Книга втора, част втора, глава X – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Много се е вживял Танат Лагор в тоя свой сън! То бива, бива, ама чак Кохеите да свика по този повод! Фидеко Васта е другото Кохей, което има какво да каже на последните. Удовлетворението му от реакцията им обаче – кой знае защо – не е пълно. Елил Нукра също не е особено доволен. Притеснява го онова, в което участва. Да не говорим за Фагит Полас, ако и да е не дарител, а обучител на такива. Гневът на Даган Лос пък е унищожителен във възможно най-прекия и непосредствен смисъл на думата...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Част втора
По пътеките на връхлитащото безумие
Невежеството ни в областта на историята ни кара да хулим своето време. Хората винаги са постъпвали така. Гюстав Флобер
Глава X – Далеч на север
Звездата бяла в кръв ще се облее. В „очите” на Арунда предчувствие ще „тлее”. Ще се надигне ропот в низините. Тълпи от бродници сиротни ще се скитат. Ще „сгрее” Севера надеждата от юг... - на половина. А минало непрежалимо безпощадно бивш злодей ще срине. Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 17219
1. Фалмеки
Най-старият Арунда Кохей, 81-цикловият Танат Лагор, се сепна в съня си. Бе нощ, разбира се. Личеше по тишината, съпровождаща поредния тук, във вечно снежното Фалмеки, продължителен летен снеговалеж.
Лагор се попривдигна в леглото. Знаеше, че след като се е събудил веднъж, вече няма да може да заспи.
Той стана, прекоси тясната килия, служеща му за жилище в продължение на последните 50 цикли от живота му и се облакъти на прозореца.
Когато отслабналите му очи свикнаха с нощния мрак, започна да различава потъналите под дебелия снежен юрган покриви на масивните каменни постройки на поселището.
И тогава пред погледа му отново изникнаха картини от съня му в нощта преди две слънца, подтикнал го да свика извънредно събрание на 257-те Арунда Кохеи във Фалмеки. Не се съмняваше, че този сън е важен фрагмент от поличбите за идването на Кривоглавия, възвестено в пергамента, който бе получил от предшественика си Рамер Диноко ведно с недокоснатите от човешко око, защото бяха предназначени единствено за взора на Кривоглавия, Скрижали на Арунда.
Бе сънувал море, бъкащо от кораби с изпочупени мачти и изпокъсани платна, пълни с ранени, умиращи и трупове, на палубата на един от които бе съзрял облян в кръв от тежка рана в гърдите човек с леко изкривена наляво глава и с вдлъбнатина на темето. При това през шума на вълните и през сърцераздирателните стонове на ранените и умиращите бе дочул в главата си гласа му:
Ида, о, Кохей!
Ида, без да знам защо и що за орис ми е отредена!
От мрак обсебен ида светлина да диря...,
макар да знам, че светлина ме не сподиря!...
И тогава, тъкмо когато бе отворил уста да отговори на гласа в главата си, старият Лагор се бе събудил облян в пот...
Старецът тръсна увенчаната си с бяла грива глава, за да прогони от съзнанието си последните отломки от съня и бавно пое към печката, за да си стори цифан.
Няколко минути по-късно, отпивайки блажено от горещата леко накиселяваща напитка с бледозеленикав цвят, се замисли за свиканото по негов почин събрание на 257-те Арунда Кохеи, насрочено за днес, 20 ешарбун, цикъл 128 от тайния тинганиански календар. Не се и съмняваше, че братята му – другите 256 Кохеи – ще се съобразят с препоръката му по повод току-що представения негов сън – бе най-възрастният сред тях все пак. Не бе сигурен обаче, никак даже не бе сигурен, че това ще е достатъчно за сбъдването на хилядоцикловото предсказание, което по волята на Арунда неминуемо щеше коренно да преобрази целия свят.
- О, Арунда! – тежко въздъхна той. – Смили се над бедните си създания! И макар да знам, че много кръв ще се пролее, за да дойде царството ти, приветствам те от все сърце!
* * *
Слънчевото ледено утро на 20 ешарбун завари Фалмеки потънал в преспи от прясно навалял сняг. Обслужващият персонал едва бе сколасал да разчисти пътеките към каменната грамада, носеща името Дом на Арунда, където се провеждаха срещите на 257-те Арунда Кохеи, когато старците, удостоени с това прозвище - изпървом един по един, сетне на групички, - почнаха да се стичат към нея.
Сред първите, запътили се към дома на Арунда, бе Фидеко Васта, Арунда Кохей – да припомним – на Бенат Конкам и предвожданата от него мисия в Тингано. Примижавайки от ослепителната белота на снежните грамади, той с чувство за добре изпълнен дълг си припомняше съдържанието на писмото на своя Арунда Сатура, което носеше в пазвата си, за да го прочете пред събранието. В това писмо Конкам го уведомяваше, че той и петимата му спътници са се настанили по брега на пустинята Хеш в близост до някакъв голям градски център, наречен Сюлм, откъдето в най-скоро време щели да започнат разпространяването словото Арундиево из варварските южни земи.
Това е голямо дело – за кой ли път си позволи да се възрадва Васта. – Най-сетне правата вяра ще почне да озарява и мрака на безпросветния Юг. При това – не се сдържа да се самопохвали – първопроходчикът в това отношение е не друг, а самият аз, старото Арунда Кохей Фидеко Васта!
Сетне се замисли за повода, по който ги бяха свикали. Било по почин на най-старшия, на вече недовиждащия и недочуващ, ала – трябваше да се признае – премъдър Танат Лагор. Неколцина от другите Арунда Кохеи бяха предположили, че старецът е получил прозрение за някой от безкрайно заплетените текстове от пергамента, ала лично той, Васта, не вярваше да е така.
Лагор е много мъдър, да – признаваше, - ала не е кой знае колко добър в тълкованията на текстове. Нещо друго ще да е. Ала какво?
Скоро ще разберем – тръсна глава, установявайки, че почти е стигнал. – Явно събитията назряват и по някакъв начин – бе вътрешно убеден – сегашното извънредно събрание е свързано с това обстоятелство. Какво ли обаче ни носи бъдещето? – запита се с някакъв необясним смут в душата, изтръсквайки ботушите си от снега пред портата на дома на арунда. – Щом е от Арунда, значи трябва да е добро – заключи. – Дали обаче – позволи си да се усъмни, макар да изпита лек срам от това си съмнение – всичко в хилядолетното предсказание е от Арунда?
* * *
Събранието бе открито почти половин час след 10, за колкото бе обявено. Пръв на трибуната застана председателстващият събранията през последните 3 цикли Арунда Кохей Багар Банту. Във всеки от четирите ъгли на огромното помещение с дължина 40 и ширина 30 дрома бумтеше заредена догоре със съчки голяма печка, в резултат от което залата бе приятно затоплена.
- Привет, вам, Кохеи! – извиси глас 75-цикловият Банту, поздравявайки колегите си по начина, по който това бе правено от незапомнени времена и получавайки – както винаги – следния отговор:
- Привет теб, председателю!
- Както всички знаете – започна председателят след разменените приветствия, - събрали сме се по искане на най-старото и, вярвам, всички ще се съгласите най-мъдро Кохей Танат Лагор, който е преценил, че има да сподели с нас нещо важно. Така че, давам му думата с надеждата, че това, което ще каже, ще е за всеобщо добро, защото – сигурен съм - ще е в угода на Арунда.
- Уважаеми премъдри Кохеи – изстърга със старческия си глас Лагор, след като излезе на трибуната и се поклони на присъстващите, - свиках ви, защото видях сън, който не може да бъде друго, освен знамение за скорошното идване на Кривоглавия.
При тези му думи всички го загледаха с напрегнато очакване.
- Преди да споделя с вас съня си обаче – заяви той, - държа да ви прочета един мъничък откъс от завещаните ми за съхранение от пресветлото Кохей Рамер Диноко прастари писмена.
Сетне, след като приближи до очите си пергамента, който носеше, захвана да го разгръща. През това време останалите Кохеи пазеха гробна тишина.
- А, ето го – оживи се старецът и, плъзгайки пръст по избледнелите от времето редове, започна да чете:
- Ще дойде с леш през бурното море.
Ала и той – Уви! – почти на леш ще стане!
Ранен ще е, но няма да умре,
а жив, но без живот, ще сбъдне на Арунда мъдрото послание!
Изпървом сън ще бъде туй..., а сетне – истина.
И тя ще бъде на Арунда волята единствена...
Прочел това, Лагор вдигна белокосата си глава, затвори пергамента и, скръстил ръце, им разказа съня си.
Сетне настъпи тишина, нарушена от плахия глас на едно от най-младите Кохеи, 64-цикловият Бранман Галестра:
- И какво ни препоръчваш, о, ти, премъдри Лагор?
- Част от Сатура (слугите) Арундиеви трябва да се спуснат към Южното море и там да чакат разбитата флотилия, с която ще пристигне Кривоглавия – заяви старецът.
- А как съответният Сатура ще познае кой точно е Кривоглавия, когато тази флотилия акостира? – поинтересува се доста по-възрастното от Галестра Кохей Манар Мандур.
- Със сърцето – простичко отговори Лагор, - със сърцето.
И така. Взеха решение в течение на два дяла, считано от датата на събранието (20 ешарбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар), общо 500 Сатура да бъдат изпратени да кръстосват южното крайбрежие, за да познаят Кривоглавия, да го посрещнат и да подсигурят оцеляването му, когато времето дойдеше. А бе известно, че то можеше да настъпи всеки момент, но бе възможно и да се забави с цикли. Едно бе ясно - то наближаваше.
След това Фидеко Васта прочете писмото от Конкам, като в отговор на това бе приветстван с бурни овации. И тогава, сред бурята на аплодисментите, кой знае защо му се стори, че те звучат някак прекалено кухо и безсмислено. Потръпнал от тази мисъл, той побърза да я забрави, ала предстоящите събития щяха да му я припомнят твърде скоро.
2. Сърцата на смъртта
Застанали в кръг, осмината грохнали старци, част от които само до преди цикъл бяха били млади хора в разцвета на силите си, започнаха да се съсредоточават.
Това е деветдесет и седмият път, когато участвам в зареждането на сърце – припомни си 29-цикловият Айгар Каргасо, докато потъваше в изсмукващата силите му забрава – и да издържа още най-много 20-30 пъти.
Какво ли не прави човек за пари! – за кой ли път се зачуди загледаният в отдаващите енергията си на поставения в средата на оформения от тях кръг мъже поглъщателен камък пломбировчик на сърца Елил Нукра. – И като се замисля – потръпна, - че можех да съм на тяхно място, ако не ме бе сполетяло щастието да се оженя за дъщерята на шефа, обхваща ме ужас!
Нукра стоя загледан в обречените в продължение на две-три минути, след което пое по извеждащата го на полянката с езерцето горска пътека тук, в подножието на Каешиците. При това хвърли поглед към потъналите в сняг върхове, чудейки се:
О, Арунда, какво ли им е на онези във Фалмеки – цял цикъл нито един топъл ден, а вечно мраз и снегове!
Възлизайки на полянката с езерцето и освежен от внезапно бръсналия лицето му студен планински ветрец, Нукра се самоизключи от случващото се там, около поглъщателния камък. Вече над 10 цикли бе пломбировчик на сърца и – Уви! – отдавна бе претръпнал към нещастието на дарителите. Арунда, та те напълно доброволно се бяха съгласили да отдадат енергията си за зареждането на сърца! Нещастие ли бе тогава това, което им се случваше?! – Естествено, че бе нещастие! Бяха се съгласили, ала не защото искаха да даряват жизнената си енергия на поглъщателни камъни, а защото семействата им бяха прекалено бедни, за да оцелеят без саможертвата им!...
Когато стана време да се връща, Нукра пое по пътеката бавно, почти машинално.
Още най-много 10 минути и всичко ще приключи – каза си, не пропускайки да се запита: - Дали този път ще има смъртен случай?
Уви, оказа се, че има. Бе се споминал тъкмо Айгар Каргасо – същият, който само до преди малко от час се бе надявал да изкара още 20-30 зареждания. Сърцето му не бе издържало.
Нукра просто констатира смъртта, повика помощниците си да извлекат трупа, заръчвайки им да пратят известие до семейството на починалия и се зае с пломбирането на зареденото сърце. Би било прекалено, ако се кажеше, че прие смъртта на дарителя много навътре. Е, стана му малко неприятно, но нищо повече.
Той отиде до една вдлъбнатина в скалите, наведе се, взе оттам тежките метални щипци, с които прихващаше нажежените до бяло новозаредени камъни и забърза към току-що готовия такъв. Прескочи един от едва сега почващите да се размърдват седмина – трупът на Каргасо вече бе отнесен – и се насочи към камъка. Сетне внимателно го докосна с щипците, прихвана го отдолу и, напъвайки мишци, го вдигна, поставяйки го на подложката, където щеше да го пломбира. След това захвана да го върти и обръща – явно търсеше нещо по него. При това, продължавайки да го оглежда от всички страни, ядосано изпсува:
- Арунда мили!, не е достатъчно мек! Едва ли ще издържи повече от 300-400 курса до Тингано и обратно!
Сетне се подвоуми, след което сви рамене:
Какво пък толкова! – каза си. – Така и така корпусът на кораба, на който ще го монтират – независимо какъв ще е, – едва ли ще издържи повече от 200, максимум 250 курса, така че защо да не го пломбирам!
И той наново се зае с процедурата, като изруга още няколко пъти, докато накрая мярна прогарящия ретината лъч. Ако и постепенно да изстиваше, върху изпълнения сега с енергия, па макар не докрай поглъщателен камък - явно клетият Каргасо се бе споминал още в началото на зареждането, - личеше всмукваща погледа едва доловима ослепително бяла точка. Гледащият към камъка непредубеден наблюдател можеше – и дори съществуваше голяма вероятност – изобщо да не я забележи. Не бе така обаче с пломбировачите, особено с добре обучените такива, сред които бе и самият Нукра. През цялото време на обучението им те биваха приучвани най-вече и преди всичко към това. Останалото бе прекалено лесно, за да се изисква специално обучение за него.
Веднъж фиксирал точката, Нукра напрегна взор и, когато го стори повторно, махна с ръка на човека с вретеното. Онзи бързо му го подаде, а пломбировачът го заби точно в ослепително бялата миниатюрна точица върху камъка, почвайки да го върти с голяма скорост. При това вретеното за миг се поколеба, сетне начена – изпървом бавно, а после все по-бързо и по-бързо – да потъва в камъка, докато накрая навън остана само крайчето му. Тогава Нукра взе от друг свой помощник специално изработената за пломбиране на поглъщателни камъни тапа, постави я върху крайчеца на вретеното, зави я доколкото можеше с голи ръце, след което пое поднесените му от трети негов помощник клещи, с които я дозави. Щом се увери, че всичко е свършено както трябва, той взе щипците, с които бе вдигнал камъка и го бе поставил на поставката за обработка, почука неколкократно по повърхността му, при което се чу глухо кънтене. След това, доволен, го събори обратно на земята, като при сгромолясването си вече пломбираното сърце мощно избумтя.
Приключил, Нукра се загледа към идващата нова осмица и към последните двама от предишната, които помощниците му извличаха поради безпомощното им състояние, за да могат другите да застанат на мястото им. При това, гледайки пломбировача, един от новопристигналите се осведоми:
- Разбрах, че това е било последното зареждане за някого?
- Да – кимна Нукра. – Беше Айги.
Сетне, загледан в двамината, които търкаляха новия камък към мястото на зареждането и към други двамина, освобождаващи терена от вече заредения и пломбиран такъв, побърза да се отдалечи. Да, бе свикнал със смъртта – пред очите му си бяха отишли много хиляди дарители. Тя обаче – Уви! – продължаваше да го натъжава, макар, разбира се, далеч не чак толкова много, колкото в началото. Вярно – някои от дарителите изкарваха по над 200 зареждания – сиреч по два, даже по три цикъла. Ала това бе абсолютният максимум за всички, освен, разбира се, за Арунда знае защо устроените по друг начин обучители на дарители. Всъщност ключово по отношение на даряването бе първото зареждане. Успееха ли да се включат веднъж, вече бяха обречени – неминуемо, безвъзвратно и окончателно обречени! Ако не им предоставеха нова възможност да участват в зареждането на сърце, щеше да ги убие нуждата да го правят – при това стотици пъти по-бързо!...
Тъжно нещо е животът! – въздъхна Нукра, възлизайки на полянката с езерцето. – Друго освен него обаче – Уви! – няма! И нека верующите с блеснали очи да ми разправят, че имало било Арунда, а с него – и живот след смъртта! Да дойдеха на мястото ми и да станеха свидетели на няколко смърти по време на зареждане в рамките на едно-едничко слънце, друг акъл щеше да им „текне”! Да – тръсна глава, засмивайки се скръбно, - нека дойдат! Нека дойдат, пък аз с готовност бих се цанил да чета с подчертано напевен глас глупостите, наричани от тях „молитви към Арунда”!...
- Този път Айги, а, Ели? – сепна го нечий глас, при което той рязко се извърна, озовавайки се лице в лице със стария обучител на дарители Фагит Полас.
- Уви, Фаги! – със съжаление констатира пломбировачът.
- Когато минах двеста и петдесетото си зареждане и окончателно се убедих, че няма да умра – почна да рови из джобовете си Полас, - това, което изпитах, не бе радост. Е, и такава имаше, но малко, някак между другото. Това, което почувствах, бе безмерна тъга за ония, що умираха и заради евентуалната ми бъдеща обреченост да ги тласкам към смъртта!
Нукра не каза нищо. Просто стоеше небрежно загледан в преравящия джобовете си обучител на дарители. Не бе особено изненадан, когато накрая онзи извади оттам фишек зурп.
* * *
Дванадесет слънца по-късно вестителят Роно Диром почука на дворната порта на дома на семейство Каргасо. От порутената къщица излезе привела се под товара на циклите си възрастна жена и, поела по буренясалата пътечка, се осведоми:
- Отде идеш и кой вятър те е довял тъдява, младежо?
Зареял поглед към къщиците – до една в окаяно състояние - по протежение на разбитата улица, на която бе застанал, посетителят отвърна:
- Ида във връзка с Айгар, стара майко.
- Ами той? – запита старицата с внезапно появила се тревога в очите, вдигна резето и го загледа настойчиво. – Не си е идвал още от времето, когато постъпи в храма на Арунда в далечния Призум.
- Съжалявам, стара майко – реши да бъде прям Диром; така спестяваше излишни страдания и на опечалените и, разбира се, на самия себе си...: - Много съжалявам, но Айгар умря. Поболя се и умря! Щяхме да го пращаме да се лекува вкъщи, но болестта се разви прекалено бързо! За броени слънца се съсухри и умря!...
- Арундааа! – изви жената в сърцераздирателен писък. – Що, бе, Арундааа, ми отне едничкото чадооо!!!
На Диром не му оставаше нищо друго, освен да изчака да попремине първоначалният й шок от трагичната вест, за да й връчи чека от 120 000 вегела, обещани за семейството на всеки от дарителите, щом удареше последният му час – сума, представяна пред близките на покойника като храмова помощ за опечалените. Едва сега забеляза, че към старицата се е присъединил възрастен мъж, който, явно светкавично схващайки положението, безмълвно заплака и я залюля в прегръдките си, мълвейки отчаяно:
- Такава е била волята Арундиева, мила!...
* * *
Броени минути по-късно, когато, съпровождан от жалните писъци на жената и от по-приглушените ридания на съпруга й, пое по разбитата улица, а един мощен порив на вятъра бръсна лицето му, Диром си припомни името на селото. Казваше се Тайгун и бе едва на 20 фандрома от Фадеки, ала въпреки относително малкото разстояние трябваше да побърза, защото – погледна студеното синьо небе с плаващи по него бели облачета – след не повече от два часа щеше да почне да се свечерява, а със залеза на слънцето щеше да дойде и свирепият студ.
Жалко – каза си, - че прочутите двигатели на прословутите абдалиански кораби се произвеждат на такава жестока цена. Въпреки това е добре обаче – не можеше да не признае, - че всичко около производството им се държи в строга тайна. Тингано е страшно бедствие за нас, абдалианите, и научат ли тамошните власти тайната около едно от чудесата на Абдала – а именно начина на направа на абдалианските кораби, – със сигурност ще връхлетят като ураган, за да заграбят не само тази технология, но и – твърде вероятно – всичко, което ние тук, на север, грижливо сме градили и пазили в продължение на много и много цикли!
Изтръгнат от тези си мисли от нов порив на вятъра, вестителят установи, че е напуснал селото и ускори крачка по пътя за Фадеки.
* * *
Капитан Даган Лос бе пиян – много пиян. Гаврътна седмата си чашка калеп на един дъх, след което отвори уста и изруга:
- Велики Пош! Хахви са тия идиоти, дето не се осмеляват да дръзнат да проверят що е туй шудо двигател на абдалиансхи хораб!
Изрекъл това, той рязко стана, събаряйки от масата бутилката с малко останал калеп на дъното й, при което отново изруга, сега по повод на този инцидент, и се закандилка към вратата, която тъкмо в този момент рязко се отвори и в рамката й застана лоцманът на кораба Рудол Манес.
- Какво става, кап... – понечи да запита същият, ала само половин поглед му бе достатъчен, за да отскочи от връхлитащия върху му капитан.
- Хайде с мен в трюма, Руди! – подкани го Лос.
- Опасно е да се пипа двигател на абдалиански кораб! – за кой ли път го предупреди Манес, убеден, че, както бе ставало винаги досега, ще успее да го разубеди.
- С мен, хазах, плужех бъзлив! – прокънтя пиянският смях на капитана. – Тоя път наистина съм решил да разхлобя тая важия и да видя що за шудо е!
- Винаги, когато са опитвали да го правят, корабите са се взривявали, капитане! – с вече тревожен глас настоя лоцманът.
- Да видим хах ще се взриви моят хораб! – надсмя се Лос, избута препречилия пътя му Манес и, кандилкайки се към палубата, грозно изруга:
- Пош да те тръшне дано, ахо не ме последваш, Руди!
Преценявайки, че това е най-доброто, което може да стори в момента, Манес пое след капитана по палубата на завръщащото се от Абдала натоварено с четири домара зурп корабче Успех, а сетне и в тъмния трюм, като се учуди как така Лос не падна, макар едва да успяваше да мести крака по стълбата.
- Какво ще му гледаш толкова – камък като камък! – за пореден път опита да го разубеди, усещайки как мравки от страх почват да пъплят по гърба му.
Мърморейки си нещо под нос, Лос бе престанал да го слуша. Вместо това огледа големия камък, здраво закрепен в леговището си. После се присегна към един от разхвърляните из трюма лостове, сграби го с две ръце и се приготви да удари.
Тогава – най-сетне – Манес прецени, че е крайно време да действа. Хвърли се към капитана с намерението да го спре, ала се подхлъзна на пропитото от влага дъно на трюма, падна, претъркули се няколко пъти и, удряйки силно главата си в един от сандъците със зурп, за момент загуби съзнание.
- Ама ше плъх! – закикоти се Лос, вдигна високо лоста и... удари с все сила. В първия момент не се случи нищо. Сетне камъкът почна да се зачервява, заискрявайки.
Едва тогава внезапно изтрезнелият капитан си даде сметка какво се случва. Бе късно да реагира обаче. Бе късно за каквото и да било – дори за съжаление.
В следния миг малкото корабче Успех със страхотен гръм се пръсна на хиляди горящи отломки, които след броени минути океанът милостиво угаси.
Спущено на 28 август 2015. Точно след седмица очаквайте части 3 и 4 на глава X от книга втора.