Книга втора, част първа, глава V – 3
Тъпанар Дрънкар: Лелеее, какъв наивник бил този Уру – точно толкова, колкото и протестиращите срещу Яя Бирфу Безмилостния в самия център на Дейран! Ама че странен култ бил този към Огири! – Във всеки случай се оказва пагубен поне за една от поклонничките си. Такова е и по всяка вероятност последното посещение на трима възрастни приятели в една от кръчмите на Тарил... На фона на всичко това звездите все пак озаряват нечий път – този на двама влюбени, целуващи се под помътнелия им от злокобни предчувствия светлик...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Още няколко фрагмента от живота на простолюдието
Пинет Уру затътри веригите си към следващия обект, като пътем смигна на Магор. Онзи с нищо не се издаде, че е забелязал.
Ами ако наистина не е доловил жеста ми? – уплаши се Уру. – Не, не вярвам – позволи си да се надява.
Стигна до скалата, обиколи я бавно и накрая намери нужната му вдлъбнатина. Сетне извади пакетчето, пълно с огън на боговете, внимателно отдели нужното му количество (бе необходимо много малко, разбира се, едва ли скалата бе чак толкова здрава, че да устои на 1/10 от брума), насипа го върху една от хартийките в джоба си, смачка хартийката на малко топче, което постави във вдлъбнатината, след което поднесе към него огнивото.
Искрата бе малка, ала достатъчна. Отстрани се бавно (придвижването с веригите и без това бе трудно, но в случая експлозията щеше да е прекалено незначителна, за да си заслужава да си прави труда да се отдалечава на голямо разстояние)...
Няколко секунди след това нещо в скалата глухо избумтя и в близост до малката експлозия по нея плъзнаха тънки като конци вдлъбнатини.
Уру се върна при мястото на експлозията, кимна доволно, изхлузи висящия на каишка на рамото му чук и с все сила замлати в близост до отслабения участък в скалата. Скоро след това от нея се разлетяха малки камъчета, а в мрака започна да се стели прах...
- Добра работа – чу нечий глас зад гърба си, сепна се, спря ръката си в движение и рязко – разбира се, доколкото му позволяваха веригите – се обърна.
Бе Магор – просто нямаше кой друг да бъде.
- Тук, в Дамру, работниците умират твърде бързо, за да станат добри – отбеляза новодошлият.
Уру не каза нищо. Само бръкна в един от многобройните джобове на работната си куртка, извади някакво малко пакетче и му го подхвърли. Магор го улови, притегли го в ръката си, след което внимателно го отвори и бръкна вътре:
- Доста скромно количество! – изсумтя, поглеждайки недоволно към Уру. – За тоя златен прашец няма да мога да взема и 5 зифара!
Уру продължаваше да мълчи. Очите му обаче дълбаеха като свредели лицето на Магор.
- Е, добре де – отстъпи последният. – Срещу това – и той тръсна пакетчето – ще ти позволя свиждане, ала за не повече от час...
- Друго се разбрахме, Маги – прокънтя тихият, ала властен глас на Уру, сякаш бе владетел на империя, а не затворник, осъден на доживотна каторга в мините на Дамру.
- Казах ти – сви рамене Магор, - за освобождаване златен прашец на стойност минимум 10 зифара.
- Този – Уру кимна към пакетчето - струва най-малко 15, ако не и 20 зифара, прекрасно знаеш това.
- Струва толкова, колкото кажа, че струва – тросна се Магор и понечи да си тръгне.
- Върни ми пакетчето! – прогърмя гласът на Уру.
- Че защо ми го даде тогава! – отново се извърна към него Магор, измервайки го с подигравателен поглед.
- Споразумяхме се – с присъщата си невъзмутима наивност напомни Уру.
- Да, ама ти изпълни своята част от сделката само наполовина – заяви Магор, след което отново понечи да тръгне.
- Значи няма да получа нищо срещу над едноцикловите усилия да ти набавя това? – съвсем леко повиши тон Уру.
Магор отново спря и се извърна. Поколеба се за още секунда-две, сетне тънка зла усмивчица изкриви устните му:
- Нали ти предложих свиждане, при това за цял час! – имитира възмущение той. – Ти обаче каза, че не щеш!...
Тогава, въпреки веригите си, Урусе повлече доста бързо към мъчителя си. Преценил, че е време да офейква, Магор се обърна и с бързи стъпки пое към изхода.
- Маги! – силно извика подире му Уру, при което бягащият надзирател – защото Магор бе такъв – не устоя на изкушението да се обърне за още един, последен път, при което... Очите му внезапно се изцъклиха, а лицето му побледня. Застанал на няколко дрома от него, Уру бе извадил пакетчето с огън на боговете и бе поднесъл към него все още незапаленото огниво.
- Не ще можеш да напуснеш галерията за по-малко от 30 секунди, а това тук – затворникът вдигна ръце, за да може Магор да види още по-добре какво държи в тях – ще я срути след не повече от 20...
* * *
Бе две седмици след това, когато Магор, минавайки край Уру, лекичко се приведе към него, прошепвайки му:
- Ще стане довечера в 9, в смяната на Маранг – при това лекичко кимна към един друг надзирател, който в момента оживено говореше с някакъв затворник. – И знай, че ти се размина само защото си прекалено опитен работник, та да мога да те смачкам като гнида, без и самият аз да пострадам от това.
Уру радостно подскочи. Внезапно го бе обзела такава еуфория, че изобщо не се сети да се извърне, за да срещне погледа на спасителя си. Ако го бе сторил, щеше да види злото пламъче, което за миг проблесна в очите на надзирателя, за да бъде погълнато веднага след това от таящия се в тях мрак и..., и вероятно така щеше да има шанс да спаси живота си. Той обаче не се извърна и – уви! – това се оказа фатално за него!
* * *
Излизаше! Велики Пош, излизаше от тоя ад, наречен мините на Дамру! Преди цикъл и половина, когато бе тикнат в дранголника в Елдри по фалшиво обвинение за незаконна търговия със зурп, само за да може харесалият великолепната му триетажна къща член на местния парламент Калмер, когото – Каква наивност! – дотогава бе смятал за свой приятел, да си я присвои! И ето, бе осъден на доживотна каторга в мините на Дамру, а къщата му, разбира се, бе конфискувана в полза на бардата и, естествено, щеше да бъде предадена на изверга Калмер!!!
Докато крачеше за последен път през мрака на задушните галерии се замисли за жена си и двете си дъщерички, които, останали без дом, бяха тръгнали с него, за да заживеят в крайна бедност в някоя от колибите на Дамру с надеждата, че някое слънце той може да бъде амнистиран и отново да се завърне при тях...
Велики Пош, не бе виждал нито Сенти – така се казваше жена му, - нито Ками и Ласа – това бяха имената на момиченцата!...
- По-полека, мизернико! – избумтя гласът на придружаващия го към лекарския кабинет надзирател, подкрепил думите си с изсвистелия над главата на затворника камшик. – Що за болест е тая твойта, щом припкаш така, че не мога да те догоня!!!
Стигнаха след няколко минути и, щом остави твърде бодрия си и придвижващ се бързо въпреки тежките вериги на краката си пишман-болен, придружаващият го надзирател побърза да се отдалечи, подозирайки каква е работата:
Интересно колко ли е получил лукавият Маги - запита се, - щото само той ги прай тия работи, ама някое слънце пустата лакомия ще му изяде главата?...
През това време лекарят – млад затворник с медицински способности – отключи веригите около глезените на Уру, след което му предложи филех, който твърде развълнуваният от почти настъпващата си свобода затворник учтиво отказа.
- Ще изчакаме стражата да мине – поясни лекарят – и тогава ще те пусна. Като излезеш, плюй си на петите и гледай дорде не е минал и четвърт час да си поне на два-три фандрома от тука...
Докато Уру не го гледаше обаче, хвърли бегъл поглед към него и доволно кимна:
Хубаво тяло – прецени, - здраво и силно тяло. Бас държа, че ще е великолепен материал за експериментите ми...
Не бяха изминали и 10 минути, когато стражите изтрополиха пред вратата, не пред тази, през която Уру бе влязъл, а пред другата, пред онази, водеща към свободата.
- Хайде! – подкани затворника лекарят, в ръцете му издрънчаха ключове и той отключи вратата, отстранявайки се от нея.
Не вярвайки на случващото се, затворникът силно стисна ръката на кой знае защо леко смутения лекар и пристъпи в нощта...
Валеше като из ведро. Нямаше вятър и струите шибаха отвесно. Нямаше и гръмотевици. Изобщо, перфектното време за бягство.
Спрял се за миг пред вратата, Уру за последно махна на лекаря и пое в нощта. Не бе изминала и минута обаче, когато нещо бръмна край лявото му ухо. Сепнат, той рязко се обърна, за да посрещне с гърдите си още две стрели. За миг осъзнаването го осени, сетне, залюлял се като на кокили, пльосна в една локва в тревата, а от раните му бликаше кръв и, смесвайки се с дъжда, попиваше в подгизналата земя.
След броени секунди два силуета се спряха край падналия по лице Уру. Единият от тях го обърна с крак и хладно констатира:
- Мъртъв е.
- На лошо място май го уцелихме – повиши глас, за да надвика бученето на пороя другият. – На доктора няма да му хареса...
- Вдигай и да вървим, Фьос – подкани го първият, - че току-виж сме се простудили в тоя проклет дъжд! Колкото до доктора – добави, хващайки трупа на Уру, докато другият го вдигна за раменете, - иска от нас труп, носим му труп, пък какви повреди не трябва да има по тоя труп не е казал, нали!
- Жалко, Турол – със съжаление каза другият, когато помъкнаха тялото обратно към входа на мините през лекарския кабинет, - много жалко, че вали! Ако беше ясно, далеч по-успешно щяхме да изпробваме мерниците си!
* * *
Бяха групичка от двадесетина души. Водеше ги целеустремена млада жена, стискаща под мишницата си руло хартия.
- Йендри, знаеш как да го разгънеш, за да има максимален ефект, нали? – побутна я вървящият непосредствено зад нея мъж.
Жената рязко се извърна, фиксирайки го с надменен поглед:
- Ти не ме учи, Фарб! – отряза го тя. – От страхливци уроци не ща! Или отново искаш да го носиш ти, та пак да се уплашиш и този път вече да станем за посмешище и на чайките!!!
- Ей, не се карайте! – изравни се с жената двадесетина-циклов младеж с русолява коса и горящи като въглени черни очи. – Вместо да се радваме, че отиваме да смачкаме фасона на любимия ни велик съветник Яя - при това младият човек плесна с ръце и си затананика под нос началото на една доста известна в цяло Фагали подигравателна песничка:
Я, я, Яя,
Фана го омая,
после Тена, Мая... –
Де ли ще е края!...,
- та вместо да се радваме, че ще покажем на всички какъв перверзен шопар е любимият ни дърт Яя – продължи той прекъснатото си от песничката изявление, - ние се ритаме като кумлари, кога се замерват с пясък в Хеш!
Думите на младежа предизвикаха взрив от смях. Сетне компанията се смълча. Колкото повече приближаваха двореца на великия съветник от Фагали Яя Бирфу Безмилостния в центъра на Дейран, толкова повече напрежението върху лицата им се засилваше. И сега си разменяха шеги, ала някак по-приглушено, почти с уплаха, която обаче никой не смееше да си признае, защото..., защото този път вече бяха решили да сторят това, в което до момента неколкократно се бяха проваляли... от страх...
Улиците ставаха все по-пълни, а спусналото се почти до линията на хоризонта обагрено в червено безмилостно слънце изтръгваше от тях шадравани от пот.
Когато стигнаха, бе перфектният за операцията момент. Многолюдни тълпи се люшкаха, пресичайки площада пред двореца на Безмилостния.
Йендри се поколеба за миг, после с трепереща ръка разгъна плаката, който до преди малко бе стискала под мишницата си и, хващайки го за пръчката, на която бе окачен, го издигна високо, провиквайки се:
- Ееей, Хорааа! Вижте как великият ни съветник, Пош да го поживи, щом не го е сторил безсмъртен, милостиво забранявайки му да се роди, спомага населението на нашата барда да се множи с преки потомци от височайшето му семе!!!
На плаката бе изобразен чисто голият Яя Бирфу с еректирал огромен член, на който като на копие бе нанизана красива девойка, също по евино облекло.
- Хайдеее, хорааа! – провикна се на свой ред русолявият младеж. – Дарете дрехи за любимия ни владетееел! Дарете, деее, зер ще допуснете негово сиятелство да влезе така в залата на Съвета във Фиртуш или, да бъде благословено семето му, при самия Пооош!!!
Сетне, по даден от Йендри знак, групичката подхвана същата песничка, която младежът си бе тананикал одеве:
Я, я, Яя,
Фана го омая,
после Тена, Мая... –
Де ли ще е...
И тогава се започна. Внезапно от всички страни изскочиха и образуваха около групичката им плътен кордон войници с лъкове, насочени право в тях. Дори нямаха достатъчно време да осъзнаят, че не ще имат ни най-малък шанс да се доберат до затвора, както впрочем в наивността си бяха предполагали, че ще се случи, докато замисляха акцията. Войниците – общо над 200 на брой - опънаха тетивата и по даден от началника си знак пуснаха стрелите. Осмина от протестиращите, начело с Йендри, паднаха веднага. Още седмина ги последваха при втория залп. Да дават трети бе излишно – не бе нужно да се хабят муниции нахалост. Оцелелите петима, сред които и русолявият младеж, бяха обкръжени от двадесетина войници, които ги довършиха с копията си. Останалите блюстители на реда обходиха труповете на другите 15, стъпкаха и разкъсаха плаката с пародийно изобразения на него Бирфу и доубиха двамината, които още шаваха...
Минувачите не останаха незасегнати, разбира се, ала още като видяха издигнатия плакат, повечето от тях побързаха да се отдалечат, така че се размина само с двама убити и петима ранени неволни свидетели на екзекуцията, един от които по-късно издъхна от раните си.
В същото това време на няколко десетки дрома от тази разиграваща се трагедия минаваше мъж с малката си 7-8-циклова дъщеричка, която, виждайки падащите тела, с ужасено личице ги посочи на баща си:
- Тате, какво правят тия ужасни хора! – попита, изпаднала в недоумение, явно имайки предвид войниците, хладнокръвно избиващи групичката протестиращи.
- Не гледай, Нана! – обърна я с лице към себе си той. – Ония хора са лоши и затова чичковците ги наказват.
Сетне я хвана за ръка и бързо пое в противоположната на касапницата посока, предлагайки:
- Хайде да отидем за бонбони, нали преди малко ми поиска?...
* * *
Петте поклоннички на Огири стигнаха до малкото светилище, разположено на голяма поляна насред гората в близост до градчето Аглор в южната част на Шани Чи. Три от тях бяха жени на средна възраст, а останалите две бяха млади, 20-25-циклови момичета.
- Много съм развълнувана! – призна едното от момичетата.
- Нормално е да си развълнувана, Чапи – каза едната от по-възрастните жени. – Да влизаме обаче, какво чакаме...
В светилището бе прохладно. То бе празно. Приличаше на къща, изоставена отдавна.
- Дали ще бъдем споходени от милостта на Огири точно днес? – позволи си да изрази съмнението си младото момиче, което досега не бе проговаряло.
- При всички случаи, Унгри, дори ако се наложи да си я окажем самите ние – категорично заяви една от по-възрастните жени.
- Ааа, съвсем друго си е с мъж, Сефи! – набърчи красивото си носле Чапи.
- Не казвам, че няма да дойдат мъже – успокои я Сефи. – Мястото е белязано със знака на Огири поне на десетина дървета по протежение на пътя, както впрочем видяхме на идване, така че имаме всички основания да се надяваме, че все някой от странниците, наминаващи тъдява, ще реши да ни споходи, дарявайки вас двете с Унгри с великата милост на Огири...
* * *
Мъжете дойдоха в късния следобед. Единият – около 50-циклов здравеняк – се провикна през смях:
- Ееей, най-после! Четири пъти минавам от тука и все е заключено!
Другият – тридесетина-циклов непрокопсаник, вероятно просяк, веднага хареса Унгри и взе да я ухажва. Тя обаче все гледаше към по-възрастния, заел се, междувременно, с Чапи.
Нямаше как – Унгри бе принудена да получи милостта на Огири от дрипльото, който дори има нахалството да й предложи да тръгне с него, за да заживеели заедно в град Сейнор на стотина фандрома на север оттук. Тя, естествено, отказа, като при това направи всичко възможно възмущението й да не проличи – бе й първият все пак. Прекрасно знаеше, бяха й го казвали същите тия три жени от сестринството на Огири, които ги доведоха тук, за да получат милостта му, че просяците често кръстосвали местните светилища на божеството с цел не само да дарят с милостта на Огири девиците, очакващи в тях мъжа, който да отнеме девствеността им, но и след това да ги отведат със себе си в някой от големите градове на север, където да ги продадат като проститутки в някой от многобройните бардаци там...
На сутринта Чапи бе далеч по-щастлива от нея, разбира се, макар да бе дарена с милостта на Огири от много по-възрастен мъж. Унгри обаче не знаеше, че е по-нещастна от другото момиче и в едно несъпоставимо по-важно отношение. Едва няколко дяла по-късно щеше да разбере, че просякът я е заразил със срамна болест, от която така и нямаше да успее да се излекува цял живот!
* * *
В една кръчма в малкото градче Тарил в Североизточна Датейра трима възрастни мъже се наливаха с калеп и играеха на клечки. След приключването на поредната игра единият вдигна глава, оглеждайки се за сервитьорката:
- Ще пийнем по още едно, нали? – осведоми се той, обръщайки се към другите двама.
- Е па що не, Валор – охотно се съгласи единият от събеседниците му.
- Аз няма да пия повече – заяви третият. Сетне се обърна към съгласилия се с думите: – А ти, Шама, внимавай! Спомни си само как се натряска миналата седмица, та двамата с Валор едвам те отнесохме до у вас!
- Как искаш да си спомни, Нундро, като калепът в кръвта му беше повече от кръвта в калепа му! – разсмя се Валор.
- Вие оставете това – смени темата Шама, ама май вече много лошъво зе да става положението с парите!
- Да бе, да! – съгласи се Валор. – Двеста зифара бардска пенсия! Как ви се струва това? И то – той се удари с юмрук по гърдите толкова мощно, че те избумтяха..., - и то пенсия на войник в специалния корпус на великия съветник – по-предишния де, Миласо, а не сегашния лигльо Менди – в самия Алабар!
И какво от това? Какво от това, че съм участвал в елитен отряд в столицата, и то в продължение на цели 5 цикли? Грънци – ето какво! – отговори си сам. – Двеста зифара бардска пенсия и изгнание в тая дупка Тарил!!!
- Не се горещи, Валор! – опита да го успокои Нундро, като същевременно въздъхна вътрешно:
Велики Пош, дано не се развилнее, както го е правил вече два пъти, че стори ли го пак, наистина ще ни изхвърлят завинаги от тая единствена сносна кръчма в Тарил, а няма само да заплашват, че ще го направят!
- Как да не се горещя, приятелю! – тресна с юмрук по масата Валор, при което чашите върху нея заплашително издрънчаха, а внезапно смълчалите се посетители устремиха очи към тях. – Да не съм се горещял! И ти да бе паднал до сегашното ми жалко състояние от положението, на което бях, и ти щеше да се горещиш, не ами...
В този миг Нундро видя бързо приближаващия съдържател на кръчмата, който, още докато бе на няколко дрома от масата им, строго се осведоми:
- Ей, хаймани, какво става тука?!
- Я се пръждосвай! – извика вече не на шега вбесеният Валор, като го изгледа сякаш бе гнида.
- Моля? – запита съдържателят, пристъпвайки бавно към смутителя на реда в заведението му.
- Чу, няма що да повтарям като папагал! – тросна се Валор.
- Валор, ако продължаваш, ще ни изгонят – тихо го предупреди Нундро.
- Да, Валор, успокой се! – настоя и Шама.
- Ама и вие двамата какви сте! Рязко се извърна към двамината си приятели разбеснелият се техен другар. – Мъже ли сте или плужеци, та търпите да ви тъпчат така! И то кой – някакъв си нищо и никакъв съдържател на бордей!!!
Междувременно съдържателят на заведението бе стигнал до масата им и в момента тъкмо фиксираше Валор с неприязнен поглед. Чул последните му думи, той посочи към изхода през улицата:
- Моля, бордеят е отсреща – заяви с леден тон. – Сигурен съм, че какъвто си старичък, момичетата на мадам Ларка много ще ти се зарадват...
- Абе ти с кого се шибаш, лайно такова!!! – скочи Валор, грабна чашата си и я лисна в лицето му...
* * *
По-малко от минута след това се търкаляха по улицата, грубо изхвърлени от охраната. Истинският виновник Валор, както можеше и да се очаква, си го бе отнесъл най-жестоко. По-късно се оказа, че има две пукнати ребра, а и ключицата му бе извадена, така че се наложи в зверски болки да чака чак до следващата сутрин, когато повиканият от двамата му приятели лекар я намести...
Нундро се бе отървал с един тежък шамар по лявата си страна, от който дори сега, няколко минути по-късно, докато двамата с накуцващия вследствие от произшествието Шама придружаваха гърчещия се от болки и псуващ Валор, ухото му продължаваше да пищи.
Ееех, веднъж да се прибера! – каза си той. – Вярно, че пестя зурпа, ама сегашният случай си заслужава да се потопя в краткото му, ала фантастично вълшебство. Жалко само – въздъхна, - че (сигурен съм) повече няма да можем да посещаваме това навярно най-добро заведение в града за старци като нас!...
* * *
В топлата привечер огромната тълпа, струпала се около мястото за състезания в столицата на Лейко Матра, бе затаила дъх, взряна в подкарваните от ездачите си кумлари, обикалящи широкото празно пространство, около което се бе събрала.
- Дамир е с цяла обиколка пред втория – посочи млад мъж към едно от препускащите животни.
- Все пак има шанс, Хали – обади се младото момиче до него.
- Хич не трябваше да те слушам, Йели! – тросна й се мъжът. – Казах ти да не залагаме на Джакол...
- Добре де, нека изчакаме края и тогава да говорим... – с помирителен тон колебливо предложи тя.
Мъжът се смълча, чудейки се за кой ли път на късмета си да има до себе си момиче като Йели. Той – името му бе Мерхал, - разбира се, не й се сърдеше. Просто в кръвта му вилнееше спортната страст. Не бяха заложили много – само два зифара, така че не си струваше загубата да бъде преувеличавана.
Ееех, от кога чакаше състезанието с кумлари, организирано тук, в Матра, всеки цикъл в първата неделя на ешарбун. И най-прекрасните неща обаче си имаха край, нали така!
Не – усмихна се. – Има и чудеса, които продължават цял живот, като напр. любовта ни с Йели... Е, поне така се надявам, разбира се!
Накрая Дамир все пак спечели, а Мерхал хвана под ръка Йели и двамата почнаха да се провират през разотиващата се тълпа.
Когато излязоха на едно малко по-свободно от минувачи място, тя мило му се усмихна, предлагайки:
- Хали, виж колко прекрасна е вечерта. Хайде да се поразходим мъничко!
- Нищо не мога да откажа на моята киртиса! – погледна я с любов той.
Малко по-късно, когато тръгнаха по една безлюдна улица, лицето на Йели внезапно се помрачи:
- Хали – обърна се към него тя, – какво става с хората напоследък?
- Какво да става с хората? – не разбра той, като я изгледа изпитателно.
- Станали са някак прекалено груби и затворени в себе си – поясни думите си тя. – Ето напр. вчера, докато вървях по улицата на стъкларите, едно просещо момченце се лепна за млад мъж и онзи не само че не му даде пари, но и се обърна и жестоко го изруга! Вече все по-рядко можеш да срещнеш човек с усмивка на лицето. Всички са някак покрусени, сякаш ги е налегнала някаква мъка!...
- Знаеш ли, Йели – замисли се той, - май че имаш право. Сякаш – поколеба се за момент, сетне продължи..., - сякаш нещо се надига, нещо плашещо и тъмно!
При тези негови думи и двамата потръпнаха.
- Усеща се във въздуха – наруши възцарилото се за момент мълчание тя. – Имам чувството, че не е както преди. Станал е... някак..., някак лош...
Изричайки това, момичето погледна към мътнеещите в лека мъглица едри звезди над тях.
- А звездите, Хали, какво ли всъщност са те? – прошепна някак тайнствено. – Не знам защо, ала не вярвам, че, както разправят жреците, представляват искрици от разпрострялата се над света душа на Пош...
- Може пък наистина да са точно това, Йели – нежно й възрази той, - но..., но в някакъв друг смисъл...
Сетне, с ръката, с която бе обгърнал раменете й, внезапно я привлече към себе си и устните им се сляха в зашеметяваща целувка. А звездите над тях продължаваха да горят с мътен блясък, вещаейки беди. Те обаче вярваха, че тези беди, каквито и да се окажеха, щяха да ги пощадят...
Спущено на 24 април 2015. Точно след седмица очаквайте началото на глава VI от книга втора.