Книга втора, част първа, глава IX – 5
Тъпанар Дрънкар: Бейла е прекалено любопитна, Лукор – чудовищно жесток. В мислите на Дрондис личи загриженост, ала и... твърде много гняв. Гневна е и Диндала. Ласките на младия й любовник и мисълта за псевдозурпа обаче й действат успокоително. Тунжел е неспокоен, макар Нораги да го уверява, че всичко е сторено както трябва. Нещо от миналото на Ардал не разпръсва мрака в главата му. Даруру не може да прежали своето, но пък има Амарела. Берентал е решен да действа въпреки минималния шанс за успех. Прочетеното от него преди цели четири години не избледнява в съзнанието му...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
5. Просеки към лабиринтите на едно неподозирано бъдеще
Бейла се блещеше в документа с изцъклени от изненада – и страх – очи.
Лукор Манан Абирол от името на Нидран барда прехвърля сумата от 500 000 000 000 зифара на Фиртуш барда срещу гриземи на стойност 1 зифар бройката и тилди на стойност 5 дюинга бройката.
- Велики Пош! – прошепна тя – нима това е същият Лукор, моят Лукор! Нима точно той – същият Лукор, моят Лукор – притежава целия свят, при това наведнъж и без остатък!!!
Че кой друг да бъде, глупачке такава! – тръсна глава, за да я проясни от шокиращото си откритие. – Та нали намираш тоя документ тъкмо в неговите, а не в нечии други книжа! Да побързам обаче – задейства се – да прибера цялата тая бумащина на мястото й, защото, ако ме завари в кабинета си, в който изрично ми е забранил да влизам под какъвто и да е предлог, лошо ми се пише!
Точно в този миг вратата изскърца в пантите си и тя се парализира от ужас. Не смееше, просто не можеше да се накара да се обърне.
Застанал в рамката на вратата, Лукор я гледаше спокойно. Сетне плъзна поглед към книжата си, разпилени върху бюрото му и почувства как го обхваща тих, ала небивало мощен гняв. Току-що бе получил от един от бързоходците си – бе 10 нарбун – вестта за случилото се във Фиртуш на 27 ешарбун и само до преди броени секунди бе бил в много добро разположение на духа. Неприятната изненада обаче, която тая кучка Бейла – Отдавна трябваше да я разкара (а това, разбира се, значеше да я убие, знаеше прекалено много, за да е безопасна)! – му сервира, напълно го извади от равновесие.
Пристъпи плавно в стаята, затваряйки вратата зад себе си и с бавни крачки се отправи към парализираната от страх жена.
Едва сега тя набра смелост и вдигна глава, ала – Уви! – само за да види собствената си смърт, отразена в очите му!
- Не трябваше, Бейли - с измамно мек, почти нежен, па макар разколебан от шока глас измърка той. – Знаеш, че всичко щеше да е наред, ако не бе дръзнала да... Тогава нямаше да ми се налага да... Би било напълно достатъчно просто – при това гласът му се скърши като пречупена струна..., - просто да си с мен...
(Тя, разбира се, никога нямаше да разбере, че с него нищо и никога не би било достатъчно в каквато и да било степен, че още от мига, когато очите им се бяха срещнали там, в един от ресторантите на безкрайно далечното малко градче Мародо в източно Лай Конду и при това нещо бе трепнало в стомаха й, бе била окончателно и безвъзвратно загубена!)
Когато застана пред нея, на устните му трепна бледа усмивка, в която – кой знае защо – тя долови оттенък на съжаление. После... – после за Бейла просто нямаше, защото нямаше как – бе абсолютно невъзможно – за нея да има после..., не и след непростимата глупост, която бе извършила!
* * *
Тунжел изчака Нораги на борда на Отдихът на Тунжел. Него слънце – 12 нарбун – гърбът го болеше особено силно. Едва се попривдигаше, за да сложи някой и друг залък в устата си. Бе му толкова зле, че по едно време в късния следобед дори допусна, че ще пропусне дневната си дажба зурп, което му се случваше извънредно рядко.
Скован от едва поносими болки, отправи поглед към прозореца на каютата, към тънката линия на брега, където бе разположен изключително живописният пристанищен център на Нидран Барда, кой знае защо наречен Чемел.
Точно тогава на палубата се появи Нораги и заситни към каютата му.
- Успя ли? – осведоми се господарят му, докато онзи се настаняваше до леглото му, готвейки се да му направи масаж.
- Триста милиарда – изрече подчиненият.
Ще стигнат – каза си Тунжел. – Трябва да стигнат. Дано обаче да не се наложи да ги използвам.
- А сигурен ли си, че не могат да бъдат проследени? – осведоми се той.
- Абсолютно, господарю – убедено кимна подчиненият му. – Направих всичко точно така, както ми заръчахте.
- Чудесно, Нор, приятелю – похвали го Тунжел и се остави на вещите му грижи.
Когато ръцете на Нораги се плъзнаха по гърба му, изпита неописуемо блаженство. Велики Пош, та масажите на тоя магьосник бяха толкова добри, че само след по-малко от час не само че бе в състояние да се надигне от леглото, но и двамата с Нораги бяха излезли на палубата за дневната си порция зурп.
* * *
Диндала, топчестата първа съпруга на Балабош, бе бясна. Напоследък все по-често й се случваше да е бясна.
- Защо пак си пресолила супата, нещастнице! – изригна тя срещу поднеслата храната й млада робиня.
- Не аз, господарке! – опита да се оправдае момичето, - а...
- Не ме интересува кой готви в тая проклета къща, малоумнице! – допълнително повиши тон над стофанбрумовата стопанка на дома. – Важното е, че хиляди пъти съм ви обяснявала как да дозирате солта,, но въпреки това така и не взимате от дума!!!
Младата робиня само мигаше на парцали, чакайки гневът на господарката й да премине.
- Виж какво, Нейрин! – припомни си името й Диндала. – От този миг нататък ти възлагам лично ти да следиш за правилната дозировка на сол, захар и подправки в храната ми. И ако нещо се издъни – прониза младото създание с убийствен поглед, - ще те продам в някой от бордеите на проклетия Самалех. Може да си тъпа – засмя се злокобно, - ама не си лошо парче, никак не си лошо парче. За теб мога да взема поне 15 000 зифара...
Вече съвсем не на шега изплашеното момиче не смееше даже и да помръдне. Само за времето, което бе прекарала тук – т. е. за само малко повече от цикъл, – господарката й бе продала в бардаци в Самалех три от робините си, при това едната от тях бе най-добрата приятелка на девойката.
- Какво стърчиш?! – ненадейно кресна Диндала. - Върви и ми прати Рохар!
Рохар бе красив млад мъж на около 25. Пристъпвайки в стаята на господарката си, той се просна в краката й и започна да ги обсипва с целувки:
- О, господарке моя, слънце мое, най-сияйното създание на света!
- Стига си се правил на палячо, Рохи! – засмя се дебеланата, посегна с разплутата си ръка и го вдигна на крака. – Знаеш какво искам, нали?
Вместо да отговори, мъжът се приведе над нея, обсипа лицето й с целувки, сетне плавно я бутна в леглото, събличайки дрехите й пласт след пласт, докато накрая, когато внимателно свали и последната дрипа от лъсналото й от пот голо туловище, с облекчение констатира, че и този път – О, благодаря ти, Всемилостиви Пош!, каза си – членът му бе започнал да еректира.
Час по-късно, когато го отпрати, вече далеч по-спокойната – най-вече защото бе сексуално задоволена – Диндала се замисли за бъдещето си. При това си припомни как се бе сдобила с тоя омайник Рохи.
Тъй като всички мъже в дома й и там, в Кайрис, и тук, в проклетия Самалех, с изключение на ненавистния й съпруг, разбира се, бяха евнуси и тъй като се отвращаваше от това да бъде задоволявана от жени, а се чувстваше силно незадоволена в сексуално отношение поради факта, че Балабош бе сложил край на плътските им отношения още преди 8 цикли, когато в резултат от четирицикловия им тогава брак явно се бе убедил, че тя не може да забременее, от дълго време Диндала търсеше начини да вкара в дома си физически здрав мъж, който да е евнух само номинално. Там – в Кайрис – така и не успя да го стори. При това бе била бясна, виждайки, че съпругът й обръща много повече внимание на подгласничките й, сиреч на втората и третата си съпруги, както и, то се знае, на много други жени и – което бе най-важното, - че, за разлика от нея, приема всички тях в леглото си.
Да, там – в Кайрис – не бе успяла да се сдобие с физически здрав мъж, ала преди почти цикъл – едва два дяла след като Балабош, след непростимото нахалство, което бе проявила, намеквайки му, че вече не я обича, я изпрати в тоя забравен и от Пош пущинак Самалех, на цели 300 фандрома от един от най-големите центрове на цивилизацията Кайрис, където бе живяла в качеството си на негова първа съпруга цели единадесет цикли – най-сетне го бе постигнала. Вярно, бе й излязло доста соленичко – цели 30 000 зифара, за да го вкарат в дома й в качеството му на напълно редовен евнух, - ала по-младият от нея с цели 12 цикли красавец Рохи – поне засега – напълно оправдаваше похарченото.
Бе решила да предложи на младежа да заживеят заедно. Нямаше да го стори обаче преди да се освободи от тоя височайш плъх Балабош. А тя знаеше как да отстрани съпруга си. При това бе наясно, че има един-едничък начин да го стори, а именно – възможно най-бруталният такъв.
При тази мисъл пъхна дебелата си ръка под дюшека си, потърси нещо, сетне я извади с доволно изражение върху разплутото си лице. Бе малко пакетче, пълно с бял прашец. На когото и да го покажеше, щеше да отсече, че е зурп. Ала не беше зурп, съвсем не беше зурп. Наричаше се псевдозурп заради удивителната си прилика с последния, но всъщност бе една от най-бързо действащите отрови, изнамирани някога.
Само едно-едничко нещо ми е нужно, скъпи мой Бала – зловещо се засмя тя: - да благоволиш да ме посетиш.
* * *
Ери Дрондис получи вестта за случилото се във Фиртуш на 15 нарбун докато изпробваше новия си кораб тип Лебед, построен по образец на този, отмъкнат от бившето му протеже и един от най-върлите му настоящи врагове Кабрар Даруру. Бе го нарекъл – също както възнамеряваше да стори с нещастния му предшественик – Властелинът на океаните и сега кръстосваше с него осеяното с китни острови и островчета пространство на неколкостотин фандрома северозападно от Тингано.
Велики Пош! – замисли се, облакътявайки се на перилото и устремявайки поглед към искрящите тъмни води на океана. – Явно войната вече е неминуема! А какво ли не правихме ние, предводителите на повечето от големите гилдии, за да я избегнем!
Да – вече бе напълно убеден, - ще има война, при това скоро, много скоро. Ала колко скоро? След 6 дяла? След 8 дяла? След малко повече? След малко по-малко? След колко?...
Никой не знаеше, разбира се. Сигурно обаче бе едно: щяха да я надживеят само гилдиите, които успееха да се приспособят към нея. Уви – потръпна, - не бе сигурен, ама въобще не бе сигурен, че неговата собствена такава – тази на корабопритежателите – ще е сред тях!
При тази му мисъл пред очите му изплува образът на Фалет.
Велики Пош! – изруга се. – Трябва да сторя всичко, което зависи от мен, за да й помогна да оцелее! Трябва да го направя, просто защото, ако в предстоящата касапница й се случи нещо, вината за това ще ме преследва в кошмарите ми чак до сетния ми час! Трябва да я измъкна от проклетия Фиртуш преди да се е разразила бурята, в която – за кой ли път си даде сметка – толкова безразсъдно я хвърлих! Трябва, защото... – ами просто защото, ако не успея да го сторя, ще съм предал доверието на най-добрия си приятел Йохи, Пош да бди над душата му!
Когато с мъка се откъсна от тия си нерадостни мисли, установи, че вече се свечерява и че по небето са се появили обагрени от залязващото слънце малки бели облачета – сигурен признак, че времето почваше да се разваля.
Скъпи ми Каби – стисна устни, а в очите му лумна омраза, когато мислите му се насочиха към бившия му приближен Кабрар Даруру, - горко ще съжаляваш за предателството си! Мислиш, че не знам, че единственият ти шанс е Абдала! Не, мизернико – позволи си тънка злостна усмивчица, - това не е никакъв шанс, абсолютно никакъв! Нима не си бил наясно още от самото начало, още от мига, когато за първи път ти е хрумнало да клъвнеш ръката, която те храни, че ще те открия даже и в дън земя и ще те накажа по начин, който проклетото ти бедно въображение никога не би било в състояние да посмее да си представи!!!
* * *
Кабрар Даруру се бе облакътил на перилото, загледан в потъналия в мъгли Чохам, в чието пристанище щяха да акостират само след не повече от час. Ръмеше ситен студен дъждец, а небето бе мрачно, сякаш бе привечер, а не дванадесет и половина по пладне, както показваше часовникът му.
- Ще заживеем един съвсем нов и изпълнен с много повече радостни моменти от преди живот – сепна го гласът на безшумно присъединилата се към него Амарела.
Той не отговори. Едва сега си даде сметка, че честите им скандали с нея там, в Тингано, по над двудяловия път насам постепенно са се разредили. Освен това внезапно осъзна и нещо друго, а именно, че с голяма степен на вероятност това се дължи на обстоятелството, че постепенно бе почнал да пие по-малко. Не, съвсем не се бе освободил от пиянството, само че сега много по-често, отколкото там, в Тингано, след третата-четвъртата чашка меракът му за пиене почваше да отминава и го налягаше дрямка.
- Знаеш ли, Рела – обгърна раменете й с ръка той, - знаеш ли, че ако не беше ти, вероятно щях да съм се преселил в киртството на Пош далеч преди края на това пътуване!
- Знам – сериозно кимна тя. – Знам и че многократно преди да почнеш да съзнаваш, че се погубваш, ми е идвало да те напусна. Наясно си, че можех да го сторя.
- Да, наясно съм – въздъхна той и зарови лице в косите й.
- Наясно си обаче – гальовно продължи тя, - че сега вече не бих го направила за нищо на света, нали?
- Аз също, прекрасна моя Рела – призна й той, - аз също. – Все така, както в самото начало обаче, продължавам да гледам на бъдещето си тук, във Варвария, като на една абсолютно невъзможна задача.
В отговор почувства устните й върху своите и потръпна от екстаза на тая толкова простичка женска ласка.
* * *
- Една добра и, разбира се, една лоша новина – засмя се Юмел Раш, завръщайки се при Тендра Варм след края на срещата си с новоизбрания кирт на Тингано Чилда. Бе късният следобед на 28 ешарбун и за разлика от предходните няколко слънца, през това слънце не валеше, макар че по небето се носеха парцаливи облаци, а излезлият още миналата вечер вятър бързо изсушаваше земята.
- Предлагам да започнеш с лошата – усмихна му се и Тендра.
- Тя е – поде Раш, - че тоя проклет континент от вчера официално е разделен. Иначе казано, двадесет и четирите му барди са се разделили точно 12 на 12, като новият кирт – казва се Чилда – оглавява само едната дванадесетица.
- Ама че смахната работа! – прихна Тендра. – Имам чувството, че се намирам в сърцето на някакъв племенен съюз, а не сред цивилизовани хора!
- Тинганианите смятат същото за нас, скъпа – увери я той. – Знаеш, че за тях варварите сме ние и че наричат континента ни не Абдала, а Варвария!
- Все пак каза, че има и добра новина – напомни му тя.
- Постигнахме всичко, което поискахме – обгърна крехките й рамене със силната си ръка той. – Нещо повече: не само че всичко, за което помолихме, ще ни бъде предоставено, но и дамата...
- Новият кирт е дама?! – искрено се изненада Тендра.
- Да, представи си! – възкликна той. – Дама, при това на видима възраст не повече от 19-20 цикли!
- Това вече ме уби! – звучно се разсмя тя. – Ама те наистина може да се окажат – е, само част от тях, де – по-цивилизовани, отколкото съм ги смятала!
- Та киртът ли, киртисата ли, Арунда знае как трябва да бъде наричана, ни предложи – продължи Раш – бреговете на двата континента да бъдат охранявани от пиратските набези от смесени тинганианско-абдалиански патрули, при това далеч по-многобройни и много по-добре въоръжени, отколкото изобщо смеехме да се надяваме да постигнем по отношение на южното крайбрежие на Абдала!
Едва изрекъл това, Раш видя как зениците на спътницата му рязко се разширяват и, погледнал в посоката, в която гледаше тя, също занемя от почуда.
- Арунда Мили! – възкликна той. - Гръм да ме тресне дано, ако това не е...
В същия миг Тендра се изтръгна от прегръдката му и се затича към човека, когото бяха видели:
- Ютан! – развика се тя. – Ютааан!
* * *
- Ютан! – сепна Ардал нечий женски глас. – Ютааан!
Странно – каза си той, - вика „Ютан”, пък мен ми се причува „Фирсала”! Пък и – осъзна - знам, че на някакъв език, на някакъв северен език – припомни си първия керван с освободени от него роби по пътя му към Нупур, когато те бяха заговорили на същия този език – „ютан” означава „никой”!
- Ютааан! – продължаваше да вика жената, като гласът й все повече се приближаваше. – Аз съм, Тени! Не ме ли позна?!
При тези й думи той се обърна и видя тичащата срещу му жена, сподиряна от някакъв едър мъж. Видя ги и констатира, че не ги познава.
- Ютан, къде ли не те търсех, гръм да ме тресне дано! – развика се и мъжът.
„Гръм да ме тресне дано”, „гръм да ме тресне дано”, „гръм да ме тресне дано”!!!... – започна да си повтаря Ардал. – Велики Пош! – потопи се в непроницаемия мрак на безпаметността си. – Защо тая проклета реплика ми е толкова позната!!!
Между временно стражите му бяха почнали да преграждат пътя на устремилите се към него мъж и жена.
- Оставете ги – повели той, усещайки как в главата му започва да пулсира някаква тъпа болка.
- Кои сте вие? – осведоми се, щом двамата приближиха.
- Но Ютан! – с подивели от неразбиране широко отворени очи го гледаше жената. – Та ние сме Раш и Тени, как така не можеш да ни познаеш?!!!
При тези й думи той се вгледа още по-съсредоточено и в нея, и в мъжа. Единственото обаче, което можеше да установи, бе, че те са му напълно непознати. Междувременно пулсиращата болка в главата му се усилваше:
- Не ви познавам – вдигна рамене накрая. – Съжалявам, но нямам чувството, че сме се срещали когато и да било преди.
Сетне с нещо като чувство на неудобство отново се обърна и пое към чакащия го кумлар. А жената след него извика Ютан още няколко пъти. После, явно под влияние на някакви успокоителни думи, изричани от мъжа, млъкна.
Когато стигна до кумлара си, Ардал установи, че болката в главата му става почти непоносима.
- Добре ли сте? – загрижено го изгледа един от стражите му.
- Нищо сериозно – успокои го махвайки с ръка новият велик съветник от Гамбари. – Просто леко неразположение.
- Ако искате да си починете днес и да тръгнем утре? – предложи друг от стражите му.
- Не – отказа той, като с облекчение установи, че главоболието му почва да отслабва. – По пътя към Гамбари ще имаме предостатъчно възможности за солидни почивки.
Сетне се метна върху гърба на кумлара си и, потегляйки, не успя да се сдържи да не погледне към мястото, където преди малко бяха стояли мъжът и жената, нарекли го със странното име Ютан, което, сигурен бе, на някакъв северен език означаваше никой. Бяха си отишли – или поне се бяха смесили с крачещата по улиците на вечерен Фиртуш тълпа. И кой знае защо това, че не ги вижда, навя в душата му непонятна тъга.
* * *
- Тим Валверде – представи се домакинът, млад човек на видима възраст някъде около 30-те.
- Сътрудничката ми Ели Брин и аз, Роши Берентал – представи спътницата си и себе си гостът.
- Настанявайте се! – кимна им домакинът. – Чай, кафе, безалкохолно?...
- Може едно кафе – съгласи се момичето.
- Не, нищо, благодаря! – отказа възрастният мъж.
Домакинът изчака да сервират кафето на Брин, а през това време си разменяше с новодошлите общи приказки. Сетне извади една пура от позлатената табакера на бюрото си и предложи на посетителите си.
- С удоволствие – прие Берентал. Момичето обаче отказа.
- Е, слушам ви – намести се удобно в креслото си Валверде.
Когато Берентал завърши разказа си, с безпокойство установи, че от цялото същество на домакина им лъха скептицизъм.
- Ще бъде трудно – призна последният. – Може би обаче, ако ми предоставите нещата, за които споменахте, все пак ще се окаже възможно – вдъхна им умерена надежда.
- Ели? – обърна се към сътрудничката си Берентал.
Тя го разбра и, кимвайки леко, отвори куфара между двамата, вадейки от него малко подобно на химикал електронно устройство, което подаде на домакина им.
- Значи всичко е тук, така ли? – осведоми се той.
- Да – потвърди Берентал: - и цялата налична база данни от кабинета на Верлаац, и параметрите на прихващащия лъч, и координатите и времетраенето на прихващането, вкл. точният час, когато то е започнало и този на прекъсването на връзката.
- Ще е трудно – повтори Валверде.
- Колко? – осведоми се посетителят.
- Въпросът не е в парите – изгледа го в упор домакинът. – Просто е много, много трудно за изпълнение, дори, бих казал, ако исках мъничко да преувелича, почти невъзможно.
- Е, ще се ангажирате ли? – зададе най-важния въпрос Берентал.
- Да – внимателно подбра думите си домакинът, - но предварително ви предупреждавам, че можете да си хвърлите парите на вятъра. Възможно е – дори е твърде вероятно – да не успеем да прихванем координатите точно на същата планета. Съвсем не казвам обаче – побърза да уточни, че е невъзможно. Просто – добави, - ако се получи, може да отнеме години.
За миг се възцари мълчание, по време на което пред погледа на Берентал заподскачаха кривящите се, хилещи се букви във весел розов цвят от надписа, прочетен от него преди четири години от миниатюрното екранче на един портативен видеофон и гласящ:
Калпаво замислено и не по-малко калпаво изпълнено, приятелчета – впрочем като всяко начинание на допотопната ви Конфедерация!
- Съгласен съм – твърдо заяви той накрая.
- В такъв случай се заемам веднага – широко се усмихна Валверде - и във всеки момент, когато се появи нещо ново, незабавно ще ви уведомявам.
* * *
Какъв страхотен шанс! – позволи си да се впусне в мечтания Валверде, щом изпрати гостите си. – Вярно, вероятността за успех е минимална, но пък ако съумеем да определим координатите на планетата по предоставената ни от Берентал информация, точно ние, Институтът за проучвания в дълбокия космос „Валверде и Сие”, ще се превърнем в автори на най-зашеметяващото научно откритие за всички времена!
Единственият проблем е – въздъхна, - че няма нищо, ама съвсем нищичко, което поне мъничко да ни гарантира възможността за постигане на положителен резултат! В продължение поне на няколко години, а може би и на много, много повече време, ще сме като малки деца, залутани в тъмното!
Въпреки това – тръсна глава и позволи на тънка усмивчица да докосне устните му – можем да се надяваме, нали? При това ще сме в състояние да го правим чак дотогава, докато изчезне и най-нищожният шанс... – шансът да постигнем (почти) непостижимото!...
* * *
Вече вън, на чист въздух, крачейки мълчаливо до сътрудничката си Ели Брин, довчерашният президент на корпорация Слънце Роши Берентал се замисли върху онова, което бе започнал току-що и което с почти неминуема сигурност щеше да погълне огромна част от спестяванията му. Господи, колко дълго – цели 4 години – бе мечтал да дойде денят на пенсионирането му, за да добие право да действа в качеството си на частно лице по въпроси, засягащи конфедерацията като цяло! Какво ти: дори многократно му бе минавала мисълта да се пенсионира преждевременно!
Всичко бе свършило обаче. Най-сетне големият лов – ловът, който бе очаквал цели предълги 4 години – бе започнал. И кой знае защо, ала бе убеден, че плячката няма да му се изплъзне!
Унесен в тези приятни мисли, той плъзна ръка около раменете на младата си сътрудничка. Тя не се възпротиви. И двамата знаеха, че над30-годишната разлика във възрастта им не ще позволи тази и други подобни ласки да прераснат в нещо повече от дребни жестове между приятелски настроени един към друг колеги.
Край на глава IX... и на част първа от книга втора.
Спущено на 21 август 2015. Точно след седмица очаквайте началото на глава X от книга втора.