Книга втора, част втора, глава X – 3 и 4
Тъпанар Дрънкар: Завръщането във Видара не носи покой на Юмел Раш и Тендра Варм. Дагета е много нетърпелив да посрещне делегацията от Тингано. Макар по-скоро положителна, информацията за постигнатото не му дава основания за оптимизъм. Песимистично настроен е и Астар – скоро ще трябва да прекрати бродничеството си въпреки нежеланието си да го стори. Бора е разочарован от начина, по който Сигли се държи с Гройр. Като цяло обаче тайфата е въодушевена. Скоро ще им се удаде възможност да изпитат ефекта от... зурпа...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Завърналите се мисионери
- Беше Ютан, Юми! – за кой ли път убедено възкликна Тендра, отправяйки блеснал от възбуда предизвикателен поглед към Раш.
- Тогава защо не ни позна, Тени, гръм да ме тресне дано?! – зададе той най-логичния възможен въпрос. – Знаеш, че аз съм човекът, който най-много ще се радва, ако е бил той!
- Трябва да му се е случило нещо – твърдо заяви тя.
- Какво напр.? – изгледа я с болка в очите той. – Да е загубил паметта си?
- Какво, мислиш, че е невъзможно?! – продължи да го предизвиква тя...
Докато водеха този разговор, Тендра Варм и Юмел Раш се бяха облакътили на перилото на кораба, с който само след няколко часа щяха да акостират в пристанището на Видара, където трябваше да се срещнат с председателя на Обединената отбрана на пристанищните градове Ситан Дагета, за да му докладват за резултатите от мисията, в която бяха участвали.
- Трудно ми е да повярвам, че някой би загубил паметта си току-така – скептично отбеляза Раш.
- Какво значи току-така! – тросна му се Тендра. – Може да е тръгнал да се разхожда, докато сте спали там, в пещерата – започна да му припомня тя болезнените спомени около изчезването на Ютан – и просто да се е загубил. После – продължи неуверено..., - после може слънцето да го е напекло (сама се убедих колко жестоко пече то там, в Хеш), да не е намерил сянка, в главата му да е прищракало нещо и...
- Може, Тени – тежко въздъхна Раш и я прегърна, - може!
Скептицизмът в гласа му обаче съвсем не й бе убегнал.
- Можехме да проявим повече упорство в опитите си да открием изгубените следи на кумларите – промърмори Тендра, ала личеше, че и сама не вярва на думите си.
- Нямаше как, Тени – припомни й той това, което и без друго й бе известно. – Цяла седмица в ония мочурища под непрестанно валящ дъжд бе напълно достатъчна, за да установим, че окончателно сме ги изгубили...
Чувството на Раш, когато Тендра също го прегърна, бе на спокойна радост и дълбок покой. Ала в това чувство, разбира се, имаше и мъничко тъга – заради Ютан.
Арунда! – позволи си да се обнадежди той. – Та този човек, този с кривата глава...
При тази мисъл очите му леко се разшириха от изненада.
С кривата глава ли?! – усещаше как нещо се размърдва в мозъка му и почва да подрива основите на скептицизма му. – О, Арунда! Ако главата му е крива, не би ли могло това да е било причинено от някаква злополука, вследствие от която той наистина да е загубил паметта си?!...
- Сети се нещо – констатира сгушилата се в него Тендра.
- Нищо, красавице – усмихна й се той, наведе се и впи устни в нейните.
В същото време иззад тънката мъглица на тая привечер на 19 имарбун в 128 цикъл от тайния тинганиански календар, все още едва забележима, започваше да изплува начупената линия на брега.
- Пристигаме – сепна ги мощният глас на предводителя на ескорта им Латан Демала (Раш и Тендра пътуваха на флагманския кораб).
- Утре ли ще се срещнем с Дагета? – осведоми се Раш, откъсвайки се от обятията на Тендра.
- Да – потвърди Демала, - освен ако не ни очакват на пристанището още тази вечер с намерението да ни завлекат при него веднага.
* * *
Загледан през увеличителното стъкло към стройната редица големи бели кораби, Сатура Тажан Сеса се убеди, че и това не е разбитата флотилия, с която щеше да пристигне Кривоглавия. Кавалкадата въобще не приличаше на разбита флотилия, а очевидно бе голям керван от търговски кораби, изминали пътя от южния континент заедно просто за по-безопасно. Освен това – отбеляза със съжаление – сърцето му мълчеше, така че можеше да отпише поредното появило се на мъгливия хоризонт струпване на кораби и да се навечеря в някоя пристанищна кръчма.
Докато се отдалечаваше от брега, поел по оживената улица, водеща към една от любимите му кръчми, лек порив на вятъра донесе първите снежинки на тази – имаше всички основания да очаква – много студена и изключително дълга зима.
* * *
Когато първите кораби на мисионерите акостираха в голямото пристанище на Видара, вече валеше сняг, който бе покрил земята с тънко наметало. Бе се оказало все пак, че хора от ООПГ ги очакват, очевидно за да ги заведат веднага при председателя на организацията Ситан Дагета.
- Ама че идиотщина! – изруга Демала. – Къде ще ни мъкнат тия приятелчета?! Нима не виждат, че минава 10 вечерта и че сме грохнали от дългия път!!!
* * *
Когато един от търговците на име Тунна Каранга, натоварен да докладва, най-сетне приключи, минаваше полунощ. Навън вече бе натрупал дебел сняг, който продължаваше нагъсто да се сипе над притихналия Видара.
- Записа ли всичко, Клаг? – обърна се председателят на ООПГ Ситан Дагета към секретаря си Клагор Етар.
- До последната дума – увери го подчиненият му.
- Значи – забарабани по бюрото пред себе си Дагета – сте постигнали едновременно и много повече, и много по-малко от очакваното?
- Може да се каже – обади се един от търговците.
- Какво да се прави! – въздъхна тежко председателят на ООПГ. – По-добре споразумение с половин континент, при това с изненадващо добър резултат, отколкото нищо.
Е – тръсна глава той, - явно ще работим с тази... Чилда ли се казваше? – обърна се към Каранга.
Онзи кимна.
- Не ми изглежда много читава тая работа – размърда се неспокойно търговецът вдясно на Раш (Тендра не бе допусната, тъй като бе считана за част от антуража на последния). – Ако Тингано се е разцепил при самото ни пристигане във Фиртуш, при положение, че, както знаем, от незапомнени времена е бил обединен, дали това няма да доведе до избухване на война между нововъзникналите две негови части?
- Звучи логично – кимна Дагета..., – но и твърде песимистично, разбира се.
* * *
След няколко минути, останал насаме с Етар, председателят на ООПГ си позволи да си налее чаша палумба, кимвайки на подчинения си да стори същото.
- Не ми се пие, Сит – отказа секретарят му.
- Какво мислиш за цялата тая работа, Клаг? – осведоми се Дагета, явно имайки предвид вестите от Тингано, донесени от току-що напусналите търговци.
- Мирише ми на война – бе лаконичен запитаният.
- И на мен, Клаг – тежко въздъхна председателят на ООПГ и отпи от палумбата си, - и на мен.
4. Бродниците
Затъвайки в дълбоките преспи и затруднявани от непрестанно хвърляния в очите им от вятъра гъсто сипещ се сняг, бродниците от тайфата на Астар най-сетне изкачиха хълма и, – съзрели скалните струпвания от другата му страна, бяха обхванати от радостно вълнение.
- Май ще успеем да си намерим пещера! – възкликна младеж на име Бора.
- Да не се обнадеждаваме прекалено – опита да поохлади ентусиазма му изтощената девойка до него.
- Защо, Сигли? – разсмя се Бора. – Там, където има скали, трябва да има и пещери, нали така?
- Проблемът е не дали има, а дали ще успеем да намерим такава – намеси се друг младеж, когото наричаха Гройр.
Девойката отправи взор към смътно открояващия се върху снега негов силует, размит от пелената на падащия сняг и едва забележимо се усмихна, при което снегът нахлу в устата й.
- Ами ако все пак намерим пещера, Грой, - плюейки извиси глас тя на фона на пищящия изтънко вятър, - какво ще правим в нея?
- Изобщо или двамата с теб? – изкиска се Гройр, при което Бора лекичко поизостана от девойката. Явно това, което си казваха, не му бе съвсем приятно.
Точно тогава вятърът изви в един особено зловещ писък и сипещият се сняг сякаш стана още по-гъст, ако това изобщо бе възможно.
Странно с какво ли я привлича? – зачуди се Бора, явно имайки предвид газещите преспите малко пред него и при това постепенно приближаващи се един към друг Гройр и Сигли. – Да речеш да е интелигентен – не е. Красив – да, - ама не кой знае колко. Да й помага с нещо по време на особено тежки преходи – също не. Арунда, та тогава аз, а не той, съм този, който се грижи за нея, при това толкова всеотдайно, колкото изобщо е възможно, пък тя!...
Съзнавайки, че не може да разреши загадката – особено сега, в тези екстремни условия, - Бора сви рамене и наново ускори темпото, застигайки двата силуета пред себе си, които вече бяха тръгнали един до друг.
И точно тогава Сигли се подхлъзна. Гройр протегна ръка, за да я задържи, ала Бора бе по-бърз и – макар и трудно – успя да й попречи да се хлъзне към дълбоките над дром преспи встрани от просеката, по която се движеха.
Кашляща и давеща се от внезапно хвърления в лицето й сняг, попречил й да види кой й е помогнал, Сигли извика през писъка на виещия вятър:
- Благодаря, Грой!
При това Бора я пусна, като, разбира се, не поправи грешката й и се залепи точно зад нея, виждайки как Гройр я хваща под ръка.
Ами сега – позволи си да се позасмее той – ако се подхлъзне не тя, а Грой, какво ще стане? Как какво? – отговори си. – Ще се наложи да ги вадя от преспите и двамата...
Тъкмо в този момент се случи точно това, което си бе помислил и случката повиши настроението му, карайки го да се подхилква чак до края на прехода.
* * *
Астар бе попрехвърлил двадесет и петте и със съжаление съзнаваше, че времето на бродничеството му почти е свършило.
Още цикъл, най-много два! – каза си. – После просто трябва да „пусна корени” някъде. Всъщност – поправи се – бе редно да го сторя още преди два-три цикъла, но кой знае защо тоя чергарски живот толкова много ми харесва!
- Ще има нощ на бялата пелена, а, Асти? – сепна го нечий глас. При това той рязко се извърна и позна силуета на догонващия го 20-циклов младеж.
- Да, Топи – надвика главатарят свистящия покрай ушите им и бясно хвърлящ сняг в очите им вятър. – По всичко изглежда, че е така.
Докато казваше това, той за кой ли път си повтори, че точно тоя младеж, жизнерадостният и енергичен Топо, находчивият Топо, отзивчивият и готов да помогне всекиму Топо е най-подходящ за евентуален негов наследник.
Арунда ми е свидетел – възкликна в себе си, - че всячески се противя да се простя с бродничеството, но през следващия цикъл – реши – със сигурност ще го сторя!
* * *
Отне им почти два часа докато намерят пещера. Към края на прехода им снегът вече бе почти непроходим, а мъглата от снежинки бе станала толкова гъста, че не можеха да се виждат един-друг дори на разстояние под дром.
Пещерата бе малка – дълга не повече от десетина дрома, а в най-широката си част не надхвърляща два. Въпреки това успяха да се сместят, а съчките, които двама от младежите мъкнеха на гърбовете си в тежки плетени раници, скоро пламнаха, за да ги сгреят, предизвиквайки у тях, избралите да бъдат скиталци, неописуемо блаженство.
Между временно Астар бе извадил от раницата си старата и вече доста понабръчкана от циклите, а сега и поизмокрена карта, която поприглади и взе да очертава с пръст някакъв участък от нея.
- Още много ли има, шефе? – запита го най-близко стоящият до него младеж на име Сипар, който бясно триеше премръзналите си ръце една о друга с надеждата да ги стопли.
- Седмица, може би две, но само ако не ни се налага да спираме заради времето – уклончиво отговори Астар.
- Вече почти 3 седмици как сме тръгнали от Грилкор, а пътят сякаш няма край! – намеси се Бора.
- Да – съгласи се Сипар. – От Грилкор тръгнахме на 29 марбун, а днес сме 17 имарбун!
- Какво толкова! – сопна се един друг младеж, когото наричаха Чах. – Ако не стигнем през зимата, на пролет сме там.
- Какво толкова ви е завъртял главите тоя зурп! – присъедини се към него и младеж, който се казваше Арсе. – Светът се продънва, от юг война иде, а те зурп, та зурп!
- Война ли? – наостри слух Гройр. – Ти надавай ухо на глупостите, сътворявани от изкуфелите старци във Фалмеки, и чакай да станеш човек!
- Това за войната може и да е вярно – замислено вметна Астар, затваряйки картата.
- И ти ли, бе, Асти?! – възмути се Чах. – Кой, освен старците и малките деца, вярва на тия глупости за идеща от юг война?
- Съвсем не са малко тия, които вярват, Чах – обади се Сигли. – Помниш ли тогава, преди два цикъла, когато минавахме през Бруна и един от капитаните на корабите със зурп ни каза, че, да го цитирам точно, в Тингано става много напечено?...
- Добре де – плесна се по крака Сипар, - и да има война в Тингано, нас какво ни засяга?! Даже, ако питате мен, по-добре да има! Щото, ако има, пиратите, дето опустошават южните ни брегове, ще предпочетат да грабят там, а не тука!
- Айде бе, Пар, това пък откъде го измисли?! – прогърмя гласът на Арсе. – Напротив: ще станат още по-дръзки. Сега поне отчасти ги възпират антипиратски настроените им там царства ли са, кралства ли!
- Май киртства били – компетентно отбеляза Гройр. – Каза ми го един капитан преди дял там, в Грилкор.
- Стомахът ми стърже от глад, пък те за световните дела са се загрижили! – възропта девойка на име Бриз.
- Ти пък все си гладна, Бриз! – подкачи я Гройр.
- И аз съм гладна – обади се третото момиче в тайфата, жизнерадостната Липта, настанявайки се до приятелките си край бумтящия огън.
- Щом и Липи е гладна, значи работата наистина е сериозна! – засмя се Бора...
А вън в нощта вятърът изви в поредния си мощен пристъп, носейки домари сняг, които щяха да направят скалния участък, където се бяха настанили, непроходим за седмици.
* * *
Имаше не една, не дори и две, а цели три нощи на бялата пелена, при което бе натрупал три-четири дрома сняг. Бяха се подсигурили с достатъчно храна, разбира се, ала ясно съзнаваха, че все някое слънце трябваше да се освободят от впримчилия ги в клещите си снежен капан. Сториха го две седмици след последната от трите нощи на бялата пелена. Едва тогава стигнаха до една утъпкана от пътници пътека, след като бяха разчиствали снега с лопатите, които носеха за тази цел, по цели 7-8 часа дневно.
* * *
Пристигнаха в Пиншасу дял след това, след като бяха впримчени в още една нощ на бялата пелена. За щастие обаче този път се бяха оказали в близост до някакво планинско селце, чиито жители склониха да ги приютят. Престояха там едва три слънца, след което отново поеха по изровените от талиги снежни коловози към столицата на зурпа, както често бе наричан Пиншасу.
Главните улици в тоя оживен град бяха добре разчистени, макар наскоро пак да бе валяло сняг. Пристигнаха на свечеряване. Небето бе кристално ясно, ала бе сковал жесток студ.
Успяха да се приютят в една малка странноприемница и веднага се поинтересуваха как могат да си набавят зурп. Съдържателят бе отзивчив човек и им набави исканото още на сутринта.
- Внимавайте! – предупреди ги. – Казват, че опита ли веднъж, човек става роб на тая бяла отрова за цял живот.
Не го послушаха, разбира се.
Спущено на 4 септември 2015. Точно след седмица очаквайте част 5 на глава X от книга втора.