с момичето повече от няколко главозамайващи нощи, нали така?...
Разхожда се така около час. Сетне, когато наближи 5 и слънцето най-после бе закрито от прииждащите облаци, реши да поотмори в една от отлично обзаведените спални в най-големия от дворците на Дар Марал.
Защо не! – засмя се. – Та нали все с нещичко трябва да облажа от обстоятелството, че съм един от четиримата господари на тоя континент!
3. Два остри камъка
Ниския получи известието за свиканото от Лукор събрание на четиримата на 2 тарбун, тъкмо по времето, когато бе отседнал в една от обичайните си квартири в столицата на Медара Мара.
Чудесно – каза си. – Всичко върви точно по план! Чак не е за вярване, че така леко успях да преметна великия Лукор! Е, малко по-трудничко се оказа, отколкото с Цинта Малора – призна си, - ама се получи – и то с лекота...
- Утре сутрин тръгваме, Аги – уведоми той седналия срещу него и нагъващ тлъста кумларска пържола Аглор.
- Когато кажете, господарю! – изфъфли с пълна уста дебелакът.
- Гледай да не се задавиш, лакомнико! – прихна господарят му.
- Да се задавя?! – закикоти се Аглор. – С кумларска пържола?!
- Голям образ си, Аги, да знаеш! – присъедини се към смеха му Ниския. – Чудя се дали, когато всичко приключи, да не те назнача за свой наместник при предстоящото ми управление на тоя шантав континент!
- Аз, управленец?! – изуми се Аглор. Толкова се изуми, че даже за момент престана да дъвче пържолата си.
- Че защо не? – изгледа го косо Ниския. – Щом в мое лице едно джудже ще установи властта си над цяло Тингано, защо да не може да стори същото и един великан?!
- Не съм за такива работи, господарю – призна дебелакът, преглъщайки последното парче от пържолата си. – Вижте, да си похапвам славно – това го мога, даже и без усилия...
* * *
Ниския и Аглор се озоваха в близост до Дар Марал още вечерта на 6 тарбун.
- Ще вали, господарю – оповести последният, щом подуши въздуха.
- Ама ти несамо че имаш туйнарски стомах, ами и обонянието ти е като на ловджийска хрътка – подкачи го Ниския.
- Ще ми се – смени темата Аглор..., - ама много ми се ще, господарю, да зърна поне за миг туй прекрасно кътче Дар Марал отвътре!
- Щеш, Аги, щеш – увери го джуджето. – Почакай само първо утре вечер да изхвърлим оттам Лукор и двамата непрокопсаници с него и тогава вече целият свят ще е наш и ще правим каквото си щем!
- Не вярвам да стане чак толкова лесно, както го представяте – позволи си да изрази съмненията си дебелакът. – Внимавайте с Лукор.
- Лукор ли? – изгледа го с присвити зеници Ниския. – Не отричам, че е умен, ама просто не допускам тоя път да може да реагира.
- Все пак причината за свикването на събранието е нещо, което сте направил вие – напомни му посветеният във всичките му дела и верен на господаря си до смърт Аглор.
- Само че той – и останалите двама - няма как да знаят, че точно аз съм инициирал нахлуването във Фан Вавел – самодоволно се подсмихна Ниския.
- И все пак не вреди да внимавате – упорстваше дебелакът.
- Ще внимавам, Аги – разсмя се Ниския. – Много ще внимавам докато гледам лицата на тримата, когато им посочвам вратата към еднопосочния изход от Дар Марал и с това, разбира се, към нищото! Съжалявам само, че ти няма да можеш да ги видиш точно в тоя сюблимен момент...
* * *
Приспаха сред скалите. Сетне прекараха предобеда на 7 тарбун в разходки по брега. След това обядваха в спретната малка гостилница в едно село на около 20 фандрома северно от Дар Марал. Едва тогава Ниския даде сигнал за тръгване на побралия в огромния си стомах цели три кумларски пържоли, две пити, една кана вода и два калепа Аглор.
- Наистина ще вали, Аги – констатира господарят, щом се покатериха на гърбовете на бързите си кумлари и препуснаха на юг. – Златно обоняние имаш, тъй да знаеш!
- Ще ми дадете ли някакви указания за времето, през което ще отсъствате? – осведоми се дебелакът.
- Стой в близост до имението – отвърна Ниския. – Ще ти дам и увеличителното стъкло, което многократно уголемява образите, та да си подготвен евентуално да се намесиш, ако установиш, че започне някакво необичайно раздвижване.
При тези си думи бръкна в джоба си и подхвърли на подчинения си споменатото стъкло, с помощта на което – да припомним – в оня вече далечен дъждовен 27 ешарбун на миналия цикъл бяха наблюдавали площада около сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
- И как трябва да изглежда това раздвижване, ако се случи? – улавяйки стъклото във въздуха с лека уплаха в гласа запита слугата.
- Може да се вдигне патардия, ако някой от тях реши да се бие – почти безгрижно подметна Ниския.
- В такъв случай трябва да бъдете подготвен да се отбранявате – забеляза великанът.
- Ей тука съм скрил една малка изненадка – засмя се господарят му, потупвайки джоба си. – Една мъничка гриземичка с десетина тилди, пет от които заредени за стрелба – поясни.
- Лукор не ми прилича на човек, който може да бъде изигран лесно – замислено рече Аглор. – Не допускам да не е опитал да проучи нещата за вас, останалите трима, до последната възможна подробност.
- Това си е негов проблем – сви рамене Ниския. – Нямал е друга работа, изгубил си е времето в проучвания.
Точно тогава откъм тихо плискащия се вдясно от препускащите мъже океан повя прохладен бриз.
- Сигурно ще бъдем в най-големия от дворците – предположи Ниския. – Виждал си го през увеличителното стъкло, когато сме идвали заедно преди, нали?
- Да, господарю – кимна дебелакът.
– Наблюдавай него и ако към полунощ всичко продължава да е спокойно, влез в имението и ела право там.
- В Дар Марал?! – облещи очи Аглор. – В най-големия дворец на Дар Марал?!
- Нали ти казах, че след тази вечер двамата с теб ще управляваме света, Аги! – жизнерадостно отвърна Ниския. – А как бихме били в състояние да го правим, ако за когото и да било от нас има забранени територии?!
* * *
Лукор прекара следобеда преди срещата под сенника в голямата си лодка, наречена от него Тинганианско вдъхновение. А лодката бе наистина внушителна. Дълга цели 10 дрома и широка 5 в средната си част, тя побираше между 12 и 15 души и бе движена от 8 гребци.
Вече допиваше втория си калеп, когато, към 5 следобед, от дълбините на океана повя прохладен бриз, а кълбилите се цял ден облаци най-сетне закриха слънцето.
- Давай назад, Ганмар! – изкомандва. – За колко време смяташ, че можем да се върнем, ако гребете с пълна пара?
- За не повече от два часа, господарю – отвърна запитаният.
- Добре тогава – прозина се Лукор и се намести по-удобно в здраво закрепената специално за него койка в задната част на лодката. – Значи се очертава да пристигнем към 7. Когато наближим на два-три фандрома от имението, пообикаляйте на място около половин час, след което се насочете към брега на Дар Марал.
- Както заповядате, господарю – поклони се Ганмар.
Няма вечни приятелства – замисли се Лукор. – Вярно, за Рара нямам никаква компрометираща информация, ала щом Тунжел и Кирал – вече наричаше в мислите си Ниския с истинското му име – са се понесли на вълната на предателството, как, Велики Пош, мога да бъда сигурен в когото и да било, вкл. в Рара?!
Едва сега си даде сметка, че е уморен – много, почти смъртно уморен. Умората му не бе физическа – съвсем не. Тя се таеше нейде в гънките на съзнанието му, тегнеше в душата му, разлагаше духа му! Да, бе спечелил всичко, което можеше да се спечели в един материален свят. Да, след тази вечер еднолично – или, в зависимост от това как щяха да се развият събитията - заедно с Рара щеше да управлява целия цивилизован свят – Велики Пош!, - целия проклет континент Тингано! И въпреки това изпитваше някаква болезнена празнина в душата си, която цялата власт на света не бе в състояние да запълни ни най-малко!
Бе убил последното си увлечение Бейла. Хладнокръвно я бе удушил със собствените си ръце. При това, докато го правеше, предсмъртните й гърчове ни най-малко не го бяха впечатлили! Напротив – докато я душеше си мислеше за успешно протеклото – от перспективата на тях, четиримата владетели на континента – заседание на Съвета във Фиртуш от 27 ешарбун.
Велики Пош! – даде си сметка едва сега. – Удуших я със собствените си ръце, а сетне просто станах и наредих на прислугата да почисти и да изхвърли трупа в океана!
Най-страшното бе, че дори в този момент, в момент на кратка духовна яснота, продължаваше да не се ужасява от извършеното тогава, в собствената си стая, пред бюрото си с разпилени по него от Бейла книжа! Дори продължаваше да счита за крайно уместно, че преди да извика прислугата да отнесе трупа, бе прибрал всички документи по местата им!...
- Кораб, господарю – сепна го гласът на Ганмар.
При тези думи на гребеца Лукор лениво бръкна в джоба си, извади увеличителното си стъкло и, въоръжен с него, обходи с поглед хоризонта. Бе корабът на Тунжел, разбира се – впрочем точно както и предполагаше. Посланието, съдържащо се в огромните червени букви на бял фон, с които на носа бе изписано името му Отдихът на Тунжел, внезапно му се стори много странно, при което той се засмя:
Добре ще си отдъхнеш, Туни, приятелю! – злокобно се закикоти вътрешно. – Почакай само да настъпи вечерта! Тогава и ти, и особено Кирал – най-вече Кирал, - а може би – не искаше дори да си го помисля, ала, Проклети Пош, трябваше да допуска и такъв вариант..., - а може би и Рара, ще си получите мечтания отдих! Така ще си отдъхнете, че съвсем никакъв дъх няма да ви остане!!!
* * *
Едва след като някъде към седем и половина, когато първата далечна гръмотевица глухо се затъркаля над океана и когато от мястото в близост до Дар Марал гребците натиснаха веслата по посока брега, Лукор се замисли за изненадата, която бе подготвил на тримата си досегашни съзаклятници.
Игра на клечки – позволи си да се полюбува на идеята си, - смъртоносна игра на клечки! Всичко е невероятно просто – спечелилият печели всичко, загубилите губят... всичко!
Това обаче, което най-много го възхищаваше, бе обстоятелството, че бе подсигурил победата си. Бе я подсигурил на 100%. Бе я подсигурил така, че щеше да е абсолютно невъзможно да не победи! Всъщност не бе сторил нищо особено, за да го постигне. Единственото, което си позволи да направи, бе да си поръча изработването на стотина силни клечки, които да са малко, ама само съвсем мъничко, неосезаемо мъничко, ала достатъчно по-тежки от останалите, така че при разбъркването да останат най-отдолу и именно от тези най-долни клечки щеше да загребе, когато всеки от тях, четиримата, вземаше своя дял...
Една по-силна гръмотевица внезапно го изтръгна от мислите му. Едва сега на фона на проблясващите все още редки и бледи мълнии констатира, че почти са пристигнали. Хвърли поглед към часовника си и установи, че е осем без десет.
Чудесно – каза си. – Ще се появя в Дар Марал точно в осем. Ще се появя като стар зевзек, раздаващ подаръци. А подаръците, които ще извадя от чувала, поне за двама от другите трима ще са последното нещо в живота, което изобщо ще получат от някого!
4. Игра на клечки с летален изход
Събраха се малко след 8 в една просторна зала в най-големия от дворците в Дар Марал, точно както бе предполагал Кирал. И нему, и на другите двама им направи впечатление, че Лукор е в особено ведро настроение, рязко контрастиращо с времето навън.
Щом се настаниха, един слуга запали светилника на масата и им сервира калеп. Макар още да не се бе стъмнило, небето бе покрито с черни облаци, из недрата на които вече почти непрестанно бумтяха все по-приближаващите гръмотевици, а мълниите на гъсто прорязваха мрака в помещението.
- Бала е прекалено стабилен – пръв се обади Тунжел. – Доколкото ми е известно понастоящем няма никакви изгледи единадесетте велики съветници, които ръководи, да поискат да го гътнат.
Проклетият Бала трябва вече да е мъртъв, драги! – каза си наум Лукор. Вместо това отвърна:
- Всяко нещо с времето си, приятелю.
- Въпросът е – поде Арара – защо пацифистите все пак са решили да нахлуят във Фан Вавел. Ще се съгласите, че това е адски непоследователно от тяхна страна!
- Не е чак толкова непоследователно – меко възрази Тунжел. – Може да се интерпретира като реплика на нахлуването в Хайфи и сигурно е точно такава.
- Защо трябва да предпоставяме, че пацифистите действат по начин, коренно различен от този, по който постъпват милитаристите?! – имитира недоумение Ниския.
- Защото действат по начин, различен от този, по който постъпват милитаристите – отговори му Лукор, повтаряйки думите му, като при това едва забележимо му смигна.
Точно това смигване бе сигнал за Кирал внезапно да се стегне:
Велики Пош! – запита се. – Да не би да е понаучил нещичко, колкото и невероятно да изглежда това! Да – каза си, - право ме предупреждаваше Аги, че Лукор е опасен дори тогава, когато може да се предпоставя, че няма абсолютно никакъв начин да е такъв!
- Тогава как ще обясниш нахлуването в Хайфи? – реши да провокира предводителя им Кирал.
- Всяко нещо с времето си, драги – подсмихна се под мустак Лукор и отпи малка глътка от калепа си.
- А как ще реагираме на това нахлуване? – запита Тунжел. – Струва ми се, че то би могло да доведе – и дори че е вероятно да доведе – до значително забавяне – поне с няколко дяла - на избухването на войната!
- Ще чакаме – сви рамене Лукор, като в гласа му пролича нотка на загадъчност.
- Защо сме се събрали тогава? – отправи въпросителен поглед към предводителя им Арара. – Мислех, че е във връзка с неочакваното за нас нахлуване във Фан Вавел.
- Да – потвърди Лукор, кимвайки леко, като при това отпи още малко от калепа си, – във връзка с него е, ала също и с някои други неща.
- Други неща ли? – осведоми се Тунжел, като почувства, че по лицето му започва да избива студена пот. Точно тогава ослепителна мълния взриви мрака в стаята, а почти незабавно последвалата я гръмотевица бе оглушителна като експлозия.
Велики Пош! – не на шега се уплаши Тунжел. – Та той знае! Не може да не знае! Просто е невъзможно да не знае!!!
- Да, други неща, Туни – ведро кимна Лукор. – Събрал съм ви заради неща, засягащи крепката ни – при това натърти на крепката – завера.
- Звучиш някак – Арара спря за момент, за да намери точната дума..., - някак загадъчен.
- Велики Пош! – разсмя се предводителят им, отпивайки още малко от калепа си, като кимна на останалите да сторят същото, подавайки едва сега чашата си за наздравица. – Аз и загадъчност! По-скоро океанът ще се изпари, отколкото старият Лукор да опита да се преструва на загадъчен!
При жеста му за наздравица останалите също вдигнаха чашите си и ведно с поредната гръмотевица последните глухо звъннаха.
Прилича на погребален звън, нежели на празнична наздравица! – със свито сърце си помисли Тунжел.
След като отпиха, виждайки разстроеното лице на Тунжел при поредната мълния, Ниския се подсмихна:
- Да не би Туни да е сгафил нещичко?
- А, нищо особено – махна с ръка Лукор. – Просто е скътал малко бели парици от общите ни спестявания за черни слънца!
- Но аз... – понечи да почне да се оправдава Тунжел, ала Лукор го възпря с властен жест:
- Не те обвинявам, Туни – все така ведро отбеляза той, - просто констатирам факт.
Между временно гледаше не към Тунжел, а към седящия точно срещу самия него Кирал.
- Хайде да приключваме и да се отдадем на забавления – изтърси ни в клин, ни в ръкав последният, като вече бе видимо обезпокоен.
- Аз пък предлагам – бавно каза Лукор, надвиквайки поредната гръмотевица – направо да преминем към забавленията, а, какво ще кажете?
- Става – кимна Арара, явно все още не разбирайки какво се случва. – Само не проумявам защо все пак ни свика, Лукор – обърна се към предводителя им.
- Свиках ви – поде Лукор, - за да решим най-основния от всички основни проблеми на сътрудничеството ни, а именно – този с водачеството на малката ни дружинка.
- Явно е, че ти си всепризнатият ни водач – леко сконфузено се обади Тунжел. – Винаги е било така и не виждам причина да променяме каквото и да било в това отношение и занапред!
- Да, Туни – кимна предводителят им. – Ти мислиш така и въпреки (почти) невинната ти финансова операцийка съм убеден, че си искрен. Други обаче – при това изгледа с леко ироничен поглед Ниския – едва ли са на това мнение!
- Хайде стига с тия загадки! – прояви нервност Арара. – Кажи кой от нас какво е сторил, та да приключваме с тая работа и да вървим напред!
- Най-уместно е да каже Кирал, а не аз – с невинен тон отвърна Лукор, продължавайки настойчиво да гледа към Ниския, който при споменаването на името Кирал силно подскочи, като едва не разля чашата си с калеп, която точно тогава поднасяше към устните си.
Въпреки внезапно побелялото му лице, последният отпи от парливата течност, сетне, изчервявайки се целият, остави чашата на масата пред себе си и с тон, леден като смъртта, процеди:
- Да, аз нахлух във Фан Вавел. Да, аз съм този, който обърква съставените под вещото ръководство на Лукор наши планове. Да, аз съм човекът, който тук и сега оспорва водачеството на всепризнатия ни доскоро наш предводител Лукор!...
При тези думи на Ниския погледите на Тунжел и на Арара се оцъклиха от изненада.
- Да – продължи Ниския, като леко повиши тон, надвиквайки все по-оглушително трещящите навън гръмотевици, - аз съм Кирал. И ако не знаете, аз съм същият онзи Кирал, който като малък скиташе с една улична банда в родния си Дегел, който преджобваше минувачите, който приспиваше с жени за пари, който, най-сетне, видя сметката на великата местна знаменитост в Дегел Цинта Малора и – за капак на всичко – изпонаряза лицето й, за да заличи красотата на тая кучка дори в смъртта!...
Чак като избълва всичко това, Ниския млъкна и остро изгледа Лукор:
- Подцени ме, приятелю – подметна иронично. – Жестоко ме подцени! Подцени ме даже по-баламски от начина, по който ме подцени Цинта Малора, когато се остави да я убия!
- Мислиш, че не знам за армията ти?! – с вече неприкрита враждебност го изгледа на свой ред Лукор. – Мислиш, че не знам, че тя е неколкократно по-многобройна от тази, която нахлу във Фан Вавел?! Мислиш, най-сетне, че не подозирам, че възнамеряваше да отстраниш нас тримата, след което да обезсилиш двете страни в предстоящата война и така безпрепятствено да завземеш еднолично цялата власт на тоя проклет континент?!!! Мислиш, приятелю Кирал, срамуващ се от името си приятелю Кирал, че не съм проникнал до най-тайните кътчета на черната ти като ей тая нощ навън душица?!!!
За момент настана тишина, накъсвана само от залповете на временно разредилите се гръмотевици.
- Подозирах, че може да се случи нещо такова – обади се най-сетне Тунжел, като преполови калепа си. – Затова преместих малко парици от общата ни сметка в моя собствена такава.
- Дайте да решим проблема с водачеството! – полагайки максимални усилия да възстанови спокойствието си предложи Лукор. – Дайте да го сторим още сега, като онзи, когото съдбата избере, да вземе всичко, оставяйки другите с празни ръце, с каквито впрочем са били преди да ме срещнат!
- Предлагаш да играем на рулетка? – опитвайки да овладее шока си се осведоми Арара.
- Предлагам нещо по-добро, Рара – засмя се Лукор. – Предлагам нещо мнооого, много по-добро. Предлагам да изиграем една игра на клечки и победителят от нея да вземе всичко, а другите – позасмя се, сякаш коментираше настъпването на дъждовния сезон или даже нещо още по-незначително..., - а другите да останат с пръст в уста!
- Няма как да предлагаш такова нещо, ако не си абсолютно сигурен, че ще спечелиш! – обади се Тунжел. – Познавам те достатъчно добре, за да знам, че е така.
- Добре, Туни – стана от мястото си Лукор, като при това грабна чашата си с калеп, изливайки целия остатък от съдържанието й в гърлото си. – Ти лично ще инспектираш клечките и ако установиш, че нещо не е наред, ще се призная за победен и ще оставя вас, тримата, да уреждате проблема с водачеството помежду си.
Точно това бе мигът, когато Кирал реши да убие Лукор. Щеше да го стори в момента, когато последният спечелеше, защото бе убеден, че Лукор е нагласил нещата така, че да е невъзможно да не спечели. Реши да го убие с гриземата в джоба си. Щеше да го стори направо през плата на джоба си, просто пъхайки ръка под масата. Щеше да стреля право в търбуха на нещастника Лукор, а ако някой от останалите му се противопоставеше, щеше да очисти и него.
Всъщност – помисли си, - най-добре е срещу ми да се хвърлят едновременно и Туни, и Рара, та наведнъж да приключа с всички тях!
Едва сега, загледан в гърба на отправилия се към големия шкаф в дъното на помещението Лукор, Кирал се запита как, Проклети Пош, тоя дявол бе успял да го разкрие. Да, явно бе подценил досегашния им и всъщност – каза си – вече почти мъртъв водач. Навярно бе бил подозиран от него в продължение на дялове, може би още от събранието на великите съветници във Фиртуш от 27 ешарбун, а може би дори от известно време преди това. Бе го подценил и затова сега се налагаше Лукор, а вероятно покрай него и Туни и Рара, да платят с животите си!...
Междувременно Лукор бе стигнал до шкафа и, озаряван от вече почти непрекъснатите мълнии, рязко го бе отворил, посягайки към вътрешността му.
Ами ако сега внезапно се извърне с лък или гризема в ръката и ни очисти така, както си седим тихо и кротко! - Мярна се в съзнанието на паникьосания от страх Тунжел, като при това той едва не посегна към джоба си, за да провери дали всичко с лъка и стрелите му е наред.
Лукор, разбира се, не направи нищо подобно. Вместо това извади ръката си от шкафа, като сега в нея имаше голяма зелена кутия. Сетне затвори шкафа и се отправи обратно към масата.
Дали да не приключа с него още сега? – за миг се изкуши Кирал, ала веднага след това се отказа. – Все пак се движи; може да не успея да уцеля точно.
- Тук има пет комплекта клечки – оповести Лукор, сядайки, като при това подхвърли зелената кутия на Тунжел, който с мъка я улови във въздуха. – Загубил си от сръчността си, Туни – отбеляза, като дори се позасмя. Сетне кимна към него: - Провери ги и ако забележиш нещо нередно, веднага алармирай!
С треперещи ръце Тунжел отвори кутията и се загледа в клечките вътре.
- Преброй ги, опипай ги, опитай ги на тежина – изобщо прави с тях всичко, каквото ти хрумне! – насърчи го Лукор. – Не искам да има ни най-малко съмнение в автентичността на играта, защото тя решава предводителството на скапания ни континент!
- А не би ли било по-благоразумно просто да отстраним Ниския, тъй като той предаде доверието на всички ни, а не само твоето, Лукор, вместо да подхождаме толкова хазартно по един така важен въпрос? – прагматично предложи Тунжел, при което Кирал го стрелна с убийствен поглед:
Добре, Туни – засмя се вътрешно той. – Това са думите, с които си подписа смъртната присъда!
- Ти какво, Туни – весело подметна предводителят им, - страхуваш ли се?
- Просто знам, че колкото и да ги проверявам – при това запитаният хвърли поглед към клечките в кутията, - нищо нередно няма да открия.
- Властта не ме блазни – някак не на място тихо каза Арара. – Не съм жаден за цялата власт в Тингано. Стига ми това, което съм постигнал, и то съвсем не без помощта на вас, тримата.
В същото това време Тунжел с неохота бе започнал да опипва и притегля на тежина клечките една по една, като личеше, че е прекалено разстроен, за да направи сериозен оглед.
- Проявяваш небрежност при проверката, Туни – скастри го Лукор. – Ако не ти се занимава, дай на някой от другите двама.
Тунжел тутакси се възползва от предложението на предводителя им, затвори кутията и я поднесе към Арара, който само поклати глава, отказвайки да я вземе:
- Няма да участвам в проверката – обяви той. – Ако Лукор – при това изгледа споменатия – е направил нещо непозволено, при нея то няма да проличи.
- Обвиненията във фалшификация трябва да се доказват, Рара – остро го изгледа Лукор. – Не мислиш ли?
- Я дай на Кирал – кимна към Ниския. – Както виждам, той гори от нетърпение да извърши проверката.
- Ще го сторя, ала само за да ти угодя, Лукор – пое кутията от треперещите ръце на Тунжел Ниския. Сетне я отвори и много внимателно почна да проверява клечките, като ги сравняваше по големина и тежина. Всичко това продължи повече от половин час – време, през което останалите се поуспокоиха и, отпивайки от калепа си, го изчакаха да свърши. Тъкмо когато обяви, че е приключил, подавайки кутията на Лукор, Ослепителна светкавица, придружена от оглушителен гръм, заля стаята... и отприщи първия за този дъждовен сезон порой.
Заваля внезапно. Дъждът рукна като водопад, като почти веднага премина в едра градушка, чието чаткане биваше насичано от грохота на трещящите вече над главите им гръмотевици.
- Всеки взима по един сноп клечки, като, ако е надвзел, без да гледа връща надвзетото, а ако не е взел достатъчно, загребва още – обяви Лукор. – След като сме готови, у всеки от нас трябва да има по 113 клечки, а в кутията да са останали 3.
- Ясно – замислено кимна Арара, като в същото време опитваше да съобрази не какво ще се случи в процеса на играта – ясно бе, че Лукор си е подсигурил победата; ако не го бе сторил, щеше да бъде последният глупак, какъвто, разбира се, не беше, - а какво ще стане със самото й приключване.
Едва ли ще мине без жертви – каза си. – След стореното от Ниския кръвопролитието тук, в Дар Марал, в тая първа вечер от дъждовния сезон, е абсолютно неизбежно! Въпросът е как аз лично да си спася кожата...
Взимането на клечки протече без произшествия. Както Ниския забеляза обаче, ръцете на Тунжел и на Арара трепереха.
Ще ги убия и тримата – реши той, докато загребваше собствения си дял от клечки. – Първо ще видя сметката на седящия срещу мен наш славен предводител, сетне ще обърна гриземичката вляво и ще прострелям Арара, а накрая ще очистя и седящия до мен Тунжел.
Оглушителната гръмотевица, изтрещяла над главите им и съпътстващият я порив на вятъра, запратил парчета от сипещата се градушка в прозорците на просторното помещение, в което се бяха настанили, сякаш бяха сигнал за началото на играта.
- Кирал да каже в какъв ред да теглим – великодушно предложи Лукор.
- Ти, Рара, Туни и аз – отвърна запитаният, ала не с някаква конкретна идея или мисъл, а просто за да съкрати максимално агонията.
- Добре, Кирал – съгласи се Лукор, посегна към купа си и извади червена клечка. – Дължиш ми дванадесет – уведоми го, като Кирал с готовност отброи и плъзна към купа на предводителя им две розови, четири оранжеви, пет наситено жълти и една сива клечки.
- Ти си, Рара – кимна към споменатия Лукор. При това Арара бръкна в купа си и извади наситено жълта клечка, на което предводителят им отговори, като плъзна към купа му две сиви, три черни, една синя и една зелена клечки.
Добре се е подсигурил, мошеникът – вътрешно се подсмихна Ниския. – Велики Пош, та той почти няма слаби клечки!
Сега наред бе Тунжел. С рязък жест той извади бяла клечка и с кратък насечен смях я показа на останалите с думите:
- Който си няма късмет, няма си и туй и то!
Ниския посегна към клечките си и извади черна, на което Тунжел отвърна, прибавяйки към купа му пет сини.
По време на играта почти не говореха, като се изключат кратките саркастични реплики от страна на теглещите с нарастваща честота слаби клечки Арара, Тунжел и Кирал за сметка на силните, вадени от Лукор.
След пет тегления, когато вече бе кристално ясно, че предводителят им ще победи, Арара запита:
- Какъв е смисълът да продължаваме, след като победителят е ясен?
- Ясен е, ала само на 99% - почти подигравателно отговори Лукор и може би това негово неуместно вметване бе причината за разигралата се ужасна трагедия през следващите не повече от двадесетина-тридесет секунди.
Време е да приключвам с тях – реши Ниския, като при това прибра дясната си ръка под масата.
Проследил движението му, Арара застана нащрек. Нещо – интуиция някаква – му подсказа, че това движение на човека срещу предводителя им не ще да е случайно. Той се поколеба за миг, сетне, като изстрелян от пружина, се хвърли към Ниския, помитайки от масата чашите ведно с мъждеещия светилник, при което те станаха на сол, а той се търкулна по пода, образувайки пътека от нажежено масло, като всичко това предизвика невъобразим шум.
Усетил нападението, Ниския неволно насочи гриземата в джоба си, до която междувременно се бе докопал, по посока на внезапно появилата се опасност, и... натисна палеца, изстрелващ тилдите. При това малкото топче проби панталона му, стрелна се напред и гладко, сякаш потъваше в масло, се заби ниско долу в корема на Арара. В същия миг последният почувства на мястото, където бе уцелен, остра пареща болка, ала преди да успее да посегне към него, тилдата със зловещ пукот се взриви в организма му, пръсвайки вътрешностите му!
Тялото на Арара за момент остана приведено над опустошената маса, сетне започна да се свлича по посока на Тунжел, който, не проумявайки какво се случва, панически посегна към джоба си, вадейки лъкъ си. При това, насочвайки оръжието към връхлитащото тяло на Арара, той инстинктивно опъна и веднага след това отпусна тетивата, като стрелата, удряйки се първо в ръба на масата, рязко смени траекторията си, забивайки се в гърлото на тъкмо изправящия се Лукор. Усетил пронизването, Лукор с почуда погледна дълбоко забитата в гърлото си все още трептяща стрела, след което, задавен от изпълнилата устата му кръв, рухна с цялото си туловище върху масата, събаряйки я.
Между временно, продължавайки да не съзнава какво точно се случва, Тунжел рязко се изправи с лък в ръка, виждайки как изпълзяващият изпод съборената маса силует на Ниския насочва нещо към него. И тогава наново опъна и отпусна тетивата. Пуснатата от него стрела се размина с тилдата, изстреляна от Ниския, като първата се заби в гърдите на последния и моментално го уби, а тилдата кацна върху носа на Тунжел, като при това той посегна към удареното място, изпускайки лъка, ала още преди да завърши движението си носът му силно хлътна на вътре, а взривилата се тилда пръсна черепа му!...
В същото време градушката навън бе преминала в бучащ тропически порой, насичан от постепенно глъхнещите гръмотевици.
Във внезапно лишеното от живот помещение все по-плътен се стелеше димът от подпалилия килима светилник, като точно в този момент едно тънко пламъче стигна до шкафа, от който преди броени минути вече мъртвият Лукор бе взел клечките и, получило внезапен импулс за живот, лумна и бързо започна да расте...
* * *
Градушката, а сетне унищожителният порой, силно затрудняваха видимостта на Аглор. Затова, когато наближи единадесет, той се осмели да навлезе на територията на Дар Марал. При това, когато приближи до най-големия дворец в имението, му замириса на пушек. Точно тогава видя големите огнени езици, които в този миг пръснаха един от прозорците на сградата, при което из нея се зачуха панически викове – вероятно на слуги, помисли си гигантът.
С див ужас в сърцето той се втурна към пламналото помещение и, надзъртайки през прозореца, успя да види само овъглени трупове, по които огнените езици на разразилия се пожар танцуваха своя зловещ танц.
- Велики Пош! – заизвива една от прислужниците, щом някой разби вратата на стаята. – Но тука бяха господарите! Тука бяха всичките господари! Велики, Велики Пош! Изгорели са, майчице! Всичките са изгорели!!!
Като на сън, все още не осъзнаващ какво се случва, Аглор се отстрани от прозореца и пое под проливния дъжд през наводнените сега алеи на мечтания само до преди броени часове Дар Марал. Да, бе видял Дар Марал отвътре, сбъдвайки едно тляло в него в продължение на много цикли желание. Бе видял това прекрасно място, ала единственото, което щеше да запомни от него, щяха да бъдат овъглените трупове на любимия му господар и на другите трима и злокобно танцуващите по тях пламъци!...
- Какво става там?! – сепна го нечий крещящ, за да надвика бученето на пороя, глас. Човекът, разбира се, сочеше към прозореца, в който бушуваха все още неизгасените пламъци.
- Мъртви са – отвърна като автомат той. Сега през устата му говореше шокът, а не мъката – все още не жестоката мъка от загубата на единствения близък нему човек. – Всички са мъртви.
- А господарят Тунжел?! – с изтънял от връхлетелия го ужас глас запита Нораги, защото това бе той.
- И Лукор, и Рара, и Тунжел, и – при това гласът на Аглор се скърши от внезапното осъзнаване на цялата трагичност на случилото се..., - и Ниския, о, Велики Пош..., и Ниския!!! Всички, всички са мъртви!!!
Едва сега внезапно отприщилите се сълзи потекоха по страните му. Разбираше, че ако до този момент изцяло се бе уповавал на един могъщ покровител, за когото бе бил твърде много, оттук насетне нямаше да може да разчита на когото и да било, просто защото за всички хора, за всички с изключение на този свой могъщ покровител бе и завинаги щеше да си остане едно нищо – просто гигант с огромна куха глава върху раменете си и с вечно възпален от глад стомах!...
А в това време дъждът продължаваше да се лее над Дар Марал, сякаш нищо особено не се бе случило. Четиримата големи бяха отприщили опустошителната стихия на войната и по силата на една нелепа ирония, напълно безсмислено, по перверзно отвратителен начин се бяха избили, напускайки света точно преди тя да се развихри!...
Спущено на 19 февруари 2016. Точно след седмица очаквайте началото на глава XVII от книга втора.