Книга втора, част първа, глава IX – 2
Тъпанар Дрънкар: Накъде ли се е запътил Зинган в тая бурна вечер? – А, към Елиборската гора? При това го чакат! Връхлита буря. Тази в душата на Зинган обаче е несъпоставимо по-зловеща! Каква ли ще е бурята, която ще се разрази в сградата на Съвета на двадесет и четирите на следния ден? А дали изобщо... ще има такава?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
2. Изповедта на Зинган
Времето пак се разваля – констатира Зинган малко след като късно същата вечер напусна Фиртуш през източната му порта. Бе го сторил със собствените си документи под предлог, че иска да се поразходи из околностите на града.
- В тоя мокреж! – бе се учудил пазачът на портата, но въпреки това го бе пропуснал – имаха заповед да не пречат на свободното придвижване на великите съветници.
Пришпорвайки коня си през подгизналата от спрелия само преди няколко часа дъжд трева, той пое по един доста заобиколен – и при това силно разкалян - маршрут (трябваше да внимава, ей така, за всеки случай) към започващата на около 5 фандрома от стените на столицата на Тингано Елиборска гора. Бе излязъл вятър, по небето се гонеха парцаливи облаци, а около едрата като чиния луна, която ту се гмурваше зад някой от тях, ту наново изплуваше, се забелязваха червеникави отблясъци.
Бе притеснен – много притеснен. Все повече се убеждаваше, че не ще дръзне да остане в лагера на милитаристите и изпитваше все по-нарастващ ужас от това.
Странно – каза си, - само до преди броени дялове бих се изсмял всекиму, който само би ми намекнал, че аз, великият съветник от Цингали, бих се опрял на десницата на един отявлен бунтовник, и то не по отношение на бардски и/или тинганиански дела, а за да му изплача мъката си, разкривайки му най-съкровената си тайна, ала сега – явно – възнамерявам да сторя точно това!
Да, хората се променяха. Бунтовниците заприличваха на властници, а властниците – на безпомощни деца, лутащи се в мрака на кошмарите си...
* * *
Когато стигна до Елиборската гора, нареди на придружаващите го неколцина телохранители да останат извън нея и, въпреки енергичните им протести, навлезе сред дърветата сам. Присъствието на множество войници се излъчваше на мощни вълни, макар че същите бяха достатъчно дискретни, оставайки скрити сред сенките. Зинган знаеше, разбира се, че настанилата се тук армия на Мелех далеч не е единствената. Бе сигурно, че има поне още два многохилядни военни корпуса, а именно този на великия съветник от Кортис Балабош и относително по-малобройният, дислоциран на това място от Фидур Мас.
Срещна се с Мелех след по-малко от половин час. С навлизането си в гората бе завързал около дясната си китка бяла кърпичка, по която един от съгледвачите на последния го позна и го отведе при предводителя си.
- Засега всичко е спокойно, А? – подаде му ръка Мелех.
- Поне изглежда така – сдържано отвърна великият съветник, просвайки се върху постланата на мократа трева дебела – и затова комфортно суха - рогозка.
Тъкмо тогава един по-мощен от предходните пристъп на вятъра започна да огъва короните на дърветата, а в далечината избоботи първата гръмотевица.
- Знаеш ли, Мелех - с видимо вълнение поде Зинган, - струва ми се, че утре континентът все пак ще бъде разделен и, което – поне за мен – е най-ужасното, че в основата на това развитие ще е не друг, а самият аз!
- Хайде сега! – изгледа го озадачено предводителят на бунтовниците от Тимру. – Че откъде накъде?!
- Има нещо... – предпазливо започна Зинган, оглеждайки се.
- Сами сме – успокои го Мелех, изтягайки се на рогозката до него.
- Има нещо – повтори Зинган с дълбоко вълнение в гласа, - нещо много, много важно, нещо от ключово значение, което не знаеш за мен. Тъкмо то бе нещото – призна, - поради което там, в Рубатите, се противопоставих на идеята ти да пишем на Гуфо.
- Нещо в миналото ти? – предположи предводителят на бунтовниците от Тимру.
Великият съветник кимна мълчаливо.
В същия миг една гръмотевица изтътна доста по-близо от тази, която бяха чули само преди минута-две.
- Не ми казвай, ако това ще те разстрои – деликатно предложи Мелех.
- Ще ти разкажа, Мелех – въздъхна Зинган. – Намекнал ли съм веднъж, ще ти разкажа.
За миг се потопиха в мълчанието на шумящата гора, насечено от поредния далечен тътен на гръмотевица. Бе хубаво така. Бе хубаво да лежат там, на тая дебела рогозка, просната върху мократа трева, в мрака на прииждащия порой, и да не мислят за нищо, ама за съвсем нищичко.
Уви! – даваше си сметка обаче великият съветник, - Не е възможно, АБ-СО-ЛЮТ-НО невъзможно е!
И тогава започна разказа си.
- Беше преди повече от 39 цикли там, в родната ми барда Цингали. По онова време току-що бях приет в градската гвардия на Елдри. Бях на осемнадесет и, образно казано, морето ми беше до колене.
Тъй като баща ми бе влиятелен бизнесмен – бе представителят в бардата ни на гилдията на стъкларите, която по онова време се ползваше с далеч по-голям авторитет, отколкото днес, - именно той ми издейства мястото на служител в градската гвардия на столицата. Стори го благодарение на познанството си с тогавашния й предводител Раман Печур – впрочем основен виновник – освен самия мен, разбира се - за кошмара, в който съм непрестанно потопен през последните почти 40 цикли.
Бях изкарал на назначението си около половин цикъл. През това време често се срещах с началника си. Той общуваше с мен неформално, сякаш бях негов син. В началото се представяше пред мен като изключително ведър човек. В края на този период обаче лицето му внезапно помрачня и се набръчка и той изведнъж се състари. Бе на 50, а изглеждаше така, сякаш наближава 70.
Бе една бурна вечер – мълниите се стоварваха връз града една през друга, – а дъждът се лееше като из ведро, - когато прати да ме повикат.
Ела, момчето ми – каза ми, щом влязох в кабинета му. – Ела и седни, че имам да говоря с теб за нещо от изключителна важност.
Хм! – рекох си. – Какво ли ще да е това чак толкова важно нещо, което този велик военачалник – по онова време го смятах за такъв, още бях млад и зелен все пак – има да говори с някакъв си редник!
Трябва ми човек – внезапно изтърси той, след като бяхме разменили няколко думи на взаимна любезност, - който да свидетелства в един извънредно важен за мен процес.
Да свидетелствам за нещо, което не съм видял? – поинтересувах се, все още без да си давам сметка за спускащото се връз врата ми острие на гилотината.
Трябва да бъдеш много убедителен – на практика потвърди предположението ми Печур. – Трябва да се държиш така, сякаш не само че си видял това, за което ще свидетелстваш, а и че видяното страшно те е впечатлило.
Не разбирам – осмелих се да призная.
И тогава той ми разказа. Каза ми, че е бил разкрит голям заговор срещу тогавашния велик съветник от бардата Албе Данар, в основата на който били немалко от собствените му – на Печур - подопечни. (Всъщност, както се оказа после, самият той бе бил предводител на заговора, а част от поверените му войници просто го последвали.)
Моите хора дълбоко се покаяха за участието си в това престъпление – уверяваше ме. – Дори пратих неколцина от тях в изгнание в мините на Дамру. Проблемът е – продължи Печур, - че ядрото на заговорниците се състои от деца и роднини на много влиятелни тук, в Елдри, личности.
Това, което той поиска от мен, бе да свидетелствам, че уж неволно съм бил подслушал някакъв разговор между членовете на, както го наричаше, ядрото на бунтовниците на едно усамотено място край Елдри. При това ми даде талантливо нарисувани портрети на дванадесетте души – всичките до един млади хора, - на чийто подривен разговор трябваше да заявя, че съм бил станал свидетел. Сетне, когато се съгласих, дори се постара лично да ме запознае с повечето от тях. Заведе ме и на мястото, край което – както трябваше да твърдя пред съда – съм се бил озовал по време на споменатия важен разговор. Предостави ми, разбира се, и написан в обем от няколко страници сценарий на същия, като поиска от мен да го науча до последния препинателен знак. При това трябваше да зазубрям този документ само в кабинета му, понеже, естествено, не ми позволи да го изнеса оттам.
Зубрех този документ в продължение на почти два дяла. Велики Пош, така го бях зазубрил, че на сън да ме бутнеха, можех да го издекламирам целият – и то без нито една-едничка грешчица!
Многократно репетирахме, като и при най-малкия ми пропуск Печур просто побесняваше. Веднъж даже лисна в лицето ми чашата калеп, която току-що си бе налял. Сетне, естествено, горко се каеше – бях му ужасно необходим все пак – и наново повтаряхме онова, което трябваше да кажа в съда и сценариите на въпросите, които биха ми задали...
- А ти защо не отказа още тогава, в оная първа вечер, когато... – понечи да се осведоми Мелех, като точно тогава една гръмотевица изтрещя съвсем наблизо и нов порив на вятъра заогъва клоните на дърветата.
- Отказах – прекъсна го Зинган. – Всъщност опитах да го сторя – поправи се. Тогава обаче Печур ме заплаши, че, както се изрази, ако не ми съдействаш, ще те изхвърля не само от градската стража на Елдри, но и от армията – и то завинаги. И не само това – продължи, - ами и ще сторя така, че на мястото на непрокопсаниците, срещу които те моля да свидетелстваш, в затвора ще се озове не друг, а многоуважаемият ти баща!
И тогава – с пресекващ от вълнение глас продължи Зинган..., - тогава се уплаших. Уплаших се истински, уплаших се така, както никога дотогава не се бях плашил и, разбира се, тази ми уплаха ме закопа за цял живот!
Все пак – уточни - не пропуснах да се осведомя дали действително не съществува опасност нарочените за бунтовници срещу властта на Данар да бъдат направо екзекутирани, вместо само вкарани в затвора. Печур, естествено, ме увери, че такава опасност нямало. Разбира се, че не му повярвах, но се престорих, че го правя. Уви! – просто така ми бе най-удобно. Именно това бе начинът да приспя гузната си до степен на непоносимост съвест...
- Разбирам – прошепна Мелех. – И аз да бях на твое място, не съм сигурен как бих постъпил.
- Задържаха Печур вечерта след последната ни репетиция – продължи като в унес Зинган. - Подбраха и десетина от копоите от личната му гвардия. Той, разбира се, знаеше, че ще се стигне дотам и подробно ме бе инструктирал кога – и как – да изляза на сцената, за да отърва него и приятелите му от въжето. Спазих инструкциите, естествено. Спазих ги до последния детайл. И, разбира се, свидетелствах в съда. При това – Уви! – бях повече от блестящ.
Останалото е лесно да се предвиди – тежко въздъхна великият съветник. – Печур и подчинените му бяха освободени, като на тяхно място задържаха и хвърлиха в затвора дванадесетмината, които под негово давление бях наклеветил. Осъдиха ги на смърт, естествено. Присъдата бе да бъдат убити със стрели.
Екзекуцията бе публична. Знаех, че ако отида, с абсолютна сигурност чак до края на нещастния си живот ще бъда потопен в най-ужасния кошмар, който изобщо е възможно да съществува. Знаех го, ала въпреки това отидох. Опит за самонаказване ли, що ли, ала... – ала отидох. Отидох и не само видях, но и се разминах на тандроми с един от изпотрошените от бой затворници. И точно когато, влачейки го, го дотътриха до мен, той се обърна, видя ме и... – просто не направи нищо, съвсем нищичко, проклетият! Разбираш ли?! Поне да ме бе заплюл! Не, просто... – просто очите му се напълниха със сълзи. Сетне се извърна. Тия изпълнени със сълзи очи са тъкмо онова, което най-дълбоко се вряза в паметта ми, заличавайки окончателно и безвъзвратно някаква много съществена част от чувството ми за човечност!
Да, и самата екзекуция бе нещо повече от потресаваща за мен, разбира се. Завързването на обвинените за коловете. Строилият се взвод. Ръсещият се от небето ситен дъждец. Опънатите тетива на лъковете. Командата за стрелба. Последвалото бръмване на стрелите. Падащите на купчина едно връз друго тела на простреляните нещастници. Кръвта...
И тогава Зинган стори нещо почти невероятно – нещо, което чак до днес бе абсолютно сигурен, че не може да му се случи, че не може да се случи на един велик съветник, па макар този велик съветник да бе самият той... – Разплака се. Плачеше беззвучно. Плачеше на тандроми от лежащия до него бунтовник Мелех. Плачеше и сълзите му се смесиха с първите едри капки дъжд, които – изпървом нарядко – затупаха по короните на дърветата.
- След 3 цикли – продължи – Печур бе назначен за началник на личната гвардия на новия велик съветник от Цингали Бордел Манан, като колкото по-високо се издигаше, толкова повече растях в йерархията и самият аз. След още две завъртания на рулетката, когато бе избран за велик съветник от Цингали на мястото на Манан, ме назначи за предводител на личната си гвардия, а когато след още 5 цикли внезапно се спомина от сърдечен удар, вече бях толкова влиятелен, че самият аз се оказах временно – до следващата рулетка – назначен на поста велик съветник от Цингали а сетне и редовно избран за такъв...
Гръмотевицата, която изтрещя, заглушавайки последните му думи, бе оглушителна. В този миг редките дотогава едри капки дъжд внезапно прераснаха в един от най-унищожителните порои, които и двамата бяха виждали. Мълниите танцуваха край тях като зли демони, надсмиващи се над нищожните страсти човешки, а гръмотевиците се сляха в непрестанен грохот.
И тогава – в началото на тоя паметен порой – Зинган почувства в ръката си нещо топло. Бе, разбира се, десницата на Мелех. Сетне последният се приведе към него и изкрещя в ухото му, надвиквайки вилнеещата стихия:
- Ясно е, че онова, което ще направиш утре, няма – просто няма как – да компенсира по какъвто и да било начин стореното от теб на младини. То обаче ще е – запъна се за момент, търсейки най-точните думи..., – ами просто ще е едно добро дело.
При това Зинган нямаше как да знае – през завесата на дъжда не се виждаше почти нищо, - че и предводителят на бунтовниците от Тимру се е разплакал.
- Не само на теб тежат – и завинаги ще тежат – неподлежащи на оправдаване дела – продължи да крещи в ухото на великия съветник Мелех. – Невинните жертви при взривяването на статуята на Пош обричат моята душа на вечни адски мъки не по малко, отколкото самите те и онези, за които ми разказа – твоята...
Казал това, Мелех се сепна, сякаш едва сега бе забелязал, че върху им се стоварват домари вода, при което рязко се отдалечи от Зинган. Великият съветник също внезапно дойде на себе си. Магията на мига – горчивата, ала и сладка магия на съкровеното споделяне – рязко се бе саморазрушила. Сега и на двамата им предстоеше действителността. При това и двамата знаеха, че лично за всеки от тях тя ще е всичко друго, само не и печеливш жребий.
Спущено на 31 юли 2015. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава IX от книга втора.