Книга втора, част първа, глава VI – 1
Тъпанар Дрънкар: Бре, ама много себелюбив бил тоя Арунда! Обичал човека, ама не заради самия човек, а защото самият той бил човекът! Ама че шантава работа! Хич не е шантаво обаче душевното преобразяване на Тарна. Нито пък завръщането на Маркел. На този фон растящото безумие на Кормал изглежда не просто плашещо, а направо... ужасяващо! До какво ли ще го доведе то и какви ли ще са последствията от това за мисионерите и особено за Сена?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава VI – Между два бряга
На Арунда жрицата в човека от звездите ще се влюби. Последната искрица от човечност злодеецът взурпиран ще изгуби. Умиращ луд жестока вест несвестен ще подмята... А двама влюбени в далечен път нелесен Арунда ще запрати! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 14433
1. Капитулацията на Тарна
Събуди я страхът – същият този страх – смътно проблесна във все още съненото й съзнание, - който я бе будил преди всяко от всичките й 8 досегашни видения!
Внезапно отвори очи, ала това бе единственото, което успя да стори! Страхът бе парализирал всичките й останали сетива!
Бе леден, плътен, всепоглъщащ страх! Бе страх, който – сигурна бе – можеше да убива, при това в буквалния смисъл на думата!...
Макар да бе сама (бе единствената в мисията, за която бе отредена самостоятелна стая – най-малката), тя чувстваше как страхът буквално приижда отвсякъде, как се просмуква през пода, през тавана, през прозореца, през стените, как изригва дори от останалите осмина подслонени в мисията и навярно спящи блажено в момента нейни обитатели!!!
Чувстваше, че ето, още миг и сърцето й ще се взриви... И тогава... тогава започна...
Мракът пред погледа й неусетно преля в отначало бледа, ала постепенно ставаща все по-ярка светлина, за която тя бе сигурна, че е самият Арунда! Тази светлина се концентрира в ярко кълбо, внезапно осветило една жена, която й заприлича на – не, беше – Ри! Жената – Ри – приличаше на безплътно видение, носещо се в мрака около светещото кълбо – около Арунда.
Изведнъж жената - Ри - протегна ръка, посягайки към кълбото и когато пръстите й го достигнаха, яркостта му рязко побледня, а от него се донесе сърцераздирателен стон:
Неее! Моля теее, пусни меее, не ме убивааай!
Пронизана до мозъка на костите си от този вик, Тарна, парализираната от страх само до преди миг Тарна, се понесе към стискащата в пръстите си топящото се огнено кълбо на Арунда жена:
Пусни го, Ри! – пронизително изпищя тя. – Не виждаш ли, че го убиваш!!!
Онази се извърна към нея и...
Да се каже, че Тарна бе шокирана, би било прекалено меко! Не, тя бе втрещена! Бе втрещена, защото... просто защото в другата жена бе познала самата себе си!!!
Т-т-т-ов-в-ва с-с-съм а-а-а-з!!! – Констатира очевидното. И тогава... тогава отново чу одевешния извиращ от гаснещото кълбо – от умиращия Арунда - сърцераздирателен писък, ала сега вече омаломощен, далечен, изтънял:
Тарниии, моля теее! Пусни меее! Не ме убивааай!!!
* * *
Изобщо не разбра кога бе дошла на себе си. Макар нощта да бе гореща – впрочем както всички нощи по крайбрежието на Хеш, - бе плувнала в студена пот и същевременно се гърчеше в изгаряща треска!
Грешни помисли – стрелна се през обърканото й съзнание, - помисли, разбира се, за Маркел Сибони, намерил спасение в мисията от връхлитащия аданар едва преди две седмици...
Но не – отхвърли тази нелепица, - о, Арунда, не може да е това! Та той е само един приятен млад човек!
Млад мъж – поправи я някакво безпощадно откровено нейно аз, - при това мъж, който те впечатлява съвсем не само по човешки, нали, Тарни!
О, млъкни, глупако! – нахвърли се върху тази своя скрита същност другото, целомъдреното й аз, онова нейно аз, за което през целия си досегашен съзнателен живот си бе въобразявала, че е единствено. – Щом искаш да ме измъчваш – измъчвай ме, ала аз няма, няма, няма да те слушам!!!
Но ти вече ме слушаш, Тарни! – закикоти се безпощадно откровеното й аз. – И, както виждам, ми вярваш!!!
- О, Арунда, какви са тия глупости! – раздвижиха се устните й. – Моля те, Арунда, дари ми покой! Знаеш, че винаги съм ти била вярна и че ще остана такава чак до края на нещастния си живот!!!
Хм – отново се обади безпощадно откровеното й аз, - нещастен значи! Че защо да е нещастен, щом е посветен на любимия ти Арунда! А може би е нещастен, защото не е посветен на...
Неиздържайки повече обзелите я терзания, тя опита да се попривдигне, ала болките в ставите и костите, последващи всяко от досегашните й видения, този път се оказаха по-силни от всякога и й позволиха само немощно да се размърда в кревата!
О, Арунда! – проплака тя. – Едва ли ще успея да се възстановя за по-малко от седмица!
Терзанията, гърчещи обърканата й душа, продължиха цяла нощ и едва когато небето почна да просветлява, тя потъна в плитък, изпълнен с кошмарни бълнувания сън...
* * *
Успя да стане едва в късния следобед на петото слънце след видението. И, по ирония на съдбата, първият, когото срещна, когато излезе от стаята си, бе Маркел!
- Как си, Тарни? – загрижено се осведоми той на стандартен тинганиански, който всички тук, в мисията, като се изключеше Кормал, разбира се, не владееха добре, ала който все пак донякъде бяха научили.
Поемайки протегнатата му за поздрав ръка преднамерено мудно и вяло, тя безстрастно, почти хладно, изрече:
- Добре.
- Искаш ли да ти помогна да излезеш навън, макар че е много горещо? – предложи той.
- Не, благодаря ти – със същата едва забележима хладина в гласа промълви тя, минавайки покрай него.
Загледан след нея, Маркел се почувства така, сякаш за нещо му е сърдита:
Ще я попитам по-късно, когато се възстанови напълно – реши.
Сетне мислите му се понесоха в съвсем друга посока:
Трябва по най-бързия начин да се завърна при Юрпи – напомни си за кой ли път през последните няколко слънца, - за да му докладвам за злополуката. Вече мина доста време и, ако всичко бе наред, вероятно вече щях да съм се присъединил отново към кервана.
Трябваше да признае обаче, че тук му бе добре и че изобщо не му се тръгваше. При това една от причините, поради която се чувстваше добре в мисията, бе именно току-що поздравилата го неочаквано хладно Тарна.
На два пъти по време на болестта й (всички, освен Гуна, с когото – да припомним – там, на кораба, единствено бе споделила за виденията си, мислеха, че страда от болки в ставите, активиращи се веднъж на няколко дяла) бе опитал да я посети, ала обслужващата я Алпа му бе казала, че оставилата се на грижите й болна не иска да се среща с никого.
А преди болестта си тя бе толкова весела и лъчезарна и – струваше му се – така благоразположена към него!...
Е, мисля, че утре вече трябва да тръгна – застави се да вземе решение той. – Пък, кой знае... – може и да се върна!
* * *
Едва по време на вечерята Тарна разбра, че Маркел тръгва на следващата сутрин. При това, колкото и да опитваше да остане безразлична към този факт, изпита непонятна тъга. Нещо повече: именно тя бе единствената, която го запита:
- А възнамеряваш ли да се върнеш?
В този неин въпрос той бе доловил частица от онази топлота, с която тя се бе отнасяла към него преди болестта си. Тя пък, още докато го задаваше, бе изпитала вина, тъй като веднага след това, отново внезапно охладняла, махна с ръка, тросвайки се:
- Що за въпрос? Естествено, че няма да се върнеш! Там – за момент млъкна, за да изрови думите от все още бедния си тинганиански речник..., - там твои приятели, твоя работа...
- А ти искаш ли да се върна, Тарни? – загадъчно се усмихна той... и тутакси съжали, че е попитал, тъй като получи един съвършено неочакван отговор.
- Няма защо връща! Тук не твое място. Мен все едно дали връща или не...
В гласа й – в предателското потреперване на гласа й - обаче бе доловил скрито послание, липсващо в тези инак доста груби думи. И навярно тогава, точно в този миг, а не по-рано, реши да се върне. Това бе мисия все пак, при това мисия, чието оцеляване не на последно място зависеше и от броя на хората, които го осигуряваха, нали?...
Точно в този момент прогърмя мощният глас на Бенат:
- Искам да ви почета малко от Сказанията на Арунда. Моля да останат Тарн и Гуна, а другите могат да постъпят както желаят.
Останаха всички, макар че седящият до Сена Кормал сподави една прозявка.
Бенат отиде до големия шкаф с религиозните си принадлежности, отвори го и извади оттам дебела книга, на чиято тъмносиня корица с големи позлатени букви бе изписано:
Сказанията на Арунда.
При това – забеляза Тарна – той не я отвори напосоки, както обикновено правеше, когато четеше на тях двамата с Гуна, а започна да я разгръща, очевидно търсейки точно определен пасаж. Това и обстоятелството, че не бе помолил непринадлежащите към мисията да напуснат, леко я озадачиха, ала – каза си тя – Бенат понякога е твърде странен, така че едва ли трябва да се учудвам чак толкова.
- И така, чеда Арундиеви – започна той, сядайки отново на стола си. – Това е разказът на свещения автор за създаването на света:
В начале бе Арунда и всичко бе в Арунда – започна да чете с тих и леко провлечен, почти хипнотизиращ глас. – Ала нямаше свят, защото нямаше свят в мисълта Арундиева.
Ала Арунда мислеше, той бе самата мисъл и всичко, що беше мисъл, беше Арунда. А Арунда мислеше себе си и в него зрееше мисълта за света...
И ето, Арунда прозря, че да мисли себе си значи да мисли и друго и че това друго бе самият Той. И Арунда реши, че да мисли себе си като друго е добро и почна да мисли себе си като друго, като това и онова, като светлина и мрак, като мокро и сухо, като топло и студено, като твърдо и ефирно и изобщо като всичко, що съществува в света...
И почна светът да се оформя от мисъл – от мисълта на Арунда. Яви се в мисълта на Арунда земята, ала хладна и пуста, и суха, и празна бе тя...
Тогаз Арунда помисли водата и оформи морето, и помисли треви и цветя, и дървета, и оформи треви и цветя, и дървета. И гадове всякакви мислеше Той и оформяше всичко, що живо е днес... и неживо... – без човека обаче...
На това място Бенат прекъсна четенето, вдигна глава и призова:
- А сега, ето мястото, върху което искам да обърна духа ви, чеда Арундиеви.
При това Кормал наново се прозина, рязко стана и се обърна към Сена:
- Отивам да спя.
Никой обаче – в това число и самата Сена, която само леко му кимна - не се впечатли от излизането му, а погледите на всичките останали седмина продължаваха да са съсредоточени върху Бенат, който отново се наведе и продължи четенето:
Натъжи се Арунда, при все че от мисъл прекрасна света бе създал. Натъжи се и рече си в мисъл печална:
„Ах, земя, и морета, и суша, и дървета, и цветя, и трева, и живи гадини, и всичко, що вече го има! Толкоз чудно е то, ала пусто – уви, - че остава незримо!!!”
И тогава Арунда помисли онуй, що ще вижда света, що ще сеща прохладния вятър, що и слънце, и сняг, и морета, и суша, и гадове земни и всичко... и него, Арунда, ще мисли... И тогава създаде човека...
Сътвори го от мисъл, с пет порти в света устремени, с пет искрици за зримото..., ала искрици тъй лесно раними... и крехки..., и тленни.
И тогава помисли Арунда:
„Ще е зримото всичко за тия съзиращи твари, ала кратко ще бъде за тях... и ще пари! Ала в моята мисъл ще бъдат... и няма да знаят, че на вечност осъдени са и че за тях вечен живот ще е краят!
В мисълта ми човеци ще бъдат и понявгаш дори и Арунда ще съдят! Ала себе си само ще съдят, когато го правят..., че Арунда са те от Арунда Арунда..., но мнозина не ще го узнаят!
От Арунда Арунда човеците са – всичко у тях, и душите, и телата им тленни Арунда е и затуй от Арунда навеки е благословено!...”
На това място Бенат отново прекъсна и устреми поглед към смълчаните си слушатели.
- Е? – запита. – Как тълкувате всичко това?
- Интересен пасаж – замислено каза Гуна, който междувременно бе отишъл до чантата със собствените си религиозни принадлежности и бе извадил своя екземпляр от Сказанията, който тъкмо в момента разгръщаше.
- А, ето го – явно намери това, което търсеше, отправяйки въпросителен поглед към Бенат.
- Чети – кимна последният и се настани по-удобно в стола си.
Но човекът не мислеше с мисълта на Арунда – зачете Гуна. – Той, човекът, бе скелет и скелет оставаше – скелет студен посред бурен горещ океан на нищожните страсти човешки!
„Ах, нима мисълта ми безсмислие пръкна и „пося” го в човешките твари! – натъжи се Арунда. – Ах, нима те – видяли света – са Арунда презряли!!!”
И помислил това, горко заплака Арунда, че обичаше той – мисълта му – човека, че човекът бе той и... че той бе човекът!
„Де съм аз у човека? – в мисълта си покрусен „мълвеше” Арунда. – Как хем аз съм човека и човекът е мен..., а в човека безсмислие тегне!”
И тогава от мъка въздъхна Арунда и реши – и помисли – да стори така, че сам да презре мисълта си..., та да бъде с човека! И тогава от мъка въздъхна Арунда и реши – и помисли – да раздроби мисълта си... и да стане тя, своята същност на мисли безброй разделила, вълшебен килим от светулки небето покрили!
И реши – и помисли – Арунда и стори го с мъка. Ала радост оттуй произтече, че вече не човекът „умря” в мисълта му, а самата му мисъл „умря”, възродена в човека!
И човекът бе тяло, и дух, и незрими пътеки, и пътеките всичките – лоши, добри, непосилни и леки... – към Арунда са водели, водят, ще водят навеки...
На това място Гуна спря, отправяйки поглед към Бенат:
- Мисля, че прочетеното от мен бе добро допълнение към прочетеното от теб.
- Дори прекалено добро – кимна предводителят на мисията.
- А не мислите ли – внимателно поде Тарна, - че други вече са разтълкували прочетеното далеч по-добре от начина, по който можем да го сторим самите ние?
- Пророк Йередит? – досети се Гуна.
- При това ще го цитирам буквално – появи се твърда нотка в гласа на Тарна:
Свещеният автор диктува мислите, „посяти” от Арунда направо в главата му по време на писането – започна да произнася наизустения пасаж тя с дълбок, гърлен глас. – Той не ги тълкува – просто ги записва така, както ги „чува” в главата си! При това „чува” с несъвършената си човешка душа и превежда „чутото” на несъвършения си човешки език!
Не – продължаваше Тарна, - написаното в книга 7, строфи 15-19 (това бе прочетеният от Гуна пасаж), не е възхвала на тленното, а описание на безмерната мъка Арундиева! Човеците – мисъл от мисълта му, най-съвършената и най-съкровена Негова мисъл – са го предали и той ги осъжда на вечно забвение и отделяне от него, обръщайки им гръб, за да мисли нови и по-съвършени мисли, които да компенсират греха човешки!
Човекът се е отвърнал от Арунда – нима споменатите строфи не „говорят” достатъчно ясно за това! И ето – единственото, що човекът може да стори, е да страда – и плътски, и с духа си покварен, - за да може въобще да мечтае отново да „зазвучи” в „съзвучие” с мисълта на Арунда...
- Мисля, че е достатъчно – рязко прекъсна цитирането Тарна, отправяйки предизвикателен поглед към Бенат и Гуна.
- Но цитираното от теб е от пророк Йередит, а не от свещения автор! – забеляза Гуна. – На кое трябва да се позоваваме? Кой е свещеният извор на всяко знание? Сказанията или тълкуванията на един макар дълбоко уважаван и почитан човек, който обаче – при това той настойчиво улови и задържа погледа на Тарна..., - който обаче е само пророк и само човек!
- Но той все пак е бил пророк, нали? – не отстъпваше Тарна. – Бил е благословен от Арунда, който му е нашепнал тълкуванието, което току-що ви цитирах...
- Какво значи да си пророк? – намеси се Бенат. - Да си благословен от Арунда или да получиш земната – той натърти на земната – благословия на жреците във Фалмеки?
- Но ти получаваш земната, както я нарече, благословия, защото преди това си бил сподобен с тази на Арунда! – не се съгласи Тарна...
В същото време тя не видя как Бенат и Алпа си размениха многозначителни погледи, след което заговори именно бившата послушница:
- Тарни – обърна се тя пряко към неотдавнашната си съмишленичка, - не мислиш ли, че жреците във Фалмеки могат да благославят и без наличието на благословия от Арунда?
- Но това е богохулство, Алпи! – все повече се разгорещяваше Тарна. Същевременно обръщението Тарни й припомни последното й видение и това допълнително я разпали. – Искаш да кажеш, че висшите жреци във Фалмеки, които до един са пророци, са лъжци и измамници! Но това не е ли все едно да твърдиш, че самият свещен автор на Сказанията – тя кимна към книгата в скута на Гуна – е лъжец и измамник! Не е ли все едно да твърдиш, че той просто си е измислил Арунда или дори че самият той е измислен от създателите на храма във Фалмеки!!!
Може и така да е, Тарни – помисли си Алпа, ала, разбира се, не го изрече. Вместо това каза:
- Това, което казвам, е, че човек наистина трябва да е покъртително наивен, за да не допуска, че измежду пророците във Фалмеки би могъл да се промъкне и някой лъжепророк.
- Да, и този лъжепророк е точно свещеният пророк Йередит! – тросна се Тарна, а в устремените й към Алпа красиви черни очи се появи убийствен пламък. – Вече може и да не си една от нас, ала едва ли трябва да стъпкваш миналото си, за да го преодолееш, Алпи!!!
- Без лични нападки, моля! – извиси глас Бенат, докато в същото време си мислеше:
О, Арунда! Просто исках да положа началото на промяната във вярата, която ни довея на това забравено и от теб място, за да постигна мир и присъединяване на нови вярващи, а вместо това съм на път да разпаля тлеещите вражди сред малката ни общност в непримирими конфликти!!!
- Предлагам да се върнем към прочетените пасажи – намеси се Гуна. – Сами по себе си те са достатъчно интересни, за да ни изкушат да опитаме да ги разтълкуваме...
- Тълкуванието е ясно – изгледа го Алпа. – Тъй като са от Арунда, човешките същества в същото това време са и Арунда, при това – при тези си думи премести погледа си върху Тарна..., - при това човекът е Арунда и духом, и телом...
- В такъв случай за какво ни е нужно послушничеството, Алпи? – с овладян в сравнение с преди малко глас настоя Тарна. – И защо послушниците трябва всецяло да устремят духа си към Арунда, пренебрегвайки телесната си обвивка?
- А всъщност трябва ли? – намеси се Бенат и тутакси съжали, че го е сторил:
О, Арунда! – уплаши се. – Дали не избързах?
- Бен! – отново се разпали Тарна, фиксирайки го със смразяващ поглед, като тутакси потвърди опасенията му. – Да вярвам ли на ушите си, Бен?! И това го казваш самият ти, предводителят на мисия на Арунда, тръгнала да разпространява словото му сред варварите от Тингано!!!
- Но ние само си говорим, Тарн! – опита да се измъкне той.
- Чудесно – заяви Тарна и рязко стана. – Тогава ще ви се наложи да го правите без мен...
Сетне се обърна към Бенат и хладно се осведоми:
- Освобождаваш ли ме от участие в по-нататъшния разговор, предводителю (при това натърти на предводителю)?
Той само кимна и изпроводи с някак вял и уморен поглед запътилата се към вратата Тарна, като в същото време видя, че от мястото си се надига и Маркел. И кой знае защо точно тогава пред мисловния му взор изплува образът на Ралм такава, каквато бе при фаталната им последна среща...
Останалите също се размърдаха. Пръв след Тарна излезе Маркел, ала със съжаление установи, че въпреки болките в ставите си, тя явно твърде бързо бе стигнала до стаята си.
Ееех! – въздъхна. – Защо поне да не се сбогувам с нея? Все пак ще отсъствам поне две седмици (вече бе получил разрешение от Бенат да се върне, ако пожелае). Но пък защо ли да се сбогувам – усмихна се загадъчно, - щом и без това ще се върна?...
Сетне пое към стаята си. Трябваше да поспи поне 4-5 часа, преди да потегли по хлад по някое време след полунощ...
* * *
Тази сутрин – както впрочем и няколко други след заминаването на Маркел – Тарна се събуди рано. Болките в ставите й бяха отшумели и тя стана, за да се отправи на сутрешната си разходка край мисията.
Да, бе топло, даже прекалено топло, макар да бе едва 4. На изток мракът вече почваше да просветлява, ала невероятно едрите тук, на южния континент звезди, все още светеха ярко.
Странно – замисли се. - Ето, Маркел го няма вече две седмици, а аз си прекарвам чудесно и без него. А дали причината не се крие в очакването да се завърне (Бенат бе казал на всички, че вечерта преди заминаването си младежът е говорил с него и че е получил благословията му да го стори, ако реши)?
Не – за кой ли път опита да си самовнуши, - самият въпрос дали би бил добре дошъл и утвърдителният отговор на Бен все още не значат нищо, съвсем нищичко! Завръщайки се в кервана може да установи, че именно там, а не тук, е мястото му...
Точно както бе планирал, Маркел бе потеглил късно след полунощ на 22 фарбун – сиреч непосредствено след вечерта, когато бе проведена гореописаната религиозна дискусия. И ето – днес, на 7 ларбун, по нищо не личеше, че ще се завърне. Пък и, разбира се, нямаше по какво да личи...
Тарна бе поела по една тясна просека в скалите, водеща навътре в пустинята. Всяка сутрин след заминаването на Маркел, когато се събудеше по това време или дори още по-рано, а това означаваше вече 3 или 4 пъти без днешния, бе поемала по нея. Извървяваше два-три фандрома, след което се връщаше по същия път...
Мислите й внезапно се отклониха към заниманията й през последните две седмици. А те се състояха почти изцяло в изучаване на стандартен тинганиански. При това установяваше, че колкото повече учи, толкова повече ученето я увлича. Арунда, та само за това време, само за тия две седмици бе усвоила от тоя така чужд език повече от онова, с което бе успяла да се справи през всичките 7 дяла преди това!!!
А може би – обади се безпощадно откровеното й аз..., - може би го правиш, за да си в състояние да разговаряш с него свободно, когато се върне?
Не опита да му се противопостави. Вече бе разбрала, че колкото повече се стреми да го пропъди от мислите си, толкова повече той се загнездва в тях и толкова по-непоносимо безбожни стават подмятанията му... Просто продължи да върви, отправила невиждащ взор пред себе си, а край нея нощта полека се разпукваше в ден...
Сепна се и, установявайки, че вече е почти светло, пое обратно. Щуращите се нейни мисли сега се насочиха към спомена за последните й три видения. Последното от тях – това, в което стискаше гаснещото кълбо на Арунда, - разбира се, бе най-потресаващото от всичките досега. Обратно: предишните две – тези преди него и след като бе споделила с Гуна там, на кораба, за вече споходилите я 6 – бяха най-бледите и – сигурна бе – най-нищо не значещите.
В първото, което се случи през една от последните нощи на кораба, видя голяма пенлива река под мрачно небе, до която бе застанала млада русокоса жена, почти момиче. Жената бе отправила взор към небето и изричаше нещо, което – по начина, по който го правеше – приличаше на клетва. Жената бе плакала, ала сега очите й бяха сухи, защото в тях не бяха останали сълзи... Най-странното нещо в това видение бе обстоятелството, че за разлика от предишните шест то бе първото, което – сигурна бе – се отнасяше не за бъдещето, дори не и за настоящето, а за миналото...
Второто видение бе преди около 4 дяла, малко след като в мисията пристигна Кормал. Още от самото начало нещо в този човек изобщо не й харесваше и дори я плашеше. Нямаше представа обаче какво е то.
Видението й бе точно за Кормал. При това този път, както всички други без последния, то – убедена бе – се отнасяше за бъдещето...
Видя Кормал под ръка със Сена. Двамата се разхождаха по брега, ала това не бе брегът, край който бе разположена мисията. Не – това бе някакъв друг, съвсем различен бряг, бряг не в пустиня, а в близост до някакво селище...
И докато Кормал и Сена вървяха по брега, внезапно срещу им се зададе някакъв грозноват човечец, който – това се бе врязало в паметта й – бе с леко изкривена на ляво глава. При това той, виждайки ги, отвори широко очи, започна да се озърта на всички страни и..., и хукна в противоположната на тях посока!
Те обаче продължиха да вървят, унесени в разговор, сякаш изобщо не го бяха видели. И тогава... – тогава същият човечец, който бе избягал от тях, се материализира от нищото току пред тях. При това Кормал зяпна от изненада, а Сена се хвърли в прегръдките на непознатия! Кормал обаче бързо се съвзе от изненадата си и сатанинска усмивка изкриви устните му. Той бавно, почти елегантно, мина зад непознатия и Тарна чу ясно, прекалено ясно, злокобно ясно думите му:
- Умри, Фирсала! Този път наистина Умри!
В същото време видя ножа в ръката на Кормал, видя как той го вдига над главите на Сена и непознатия и после... после..., после видя стегнатата му за удар ръка и спускащия се в смъртоносна дъга нож... И тогава..., тогава изплува в мрака на стаята си...
Да – за кой ли път си каза Тарна, – видението бе страшно, ала някак..., някак бледо и нереално. Сякаш – да – ножът наистина щеше да се спусне над главите на Сена и непознатия, ала нямаше – нещо щеше да му попречи – да ги достигне...
Най-сетне в далечината бе изплувало тъмното петно на мисията им, а първите лъчи на слънцето озариха скалните струпвания далеко вляво от нея и заискриха в тънката синя линия на океана на хоризонта пред нея. Гледката обаче ни най-малко не я впечатли. Вместо това тя продължи да плува в променливия поток на мислите си.
На два пъти след онази вечер, когато се бе противопоставила на според нея богохулните слова на Бенат, Гуна и Алпа, предводителят на мисията бе опитвал да проведе нови дискусии по религиозни въпроси. При това, също както тогава, те бяха отворени за всички и, също както тогава, и двата пъти бе напускала в самото начало. Нямаше как обаче да не забележи ефекта върху Гуна, който явно имаха те. О, Арунда, да бе само Гуна! Та те – нещо в тях – безвъзвратно променяше и – дори най-вече – самия Бенат! Нещо ли? – Да, нещо, ала какво? Не знаеше, ала, Арунда й бе свидетел, все повече искаше да разбере...
Всъщност, колкото и да се опитваше да не си признава, трябваше да излъже, ако кажеше, че единствената открита дискусия, онази преди заминаването на Маркел, не бе развълнувала и самата нея! Многократно след това в кратките почивки между заниманията си със стандартен тинганиански бе вадела от шкафа с религиозните си принадлежности своя екземпляр на Сказанията на Арунда и бе препрочитала откъсите, прочетени от Бенат и Гуна. И при това... – при това все повече виждаше в тях – и в много други, на които случайно се натъкваше - някаква скрита сила, която обаче – О, Арунда, дари ми покой! – противоречеше на всичко, на което я бяха учили там, в безкрайно далечното Фалмеки!
О, Арунда! – въздъхна, свивайки към мисията. – Защо онова, което чета в Сказанията ти, възвисява не само духа, а е тъй нежно и към телата?! И, О, Арунда, защо жреците във Фалмеки с така неизтощима страст отричат това?!...
И точно в този момент нечия нежна ръка легна върху раменете й. Сепната, тя рязко се извърна и... срещна две засмени очи. Бяха тези на Маркел.
- Ти?! Тук?! – не можеше да повярва тя и, макар да положи максимални усилия да остане хладна, предателска усмивка, в която имаше твърде много радост, за да не избликне на повърхността, озари лицето й.
* * *
Устоя още две седмици. През това време усилено – дори по-усилено, отколкото през времето на отсъствието на Маркел – учеше стандартен тинганиански. При това всячески се опитваше да го избягва. Дори не се хранеше в общото помещение, а бе помолила да й носят храната в стаята.
- Ще научиш тинганианския по-добре от самите тинганиани – бе се пошегувал веднъж Гуна, когато й носеше храната.
В края на тези две седмици обаче подложената й на съкрушителни удари – вкл. и от страна на самата нея – съпротива почна да се топи като сняг в късната пролет по южното крайбрежие на Абдала. Научила за отворените дискусии, организирани от Бенат в две поредни вечери след вечеря, на третата тя за първи път от завръщането на Маркел вечеря с другите и когато след вечерята Бенат откри поредната дискусия..., остана.
Още на следващия ден прие поканата на Маркел да се разходят край морето. Оттогава го правеха всеки ден и – колко странно – този факт сякаш не само че никак не впечатляваше Бен, но и изглежда го радваше!
Не, не бяха само разходките, разбира се. Голяма част от останалото време тя също прекарваше в компанията на Маркел. Той не опитваше да я ухажва – все още не, - ала личеше, че и двамата изпитват влечение един към друг.
* * *
Маркел бе почувствал тъга от раздялата си със спасителя си Юрпи Сагасо. При мисълта, че ще се върне в мисията и отново ще види Тарна обаче, тази тъга блажено се разсейваше, като биваше замествана със сладостни мисли за нея, за първата жена в живота му, която го бе развълнувала така силно.
И ето, тази вечер – бе 1 кларбун – двамата с Тарна се разхождаха по брега, а той бе обгърнал раменете й с ръка. Кой знае защо, ала мислите му го отнесоха назад във времето – към злополучното космическо пътешествие под ръководството на изверга Верлаац. Не бе казал на останалите в мисията, че е човек от звездите. Историята му с кервана ги бе задоволила напълно.
Господи – мислеше си, - та те са толкова религиозни, че, ако го сторя, или ще ме обявят за Бог, или, ако са по-здравомислещи, просто няма да ми повярват...
И той, разбира се, продължаваше да мълчи по този въпрос.
Спомни си обаче как бе споделил факта, че е човек от звездите, с Юрпи, при което последният се бе усмихнал, бе посочил към звездното небе и безстрастно, сякаш говореше за строителни камъни, за храната или за нещо още по-маловажно, бе произнесъл:
- Искрица от душата на Пош. Понякога Пош праща такива.
Сетне се бе усмихнал, бе обгърнал раменете на Маркел с ръка и бе добавил:
- Знаех си, че си необикновен, още от оная сутрин, в пещерата, когато те намерихме безпомощен и почти умиращ...
- За какво мислиш, Марк? – сепна го гласът на Тарна.
- За това колко много те харесвам, Тарни...
Бе се изплъзнало от устните му някак неволно, без да бе искал, ала още докато го изричаше осъзна, че отдавна, може би още от самото си завръщане от кервана на Сагасо, бе копнял да й го каже.
При това тя усмихната се обърна към него:
- И аз, Марк. И аз много те харесвам... Ала..., ала нека засега да оставим нещата така. Става ли?
Той бавно кимна и й се усмихна още по-широко...
* * *
- Много се радвам за Тарна – казваше в същото това време Алпа, обръщайки се към Гуна. Днес бе ред на тях двамата да приготвят вечерята.
- Радваш се за Тарна ли? – не разбра той.
- Радвам се, че от известно време престана да се заяжда с мен и особено с Ри – уточни тя.
- Да – отривисто кимна той. – Ри е толкова ангажирана с детето и се чувствах ужасно, когато почваше да й вика – и то за най-дребни неща. Сега обаче, както казваш, се е кротнала...
- Нищо не разбираш, Гуна! – ненадейно се разсмя тя. – Изобщо вие мъжете рядко разбирате нещо, особено ако е свързано с жени...
- Сега пък какво искаш да кажеш?! – за пореден път се учуди той.
- А случайно не се ли досещаш защо Тарни, както казваш, се е кротнала? – дяволито го изгледа тя.
- Знам ли? – сви рамене той. – Важното е, че от известно време е станала не просто поносима, а направо приятна...
- И ти не се сещаш какво я е променило, макар че, ако се изключи последният дял-дял и половина, преди това с нея бяхте доста гъсти?
- Просто е станала по-разумна, мисля..., мисля, че е това...
При тези негови думи Алпа отново се разсмя:
- Гуна, ти направо ме убиваш с твоята пословична задръстеност! Не виждаш ли, че е влюбена?!
Сега бе не просто изненадан, а направо изумен. Постепенно обаче в очите му се появи разбиране:
- Маркел? – изрече очевидното.
- Че кой друг, да не искаш да е Арунда, глупако! – продължаваше да се киска тя...
* * *
Вечерта на 6 кларбун Кормал стоеше облегнат на фасадата на мисията с невиждащ поглед, взрян в синкавата линия на океана. Животът тук, при тия плужеци, обезумени от любимия си Арунда, бе почнал да му омръзва. Стоеше, разбира се, заради Сена.
Ееех, да мога да я накарам някак да напуснем тия проклети пясъци! – въздъхна. – Ама не! По всичко личи, че и тя е затънала в тая сълзлива религиозна помия!!!
- Кормал, вечерята е готова – чу гласа й съвсем близо до себе си. При това тя пристъпи още по-близо до него и го погледна с тревога:
- Нещо те мъчи.
- Мисля за Абдала – смотолеви той първото, което му дойде на езика. (В момента обаче мислеше много повече за зурп, отколкото когато и да било бе мислил за Абдала.)
И тогава си припомни жестоките три слънца след аданара. Докато разчистваха нахвърляните от стихията камъни и пясък около мисията, липсата на зурп направо го побъркваше. След като приключиха с разчистването обаче установи, че мястото в скалите, където бе крил зурпа, е неузнаваемо и колкото и да го търсеше, не успя да го открие. Бе намерил решение обаче. Тъй като аданарът бе затрил кумларите и бе отнесъл големите контейнери с вода, предложи самият той да отиде до Сюлм, за да купи кумлари и да набави вода и храна... И ето, само две слънца по-късно, отново имаше зурп и то – поне засега – предостатъчно...
Оставяйки се Сена да го поведе към къщата, той се затътри с бавна крачка. При това още една мисъл набразди и без това отегчената му от пребиваването в мисията душа, а именно упорството на самата Сена. Да, вече бяха близки и все повече се сближаваха, ала тя все още не бе негова – поне не и в смисъла, в който една жена става част от живота на един мъж...
Добре де, ще чакам – за кой ли път си каза той. – Ще чакам още малко, още съвсем мъничко, и ако не поддаде... – е – подсмихна се..., - тогава просто ще стана по-настъпателен, доста по-настъпателен, а ако се наложи..., е, ако се наложи... – и брутално настъпателен!
* * *
Три часа по-късно, когато малко преди полунощ бе приключила поредната отворена религиозна беседа, Бенат се облегна в креслото си в общото помещение и си позволи да се усмихне:
Е, Алпи, май лека-полека почваме да пригаждаме „студения” Арунда към топлия тукашен климат... и към свят, изпълнен с любов – телесна любов, нали?!...
Още малко – каза си, - нужно е още съвсем, съвсем мъничко, за да пристъпим към първата проповед Арундиева тук, на тинганианска земя. Къде ли? Че къде другаде, ако не в Сюлм – все пак това селище е най-близко. И при това – при тази мисъл усмивката му стана още по-широка..., - и при това се хващам на бас, че сред първите, които ще проповядват телесната любов под знака на Арунда, ще са не само Гуна и Алпа, а и доскоро яростно съпротивяващата се на това Тарна!
Ееех – въздъхна той, ставайки от креслото си и сподавяйки една прозявка, - какво ли не прави любовта с човека! Уж прилича на камък отвън, ала погалиш ли го, става мек като прясна погача...
* * *
По същото време Тарна лежеше в леглото си и за кой ли път вече се питаше какво се бе променило за нея тогава, преди пет слънца, когато с Маркел си бяха казали, че се харесват. Да – бе й олекнало на душата. Да – това бе подпечатало все още неукрепналата й увереност в новия път към Арунда, по който бе поела онази вечер преди малко повече от 2 седмици, когато за първи път напълно доброволно – и при това с желание – бе решила да участва в поредната отворена религиозна беседа, организирана от Бенат. Да – след взаимното им признание с Маркел (признание в харесване – не в любов – усмихна се иронично) самочувствието й бе пораснало...
Да, всичко това бе вярно – сега вече можеше да си го признае, без (или поне почти без) да изпитва вина...
Имаше и нещо друго обаче – нещо, което през всичките тия пет слънца все й убягваше, ала което през цялото това време неистово дебнеше да улови...
И точно сега, докато лежеше в леглото си, очаквайки сънят да склопи очите й, прозрението я осени... и почти я хвърли в екстаз. Тогава – в мига на взаимното им признание в харесване с Маркел – някак – нямаше представа точно как – бе узнала, че с кошмарните й видения бе свършено веднъж и завинаги! Бе го узнала, ала едва сега го осъзнаваше и, понесена на вълните на напиращата в нея радост, се разплака от щастие!
Да – припомняше си виденията си до последния детайл, и досега те продължаваха да са също толкова ясни пред мисловния й взор, както в мига след пробуждането й от всяко от тях. Разликата обаче бе зашеметяваща! Просто не можеше да повярва, че вече гледа на тях от дистанция – така, сякаш те се бяха случили на друг, сякаш бяха родени не в нейното, а в нечие друго съзнание!!!...
Ах, колко безумно смешно ми изглежда сега доскорошното ми намерение да заменя Бен начело на мисията! – почти се отврати от предишното си аз тя. – Да, можех да го сторя – всъщност и сега не би било трудно да го направя, - ала безсмислието на едно такова начинание и, разбира се, самият факт, че изобщо някога ми е хрумнала мисълта за него, ме карат да изпитвам почти непоносим срам от себе си!
Да се съсредоточим върху настоящето и бъдещето обаче – реши. – Безумията са си безумия, ала щом веднъж завинаги са останали в миналото, не са опасни, нали?...
Миг след това вече спеше – спеше дълбок, спокоен сън без сънища. За първи път спеше така, както бе спала в ранното си детство и както може да спи само човек, стъпил на друма на живота с уверени нозе и вдъхновена душа.
Спущено на 1 май 2015. Точно след седмица очаквайте части 2 и 3 на глава VI от книга втора.