Книга втора, част първа, глава V – 2
Тъпанар Дрънкар: Нощта е време за тайни сбирки, ала и за сънища, „извиращи” от минало, „обвито” в мрак и... болка. Ще разбуни духовете нечие послание и едно (почти) прекъснато приятелство наново ще скрепи. Историята своя някой ще разкаже. Друг ще се окаже в непонятно раздвоение, „разпънат” между чара на една жена и сянката на друга... – никога небивала навярно. А може би просто в забрава „потопена” и... в тъга?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
2. Победоносният Ардал
Ардал пристигна в Льомеж едва няколко часа преди насроченото за полунощ на 24 срещу 25 фарбун общо събрание на предводителите на ръководената от него и носеща името му организация. Сестар Кибоне – силно накуцващ старик, когото по причини, които ще изложим малко по-долу, никой в градчето не би заподозрял в приемане на бунтовници в къщата си – го посрещна радушно, също както първия път преди почти 3 дяла, когато Ардал бе дошъл в селището да пропагандира идеите на организацията си.
- Добре си ми дошъл, Ардал, някои вече пристигнаха – подаде му ръка домакинът.
- А Фейнур? – осведоми се гостът, поемайки съсухрената му длан в силните си ръце.
- Той пристигна пръв – заяви Кибоне, повеждайки го през двора към скромната си едноетажна кирпичена къщурка. – Тука е от 3 слънца. Дойде с двамина, които, чини ми се, не го изпущат от очи, ама той май няма нищо против...
Ардал бе толкова уморен, че със самото си влизане кимна на вече събралите се десетина човека от ръководството и се тръшна направо върху рогозката на пода, потъвайки тутакси в сън без сънища.
Когато се събуди, наближаваше полунощ, а всичките свикани от него двадесет и двама учредители на клетки в Западен Кортис плюс Фейнур и придружилите го от Аверил дотук Джото и Карос вече бяха претъпкали малката задушна стаичка.
Подкрепи се с малко храна, след което, няколко минути след полунощ, откри събранието.
- В началото искам да ви осведомя за нещо, за което няма как да сте информирани – започна той, - а именно (при тези си думи погледна към настанилия се на доста отдалечено място от предводителя си Фейнур)..., а именно, че имахме късмет още при прохождането си да получим изключително мощна подкрепа...
- Мощна подкрепа ли! – изказа всеобщото учудване Грар, който, да припомним, се бе обадил още на първото събрание на тогава деветимата членове на ръководството на организацията в Нупур, като се бе сторил на Ардал един изключително разсъдлив млад човек.
- Да, Грар – отвърна предводителят им, - много мощна подкрепа наистина.
- Чилда? – безстрастно се осведоми Фейнур.
- Да, Чилда – потвърди Ардал.
- Доколкото разбрах от Фейнур, Джото и Карос, имало възможност да бъде премахната, но ти си се противопоставил – изрази едва усещащото се, ала все пак долавящо се във въздуха напрежение един от седящите близо до предводителя им мъж на средна възраст, чието име бе Снас.
- Да, противопоставих се, Снас – кимна Ардал. – Противопоставих се по две, струва ми се, изключително важни причини:
първо, защото в тронното си слово пред народа тази жена – всъщност още момиче на не повече от 18-19 цикли – не говореше заучени фрази, а по всичко личеше, че е искрена, заявявайки, че ще се грижи за добруването на всеки от тях,
и второ, защото имаме въпиюща нужда от хора във властта, които да са на наша страна...
След това въведение той им разказа за подготвяното покушение над Чилда и главния й помощник от гилдията на корабопритежателите Виолар Данжу.
- Междувременно научих – продължи, вадейки от джоба си едно вече разпечатано писмо, - че въпросното покушение вече се е състояло. Разбрах го от ей това писмо – той вдигна писмото, - което, в добавка, съдържа важно предложение и всички ние трябва да решим дали да приемем това предложение или не. Нека обаче – разгърна гъсто изписания пергамент – първо да ви прочета самото писмо.
Кимна на един от близко стоящите да приближи светилника и, след като онзи се подчини, започна да чете:
Уважаеми предводителю на гилдията на търговците на туйнарска кост Геюм Ардал!
Със съжаление трябва да ви уведомя, че покушението, което предполагахме, че се подготвя срещу мен и главния ми помощник от гилдията на корабопритежателите Виолар Данжу, действително се състоя. Пош да ми прости онова, което извърших, ала използвах безнадеждно болни, които вместо мен и Данжу отидоха на мястото и бяха изпепелени от наистина чудовищното количество огън на боговете, което бе заложено за нас двамата и придружаващите ни лица. И макар щедро да компенсирах роднините на използваните от мен нещастници за смъртта на близките им, сигурна съм, че това варварско деяние ще тежи на съвестта ми чак до края на живота ми!...
Ала стига по тоя въпрос. Пиша ви и по един друг проблем, който ме занимава още от първия момент, когато поех към поста велика съветничка от Гамбари. Работата е там, че, както всъщност ви обясних по време на разговора в кабинета ми, макар ръководителят на корабопритежателите Ери Дрондис да е мой покровител и – смело мога да кажа – приятел (не на последно място и защото, както знаете от същия тоя разговор, бе приятел и на баща ми), съзнавам, че причината, поради която ми..., хм..., да речем, че ми помогна да заема настоящата си длъжност, драстично се разминава с моите собствени цели, заради които се съгласих да го сторя...
Властта не ме блазни, докато тя изглежда е единственото, което интересува покровителя ми. Съгласих се – и дори с охота приех – да стана велика съветничка, тъй като смятам, че по този начин бих могла да спомогна, па макар и мъничко, на безобразието, наречено „киртство”, да се сложи край! Робство, крепостничество, канибализъм, зверско насилие и потресаваща жестокост... – ето какво представлява Тингано в момента! При това съм убедена, че тоя нещастен континент не ще се промени, ако киртската система не бъде заменена от коренно различна форма на управление...
Да не се увличаме обаче. Просто държах да споделя гледната си точка по въпроса за управлението.
Та значи предложението ми (да се върнем на него) е следното. Тъй като тогава, в кабинета ми, не стана дума за каквато и да било парична подкрепа, която бих могла да окажа на гилдията на търговците на туйнарска кост (разбрах, че при встъпването си в длъжност всеки мой предшественик подпомагал всички гилдии с местни клонове тук, в Гамбари), надявам се да приемете от мен без възражения и без това да ви задължава към персоната ми по какъвто и да било начин скромната сума от 100 000 000 зифара. До края на днешното слънце, 16 фарбун, ще я изпратя по бързоходец под формата на ценна книга, която той да депозира в сметката ви в Нупур.
Държа да ви уведомя, че, макар да ми помага много, Данжу не е човек, на когото бих могла да имам пълно доверие – чувствам го и знам, че подозренията ми са основателни. Ето защо изпращам това писмо по бързоходец, нает от друг мой подчинен, на когото наредих и знам, че ще изпълни нареждането ми, да не съобщава за това на Данжу...
Накрая бих искала да ми отговорите, ала искрено, бих ли могла да разчитам на подкрепата ви (вкл. и военна такава), ако в някакъв бъдещ момент положението в Гамбари или – не дай Пош – в цяло Тингано стане опасно за мен? Не, бързам да ви уведомя, че – поне засега – не съзирам признаци, че това може да се случи, ала..., ала все пак...
Искрено ваша Чилда
Вълнението, което писмото на великата съветничка от Гамбари произведе върху присъстващите, бе невъобразимо! Внезапно всички се разшумяха и заговориха един през друг. Ето защо мина доста време, преди да ги усмирят. Даже се наложи в стаята да надникне домакинът и със знак да напомни на Ардал, че ако някой от нощните стражи мине край дома му, може всички зле да си изпатят.
- Е, какво ще кажете? – запита Ардал, след като останалите се поуспокоиха.
- А кой е бащата на дамата, ако смея да запитам? – прояви проницателността си Грар.
Умен е – за пореден път установи предводителят им. – Навярно за в бъдеще трябва да разчитам на него повече, отколкото до момента. Естествено, че няма да им разкрия самоличността на Фалет. Не че не им вярвам – съвсем не, - но все някой от тях може да се изтърве където не трябва...
- Някакъв колега на предводителя на гилдията на корабопритежателите Ери Дрондис – излъга Ардал без да му мигне окото. – Дрондис бил чест гост в семейството на великата съветничка. После баща й заболял и умрял, а тя, тъй като нямала други роднини (майка й била умряла при раждането), била приета в семейството на предводителя на гилдията. Той решил да й осигури топло местенце във високите етажи на властта, като същевременно си гарантира подкрепата на ръководството на Гамбари, чийто велик съветник – имам предвид покойния Лагили, разбира се – спъвал сериозно търговските му операции в тая барда... Та в общи линии – това е – заключи предводителят им.
- Чилда, отмъстителката – забеляза очевидното Гаршак, един местен младеж, който, както щеше да се установи по-късно, вече бил обиколил доста селища в района, спечелвайки немалко нови привърженици за каузата на организацията.
- Решила да се нарече така, както вероятно се досещате, по изложената в собственото й писмо причина, поради която се съгласила да стане велика съветничка – обясни предводителят им.
- Подкрепата й няма да ни дойде зле – обади се неочаквано за Ардал Фейнур. – Да – обходи с поглед присъстващите той, - ако написаното в писмото е истина, признавам, че съм сбъркал, настоявайки да се възползваме от възможността да я убием...
Разбира се, единодушно решиха да приемат финансирането от Чилда и да я уведомят с писмо, че, естествено, изцяло може да разчита на подкрепата им, ако се наложи. Сетне се заеха с организационни въпроси, касаещи най-вече проблема колцина и от кои места вече са били привлечени и съставяйки план за пропаганда за следващите два дяла, след които се уговориха да се срещнат пак, като за дата определиха 24 срещу 25 кларбун, за място – същата къща, а за начален час – отново полунощ.
Събранието завърши малко преди 3.30 след полунощ, като, докато членовете му тихо напускаха дома на Сестар Кибоне, към Ардал се приближи очевидно изпитващият вина към него Фейнур.
- Извинявай, приятелю! – свел глава започна последният. – Пош ми е свидетел, че наистина замислях предателство! Действително бях на ръба да отида при тоя мизерник Даруру!!!
- Важното е да се учим от грешките си, Фейнур – подаде му ръка предводителят.
- Явно трябва да ти вярвам повече! – пое протегнатата ръка Фейнур.
- Всичките трябва да си вярваме, приятелю! – убедено каза Кривоглавия...
Между временно бяха прекосили късия коридор и бяха излезли в двора, където на една дървена пейка се бе изтегнал Кибоне.
- Голяма жега – прозина се той. – И комай не се очертава скоро да завали, при все че е дъждовният сезон.
- Сигурно си прав – отправяйки взор към обсипаното с едри звезди небе се съгласи Ардал, като след това го погледна с уважение: - Ти остави това, Сес, ама кажи ми как можеш толкова убедително да се преструваш на противник на всичко, що не е киртско, бардско и изобщо ръководно!!!
- Животът ме е научил, синко – въздъхна старецът. – Веднъж, когато бях още на 15, опитах да се застъпя пред господаря за едно друго момче, което той наби, защото работело много малко. При това ха познай какво направи господарят ми? Накара ме, проклетникът, повторно да набия младежа – ей така, за назидание, рече, за да знаете, вие, крепостните, къде ви е мястото. Отказах и... и тогава (явно му бе трудно да разказва тая твърде травмираща го история)..., и тогава той взе, че го уби – ей тъй пред очите ми, закла го като пиле!!! И знаете ли какво ми рече, когато го стори? Рече ми:
- Можех да резна и твойта главица, ама така по-боли, нали?...
Настъпилата тишина бе оглушителна. Първият, който я наруши, бе Фейнур:
- Съжалявам, Сес! – покъртен каза той.
Тогава Ардал им разказа как самият той е поел по пътя на бунта. Не че не бяха чували тая история и преди, ала сега вече тя им бе предадена с подробности, при това от самия човек, за когото се отнасяше...
- Ако не бе тръгнал по пътя на бунта, сигурно също като мен щеше да се преструваш на покорна овчица, за да опазиш хората, които обичаш – предположи домакинът им.
- Сигурно – едва чуто прошепна Ардал, който отново – за кой ли път – се бе замислил за непрогледния мрак, простиращ се над спомените за собственото му минало.
Велики Пош! – простена вътрешно той. – Ще успея ли някога да разкъсам тая тъмнина! Ето – вече съм убеден, че не може, просто е физически невъзможно, да съм нямал минало, ала как да водя всичките тия хора, щом не знам кой съм самият аз!!!
И тогава, кой знае защо, пред мисловния му взор изплува образът на Чилда. Припомни си как тя, трогната от кратката история на сегашния му живот (на един живот без спомени), след като му бе разкрила как смята да постъпи в отговор на писмото на Даруру, му бе отговорила с взаимност, разказвайки му целия си живот и как на него му се бе сторило невероятно, че бащата на това съвсем обикновено крехко момиче е бил властелин на цял континент...
Велики Пош – запита се, – какъв е тоя трепет, който ме обхваща колчем си помисля за нея? Да, когато ми разказа живота си, тя ми сподели и за Онда – планинецът, с когото живее. Следователно, наясно съм, че обича друг. Тогава защо, без изобщо да се впечатлявам от този факт, вече две седмици не мога да забравя образа й и се усмихвам винаги, когато той „изплува” пред вътрешния ми взор?!...
Внезапно се изтръгна от мислите си, осъзнавайки къде се намира и, припомнил си разказа на Кибоне, потърси очите му:
- Уби го, нали?
- Много по-късно – кимна старецът. – Причаках го в храстите край пътя, по който случайно знаех, че ще мине. Беше с двама стражи. От доста време забягвах в гората да се уча да стрелям с лък (ей така, ако изпадна в положението, в което бях по време на случката, която ви разправих. Освен това един мой познат – също крепостен и, между другото, доста ячък – ме придружаваше, та да ме учи на ръкопашен бой и на бой с ножове... Та, значи, пуснах по една стреличка на стражите и знаете ли какво?!... – При тези си думи за миг отклони поглед от застаналите един до друг Ардал и Фейнур... – Знаех, че убивам хора, и то хора, които не само че не са ми направили нищо лошо, ами и които въобще не познавам, но не изпитах никаква вина от това! Интересуваше ме само бившият ми господар (от няколко цикли вече работих при друг, доста по-милосърден феодал, на когото господарят ми – оня, когото се канех да убивам, де – ме бе отстъпил)! Оня не видя отде идат стрелите и взе, че скочи от файтона. Тогава излязох от храстите и...
И до ден днешен се води изчезнал – завърши разказа си Кибоне. – Завлякох трупа му в един камънак и го зарих с камъни.
Сетне рязко смени темата:
- Добре че разбрах от Галбри (това бе един от присъствалите на събранието съзаклятници), ей така, съвсем случайно, че се организирала някаква завера против господарството, инак нямаше как да знам, та да дам скромния си принос!...
Ардал внезапно осъзна, че небето е почнало да просветлява, па макар все още едва-едва. Наред с това почувства, че му се доспива:
- Да лягаме – предложи, обръщайки се към Фейнур, - че още от днес трябва здраво да се залавяме за работа!
* * *
- Сехи!
Гласът бе тих – прекалено тих, почти замиращ в шепот, за да разпознае притежателя му, ала въпреки това й звучеше познато.
- Сехи, ей, Сехи!
Излизайки от гората в топлата привечер на 29 ларбун, Сехина, дъщерята на търговеца на туйнарска кост от Ясуби Орор, рязко се извърна и се озова право срещу две така и незабравени топли очи.
- Я, Кривоглави, ама това ти ли си! – едва не изпусна кофата с вода, която носеше. Сетне я остави на земята и се хвърли в прегръдките му:
- Велики Пош, ти се върна! Върна се! Да знаеш само как се бях затъжила за теб... – и не само аз, всички!
- И Дада?! – с престорена изненада в гласа възкликна той.
- Да, и Дада, колкото и да не ти се вярва – весело го увери момичето...
Велики Пош, завръщаше се, най-после се завръщаше... някъде!!!
И тогава сякаш мълния прониза съзнанието му! Завръщанията му в миналото! Ах тези завръщания! Нима не бе ги имало?! Нито едно?!!!
Това бе мълнията – не спомен, а спомен за липсващи спомени за завръщания в обгърнатия в мрак негов минал живот!!!
- Но Кривоглави, какво ти стана, за какво се замисли?! – притесни се тя, взряна във внезапно помътнелите му очи. – Да не би..., да не би да си си спомнил миналото?!...
- Не, Сехи, не се е върнало! – въздъхна той. – Все още стои дълбоко заключено тук – при това почука по главата си с кокалчето на пръста си.
- Хайде да те водя вкъщи! – хвана го под ръка тя. Сетне посегна да вдигне кофата с вода, ала той я изпревари и двамата поеха към сгушилото се в далечината Ясуби.
А небето бе покрито с тъмни облаци, от които – макар все още много редки и далечни - проблясваха мълнии и едва чути, нейде навярно на десетки фандроми оттук, тътнеха гръмотевици...
* * *
Орор, разбира се, много се зарадва на Кривоглавия:
- Писа, че ще наминеш, ама барем да беше проводил вестоносец да ни извести кога точно ще дойдеш! – сграби госта си в прегръдките си той.
- Реших, че изненадата повече ще ви се хареса – засмя се Ардал, който тук, при своите спасители и стари познайници, изпитваше удоволствие да бъде наричан Кривоглави.
- Жалко за Рамат – въздъхна Орор. – Надявам се поне, че не се е мъчил много...
- Туберкулоза – без да изпада в мъчителни подробности каза Ардал.
- И как така се случи, че ти завеща не друго, ами цялата си гилдия?! – недоумяваше домакинът.
И Кривоглавия му разказа – всъщност разказа и на четиримата, защото край него бе цялото семейство. Не скри нищо – абсолютно нищо – от мига, когато Орор и Дада го бяха предали в ръцете на стражите на Дилмар.
- С голяма работа си се захванал, синко! – с удивление го изгледа Орор. – Като предводител на гилдия обаче може и да успееш – кой знае...
- Ардал, значи – замислено каза Дада. – Значи така те наричат воините ти? Също като птицата?
- Да, дада – потвърди Кривоглавия. – На мен обаче ми е изключително приятно специално вие, четиримата, да ми казвате Кривоглави.
- А дали – внимателно поде Дада, хвърляйки плах поглед към баща си..., - а дали бих могъл да помогна с нещичко за общото дело?
При тези негови думи Кривоглавия широко се усмихна. Бе приел предложението на младежа за помощ като извинение за непочтителното му поведение към него там, в гората, докато Кривоглавия се криеше от копоите на Дилмар.
- Защо пък не! – заяви Орор, поглеждайки към смръщилата се Ая.
- Доста опасно ми се чини – плахо изрази мнението си тя.
- Никого не насилвам – намеси се Кривоглавия. – Ала и, разбира се, никого не отблъсквам...
* * *
Остана в Ясуби 3 слънца. Сетне пое на кумлар за Нупур, където стигна след още 11 слънца, в късния следобед на 12 кларбун. И ето, с чаша филех в ръка, същата вечер слушаше доклада на Тале, отговорника за клетките на Ардал в Галехи.
- Към момента разполагаме с 86 местни организации, 14 от които тук, в столицата, с 5 000 отлично обучени и около 25 000 необучени бойци, с 12 500 лъкове, с 650 000 стрели, със 17 354 ножа, с 542 кумлара, с 1 237 коня, с 245 файтона, с 92 други колесни превозни средства и – да не забравяме делата на гилдията – с туйнарска кост на стойност 876 милиона зифара и с 19 563 живи туйнара, пръснати из фермите ни в цяло Галехи...
- Значи работите вървят доста добре – доволно кимна Ардал.
- При това от приведените от великата съветничка на Гамбари Чилда 100 милиона са похарчени само 26 милиона – с видимо задоволство отбеляза Тале.
- Страхотно, Тале! – усмихна се Ардал. – Сега за три слънца ще поема работата, ала поне за три седмици след това отново ще разчитам на теб, тъй като заминавам за Льомеж.
- Винаги съм на разположение, знаеш това – заяви Тале, сетне протегна ръка на господаря си и си тръгна...
* * *
В нощта преди тръгването си за Льомеж сънува Чилда. Ала странно – хем бе Чилда, хем не бе тя! Тази Чилда – Чилда от съня му – бе не с руса, а с кестенява коса, а очите й бяха не зелени, а кафяви с танцуващи в тях пъстри точици! При това я виждаше като в мъгла, ала..., не можеше да откъсне очи от устните й, които се усмихваха така, както – сигурен беше – Чилда не бе в състояние да се усмихва! В усмивката й бе въплътена... нечия друга индивидуалност!!!
Чилда се смееше и му говореше нещо, ала – Чудно! – макар да чуваше гласа й, не разбираше думите! А не ги разбираше, тъй като те бяха изричани не на стандартен тинганиански, а на някакъв съвършено различен език!
Удивително – мислеше си той в съня си, - колко удивително, че някъде вече съм чувал и – на всичкото отгоре – съм разпознавал думите на тоя език!
Сега обаче те му звучаха съвършено непознато, ала... случи се нещо – там, в съня, - което почти го шокира (доколкото можеше да се шокира спящ човек, разбира се)!
Измежду всичките тия думи, представляващи за него безсмислена бърканица от звуци, изскочи една и, не би било преувеличено да се каже, го перна по челото! Тази дума бе... арунда!
Арунда..., арунда..., арунда...!!! – нова мисъл се стрелна през сънуващото му съзнание. – Велики Пош, къде съм чувал тая дума и защо, в дън земя да се пръждосам, никак не мога да си спомня за това!!!
Ала една друга дума на Чилда, която всъщност не бе Чилда, не просто го шокира, а направо шеметно го изтръгна от съня! Прекъсвайки рязко смеха си, момичето изведнъж доби твърде угрижен, почти отчаян израз, и след като известно време мълча, най-сетне отвори уста и просто произнесе:
- Фирсала! Фирсала Арунда!!!
Събуждането му бе толкова внезапно, че едва не падна от леглото! Дишаше тежко, а около него се стелеше мракът на напредналата нощ, която след малко щеше да почне да прелива в утро.
- Фирсала – размърдаха се устните му. – Фирсала..., Фирсала..., Фирсала...
Велики Пош! – сепна се, като рязко се надигна от леглото. – Изобщо не помня да съм чувал тая дума когато и да било! Как тогава е възможно да знам – при това с абсолютна сигурност, - че означава „пратеник”!!!
Имаше обаче и нещо друго – нещо сладостно и приятно, което го бе обзело. То бе някаква тъпа болка в слабините и едва сега той осъзна, че има ерекция.
Фантазии – тръсна глава. – Фантазии за жени. Красиви фантазии, ала..., ала не и спомени – истински и истински „пълноводни” спомени от миналото!
И тогава си спомни – там, насред полето, когато едва бе освободил първия керван... Някакъв северен език... И той... Велики Пош..., и той разбираше този език! Прекрасно го разбираше!!! Ала как..., как бе възможно това!!!
Не знаеше, разбира се – при това колкото повече се стремеше да узнае, толкова повече споменът се разливаше в нереална фантазия – точно толкова крехка и изплъзваща се, колкото и непознатата Чилда от съня му! Ала – осъзна още нещо..., - ала тази Чилда, Чилда от съня му, Чилда, която не бе Чилда, всъщност бе фантазията, вдъхновяваща влечението му към оная, истинската Чилда, към великата съветничка от Гамбари Чилда!
Опита да проумее всичко това – цялата тая мъгла от спомени, погребани под планини от мрак, отломки от действителни спомени и... и съвсем обикновени физиологични потребности на мъж... и, разбира се, не успя...
- Поне засега обаче – прошепна, като отново се отпусна в леглото, - поне засега...
* * *
От събранието в Льомеж на 24 срещу 25 кларбун се завърна в Нупур на 7 ешарбун, като бе взел със себе си и Грар – младия човек, чието остроумие го бе впечатлило. На самото събрание към Фейнур, който вече можеше да се титулува главен представител на организацията за Кортис, като неин втори заместник-предводител бе назначен и присъединилият се към нея след завръщането си от Мара Пьол Гамар.
В Кортис организацията растеше и крепнеше едва ли не не със слънца, а с часове! Мрежата им в тази немалка барда вече наброяваше 524 клетки и бе покрила почти цялата й територия! Е, нещата в Галехи не бяха чак толкова блестящи, ала и там се разрастваха и разширяваха, па макар и по-бавно...
Още щом пристигна в дома си в Нупур (който, да припомним, същевременно бе и седалище на гилдията на търговците на туйнарска кост), на ардал бе връчено писмо от великата съветничка от Гамбари Чилда, получено преди 4 слънца. Кимвайки на връчилия му го Тале да седне, преди да прочете писмото той се обърна към него, представяйки му Грар:
- Това е Грар - един изключително умен млад човек, когото оттук насетне ти поверявам, за да го обучаваш и да ти помага във всичките ти начинания.
Грар и Тале се здрависаха и се настаниха около голямата маса в средата на стаята, а през това време Ардал счупи печата, отвори писмото и плъзна поглед по редовете:
Уважаеми Геюм Ардал!
Тъй като получих писмото от името на организацията ви (бе изпратено от името на гилдията на търговците на туйнарска кост), реших да се възползвам от помощта ви, ако, разбира се, бихте бил любезен да ми я окажете!
След няколко слънца (писмото бе с дата 21 кларбун) заминавам за столицата на континента Фиртуш по волята на изпълняващия длъжността кирт Гуфо, който събира нас, двадесет и четирите велики съветници, по искане на част от колегите ми. Доколкото разбрах от писмото му, ще гласуваме да бъде избран негов заместник до провеждането на рулетката на Пош в началото на следващия цикъл... Това обаче са неща, за които ще имаме възможност да говорим лично.
Та, във връзка с горепосоченото пътуване, ви моля, ако не представлява проблем за вас, естествено, ваши хора да съставят поне част от охраната ми. Вече говорих с Данжу и се разбрахме, че охранителите, които той ще избере, ще са 50. Във Фиртуш обаче всеки от нас, великите съветници, може да бъде допуснат с охрана до 100 души, така че, ако имате желание, подберете 50 души и от вашите хора, сред които, разбира се, бих се радвала да сте и самият вие, ако ви е възможно, естествено.
Ще минем през Нупур някъде между 10 и 15 ешарбун и ако по това време сте там, много ще се радвам да се видим и дори, както вече отбелязах, заедно с хората, които ще подберете, да се присъедините към скромната ми свита...
До скорошна среща, надявам се!
Искрено ваша Чилда
Велики Пош – вълна от еуфория заля Ардал, - значи само след няколко слънца ще я видя!
Опитвайки да прикрие вълнението си и съзнавайки, че не успява съвсем, той се обърна към Тале с въпроса:
- С колко бойци разполагаме тук, в Мара?
- Обучени или всички? – запита помощникът му.
- Обучени – уточни Ардал.
- В момента с 312 човека – отговори Тале.
- Добре – стана от креслото си Ардал и, вече видимо развълнуван, започна да кръстосва стаята. – Добре – повтори. – Подбери най-добрите 50 и ги доведи утре по пладне на мястото, където провеждахме обученията под ръководството на Пйол Гамар.
- Слушам, Ардал – отзова се Тале, ала предводителят на гилдията на търговците на туйнарска кост установи по лицето му, че обхваналото го вълнение не е останало скрито:
- Великата съветничка от Гамбари Чилда ме моли за 50 човека първокласна въоръжена охрана по пътя оттук до Фиртуш – обясни той. – И – поколеба се..., и се готви да ме заместваш пак, и отново дълго, защото е възможно към нея и свитата й да се присъединя и самият аз.
Спущено на 16 април 2015. Точно след осем дни очаквайте края на глава V от книга втора.