Книга втора, част първа, глава VI – 5
Тъпанар Дрънкар: Бре, много задълбочени религиозни беседи водят някои от мисионерите! Кормал е безкрайно чужд на тия брътвежи, ала въпреки това сълзите му ще оросят скалите на пустинята! Уви, няма как да заличат стореното от него със Сена непосредствено преди това! В ума на един луд обаче всичко е заличено – всичко, освен вълшебният блясък на един медальон. И странно – точно тоя блясък ще се окаже в основата на поредната трагедия в живота на Сена!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
5. Скръбното послание на умопобъркания
Мрак и светлина, нощ и ден, вледеняващ студ и опустошителна жега... - Редуваха се в объркана, несвързана последователност. Днес бе тук, утре – там, а после..., после някъде другаде без никакъв, нито един ясен спомен за вчера... Само бледи следи от смесващи се предита, топящи се като звездите в просветляващото утринно небе на днес, преди и то да се превърне в едно от същите тия неподлежащи на запомняне предита!
Луд – това бе думата, която произнасяха всички, колчем го срещаха, а рефлексът им бе да го заобикалят от възможно най-голямо разстояние. В очите им четеше съжаление и..., и нещо друго, нещо много особено, което искрено го забавляваше! Бе страх, разбира се, ала той нямаше как да го знае – та нали бе луд!
Не бе така със съжалението обаче – него го познаваше твърде добре, не като дума, като отношение. То му бе пръв приятел. Тъкмо благодарение на изпитваното към него съжаление понякога получаваше храна, а от време на време, в много редки случаи – дори сносна!
Вървеше. Струваше му се, че го е правел вечно и че вечно ще го прави, че това е единственото му предназначение, че се храни, за да върви и че друго на света освен вървенето няма и не може да има!
Понякога плашеше хората – обичаше да го прави. Не насериозно обаче – ей така, на шега!
Ето – възрастна жена се връща от кладенеца с пълна кофа с вода. Той застава на пътя й и, виждайки изписания на сбръчканото й старческо лице страх от него (просеката в скалите е тясна, не може да го заобиколи), прави оная физиономия, която неведнъж е обръщала в бягство и далеч по-млади и силни от нея хора! И тя... – тя направо примира от страх! Той обаче не е приключил с нея – съвсем не! Най-забавното тепърва предстои. И ето го най-сетне, ето го това най-забавно от всичките забавни неща... Той отваря уста и издава гърлен вик, гръмовно отекващ в тишината на пустинята! А жената си затуля очите с ръце, изпускайки кофата и разплисквайки я върху своите – и неговите – крака и се втурва назад, към кладенеца, от който само преди броени минути е тръгнала...
Да – страхът на хората от самия него го забавляваше, ала си имаше и недостатъци! Когато затанцуваше в очите им, от тях изчезваше дори най-малкият намек от съжаление! Ееех, да можеше хем да ги плаши, хем да изпитват съжаление към него и да му подхвърлят по нещичко за ядене, а ако е вкусно – толкова по-добре...
И ето – той отново върви, върви, върви... Върви предимно по тъмно, тъй като огненото кълбо – веднъж бе гледал в него, ала така и не го накара да изчезне: нещо повече, за известно време след това самият той не виждаше почти нищо! – излъчва нещо, което пари и изтръгва от него вода, която обаче – уви! – не става, съвсем не става за пиене!
Най-страшното бе, че огненото кълбо не излъчваше нито страх, нито съжаление! Просто си висеше, изкачвайки се по ослепителната синева над главата му, сетне увисваше точно над него, пръскайки огън и жупел и най-сетне, след цяла вечност, почваше да пада, да пада, да пада..., докато накрая прииждащият мрак го скриеше зад опожарената от самото него земя!
Понякога се изкушаваше да си помечтае, че, веднъж потънала зад земята, тая огнена топка повече няма да се върне, ала рядко, много, много рядко и напоследък още по-рядко...
Нощ – студено му е. От три слънца не е слагал нищо в устата си, ала, разбира се, той не знае, че са три слънца. Знае го стомахът му, който яростно къркори! При това бе имал възможност да предизвика съжаление, ала напоследък предпочиташе хората в страхливото им превъплъщение, а не в съжаляващата го тяхна форма...
И ето, свирепо търсеше нещо за ядене, макар прекрасно да знаеше – очите му го знаеха, не мозъкът, последният бе плетеница от свързани на късо електрически вериги..., - макар прекрасно да знаеше, че не ще открие, макар да бе точно толкова сигурно, колкото и самият факт, че бе луд, че тук, в пустинята, в единствения свят, който изобщо бе обитавал, храна нямаше, поне не и за него...
И тогава, освирепял от болезнената празнота в стомаха си – от глада, за който не знаеше, че е глад, - отвори уста и започна да вика! Викаше отчаяно, сърцераздирателно, неистово! Ала виковете му нито уталожиха празнотата в стомаха му, нито – разбира се – призоваха някого, у когото той да предизвика съжаление, за да бъде нахранен...
Не, вече не бе чак толкова студено – съвсем не. При това – подуши – отново бе почувствал онзи мирис, който... Хм, който какво? Нещо важно, нещо много, много важно, ала какво, той за нищо на света не можеше – нямаше как – да си спомни мириса на морето...
Продължаваше да върви, разбира се. Бе наясно – не, не знаеше, просто бе наясно, - че скоро, много скоро нещо ще му попречи да го прави и затова изпълняваше това свое единствено предназначение на тази земя, и то почти... с достойнство!
И ето: мракът се разкъса под напора на настъпващия ден и огромната червена огнена топка изплува от искрящата бездна, до чийто ръб се бе озовал!
Тази бездна го плашеше – плашеше го до смърт и го караше да вие от страх! Плашеше го, тъй като от нея се надигаха талази белота, които с оглушителен рев се стоварваха върху света – върху неговия изтъкан от слънце и мрак..., и скали..., и небе..., ивсе по-болезнена празнота в изтерзания му стомах свят...
Ето, огнената топка постепенно почва да се издига и да става все по-нетърпимо гореща. Пак – за кой ли път – погледна в нея, ала този път за малко, за много малко – някъде дълбоко в объркания му мозък се съхраняваше споменът за временната му слепота, след като го бе правил упорито в продължение на цяла вечност. Тя обаче не изчезна. Сетне премреженият му от гледането в слънцето поглед, пред който пробягваха и се сплитаха в завихрящи се спирали бели ленти, улови по-тъмния участък.
След малко навлезе сред тръните и се отпусна в сладостна дрямка, макар че огнената топка дори и тук, където бе частично защитен от прякото й излъчване, изтръгваше от тялото му потоци от вода, която не ставаше за пиене...
* * *
Беше време, когато Хеш беше градина – славно времето беше..., ала безвъзвратно отмина! Беше време, когато пустинята Хеш беше раят, ала време блажено, на което се виждаше краят!
Ах, градината Хеш с най-добрите човеци населена беше, от десницата Пошева благодат къмту нея строеше! И възрадва се Пош, възликува сърцето му:
„Ето – тъй мълвеше си той, - ето, расне човекът и дето кракът му нагази, гасне всяка омраза...”
Ала не – в добротата си Пош превъздигна човека и човекът изпълни се с гордост нелепа, свирепа..., и „повика” човекът безмерната своя неволя, че реши, че да моли за туй, що веднъж е получил, е просто излишно! И в него злината порасна и стана му пристан, и повярва човекът, че на света е единствен, и че всичко, което от Пош е дарено, е от него – човека – и..., и между людете стана студено!
И тогаз от гърдите на Пош се откърти въздишка, и на вятър обърна се тя – Поши вятър, аданар, разбеснял се побъркан „жетвар” из градината Хеш и направил от нея бунище! И тогаз от очите на Пош лумна пламък... и с нечувана мълния градината Хеш порази..., и я стори на камък!
„О, вий глупави твари човешки – гневеше се Пош, – ще са тежки слънцата ви и от страст поразени ще се гърчат сърцата ви диви! И ще страдате... и да страдате само, проклети – затуй ще сте живи!!!”
И така раят Хеш се превърна в пустиня, та да спомня човеку, че душата човешка е тиня!!!
Тарна прекрати четенето и устреми поглед към останалите четирима. Между временно през слънцата от 28 кларбун, а сега бе 4 ешарбун, към задълбочено изучаващите Книгата на Пош Бенат, Алпа, Гуна и самата нея неусетно се бе присъединила и Сена. При това именно Сена бе тази, която първа изкоментира прочетеното:
- Доста жестоко – замислено каза тя. – Сигурна съм, че Арунда не би постъпил така.
- А как мислиш, че би постъпил? – полюбопитства Алпа.
- Просто – запъна се Сена..., - мисля, че просто би се разплакал!
- Е да, ала би ли простил на човека? – удари право в целта Гуна. – Би ли превърнал земната градина Хеш в пустиня?
- Може би да – замислено каза Бенат, - ала не в буквалния, а в някакъв метафоричен смисъл. – Може би би оставил райския й изглед, подлагайки душите на хората на изпитания, за да се поправят...
- Въпреки това – внимателно поде Тарна, - разликата между Сказанията и това – тя тупна книгата в скута си – не ми изглежда чак толкова голяма, колкото я представяте! Пош е просто по-топъл, по-темпераментен Бог!
- Тарни! – разсмя се Алпа, - само до преди дял не бих повярвала, че изобщо някога от устата ти могат да излязат такива (почти) богохулни слова!
Тарна не каза нищо. Просто се наведе и продължи четенето...
Три часа по-късно – вече минаваше два след полунощ – Бенат закри четенето. Напредваха бързо – вече бяха минали над 2/3 от Книгата на Пош и той се надяваше най-късно до две седмици да са я прочели и да започнат да разработват стратегията си за бъдещата си проповед в Сюлм.
- И така – осведоми се той, ставайки от креслото си, като блажено се протегна, - утре вечер – или може би би било по-точно да се каже довечера – тръгвам за Сюлм за вода и продукти. Кои двама от вас искат да ме придружат?
- Аз ще те придружа – веднага се отзова Тарна.
- Аз също – след кратко колебание я последва Сена.
При това останалите четирима отправиха изненадани погледи към последната. За първи път бе изявявала желание да се разходи до Сюлм.
Нещо й става – бе сигурна Тарна, - и главата си режа, ако не е свързано с тоя непрокопсаник Кормал! Да – реши тя, - по време на пътуването ще я поразпитам и – ако мога – ще опитам да й помогна...
* * *
Кормал я чакаше пред стаята, в която спяха с Алпа. При това тя бе сама, тъй като Алпа се бе забавила в общото помещение. Той й кимна и тя безропотно му се подчини...
Само няколко минути по-късно, на стотина дрома зад мисията, той я притегли към себе си. Опита се – поне в началото – да бъде нежен, ала уви – зурпът танцуваше в кръвта му и го заставяше да бърза...
Бе непохватен, разбира се – груп и непохватен, въпреки намерението си да е нежен. И тогава, най-сетне разбирайки, че не ще се получи, я облада диво и брутално...
Тя отново бе като пластелинова кукла в ръцете му и това почти го докарваше до бяс – засега обаче само почти. Засега – поне този път – щеше да се удържи, чувстваше го. Този път да, ала следващият?
Не – следващият път бе много далеч. Пък и – каза си, колкото и да му бе трудно да го предположи..., - пък и не съм сигурен дали изобщо ще има следващ път...
* * *
Имаше кръв... – и болка. Тя знаеше, че ще има кръв – казвали й го бяха. А колкото до болката – тя бе остра, но кратка... – нищо общо с оная, дремещата дълбоко в нея болка, болката по Фирсала, която я изгаряше дори сега, когато бе в обятията на Кормал...
Тя не откликна, ала тялото й - па макар и вяло, почти автоматично - го стори – все пак бе човек и нищо човешко не й бе чуждо.
И тогава, докато проникваше в нея, а устните му търсеха нейните, ноздрите й доловиха острата накиселяваща миризма на дъха му и тя неволно потръпна. Тая накиселяваща миризма й бе някак позната, усещала я бе и преди, ала къде, къде, къде?...
Той обаче не забеляза погнусата й – бе прекалено зает да задоволява плътските си желания...
* * *
Сена се намести до алпа след малко повече от час, когато вече бе почти 4 и с облекчение установи, че тя е заспала. Преди това старателно бе отмила от тялото си следите от извършеното с Кормал. Да, тялото й бе откликнало. Да, би могло и да не е лошо...,
ала – въздъхна тежко..., - ала не с Кормал!
И в този миг в съзнанието й се зароди зачатък на решение, което – сигурна бе – рано или късно щеше да й се наложи да вземе. Да, Кормал бе единственият й близък човек в новия й живот. Да, радваше се, че е с него. Да, при невъзможността да има Фирсала нямаше абсолютно никакво значение кой щеше да има самата нея... –
ала не по този начин – каза си, - не и по начина, по който той – Кормал – ме взе тази нощ!
* * *
Кормал не се прибра веднага. Вървеше през скалите със свити пестници. Вървеше под нежното звездно небе, ала в душата му бе мрак – населяван от напиращи да се развихрят бесове бездънен мрак!
Да, бе задоволил похотта си, при това именно с онази, с която бе искал да го стори, ала не само че не бе удовлетворен от това, а и се чувстваше далеч по-незадоволен от момента преди да го направи!
Да избягам – каза си за кой ли път през изминалите седем слънца, след като за пръв път я бе целунал. – Да, да избягам, ала къде? – запита се. – И тук обаче не мога да остана – чувстваше го с всяка фибра на изтерзаното си тяло и с всяка частица на освирепялата си душа. – Не – поправи се, - всъщност мога, ала съм сигурен, че в такъв случай бих сторил нещо ужасно и именно от това (евентуално) ужасно нещо, именно от себе си, а не от мисията, трябва да избягам!
Съзнаваше обаче, че няма да има сили да го стори. Бе наясно, че бягството му бе точно толкова невъзможно, колкото бе било невъзможно да запази човешката си същност в момента, когато бе решил да убие Алва!
И тогава... – и тогава за първи път от над два цикъла, за първи път от оня жесток ден в края на зимата – там, на дънера в гората в Абдала, когато в едно друго време и сякаш в друг свят Сена го бе отблъснала, мъката го връхлетя, обсебвайки го изцяло. Сега обаче не бе същото, защото този път мъката му бе отприщила сълзите, които мълчаливо, ала обилно се застичаха по страните му и покапаха по никога не изстиващите тук, по крайбрежието на Хеш, скали. И именно сълзите – тези сълзи – бяха онова, което му позволи, па макар и за малко, па макар и за съвсем, съвсем мъничко, да запази маската си, сподавяйки и мъката, и гнева, и мисълта за проваленото си бъдеще, независимо, едва сега осъзна..., независимо дали то щеше да е белязано от присъствието на Сена или не!
* * *
Тук, близо до бездната, скалите бяха топли дори в края на нощта. В стомаха му обаче бе пусто и студено! Празнотата – пак оная празнота, която напоследък все по-често се завръщаше – наново го глозгаше и го караше да вика и беснее!...
Ала ето – нещо се тъмнее там, в белотата на скалите. Дали то няма да запълни тая жестока празнота?
Тръгва с любопитство, почти забравил същата тая празнота, от която бе вил само до преди миг...
Навежда се и...
Да, тук между скалите наистина има нещо, ала нещо вонящо на лошо, на много лошо, което, ако не бе луд, би определил като парцал! Нищо – той сбърчва нос, макар вонята да не е в ноздрите му, а в забуленото му от вечен мрак съзнание, навежда се над това нещо и с лекота го отлепя от... – от едно друго нещо, което твърде много му напомня на човек.
Ала странно – той – този човек, от когото е изтръгнал нещото – не му се нахвърля, не си го иска. Той е с празни очи, взрени в нищото, макар да е насочил взор към звездите... При това очите не са очи, а само празни орбити, само безжизнени хлътнатини в оголен череп, а встрани от полуразпадналия се, изсушен от въздуха на пустинята скелет, белеят не ръце, а оглозгани кости!
Хм – казва си лудият, - дали нещо от всичко това става за ядене?
Бързо се разубеждава обаче – цялото това нещо вони, вони, вони – ужасно вони! Да, усеща вонята на нещото, ала не с обонянието си – каквото е имало да гние по трупа, отдавна е изгнило или е било изкълвано от лешоядите, - а с някакво внезапно събудено свое вътрешно сетиво, което го кара да изпитва погнуса от купчината кости пред себе си!
И в този миг погледът му се натъква на малката сребърна верижка около тънкия като клечка врат. Тя завършва с нещо кръгло и... – и много, много красиво, в което блести отразена светлината на звездите, пречупвайки се в набраздилите го линии и заврънкулки...
Той посяга и докосва това нещо – докосва го с благоговение, почти със страх. Ала въпреки страха си не го пуска – отказва да го пусне. Дори се оглежда да не би някой да дебне, за да му го оспори. Нещо повече – гърлено изръмжава, за да сплаши всичките си евентуални съперници...
И едва тогава, успокоен, се заема с нещото. Започва да го дърпа, при което черепът ту се вдига от скалите, ту отново с глухо потракване се стоварва върху им, клатейки се като пиян.
И той, макар че е луд, с някаква частица здрав разум в обезуменото си съзнание най-сетне проумява как трябва да се подхване тая работа. Проблемът, то се знае, е черепът.
И макар да не е ял отдавна – да, гладен е, ала в момента не усеща глада си, само блестящото нещо е във възпаленото му съзнание, - той не е слаб, даже никак. Привежда се още повече над трупа, хваща черепа с две ръце и почва да го дърпа, опитвайки да го изтръгне от скелета. Черепът обаче упорства, проклетият! Изтънелият от смъртта – човекът явно е мъртъв отдавна, поне от цикъл или повече – врат се чупи бързо, ала продължава да го държи свързан със скелета!
При това, изръмжавайки, лудият напряга всички сили, като сега вече едната му ръка е върху скелета, а с другата дърпа черепа...
И ето, най-сетне с глухо пращене черепът се откъсва от скелета! Вдигай ки го, той издава победоносен вик, хвърля го в скалите и понечва да се отдалечи – разбира се, вече е забравил причината за обезглавяването – всъщност обезчерепяването - на трупа.
И тогава съвсем случайно в периферията на погледа му отново попада верижката. Очарован – забравил е първото си очарование от нея, та затова сега му се налага да се очарова повторно, - той хваща блестящото кръгче в края й и дръпва, като този път тя се изхлузва от трупа и звънва в ръката му...
Радостта на лудия е неописуема. Той почва да скача и да вика и с някакъв рефлекторен жест, а не с мисъл, прехвърля верижката през главата си и тя увисва на собствения му врат...
Гледа я с няма почуда, а краката му го понасят все нататък и нататък, към онова, което най-сетне да запълни празнотата в стомаха му, защото след успешно изпълнената задача, за която, разбира се, вече е забравил, ала не и за резултата, на който се любува в момента, тя наново е започнала да напомня за себе си...
* * *
Потеглиха късно вечерта на 5 ешарбун. Най-отпред бе кумларът на Бенат, след него – този на пожелалите да пътуват заедно Сена и Тарна - и най-отзад още два, които щяха да поемат основната тежест на провизиите от Сюлм, поради което именно бяха и най-яките животни от осемте, купени от Кормал няколко слънца след отнеслия предишните им 4 аданар...
- За какво мислиш? – внимателно поде Тарна, докосвайки рамото на седящата пред нея Сена.
Сена се извърна към нея и вяло се усмихна:
- За живота – простичко отвърна тя. Сетне зарея поглед в небето, обсипано с едри като 50-чилкови абдалиански монети звезди.
Нощта бе тиха, невероятно тиха, макар тъмнеещият океан да се плискаше на по-малко от 100 фандрома вдясно от тях. И странно – бе тихо и в душата й, макар че случилото се между нея и Кормал предишната нощ си оставаше все така живо във въображението й, както в момента на извършването му, тормозейки я.
- Била си с него, нали? – тихо се осведоми Тарна. – Била си с Кормал – миналата нощ? – уточни тя. – Била си с него и сега си объркана...
- Да, бях! – въздъхна Сена. – Бях и не ми хареса особено.
Отначало се запита как бе възможно Тарна да отгатне какво и кога се е случило помежду им с Кормал, ала сетне се досети, че самата тя още в самото начало, далеч преди да напуснат родното й село, бе почнала да се досеща за случващото се между Алм и Ри...
- Какво те мъчи, Сена? – направо я запита Тарна. – Ако не желаеш, не ми казвай. Единствената причина, поради която те питам, е за да ти помогна... – ако мога...
- Не можеш, Тарни – тихо прошепна Сена. – Не можеш, ала – бе го решила на мига, съвсем спонтанно... – ала въпреки това ще ти кажа...
И й бе разказала живота си, целия си живот и всичко, абсолютно всичко за Фирсала...
В мрака не забеляза трепването на Тарна, когато за пръв път спомена името на Фирсала. Тарна обаче не я прекъсна.
Когато 3 часа по-късно Сена завърши разказа си, отдавна бе превалило полунощ, а въздухът, макар да продължаваше да е доста топъл, бе станал почти поносим...
За миг помежду им се възцари мълчание.
Арунда – трескаво мислеше Тарна. – Дали да й разкажа за видението си?
Поколеба се за миг, отвори уста, ала току да проговори и наново я затвори. Нещо в нея – нямаше ни най-малка идея какво и защо – я възпря. Сена имаше право да знае, разбира се – имаше пълното право да знае, че отново ще срещне своя Фирсала. И макар да бе на 100% сигурна, че и това видение, както впрочем и останалите 8, независимо как, ала неминуемо ще се сбъдне, тя все така продължаваше да мълчи – или по-точно наново отвори уста, само за да прошепне:
- Съжалявам, Сена! Съжалявам, че ти се е наложило да преживееш всичко това – и нападението на тинганианите, и раздялата с Фирсала, и – поколеба се за миг, ала накрая реши да го изрече... – и случващото се между теб и Кормал в момента...
- То – случващото се между мен и Кормал в момента – не е важно – безстрастно заяви Сена.
- Не е важно за теб, а за него? – забеляза Тарна.
- Ох, не знам, Тарни! – простена Сена, признавайки й: - Толкова съм объркана!
- Просто го дръж на разстояние, докато станеш напълно наясно със себе си – посъветва я послушницата.
Сена сви рамене, проронвайки:
- Ще помисля. Това пътуване е особено подходящо за тази цел...
И тогава, точно в този миг, Тарна се досети защо не бе споделила видението си с нея. В колебливия й тон бе усетила привързаността й – не, не бе любов, нямаше нищо общо с любовта, ала със сигурност бе привързаност, при това не малка – към Кормал, а във видението й той, Кормал, единственият останал на Сена близък човек от предишния й живот, се проявяваше като безскрупулен злодей...
Да, убедена съм, че той е изчадие – каза си, - ала просто не ми дава сърце да й го кажа. Пък... – пък и видението ми не вещаеше опасност за нея и за любимия й Фирсала – за кой ли път си повтори тя и едва сега, късно след полунощ, почувства, че започва да клюма на седлото.
Изцедена до дъно от споделеното с послушницата – Тарна бе първият човек в мисията, комуто разказваше предишния си живот, - Сена също почувства, че й се доспива. Намести се по-удобно върху гърба на кумлара и, отправила взор към горящите с ярък пламък звезди, заспа с отворени очи...
* * *
Стигна Сюлм малко преди зазоряване. Кутиите – естествено, нямаше как да знае, че хората ги наричат постройки - бяха пред него. Познаваше тия кутии, макар да не го знаеше, ала ги бе виждал в далеч по-малки количества, макар че не знаеше и това.
Навлезе в пробуждащия се град, когато небето на изток вече светлееше, ала преди огненото кълбо, за което за кой ли пореден път щеше да узнае след малко и да опита да го прогони с поглед, да възлезе на хоризонта.
Тук хората бяха много – много повече от онези, които бе срещал в досегашните си скиталчества. Значи можеше да плаши някои и да предизвиква съжаление у други – хем да се радва, хем да се нахрани!
Всичко това, разбира се, не бяха мисли – както вече видяхме, лудият не бе способен на такава дейност. Бяха просто нестройният хор от обърканите му интуиции, които неминуемо щяха да се проявят по описания начин просто защото до момента стотици пъти бе ставало така...
Изпадна във възторг от монетата от 20 дюинга, която някакъв младеж му подхвърли и реши, за да му се отблагодари, ей така, да го поуплаши малко. Ала тъкмо отвори уста и я затвори отново, тъй като онзи не го гледаше, отдалечавайки се от него прекалено бързо...
Успя обаче да уплаши един възрастен човек, като изкрещя току до ухото на обърнатия гърбом към него съсухрен старец. Ихааа! Ама как бе подскочило само старчето му със старче!!!
Наближаваше обяд, ала, свирайки се в сенките на големите кутии, той не бързаше да си легне... – и бе възнаграден за това. Някаква стара жена му даде да яде – и то нещо вкусно, много вкусно, питка с нещо вътре, което предизвикваше слюнките му обилно да избликват от устата му и да се стичат като лиги по брадичката му...
Минаваше обяд, когато се озова на огромното открито място, което - нямаше как да знае, пък и да го знаеше, тутакси щеше да го забрави, разбира се – хората наричаха пазар. Огнената топка над главата му жестоко го жулеше, ала той бе изгубил интерес към нея – просто я бе забравил, - бидейки неудържимо привлечен от колосалното струпване на хора!
Вървеше и сегиз-тогиз гръмко се изреваваше. Ала странно, твърде странно наистина – тук не му обръщаха внимание, като се изключи обстоятелството, че се отдръпваха при приближаването му, естествено! Е, изяде и няколко ругатни, ала онези, които го ругаеха, нито се страхуваха от него, нито го съжаляваха... Получи и няколко подхвърлени към него монети, ала в сравнение с греещото кръгче на върха на верижката около врата му, за което си спомняше винаги, колчем го погледнеше, те бяха твърде невзрачни, за да ги задържи...
И ето – накрая някой се заинтересува от него и то до степен, до която до момента никой, абсолютно никой не го бе правил! Бе младо момиче, очевидно привлечено от верижката около врата му! Когато я видя, тя в първия момент се сепна, сетне се загледа съсредоточено в нея и – с някакъв внезапно проблеснал страх в очите, ала, колко чудно, страх, който не бе предизвикан от него самия, се втурна срещу му!
* * *
Навлязоха в района на големия сюлмски пазар в късния предобед на 6 ешарбун. Сена просто бе поразена от огромното количество хора и стоки на това място. И едва тук странният стипчиво накиселяващ мирис, който бе усетила в дъха на Кормал по-предната вечер – вечерта, когато грубо я бе обладал, - я облъхна. При това не идеше от конкретно място, а сякаш се бе просмукал във всичко на тоя пазар – в плодовете и зеленчуците, в рибата, в докараните за продан стотици кумлари, в големите бурета с калеп, във филеха... и, разбира се – най-вече – в самите хора!
Сети се веднага и при това очите й леко се разшириха:
Зурп! Значи..., значи Кормал взима зурп!
Бе чувала и от екипажа на кораба, с който бяха пристигнали в Тингано, и от посетилите вече няколко пъти Сюлм хора от мисията, че зурпът е много опасно вещество, към което местните пагубно се пристрастяват. Бяха й казали, че пристрастените към тоя накиселяващ прашец, който правел да виждаш в нещата, губели човешкия си облик, ставали жестоки и безскрупулни...
Арунда – запита се, – дали безцеремонността, с която Кормал ме взе и с която седем слънца преди това ми се нахвърли, не е резултат именно от употребата на зурп?!
- Какво ти е, Сена? – забелязала изписаното върху лицето й притеснение я запита вървящата до нея Тарна.
- Нищо – почти й се тросна шокираната от откритието си Сена.
Тарна не настоя. В следния миг й посочи нещо, от което Сена занемя:
- Арунда, какво е това?! – благоговейно възкликна тя, загледана в гигантските животни, в сравнение с които едрите кумлари изглеждаха като безобидни играчки.
- Туйнари – така ги наричат – отвърна вървящият пред тях Бенат. – Правят разни неща от бивните им. Научих го при едно от предишните си посещения тук – обясни той.
И точно тогава Сена видя лудия. Вървеше, кривейки се, като от време на време отваряше уста и се изреваваше, явно опитвайки се да докара на лицето си плашеща гримаса.
- Луд – констатира проследилата погледа й Тарна.
Сена продължи да следи лудия с поглед и ето..., съвсем неочаквано, вниманието й бе привлечено от висящата от врата му сребърна верижка, в края на която...
О, Арунда, та това..., та тази верижка е досущ като верижката с изображението на Арунда, която носеше – носи, ужасена се поправи – баща ми!
И ето, тя внезапно се отдели от Тарна, опитвайки да види какво виси – ако въобще висеше нещо, разбира се - от тази верижка.
Не, изобщо не си въобразяваше, че е възможно верижката да е тази на Кодрат, ала въпреки това толкова много приличаше на нея! И тогава, когато, изтласкан от тълпата, струпала се около един продавач на мекици, лудият случайно пое в нейната посока, откритието я порази като гръм!
Арунда, мили, мили Арунда! Та тя – тази верижка – наистина е същата, която би трябвало да виси от врата на баща ми! – възкликна вътрешно. – Не, не просто е като нея, а е самата тя!!!
Тарна и Бенат бяха прекалено учудени от поведението й, за да я последват веднага. Въпреки това скоро се съвзеха от шока си и се втурнаха по петите й, за да не я изгубят в тълпата...
В същото време Сена спря пред лудия, гледайки го с поглед, безумен почти колкото неговия собствен! При това протегна ръка към блестящото кръгче – да, това бе медальонът на баща й! Кафявата линия, обрамчваща образа на Арунда, бе скосена по твърде особен, почти уникален начин в горната си част – горната спрямо образа на Арунда, - а едно от звената на верижката бе леко потъмняло и изпъкнало спрямо останалите, за да е възможно да не е той!!!
При посягането й обаче лудият отскочи и търти да бяга, а тя, забравила всичко друго, се втурна по петите му. Тогава видя как отнякъде – откъм някаква сергия със зурп някой хвърли на два-три дрома пред него малко бяло пакетче, което той, продължавайки да опитва да й се изплъзне, се наведе и взе. Докато бе спрял, за да се наведе обаче, Сена го бе достигнала и току да го хване за кой знае откъде взетия парцал, който бе метнал на гърба си, тя получи втори, дори още по-силен от първия удар. Осъзна, че тоя прокъсан парцал, метнат на гърба на лудия, твърде много прилича на бялата риза на черни точки на Кодрат, която той там, в Абдала, бе обличал в топли дни... и това фатално я забави! Да, сега точките едва личаха – превърналата се в парцал бивша риза на баща й бе невероятно мръсна и жестоко изпокъсана, - ала Сена знаеше, че е тя! И при това тази бивша риза – всъщност лудият, върху чийто гръб бе – рязко се отдалечи от нея!
И тогава тя впрегна всичките си сили, за да затича така, както никога преди не бе тичала! Тичайки видя как лудият поднесе подхвърленото му преди малко пакетче със зурп към устните си и... как го глътна, без да го разпечатва. В резултат от това направи гримаса на отвращение, ала измина още няколко дрома, преди внезапно да спре, да се привие одве и да започне да повръща направо на улицата!!!
Настигайки го, забеляза върху парцала – върху бившата риза на баща си – голямо петно, което тъмнееше на гърба там, където отпред трябваше да е сърцето и което (О, Арунда, не това, само не това!) твърде много й приличаше на следа от отдавна засъхнала кръв!!!
И тогава тя разбра – почувства го със сърцето си..., - разбра с неумолимата сигурност на удавник, паднал зад борда на бързо отдалечаващ се кораб, че баща й е мъртъв, при това, по всяка вероятност, отдавна!
Стоеше и гледаше трупащите се около гърчещия се умопобъркан хора. Чуваше като в просъница как те със съжаление клатят глави и цъкат с езици. Счу й се, че някой казва:
- Това е зурп. Трябва да го е погълнал, нещастникът! Чувал съм, че с онези, които го правят, става така и че за тях няма никаква надежда, абсолютно никаква!...
Почувства как върху раменете й ляга нечия ръка и как я отвеждат оттам. Това обаче не я интересуваше. Вървеше като хипнотизирана от току-що връхлетялото я осъзнаване. Вървеше автоматично, просто поставяйки единия крак пред другия, без въобще да съзнава, че го прави... И тогава... – тогава дойдоха сълзите.
Прегърналата я Тарна, разбира се, нямаше как да знае какво така ужасно бе шокирало Сена, какво бе предизвикало бурните ридания, в които тя бе изпаднала след отвеждането й от мястото, където умираше нещастният смахнат. Със сърцето си обаче чувстваше, че скърби жестоко съвсем не от жал към него. Не я питаше обаче – нямаше смисъл да я пита точно в този момент. По-късно – сигурна бе – бедното създание щеше да й разкаже само...
* * *
Бе посегнала към блестящото кръгче, към светинята му! Как бе възможно да стори нещо толкова чудовищно!
И тогава той се обърна и затича! Затича бързо – тренингът, който бе получил от ходенето си в пустинята, му помагаше...
Ала ето – нещо бяло прелетя пред погледа му, падайки някъде пред него. Той видя малкото белезникаво нещо и, когато го достигна, се наведе, взе го и, разбира се, продължи да тича, макар, естествено, да бе забравил защо го прави!
И тогава, тичайки, се сети за нещото в ръката си, което, ако не бе побъркан, вероятно би определил като малко пакетче:
Нещо за ядене! – каза си с въодушевление, като пъхна подхвърленото му нещо в устата си и го преглътна. В първия момент не се случи нищо, ала сетне жестока болка преряза стомаха му и той, задъхан, се застави да спре, обхванат от страхотни спазми! После се наведе и започна бурно да изхвърля съдържанието на стомаха си!
Продължаваше да се дави дори когато всичко от стомаха му би трябвало вече да е изхвърлено, ала не! Сега чувстваше, че железен обръч опасва гърдите му и че някаква непоносима тежест в сърцето го заставя да легне... И той, разбира се, го стори – стори го, за да не стане никога повече! С лудия от пустинята бе свършено. Само няколко минути след като бе погълнал пакетчето зурп, бе умрял в страшни гърчове...
* * *
А в същото време Тарна и Сена се бяха присъединили към чакащия ги наблизо Бенат, който с жест опита да разбере от послушницата какво става с другото момиче. Тарна само го изгледа строго, след което той протегна ръка по посока на мястото, където бяха оставили кумларите и тя, разбрала, му кимна. Сетне, придържайки хлипащата на рамото й Сена, забърза, хвърляйки благодарен поглед към предводителя на мисията с думите:
- Благодаря, Бен! Благодаря и извинявай, че не ще можем да ти помогнем в набавянето на провизиите!...
Колкото до Сена – тя изцяло бе потънала в мъката си, отказвайки да се завърне в един свят, в който единственият, който я чакаше, бе неуважаващият я Кормал и от който безвъзвратно си бяха отишли всички същества, на които бе държала – Фирсала, майка й, а сега (О, Арунда, защо светът е толкова жесток към мен, Арунда!)..., а сега, бе се оказало, и баща й!!! И защо трябваше да настоява да дойде? Само за да изживее ужаса от установяването на още една важна загуба в живота си ли?!...
Тя ридаеше, почти останала без дъх, а Тарна я люлееше в прегръдките си. При това нито утешаваната, нито утешаващата обръщаха внимание на минаващите край тях точно в този момент войници, образували плътен кордон около полюшващата се в средата на кръга им върволица от тътрещи се кумлари, върху гърба на един от които, прегърнати, удобно се бяха настанили Тендра Варм и Юмел Раш.
Спущено на 22 май 2015. Точно след седмица очаквайте края на глава VI от книга втора.