Книга втора, част първа, глава VI – 4
Тъпанар Дрънкар: По отношение плановете си за развитието на мисията Бенат Конкам действа предпазливо и – по-всичко личи – успешно. Определено не е така с поведението на Кормал спрямо Сена. Дали обаче това ще му попречи да я има? Вече има света на зурпа, а Сена – само... почти...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Покорена, но чужда!
Вечерта на 20 кларбун Бенат най-сетне се реши да разкрие пред все още формално числящите се към мисията Гуна и Тарна плюс активно участващата в организираните от него вече всяка вечер религиозни беседи Алпа плановете си за провеждането на проповед в Сюлм. Бе доста предпазлив по отношение на стратегията обаче.
Когато късно преди полунощ всички останали бяха напуснали, той плъзна поглед по лицата на тримата и сподели:
- Мисля да организираме официална проповед в Сюлм.
- Кога? – с внезапно оживление в гласа се поинтересува Алпа.
- Когато се подготвим достатъчно добре, за да го сторим – уклончиво отговори предводителят им.
- В смисъл? – не го разбра Тарна.
- Мисля – бавно каза той, ставайки от креслото си и отправяйки се към шкафа с религиозните си принадлежности, - че първо трябва да вникнем достатъчно дълбоко в основната тукашна религия, която при посещенията си в Сюлм разбрах, че може да бъде наречена култът към Пош.
- Пош – това е техният бог, нали? – досети се Гуна.
Бенат прибра в шкафа си Сказанията на Арунда, като след кратко тършуване извади оттам една може би 3 пъти по-тънка книга и се върна на мястото си, кимвайки на другия мисионер:
- Да, Гуна. Пош е името на техния Бог. А книгата – обърна се към всички, почуквайки с показалец по корицата на четивото в ръката си, - която бихме могли да определим като аналог на Сказанията, се нарича просто Книга на Пош.
- Малко трудничко ще се справим – призна Алпа. – Струва ми се, че все още не сме достатъчно добре с тинганианския...
- Ще се опитам да ви чета аз, хем така по-бързо ще усвоите тинганианския – успокои я Бенат. – Всъщност... – внезапно промени решението си той. – Всъщност мисля, че тук има човек – при това погледна към Тарна, - който знае тинганианския доста по-добре от самия мен и който, следователно, би се справил далеч по-успешно с тази задача.
Тарна се отзова с готовност, поемайки книгата от ръката на Бенат. След като я попрелисти, върху лицето й се изписа леко учудване:
- Я чуйте! – възкликна тя. – Та това доста прилича на написаното в Сказанията:
И когато човекът от Пош се отрече – започна да чете, - Пош на скръб се обрече и рече:
„Той, човекът е лош, ала щом сътворил съм го, значи няма как в мен самия злина тъмнини да не влачи!”
Рече Пош и зарече се, после го стори, да разпръсне душата си вред сред небесни простори и искриците нейни човекът звезди да нарича, и омаян от тия звезди пак, тъй както преди, да я заобича...
- Я, виж ти! – изненада се и Гуна, след като Тарна им преведе на абдалиански някои от тинганианските думи, които не разбираха, след което още веднъж бавно прочете същия пасаж.
- Ако името на Пош бе заменено с това на Арунда и ако не познавах толкова добре Сказанията, щях да помисля, че откъсът е от тях! – изрази всеобщото настроение Алпа. – Арунда разпръсква в блещукащите в тъмното небе звезди мисълта си, а Пош – душата си, като и двамата го правят заради неистовия си копнеж по отвърналия се от тях човек!
- Предлагам Тарн да ни занимава с това четиво в продължение, да речем, на дял (аз съм доста по-зле с тинганианския в сравнение с нея), и едва след това да подготвим стратегията за бъдещата си проповед в Сюлм – рече Бенат.
Никой от останалите не каза нищо, ала по израженията им личеше, че са съгласни с предложението му.
* * *
Бе привечер на следното слънце (това на 21 кларбун), когато разхождащата се край тихо плискащите се води на океана Сена бе сепната в уединението си от неусетно присъединилия се към нея Кормал.
- За какво мислиш, Сена? – обгърна раменете й той, като на нея – кой знае защо – й направи впечатление, че ръката му силно трепери.
- Какво ти е, Кормал? – уплаши се тя, отдръпвайки се леко и сочейки полегналата само до преди секунда върху раменете й негова длан. – Защо така силно ти трепери ръката?
- Ами – започна той, внезапно решавайки да премине в настъпление..., - ами защото се вълнувам.
При това бледа усмивка изкриви устните му, ала тя не реагира, тъй като за миг й се стори, че тази негова усмивка прилича на озъбена гримаса.
- Вълнуваш се, така ли? – почти безстрастно се осведоми тя, възстановявайки думите му в съзнанието си.
- Да, при това много – пристъпи към нея той.
Тя остана на място, отправила към него въпросителен поглед.
- Какво има, Кормал? – запита го, макар че прекрасно знаеше какво има.
- Просто – запъна се той, изчервявайки се..., - просто не издържам вече, Сена!
Гласът му бе мелодраматичен, почти плачлив и това, въпреки стремежа й да бъде добронамерена към него (Арунда, та той бе единственият неин близък в тая безкрайна и безкрайно гореща пустиня!), някак я отврати.
- Виждам, че в момента си много неуравновесен, Кормал – внимателно поде тя. – Успокой се и тогава ще говорим пак...
Той остана загледан в нея със зяпнала уста, ала когато тя бавно се отдалечи, стисна устни, прехапвайки ги почти до кръв:
- Ах, ти, целомъдрена кучко такава! – просъска едва чуто, потеглил в противоположната на нейната посока. – Ще чакам, разбира се, че как иначе! Въпреки всичко така безумно, така опустошително те обичам! Ще чакам, ала – при това устните му отново се разтеглиха в усмивка..., - ала знам – просто го чувствам, - че няма да е за дълго! Ще чакам, а когато дочакам, горко ще съжаляваш за страданията, които ми причиняваш сега!!!
* * *
Късно същата вечер, загледана в гърба на отправилата се към общата им спалня с Алпа Сена, Тарна ненадейно се замисли за видението си, в което й се бе явила тя, заедно с Кормал и с човека, когото той бе нарекъл Фирсала.
Арунда – запита се за кой ли път, - дали да не споделя с нея за спохождалите ме до скоро видения и дали да не й разкажа онова, в което героиня бе самата тя? – И – за кой ли път – си отговори: - Та то – това видение – не вещаеше опасност нито за нея, нито за споменатия от тоя неприятен човек Кормал Фирсала! Единственият застрашен в него бе самият Кормал. Защо тогава да споделям със Сена, която – по всичко личи – все повече се сближава с него? Защо, за да я подтикна да опита да го спаси от неминуемата му и – не знам защо, ала съм сигурна – заслужена зла участ ли?!...
Не – тръсна глава, вземайки окончателно решение. – Каквото има да се случва, ще се случи. Важното е, че поне по отношение на споходилото ме видение за нея, Сена няма да пострада...
Сетне, потопена в обхваналото я спокойствие вследствие от това решение, Тарна се отправи към стаята си, мислейки за приятните неща, които й предстояха – за четенето заедно с Бенат, Гуна и Алпа на Книгата на Пош, за все още мержелеещата се в неопределеното бъдеще проповед в Сюлм и..., и, разбира се, за Маркел.
* * *
Бе малко след полунощ на 24 кларбун – времето, по което Кормал правеше еженощните си разходки до запасите си със зурп в пустинята. И сега, както всеки друг път, той тихо се измъкна от стаята, в която спеше заедно с Бенат и Гуна, прекоси на пръсти коридора и излезе в топлата нощ.
Както винаги едрите звезди осветяваха пътя му и – както винаги – нетърпението му да близне вълшебния накиселяващ прашец растеше с приближаването към мястото, където бе скатал запасите си от него.
Трепереше обаче – усещаше го. – Потеше се, ала въпреки това трепереше, ако и да нямаше треска!
Зурпът? – запита се. Знаеше обаче, че бе съвсем ненужно да се пита: естествено, че бе зурпът! – Но какво да сторя, щом чувствам, че вече не издържам и слънце без зурп?! – простена вътрешно. – Та нима завчера не треперех пред Сена не толкова защото нямам търпение да я „покоря” – и затова, разбира се, - ала най-вече защото зурпът (трябваше да си го признае, тъй като го съзнаваше с брутална, отчайваща яснота)..., защото зурпът тотално ме е обсебил! Арунда, та той ме е обсебил толкова, колкото го е сторила и самата Сена, ако не и повече!!!
Внезапно тръсна глава обаче:
Да, да, трябва да помисля за всичко това – трябва, разбира се, но не сега, само не сега, само не в момента, когато съм едва на няколко десетки дрома от тоя невероятен и невероятно омайващ прашец!
Само няколко минути по-късно бе приклекнал до камъка, под който държеше петте брума – всъщност вече по-малко, разбира се - висококачествен зурп, купени преди два дяла от Сюлм. Повдигна камъка, трескаво опипа под него (Всеки път неистово се страхуваше, че някой може да му го е отмъкнал и тази мисъл направо го побъркваше!), напипа торбата (О, Арунда, благодаря ти! - И тази нощ бе тук!), разтвори я, взе един фишек и се загледа в него като хипнотизиран. Сетне трескаво го разкъса и в нетърпението си да изсипе съдържанието му върху езика си, разсипа малко от него върху камъните пред себе си. Това обаче нямаше никакво значение, абсолютно никакво – е, поне в този миг, когато инак невзрачният свят стремително се раздуваше, мамещ го с неустоимите си тайни!!!
И той – някогашният Кормал от преди секунда и бъдещият такъв от времето след няколко минути - се потопи във вълшебството на зурпа до най-дълбинната същност на покварената си душа!
* * *
Вечерта на 27 кларбун Кормал бавно, почти лениво, настигна разхождащата се както всяка вечер по брега Сена. Днес бе спокоен. Днес не трепереше. А не трепереше, тъй като миналата нощ не бе издържал на изкушението да поеме върху езика си двойна доза зурп, от която, тъкмо в епицентъра на екстаза, почувства, че сърцето му едва не се пръсна! Толкова бясно биеше, молейки за пощада! И Кормал, разбира се, му бе осигурил нужната почивка, ала едва след като, завалящ се, с болящи нозе и с внезапно бликнала от носа кръв, се завърна от еженощната си разходка.
Бе станал чак в късния следобед и, колкото и да си казваше, че през предстоящата нощ не ще направи обичайната си разходка, дълбоко в себе си знаеше, че няма да устои на изкушението да го стори...
Присъедини се към Сена мълчалив и – поне за кратко – със стихнала буря в душата.
Тя, разбира се, бе усетила присъствието му, ала – поне в първия момент – с нищо не даде да се разбере, че е така. Едва малко по-късно се извърна към него и дори той, безпощадният убиец Кормал, взурпираното зомби Кормал, изгубилият човешкия си облик Кормал се трогна от дълбоката тъга в очите й. И тогава... – тогава протегна ръка и я притегли към себе си...
Целуваше косите, внезапно оросените със сълзи страни, устните... – всичко. Целуваше я, а някак нямаше усещането, че го прави! Сякаш ръцете му, устните му, тялото му, принадлежаха на някой друг, сякаш някой друг правеше с нея всичките тези неща, които привидно извършваше с нея самият той. А тя... – тя просто се бе отпуснала в ръцете му, досущ като восъчна кукла, като внезапно изпразнен копнеж, като омайно сладка мечта, ненадейно лишена от сладост!!!
И тук, на брега, той плъзна ръце надолу по тялото й, към гърдите, корема, бедрата, към самия епицентър на женствеността й, към всичко, което тя без каквато и да било съпротива, ала и – Уви, проклети Арунда! – дори без искрица от чувство му предоставяше...
И тогава за миг се изкуши да я отблъсне и да бяга, да бяга, да бяга... – чак докато смъртта подкоси краката му и Арунда прибере черната му – разбира се, че съзнаваше колко е черна и подла – душа!!!
Ала..., ала не можеше..., просто не можеше да спре..., просто не можеше да се застави да спре..., също както..., също както тогава, когато, надвесен над нещастната Алва там, в оплисканите с кръвта й скали на едно друго време и един друг живот, не можеше..., просто не можеше да се застави да спре да удря!!!
И в този миг едно друго изкушение като черен облак затъмни всичките му мисли:
Ами ако сега сторя същото със Сена! Ами ако почна да удрям, и удрям, и удрям!!!...
Едва се удържа, успявайки с мъка да дойде на себе си. Отдели се от нея бавно, сякаш бе извършил светотатство – да, именно той, за когото свети неща отдавна вече нямаше! Отдели се от нея с неутолена, ала внезапно угаснала страст! Отдели се без съжаление, дори с леко себепрезрение!
Сетне се обърна към нея и срещна кроткия й, ала празен, почти отсъстващ поглед и... – и тогава стори най-неочакваното и за самия себе си. Просто я попита:
- Сена, какво ще кажеш да се връщаме, че стана доста късно?
В първия момент тя не реагира. Сетне, устремила невиждащ взор в едрите звезди над тях, бавно се надигна и – досущ кукла на конци – пое в указаната от него посока.
А той... – той просто пое след нея, а душата му бе по-празна от всякога. Целият бе празнота. И точно тогава, в този миг на абсолютна празнота, разбра, че и тази нощ ще направи обичайната си разходка до запасите си със зурп...
В същото време Сена не чувстваше нищо – абсолютно нищо. Просто му се бе отдала, па макар и засега само почти. Просто бе сторила – па макар само почти - това, което милиарди жени правеха с милиарди мъже... – и нищо повече. Тя, разбира се, не го обичаше и нямаше абсолютно никакъв шанс да го заобича – прекрасно го знаеха и двамата, - ала нима след Фирсала всичко това изобщо имаше каквото и да било значение?! Той – Фирсала – просто си бе отишъл и – нима не бе безпощадно ясно – никога нямаше да се върне! - Никога! Никога! Никога!...
Въпреки това в нея мъждееше някаква абсурдна надежда, която дори току-що (почти) случилото се с нея не бе в състояние да угаси. Тя, разбира се, съзнаваше абсурдността на тази си надежда. Но какво от това – важното бе, че я има, нали?!...
Ненадейно сгрята от тази мисъл, тя се обърна назад и изгледа Кормал с очи, все така безразлични към него, както преди, ала... – ала сега в тях отново имаше блясък и жажда за живот.
Той – Кормал – в момента обаче бе толкова празен и пуст, че нямаше как да забележи тази едва доловима промяна в нея и евентуално да я изтълкува погрешно.
Установявайки това, Сена внезапно се почувства добре – даже много добре:
Е добре, Кормал – каза си тя, - ще живея с теб. Че как иначе, та ти си единственият близък на сърцето ми човек, с когото изобщо мога да бъда! Да, ще живея с теб и, ако ме приемаш такава, каквато бях преди малко, ще ти се отдам! Повече обаче – осъзна с болка..., - повече обаче, Арунда ми е свидетел, не мога, просто не съм в състояние да ти дам!
Спущено на 15 май 2015. Точно след седмица очаквайте част 5 на глава VI от книга втора.