Книга втора, част първа, глава V – 1
Тъпанар Дрънкар: Щедростта на Дрондис към покровителстваните от него организации осезаемо нараства. Защо ли? Това обаче е нищо в сравнение с гибелния му гняв. Даруру вече е далече, ала този факт не му носи покой. По различни причини покой няма и в душите на Зинган, Мелех, Батар и Гавеир, но не и в тази на Чешан. Веднъж вече е станал предател и е спечелил от това. Защо да не го стори повторно със същия резултат?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава V – Вълнения в низините
Ардал, медарски сговор и кумлари ще израстат пред буря избуяли... В сърцето Кривоглавия велика ще удари, но тя ли ще е в сънищата му? Едва ли!... Ще бръсне вятър дълбини заспали, ще трупа облаци над бесове... и твари... Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 13751
1. Бунтовници и покровители
Над изтощената от убийствения пек на току-що залязлото слънце столица на Медара Мара се спускаше милостив здрач. От океана подухваше лек ветрец, ала и той бе толкова горещ, че, дори в тоя час на относителна прохлада, носеше опустошителна жар, а не бленувана хладина...
Мара бе голям град, чието основно население наброяваше над два милиона и половина души, които заедно с постоянния поток от гости и пришълци често набъбваха двойно, ако не и повече. В тоя все още ранен час, разбира се, той бе далеч от времето някъде късно след полунощ, когато морно заспиваше за два-три часа и сега улиците му бяха най-многолюдни, тъй като тъкмо това бе часът, в който криещите се от дневния пек в масивните си каменни жилища негови жители излизаха да се поразтъпчат...
Сред вървящите по една от големите градски улици обаче имаше човек, който за разлика от многобройните едва тътрещи се минувачи крачеше бързо и целеустремено. По всичко личеше, че този млад мъж кипи от енергия, която дори тежкият вечерен задух не бе в състояние да укроти.
Мъжът сви в една пресечка и тръгна между две редици стари, ала масивни каменни постройки, съхранили частица от духа на далечното минало на този стар – припомни си, - основан, както гласяха поверията, преди повече от 500 цикли град.
Велики Пош, колко бързо само се промениха нещата! – замисли се върху своите си работи мъжът. – Едва до преди цикъл даже самият Мелех бе принуден да живее в блатата на Тимру, а сега...
Неусетно стигна до една голяма триетажна къща, спря пред портата и похлопа. Отвори му момченце на 10-12 цикли и, щом го позна, веднага го покани да влезе.
Мелех се бе разположил в голямата всекидневна на втория етаж, използвана понякога за заседания на ръководството на бунтовниците от Тимру, защото тази къща бе тяхното седалище.
- О, Тинто, заповядай! – покани той току-що влезлия млад мъж, правейки му място до себе си на дивана, където се бе настанил.
- Разбрах, че е спешно и ей ме на – разположи се до него гостът.
- Един малък калеп? – покани го Мелех.
- Може – прие Тинто Дандоло, който само до преди малко повече от цикъл бе само агент на великия съветник от Цингали Зинган Сорби в организацията на Мелех, а днес вече бе добил статут на член на ръководството й, при това с благословията на самия Сорби.
- Помниш ли тресавищата, из които трябваше да се валяме само до преди цикъл, а? – унесе се в спомени Мелех, докато му наливаше калеп от все още почти пълната бутилка на масата пред тях.
- И аз точно това си мислех по пътя насам – сподели Тинто.
- Имаме късмет, че се ползваме с мощния гръб на двама могъщи покровители – призна домакинът.
- Е да, ала и до преди цикъл, когато още бях агент на Зиги, организацията е била подпомагана от гилдията на корабопритежателите – забеляза гостът.
- Така е – съгласи се Мелех, вдигайки чашата си за наздравица, - но съвсем друго си е да имаш подкрепата на велик съветник. Да – кимна той след като се чукнаха и отпиха от парливата течност, - вярно е, че Дронди ни подпомага вече цели 3 цикли, ала и той е принуден да го прави дискретно, защото, представяш ли си в какво положение би изпаднал, ако се появи дори бегло съмнение, че покровителства опозиционна формация, и то нелегална, при това тук, в самата столица на бардата, велик съветник от която е самият Мартул!
- Между другото, днес имаме нов превод от Дронди – смени темата Тинто.
- Колко, обичайните два милиона? – осведоми се Мелех.
- Не, този път са доста повечко и Пош да ме убие, ако знам защо! – изрази недоумението си гостът.
- Колко? – не сдържа любопитството си домакинът.
- Пет милиона, при това придружени с писмо – отговори Тинто, бръкна в джоба си, извади плика и му го подаде.
Мелех счупи печата, извади писмото и плъзна поглед по няколкото гъсто изписани реда. Сетне го препрочете и на глас:
Приятели, този път ви изпращам малко по-голяма сума. Опитайте да приведете организацията си в максималната позволена от обстоятелствата боеспособност, тъй като, както току-що разбрах, във Фиртуш могат да се случат неща, които да ви принудят да действате!
Скъпи Мелех, засега нямам възможност да се видим, тъй като съм заставен да търча по свои дела, ала се надявам скоро и това да се случи.
С уважение, Ери Дрондис
- Хм, странно – замислено отбеляза Тинто, – какво ли пък може да се случи във Фиртуш!
- Може би е свързано с причината, поради която те повиках – предположи Мелех.
- А тя е? – осведоми се Тинто, отпивайки от калепа си.
- Зиги ме вика във вилата си в Рубатите, като бързоходецът, който ми предаде молбата му за среща, трябва да е препускал като луд, защото бил тръгнал на 17 кларбун, за да измине огромното разстояние от Елдри дотук само за седем слънца, вместо за обичайните двадесет-двадесет и две!
- И защо те вика Зиги? – полюбопитства Тинто.
- Нямам представа – сви рамене Мелех. – Само предположих, че може да е свързано с евентуалните скорошни събития във Фиртуш, за каквито намеква в писмото си Дронди.
Настъпи кратко мълчание, през което двамата отпиха от калепа си. Сетне домакинът се обърна към Тинто:
- Та, значи, повиках те, за да те помоля да поемеш нещата тук, докато се върна, което може да стане чак след дял-дял и половина.
- Няма проблем – охотно се отзова гостът. – При това ще опитам да мобилизирам максимално много бойни единици и да завербувам нови хора...
- Внимавай! – предупреди го Мелех, като го изгледа строго. – Вярно, че администрацията на Мартул е рехава като дантела и си гледа работата през пръсти, но все пак...
- Ще внимавам, разбира се – увери го Тинто. – Ще действам в дълбоката провинция, където чиновническият мързел е далеч по-голям дори от този тук, в Мара, колкото и трудно постижимо да е това.
В последвалото мълчание допиха калепа си, сетне вечеряха и се разделиха. Нямаше представа защо (навярно поради получената информация за възможни предстоящи важни събития във Фиртуш), ала докато се здрависваше с Мелех на сбогуване Тинто имаше чувството, че следващата им среща – ако имаше такава, разбира се, и двамата бяха посветили живота си на една твърде опасна кауза - ще е при обстоятелства, съвсем различни от настоящите.
* * *
За разлика от първата им среща, която, да припомним, пак се бе състояла тук, във вилата на Зинган Сорби в Рубатите, този ден бе слънчев. Въздухът обаче, в сравнение с този в ниското, бе далеч по-прохладен и свеж. Бяха седнали на верандата, загледани в потъналия в мъгла и покрит с вечни снегове Миндрал.
- Значи има два варианта – замислено каза Мелех, отпивайки от филеха си: - ако гласуваш с милитаристите, да наложат свой кандидат за кирт или, ако откажеш да ги подкрепиш..., да предизвикаш разцепването на континента!
- Опасявам се, че е точно така, приятелю! – въздъхна Сорби.
- Ами ако някой от противоположния лагер издигне свой кандидат, не би ли могло..., е, така де, не би ли могло някой от милитаристите да бъде склонен да го подкрепи? – запита гостът.
- Лесно е да се каже, Мелех – отговори Сорби след кратка пауза. – Единственият проблем е, че нямам представа кой би могъл да бъде подтикнат да поддаде.
- Значи смяташ, че е най-добре да оставиш нещата така до самото събрание? – осведоми се Мелех.
- Да – кимна великият съветник. – Не би било зле обаче да имам във Фиртуш малко повечко подкрепа в жива сила.
- Колцина от личната ти гвардия ще те придружат? – осведоми се гостът.
- Едва ли ще мога да вкарам незабелязано повече от 300-400 души – след кратко колебание отговори Сорби.
- Да видим – почна да изчислява Мелех. – Значи, днес сме 5 ешарбун. Дойдох насам за 10 слънца, макар че се убих от бързане. Да речем, че ще мога да пратя бързоходец, който да измине разстоянието до Мара, да кажем, за 8 или 9 слънца, считано от утре. Това означава, че мои хора ще могат да стигнат до Фиртуш най-рано на 23-24 ешарбун и, ако влизат под маскировката, примерно, на търговци, до 27 ешарбун сутринта в града биха могли да се намират вече 1 000 или най-много 1 500 от тях...
- Малко са! – въздъхна Сорби.
- Сетих се нещо! – внезапно се оживи Мелех. – Доста повече от хората ми – да речем десетина петнадесет хиляди – биха могли да се укрият в селцата и горичките около Фиртуш. Велики Пош, та само Елиборската гора би побрала 5 000!
- Да – замислено каза великият съветник, - но ако се наложи да се реагира бързо?
- Тогава до евентуалното влизане на останалите ти войници в града ще действат твоите хиляда-хиляда и петстотин и моите триста-четиристотин човека.
- Мислиш ли, че ще са достатъчни, ако?... – не доизказа въпроса си Сорби.
- Много зависи от броя на хората на Мартул, които той и сподвижниците му ще успеят да вкарат във Фиртуш – отбеляза Мелех.
След това внезапно се прекъсна, плесвайки се по бедрото:
- Велики Пош, колко сме глупави! – избухна в смях той. – Ами ако пратиш писмо до Гуфо, в което да го предупредиш, че е възможно масирано придвижване към столицата на войски под прикритие? Хем по този начин ще научи, че, макар да си положил подписа под оня документ, всъщност не си сред милитаристите!
- Обмислял съм и този вариант – бавно каза великият съветник. – Това обаче означава и ние да не можем да вкараме въоръжени войници.
- Ще вкараме – възрази Мелех, - но по-малко. От друга страна обаче и милитаристите няма да могат да вкарат много повече от нас...
- А ако вече са вкарали? – предположи Сорби. – Все пак те са имали много повече време за подготовка в сравнение с това, с което ние разполагаме сега. Не, предпочитам другия вариант... Пък и – добави след кратка пауза..., - пък и не бих искал да се разкривам преди деня на събранието...
(Ах – мислено възропта срещу себе си той, - каква егоистична душица съм! Страхувам се, че ако някой хване бързоходеца с писмото, онова тъмно петно в миналото ми, за което не смея дори и да мисля, може да стане общо достояние и тогава!...)
- И двата варианта са рисковани – призна Мелех. – Мен ако питаш, няма значение кой ще изберем... Така че – поколеба се за миг, допивайки филеха си..., - така че, щом си решил да пуснем в действие този с вкарването на войници във Фиртуш, значи ще е той...
Щом се разделиха, Зинган погледна към небето, по което бяха почнали да се трупат обичайните за тази надморска височина облаци, откъм които се зачу провлеченият тътен на все още далечна гръмотевица.
Велики Пош! – за кой ли път му мина през ума. – Ако онова изтребление от миналото ми стане общоизвестно, едва ли ще имам друг избор, освен да се присъединя към бунтовниците от Тимру, при условие, разбира се, че изобщо имам шанса да остана жив!
* * *
Късно след полунощ на 19 фарбун великолепен бял кораб вдигна котва от едно от малките пристанища на Аверил и, преодолял обръча от рехави морски съдове около брега, се отправи в открито море.
На палубата, облегнат с цялата си тежест на перилото, бе застанал почти мъртво пияният Кабрар Даруру. Бе наредил отплаването рано миналата вечер, когато бе доста по-трезвен, ала ако го бяха запитали в момента, не би отменил нареждането си.
Загледан в отдалечаващия се бряг, Даруру отново – за кой ли път през последните 3 слънца – изпадна в пристъп на бяс при мисълта колко елементарно е паднал в подготвения от самия него капан, при което с все сила удари перилото, разкървавявайки пръстите си. Изобщо не усети болка обаче – бе прекалено пиян, за да е в състояние да усеща невинни наранявания като това.
- Прохлети Пош! – изруга. – Трижди прохлети Пош!!! Шо ми тряфваше да се занимафам с оная фуста и с тоя прохлетних Данжу, в дън земя да се пръждосат дано!
Сетне, залитайки, се отлепи от перилото, ала тутакси отново се залови за него, докато успя да застане относително стабилно на краката си. След това направи втори опит да тръгне и този път успя, като се закандилка към сенника си на палубата. Срина се в плетения си стол и, правейки невнимателно движение с ръка, събори от малката пластмасова масичка пред себе си преполовената бутилка калеп.
Виковете, които нададе вследствие от това си действие, бяха невъобразими. На палубата тутакси се появи силуетът на мъж, който пристъпи към него, ала непосредствено след това до новодошлия се появи и една друга сянка – този път на жена. Бе 25-цикловата любовница на Даруру, бившата проститутка от един бардак в Мара Амарела Леха.
- Остави, Флаф – освободи мъжа тя, - аз ще се оправям с него.
Мъжът кимна с благодарност и побърза да се оттегли.
Междувременно Даруру продължаваше да крещи.
- Какво, да те вземе Пош, правиш, Рар! – опита да го надвика жената.
Той я фиксира с помътнял от огромното количество изпит калеп поглед, при което тутакси забрави за поразията, която бе сторил, и мръснишки й се усмихна.
- Ррреллла, хайте та си ляхаме, хупависе! – изпелтечи.
Тя му помогна да се изправи на крака, сетне го затътрузи към вътрешността на кораба, а оттам – към каютата им.
Едва що докоснал постелята, Даруру захърка като разярен кумлар.
Загледана към него с погнуса, Амарела едва чуто въздъхна:
Велики Пош, защо ме наказа с такъв непрокопсаник!
Можеше да го напусне, разбира се. Все още бе достатъчно млада, за да се върне към предишния си занаят и да натрупа пари, с които да живее относително сносно на стари години. Въпреки всичко обаче, тя бе жена на дълга. Чувстваше, че това леке Даруру има нужда от нея, още повече сега, когато нещо (А може би някой?) го бе подгонило и не можеше – просто сърце не й даваше – да го изостави в такова състояние. Ако обаче той продължеше със запоите, които си устройваше през последните 3 слънца още 2, най-много 3 седмици, щеше сериозно да се замисли дали изобщо има смисъл да полага грижи за него, тъй като съвсем определено съществуваше вероятност сегашното му пиянство да го погуби, а тя не би могла да стори нищо, съвсем нищичко, за да предотврати това...
Засега продължавам да съм с него – реши, - ала докога – това само бъдещето може да покаже!
* * *
Кабрар Даруру се събуди късно след пладне и, излязъл на палубата, се загледа към леко набръчканите води на необятния океан. При това отново – както след всяко събуждане през последните 4 слънца – осъзнаването на ситуацията, в която бе изпаднал, го потресе до дъното на просмуканата му от калеп и зурп душа:
Велики Пош – позволи си малко самоирония (сега можеше, този ден все още не бе вкусвал алкохол), - до вчера преследвах варварите и ограбвах корабите им, а сега..., сега отивам в Абдала, за да стана един от тях!
При тази мисъл горчиво се разсмя и, пресичайки палубата, седна в плетения стол, от който предната нощ го бе прибрала Амарела, като пътем поръча на един от моряците да му донесе бутилка калеп и пакетче зурп.
Калепът и зурпът – каза си, - в тях е истината..., и, разбира се, в Рела и в съществата от нейния пол!
Амарела се присъедини към него преди да донесат калепа.
- Къде беше? – тросна й се той, като я изгледа неприязнено с кръвясалите си от съня и погълнатото напоследък огромно количество алкохол очи.
- Обядвах, скъпи – усмихна му се тя. Той протегна ръка и властно я привлече в прегръдките си. Междувременно донесоха калепа и той се пресегна през нея да отвори бутилката.
- Нужно ли е, Рар? – внимателно опита да го вразуми тя.
- Кое дали е нужно? – не разбра той, наливайки си щедра порция.
- Да започваш още от сутринта – поясни тя.
Той отпи юнашка глътка, сетне още по-плътно я притисна в обятията си:
- Считай ме за мъртъв, Рел! – въздъхна тежко, потопил поглед в искрящите й черни очи.
- И накъде отиваме, ако смея да запитам? – осведоми се тя, осъзнавайки абсолютната безрезултатност на опитите си да го накара поне мъничко да намали калепа.
- Към нищото, бонбончето ми, към самото шибано нищо! – потърси устните й той.
Целуна я грубо, почти дивашки, разкървавявайки ги. Сетне допи калепа си и я погледна с очи, в които за първи път от няколко слънца насам се бе разгоряло желание.
- Да се върнем в каютата? – предложи тя.
Той не чака втора покана, ала на тръгване за огромно нейно неудоволствие взе и все още доста пълната бутилка калеп.
- Отчаял си се, а не мога да те успокоя – констатира очевидното тя.
- Отчаяние ли? – горчиво се разсмя той. – Така значи – отчаяние... Не, сладурчето ми – добави, - там, дето има отчаяние, тлее и искрица надежда, а единственото, на което мога да се надявам сега, е... просто да остана жив и, когато всичко това – завъртя ръка наоколо – се изчерпи, да пукна като краставо псе, обикалящо около някой храм на Пош!!!
* * *
Макар вече да бяха изминали няколко минути от излизането на Пьол Гамар от кабинета му, предводителят на гилдията на корабопритежателите Ери Дрондис все още не можеше да излезе от вцепенението, което го бе обхванало, след като узна за чудовищното намерение на единия от основните си помощници Кабрар Даруру да убие не само назначената и протежирана пряко от самия него нова велика съветничка от Гамбари Фалет, а и – Каква мерзост! – един от другите му помощници, може би дори най-способния от тях, Виолар Данжу!
За пореден път се втренчи в писмото и, също както в самото начало, когато го бе съзрял в ръцете на пратеника на предводителя на гилдията на търговците на туйнарска кост Гамар, гневът почти го задави!
- Велики Пош! – гръмко изруга. – Как е възможно тъкмо той, Каб, да извърши такова чудовищно предателство спрямо мен – човека, който винаги го е покровителствал и без когото би бил нищо, абсолютно нищо! Не стига, че се е опитал да стори немислимото – да убие Фал и Оли, - ами и, на всичкото отгоре, си е позволил да фалшифицира почерка ми – постъпки, за които трябва не просто да го убия (това би било проява на висше милосърдие, на каквото не съм способен), а да го режа къс по къс и след това да го погреба жив!!!
- Викал сте ме, господарю.
Чувайки гласа, подскочи в креслото си и внезапно вдигна поглед:
- А, Джумпар, ти ли си? – не сдържа изненадата си; изобщо не го бе чул да влиза, пък и – осъзна – нямаше как, прекалено много бе шокиран. – Стягай се за път, момчето ми! Заминаваш за Аверил – при това незабавно!
* * *
Джумпар се завърна в късния следобед на 9 кларбун.
- Доста се забави – меко констатира Дрондис.
- Пътят никак не е малко – извинително се усмихна бързоходецът.
- Е? – премина направо към въпроса предводителят на гилдията на корабопритежателите.
- Избягал е – тутакси го осведоми Джумпар и, подканван от въпросителния му поглед, продължи. – Тръгнал е с големия бял кораб, който...
- С построения специално за мен кораб тип Лебед, предназначен за пренасяне на особено тежки товари, който щях да нарека Властелинът на океаните?! – невярващо възкликна Дрондис, прекъсвайки го насред изречението.
Джумпар кимна с глава и стана свидетел на едно от редките избухвания на господаря си, на които бе присъствал, при това - най-мощното в сравнение с всички досегашни.
- Проклети Пош, каква гнида! – кресна предводителят на гилдията на корабопритежателите, изстреля се от креслото си и, изпаднал в пристъп на ярост, силно удари с юмрук по една от стените. – Мигар мизериите, които опита да сътвори, не му бяха достатъчни, ами и на всичкото отгоре е офейкал с кораб на стойност 188 милиона зифара!!!
След като повилня още малко, погледът му внезапно падна върху все още стоящия чинно пред бюрото му Джумпар и той с рязък жест го освободи:
- Върви! – нареди. – Когато ми потрябваш, ще пратя да те повикат.
Бързоходецът се поклони и побърза да напусне стаята, в която, между временно, Дрондис отново започваше да вилнее...
* * *
Получи известието за състоялата се в Батави на 7 кларбун среща на тринадесетте велики съветници на шестнадесети същия дял.
Ндааа – каза си. – налага се да се задействам, при това незабавно!
Явно опасността милитаристите да овладеят Съвета на двадесет и четирите ставаше напълно реална, а ако това – не дай Пош – се случеше, гилдията му щеше да е една от първите пострадали от лавината от лицензи за право на притежаване на кораби, каквито – сигурен бе – новата киртска администрация във Фиртуш щеше да почне да раздава на куцо и сакато, подработвайки почвата за масиран поход към Варвария за зурп и роби!
Ще е доста трудничко да променя хода на събитията, ала не вреди поне да опитам, нали! – въздъхна, допи филеха си, извика момичето, на което диктуваше писмата си и се залови за работа.
Още в тъмни зори на следния ден трима бързоходци се отправиха в различни посоки: един – за малкото затънтено селце Сьобор в Цингали, друг – за Аверил - и трети, разбира се – за Фиртуш. Седмица след това по куриер изпрати кратко писъмце и до едно място в самата Мара, като възложи на пратеника освен това да подпише и внесе в местния клон на гилдията чек за 5 милиона зифара на името на едно лице.
Направих всичко, каквото зависи от мен, за да предотвратя катастрофата – замисли се по-късно през същото слънце, 24 кларбун. – Сега вече не ми остава друго, освен да чакам... и, разбира се, да се надявам.
* * *
Дирк Гантрал получи писмото вечерта на 27 кларбун. Бе от Дрондис и гласеше следното:
Драги Дирк, отпускам ти още малко пари (приложеният към писмото чек бе на стойност един милион зифара), с които да опиташ да стегнеш и разшириш организацията. Скоро може да се наложи да се задействате, тъй като във Фиртуш предстоят важни събития.
Понеже преди три дяла, когато получих последното ти писмо, разбрах, че работата по възстановяването на местните структури върви твърде бавно, много се надявам днес вече, благодарение и на сумите, които ти привеждам, нещата да са потръгнали поне малко по-добре! Знам, че след „обезглавяването” ви в началото на миналия цикъл все още сте прекалено слаби и неукрепнали, за да рискувате да бъдете забелязани. Въпреки това опитай да привлечеш повече хора ако не от Елдри (допускам, че да се действа в самата столица вероятно все още е доста опасно), то поне от доста места в провинцията.
Това е засега. Силно се надявам да имаш успех във възстановяването на организацията и съм сигурен, че ако задаващата се фиртушка буря не се разрази, непременно ще го постигнеш!
Щом прочете писмото, Гантрал вдигна глава и си позволи една измъчена усмивка. Да, нещата с организацията бяха потръгнали, не на последно място, разбира се, и благодарение на чековете от Дрондис. Кумларите видимо укрепваха след дългия период на хаос, настъпил след гибелта на почти цялото ръководство на организацията, вкл. - припомни си оная страшна бурна нощ – и на Ведека, който, макар от тогава да бе изминал почти цикъл и половина, все така продължаваше ужасно да му липсва...
Да, слава на Пош нещата през последните два-три дяла бяха потръгнали. Бяха възстановени почти 2/3 от клетките, бе закупено немалко количество оръжие, новопостъпилите биваха относително качествено обучавани на стрелба с лък, хвърляне на копие и бой с ножове и – най-важното – Кумларите бяха получили подкрепата и на едно друго мощно рамо в добавка към това на Дрондис – бяха установили отношения с местния клон на гилдията на стъкларите. Е, не бе ясно доколко ръководителят на този клон Барам Далулу, с когото Гантрал контактуваше, е осведомил и централното ръководство на гилдията в Матра, ала – поне засега – местната подкрепа като че ли бе достатъчна...
Тихо почукване на вратата го сепна:
- Влизай! – нареди.
Бе Чешан. Нямаше представа защо, ала този човек никак, ама никак не му харесваше, макар да бе изключително усърден и именно благодарение на това си усърдие да бе назначен от един от главните му помощници – Сетрам Габали – за представител в ръководството на клетките от Западно Цингали. Когато научи за назначението му, Гантрал бе опитал да възрази, ала Габали бе категоричен:
- Може и да не ти харесва, но е способен и усърден в работата си.
- Какво има? – отправи поглед към посетителя си предводителят на Кумларите от Цингали.
- Далаша – каза Чешан, подавайки му някакъв плик. Гантрал го пое, разчупи печата и се зачете. Сетне вдигна глава и махна с ръка:
- Свободен си.
Когато остана сам, Гантрал си позволи да изрази задоволството си от прочетеното. Писмото бе от Ведрам Далаша, главен функционер на Кумларите от малкото градче Хиза в Северозападно Цингали, който го уведомяваше за възстановяването на още четири клетки в района.
Да – каза си Гантрал, - определено вървим към възстановяване. Дали обаче – при тази си мисъл погледна към писмото от Дрондис..., - дали обаче времето ще ни стигне да се доближим максимално до нивото, на което бяхме по времето на Кег?...
* * *
Щом напусна жилището на Гантрал, Чешан пое по прашните сьоборски улици към колибата си в другия край на селото. Макар да бе вечер, бе почти непоносимо горещо и задушно, ала прииждащата буря вече се усещаше във въздуха. Звездите не бяха ярки както обикновено, а тънеха в мъгла, която на изток се сгъстяваше, преминавайки във все още далечен тъмен облак, в който сегиз-тогиз проблясваха мълнии.
Щом се прибра, Чешан побърза да поеме голяма порция зурп, а когато след около половин час ефектът от вълшебния прашец започна да отшумява, заслушан във вече трополящите в далечината гръмотевици, се замисли върху сегашното си, признаваше, малко особено, ала пък за сметка на това доста изгодно положение...
Ето, вече почти цикъл и половина бе агент на Безскрупулния при Кумларите от Цингали и, за разлика от преди, когато бе само член на тази организация, сега, разбира се, съвсем не му липсваше зурп. Веднъж в дяла докладваше за ситуацията в редиците на Кумларите на повишения от началник на елдрианската градска стража в заместник-предводител на личната гвардия на Зинган Сорби свой нов господар и получаваше точно толкова, колкото му бе нужно, и ни прашинка по-малко. Нещо повече: Тъй като искаше повече, отколкото му бе необходимо, вече бе успял да натрупа няколко хиляди пакетчета бял зурп за черни слънца, както го наричаше...
Безскрупулния бе странен човек – твърде странен наистина. Той изслушваше докладите му, а сетне плъзваше по масата пакетче зурп с думите:
- Знам, че калепът не ти се нрави, затуй поеми на кратко пътешествие из Зурпландия.
Чешан сядаше, разпечатваше пакетчето, изсипваше го върху езика си и, разбира се, изцяло се отдаваше на зашеметяващите ефекти, предизвиквани от тоя чуден прашец.
В същото време Гавеир се наливаше с калеп, гледайки го с някаква смесица от съжаление и погнуса. Сетне, когато ефектът от зурпа отшумеше, му благодареше и викаше Гамея – винаги и само нея, красивото бяло момиче, което му прислужваше, - за да го изпроводи до изхода...
Гавеир, естествено, никога не споделяше с него мислите си. Просто изслушваше информацията, черпеше го със зурп и го изпращаше. Веднъж обаче (трябва да бе преди два-три дяла), когато Чешан приключи доклада си, многозначително бе заявил:
- Значи така. Работите при Кумларите може и да потръгнат. Нека! Засега ще ги държа в резерв и ще им позволя да полетят, а когато ми потрябват – при това бе щракнал с пръсти..., - а когато ми потрябват, ще видим дали ще е сладкиш или секира!
Чешан, разбира се, не можеше да забрави и Гамана, който в последна сметка бе заплатил жестоко за обидата, която му бе нанесъл там, в гората, удряйки му плесница. Само четири слънца след ирмиданското изтребление, след като предателството на Чешан му бе приписано, увисна на въжето заедно с неколцината други, оцелели от сечта, когато войниците на Гавеир бяха нахлули насред среднощното им събрание на Ирмидан и под акомпанимента на начеващата буря безмилостно ги бяха изтребили. Бе там, естествено и успя да се наслади на смъртта на Гамана, макар да бе леко разочарован от равнодушието, с което последният я посрещна! Мъченията в затвора явно го бяха направили безчувствен към всичко и той, с помощта на двама стражи, едва се довлече до приготвената му бесилка и, без ни най-малка съпротива, се остави да му нахлузят примката! Едва когато увисна сякаш частица от инстинкта му за живот се пробуди, ала – уви – за кратко, за много кратко, след което смъртта милостиво го покоси...
Оглушителна гръмотевица тресна съвсем на близо и изтръгна Чешан от спомените му.
Да – каза си той, обръщайки се на другата страна във вехтия си, полуразпаднат креват, - трябваше да впрегна всичките си сили, за да вляза под кожата на тоя ахмак Габали, но с Гантрал ще е доста по-трудно. Важното е, че засега успявам. Поне според Габали съм един доста способен функционер (та нали затова ме назначи за свръзка между западните организации) и понастоящем това е достатъчно. Ако обаче не сполуча да забаламосам и самия предводител, тогава..., е, тогава просто ще бъде по-трудно, отколкото ако успея да го сторя. Не вярвам обаче – лукава усмивка плъзна по устните му..., - не вярвам, че и той не ще поддаде – просто е нужно още малко време, а време имам достатъчно..., е, поне докато продължавам да съм шпионин на Гавеир, което, за щастие, се очертава да продължи доста дълго. Само дано да се усетя навреме, когато той ще установи – а в определен момент неминуемо ще установи, чувствам го, - че вече не съм му нужен! Не вреди обаче още от сега да се оглеждам за нов господар, нали?...
Това бе последната му мисъл, преди да потъне в дълбок сън, а навън бурята тепърва предстоеше да се развихри.
* * *
Малко по-късно, в разгара на същата тая буря, Сеян Гавеир Безскрупулния допи поредната си чаша калеп и, заваляйки се, стана, прекоси помещението си в двореца на Зинган Сорби и се облакъти на перваза на прозореца. Дъждът се лееше като из ведро, а мълниите падаха една през друга със страхотен трясък.
Точно такива ще са и мълниите, които скоро, много скоро, само след по-малко от дял, собственоръчно ще стоваря връз главата на великия съветник Зинган Сорби! – доволно потриваше ръце той. – Как звучи само: „великият съветник от Цингали Сеян Гавеир Безскрупулния”!
Не всичко, разбира се, бе изпипано докрай – все още не. Оставаха още някои нещица, ала като цяло подготовката бе в ход и – поне на този етап – всичко вървеше гладко като по масло. Вече над 10 000 от дванадесет хиляди и петстотинте перфектно обучени войни бяха успели да проникнат в Елдри, маскирани като търговци, занаятчии и обикновени граждани и, разквартирувани на сигурни места, чакаха сигнала за щурм, който щеше да им даде след отпътуването на Сорби за извънредното събрание на Съвета на двадесет и четирите.
Не можеше да се каже обаче, че проблеми няма – имаше, че как иначе, като най-големият от тях, разбира се, бе началникът на ръководената от самия него само до преди малко повече от цикъл градска стража Ламот Батар. Батар бе като трън в петата. Засега изглеждаше, че не знае нищо за масираното прехвърляне на войници в Елдри, ала – Гавеир не можеше да не си дава сметка – само изглеждаше така. Ламот Батар умееше да се прикрива и бе в състояние, докато сладко му се усмихва, да му забие нож в гърба!...
Стига лоши мисли! – тръсна глава той и, съпроводен от грохота на поредната гръмотевица, се върна на стола зад бюрото си, наля си калеп и отпи щедра глътка. – „Който лошо мисли, лошо кани” – припомни си една от местните поговорки.
Ала мощният пристъп на вятъра, последван от внезапно забарабанелия по прозореца дъжд, кой знае защо накара сърцето му да се свие и му навя злокобни предчувствия за бъдещето...
* * *
По-рано същата вечер, малко преди бурята да се развихри, в кабинета си в една от кулите върху градската стена предводителят на градската стража в Елдри Ламот Батар прие един от заместниците си, млад мъж на име Мейохи Акадо.
- Разбра ли нещо, Мей? – премина направо към въпроса Батар.
- Не много, ала достатъчно, мисля – усмихна се Акадо. – Прииждащите напоследък в Елдри търговци, занаятчии и всевъзможни други индивиди, разбира се, не са такива. Поне това е сигурно.
- Предполагах – не бе изненадан предводителят на градската стража. – А сигурно ли е, че не са войници?
- Най-странното е, че, пристигайки в града, тия хора изчезват някъде яко дим! – изрази удивлението си помощникът.
- И ти нямаш абсолютно никаква представа къде, разбира се – предположи Батар.
- Никаква – призна подчиненият му.
- Хм – замислено каза предводителят на градската стража, облегна се в креслото си и затвори очи. – Жалко, че не можем да претърсим всяка къща, тъй като така бихме показали на всички, вкл. и на онези, които организират това велико преселение към Елдри, че знаем за него.
- Ами тогава? – осведоми се Акадо. – Какво да правим в такъв случай?
- Ето какво, Мей – каза Батар след кратко мълчание, като отвори очи и отново се изправи в креслото си. – Подсили стражите около градските порти (ама не много, не толкова масирано, че да бъде забелязано) и изпрати неколцина опитни съгледвачи да се озъртат за маршрутите на всички, които пристигат в града. Не е много, знам – кимна, - ала едва ли сме в състояние да сторим нещо повече на този етап. И – добави след кратка пауза..., - и предай на всички войници от градската стража незабавно да се приведат в бойна готовност.
Спущено на 10 април 2015. Точно след седмица очаквайте част 2 на глава V от книга втора.