Книга втора, част втора, глава X – 5
Тъпанар Дрънкар: Бре, много свирепи били тия тинганиански пирати! Дръзват да посегнат дори на Видара! Населението се е преобразило във вилнееща тълпа. Регре Арто е в шок, а постъпката му – крайно неразумна! Ситан Дагета е далеч по-разсъдлив от него. Знае, че гневът на опечалените е сляп и че просто няма как да бъде овладян, преди да стихне от само себе си...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
5. Варварски набези и разрушени храмове
В нощта на 24 срещу 25 унарбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар два кораба легнаха на дрейф на десетина фандрома навътре в морето край малкото заливче, около което бе разположено намиращото се на 25 фандрома западно от най-източното пристанище по южното абдалианско крайбрежие Гейза селце Цихол. От тях се отделиха 8 лодки, отправяйки се към заливчето и след по-малко от час – бе малко след полунощ – се плъзнаха в тихите му тъмни води. Във всяка от лодките имаше по шестима добре въоръжени мъже. Щом акостираха, те разбраха, че са били разкрити. Личеше по внезапно настъпилата в селото суматоха. Ясно бе, че трябва да побързат, ако искаха не само да отмъкнат зурпа, но и да заловят роби, макар че, по всичко изглеждаше, жителите на селцето бяха не повече от 200-300. И те, разбира се, моментално се задействаха.
Между временно корабите също бяха приближили и, докато моряците от лодките опустошаваха селото, стояха с насочени към него топове.
По-малко от два часа след акостирането на осемте лодки екипажите им се завърнаха с плячка от домар и половина зурп – в селото имаше само един склад – и тридесет и един роби. Сетне корабите приближиха още малко към вече запаленото от нападателите село, изстреляха смъртоносния си картеч по все още неподпалените места и, оставяйки зад себе си горящите му руини, бързо се отдалечиха.
* * *
Находящото се на около 30 фандрома източно от Бруна малко селце Прис бе ненадейно нападнато, оплячкосано и опожарено от моряците от голям кораб, изсипали се на брега от двадесет и две лодки в нощта на 2 срещу 3 марбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар. Бяха взети множество ценни предмети от домовете на жителите, 6 домара зурп от разположените край него два големи склада и 142 роби.
* * *
Калбарах бе малко градче на около 35 фандрома западно от Лайру. Бе нападнато, оплячкосано и опожарено в нощта на 11 срещу 12 марбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар. Бяха взети скъпоценни вещи, 15 домара зурп и 290 роби.
* * *
Силор бе градче, разположено на около 22 фандрома западно от Сюри. Бе нападнато, оплячкосано и опожарено в нощта на 28 срещу 29 марбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар. Бяха задигнати множество ценни предмети, 21 домара зурп и 417 роби.
* * *
Петте големи кораба легнаха на дрейф леко на югоизток от Видара, на около 40 фандрома навътре в океана вечерта на 22 срещу 23 имарбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар. От тях се изсипаха общо 312 лодки, които, разгъвайки се ветрилообразно, поеха привидно в различни посоки – някои към участъци по протежение крайбрежието на Видара, други – към определени точки малко на запад или на изток от града. Щом се свечери, и без това гъстата мъгла, паднала над тоя голям пристанищен център, още повече го прихлупи. Не се виждаше дори на броени дроми!
Слизайки на брега, малко преди полунощ над трите хиляди моряци се събраха в една падина на около два фандрома източно от града, преговориха за последен път онова, което щяха да правят и поеха на групички по набелязаните задачи. Мъглата, разбира се, ги улесняваше изключително много. Добре дошло за тях бе, че към полунощ към нея се добави и ситнящ мокър сняг.
Югоизточният квартал на Видара, наречен Клош, бе населен от около 75 000 жители. Моряците нахлуха от всички страни, като при самото нахлуване един от тях излезе на покрива на една от първите къщи, в които проникнаха, запали и вдигна за около половин минута вързан за дълъг прът ярко пламтящ фенер. От между временно приближилите едва на няколко фандрома от брега пет кораба явно забелязаха сигнала, тъй като, след като му отговориха със светлините на други такива фенери, продължиха да плават към крайбрежните води на нападнатия квартал.
Малко след три сутринта, гънещи се под товара общо на двайсетина домара всевъзможни скъпоценности, над 1 000 домара зурп и около 15 000 роби, масивните туловища на корабите потънаха във вихрушката от сняг и мъгла, оставяйки след себе си огромен огнен ад, към който се стичаха сепнатите от лумналите – и виждащи се на десетки фандроми – пожарища жители на града...
* * *
- Докарайте ми тоя малоумник Дагета, Арунда да го прокълне дано! – беснееше управителят на Видара, около 50-цикловият Регре Арто.
- Веднага, г-н управителю! Тутакси! Незабавно!... – отзоваха се неколцина от подчинените му, сблъсквайки се по пътя към вратата на канцеларията на началника си.
- Някой да повика Ешур, бързо! – разпореди се той.
Подчинените му бяха, меко казано, шашардисани, тъй като никога, ама нито един път през четирите цикли, през които им бе началник, не бяха долавяли в поведението му дори и бегъл намек от раздразнителност.
- Тук съм, г-н Арто! – плахо се обади помощникът му Араф Ешур.
Хвърляйки бегъл поглед към часовника си – минаваше 4 сутринта на 23 имарбун, - а сетне поглеждайки и към все още белязаното от отблясъците на пожарищата в Клош мъгливо небе, Арто опита да се успокои. Не успяваше обаче. Пък и как можеше да се успокои при положение, че пиратите бяха дръзнали да нападнат самия Видара, самото леговище на ООПГ, при това по нечувано вероломен начин, промъквайки се под носовете и на хората на Дагета, и на собствените му подчинени, назначени да бдят за охраната на града!
- Сега ще става лошо, Рафи, помни ми думата! – скочи от стола си той и нервно започна да кръстосва кабинета си. – Бас ловя, че още днес ще започнат безредици, които по никакъв начин не ще успеем да овладеем!
- И какво да правим в такъв случай? – едва чуто се обади Ешур.
- А ти какво мислиш?! – саркастично се разсмя началникът му. – Какво друго, ако не да си плюем на петите, надявайки се да се изнижем достатъчно рано, за да не ни обесят на някой як, натежал от скреж клон!
- Не говорете така, плашите ме, г-н Арто! – ужаси се помощникът му.
- А как да говоря, малоумнико?! – кресна началникът му, прекоси помещението и заплашително се надвеси над подчинения си. Едва тогава почувства как гневът плавно почва да се отцежда от него, заменяйки се от мощна вълна на закъснял шок.
- Какво ви е, г-н Арто?! – изгледа Ешур уплашено внезапно побледнялото лице на началника си.
- Нищо, Рафи – тежко въздъхна управителят на Видара, - нищо!
Половин час по-късно на вратата на кабинета му плахо се почука. Бе един от служителите му, хукнали да търсят Дагета.
- Няма го, г-н началник! – с глух глас докладва той, очаквайки гневът на последния да се стовари с цялата си сила върху бедната му глава. Колко бе изненадан, чувайки само безстрастното:
- Свободен си.
Дагета влезе в кабинета му едва към 6. При това вече умореният от обхваналия го в началото бяс Арто го изгледа безпомощно.
- В никакъв случай не желая да се оправдавам – започна предводителят на ООПГ, - но мъглата наистина бе много гъста, пък и снеговалежът...
- Сядай, Сит! – махна му с ръка управителят на Видара. – Сядай да видим какво ще правим, че мътна и кървава я забъркахме ние двамата с тебе и не виждам абсолютно никакъв начин да ни бъде простено! Поне аз – за миг млъкна той, като изгледа Дагета в упор..., - поне аз не бих простил!
- Ти какво предлагаш? – намести се Дагета в стола, в който току-що бе седнал, без – Уви! – да очаква от управителя на града нещо особено смислено. Чак такава глупост като тази, която изрече последният обаче, признаваше си, не бе очаквал.
- Предлагам да излезем на площада пред централния храм на Арунда, където вероятно ще се съберат, и да опитаме да ги убедим, че сме направили всичко възможно трагедията да бъде избегната.
* * *
Минаваше 9 сутринта в същото слънце, когато над 50-хилядно множество бе обкръжило централния храм на Арунда в града. Небето продължаваше да е все така мрачно, както през изминалата нощ, макар мъглата доста да се бе разредила. Бе излязъл мразовит ветрец. В момента не валеше, ала – ако се съдеше по тежките оловносиви облаци – това нямаше да продължи дълго.
Пред множеството бе застанал възрастен човек, който издаваше сърцераздирателни вопли, нареждайки:
- Убиха жена ми, гадовете! Намушкаха я като прасе! Отвлякоха двамата ми сина с жените им и дъщеря ми! Грабнаха внука ми от ръцете ми, а когато се хвърлих да го спасявам, нанизаха го на копие и го оставиха да умре в ръцете ми! А бе само на 5 цикли! Само на 5 цикли, разбирате ли!!!...
Тълпата бе наелектризирана до максималния възможен предел. И това бяха искри – сигурен бе пристигащият на площада с охрана от над 200 души Арто, - от които щеше да пламне пожар, способен да изпепели не само Видара, не само поселищата по южното абдалианско крайбрежие, но и целия континент!
Жалко, че почна точно оттук и то точно по мое време! – простена в себе си той. – Но пък – засмя се саркастично - нали все от някъде и все някога, проклети Арунда, трябваше да започне!
Пръв, разбира се, щеше да опита да говори пред множеството той – та нали, нещастни Арунда, бе управител на града все пак! Едва след това щеше да даде думата на Дагета, пък той да се оправяше както може.
Съдбата обаче явно бе решила плановете му да се провалят още преди да са назрели, тъй като тъкмо в този момент неколцина от събралите се на площада го забелязаха, бясно замахаха на другите по посока на него и стражата му и силно превъзбудени закрещяха нещо. Сетне множеството се поколеба – ала само за миг, - след което се люшна към файтона му.
Преценявайки ситуацията за не повече от секунда, Арто скръбно кимна, нареждайки на кочияша:
- Към най-близкия изход от Видара и дано Арунда да ни помогне да се измъкнем живи!
Бе късно обаче – твърде късно за каквото и да било, дори за бягство.
За секунди файтонът му бе плътно обкръжен от стена от разярени човешки същества, по чиито лица – откри и, разбира се, бе потресен от това си откритие – нямаше нищо човешко!
Телохранителите му, естествено, опитаха да го защитят, ала наобиколилите ги бяха десетки хиляди. Те просто ги пометоха, давайки само няколко жертви и няколко десетки ранени, след което, стигнали до файтона, се докопаха до Арто, смъкнаха го на земята и почнаха да го тъпчат, ритат и удрят. Накрая, когато вече отдавна бе мъртъв, разкъсаха обезобразения му труп и с диви викове се втурнаха обратно към площада! Бяха пролели кръв и това окончателно ги бе подлудило! Сега вече бяха способни само да убиват, палят и рушат, при това абсолютно неконтролируемо и без възможност да бъдат спрени с каквито и да било увещания и аргументи!
* * *
В същото време, удобно облегнат в седалката си в един бърз файтон, Дагета се обърна към придружаващия го негов личен секретар – или може би, допусна той, бивш личен секретар – Клагор Етар.
- На какво разстояние, мислиш, сме от Видара?
- На не по-малко от 25 фандрома – успокои го подчиненият му. – Струва ми се, че вече няма от какво да се безпокоим.
- Предупредих тоя глупак Арто, че явяването ни пред тълпата в такъв момент крие огромни рискове – изгъгна Дагета, увивайки се по-плътно в шала си. – Той обаче едно си знае, едно си бае: да говорим с тях, та да говорим с тях – ако сме достатъчно искрени, ще ни разберат!. И това говедо ми нареди, представяш ли си, Клаг, нареди ми да съм отидел на площада пред централния храм на Арунда във Видара, където пръв щял да говори пред множеството той!!!
- Дано да се е вразумил и да е последвал примера ни – позволи си да се надява Етар.
- Ами! – саркастично се изсмя началникът му, а може би вече бившият му началник. – Арто и вразумяване! Я не ме разсмивай! По-скоро океанът ще се изпари, отколкото главата на тоя нещастник да уври! Та за него властта и популярността, за които дава всичко, са като слънцето и въздуха!!!
Изрекъл това, Дагета хвърли поглед навън, към потъналата в преспи равнина, само за да види, че наново е завалял сняг.
* * *
- Дагета е избягал! – извиси глас някой. – Избягал е с цялата си престъпна шайка!
- Ууу! – зави множеството. – Да го обесим! Да му изтръгнем сърцето! Да го разкъсаме като проклетия Арто!!!
- Ама първо трябва да го догоним – сети се някой, като напомнянето му бе последвано от ново мощно Ууу!.
- Дайте първо да видим защо не могат да ни опазят! – мощно прогърмя гласът на млад, около 25-циклов мъж, току-що излязъл пред множеството точно пред главната порта на централния храм на Арунда във Видара. – Все настояват, че нямало пари! – придаде допълнителна мощ на и без това мощния си глас той. – Все ни убеждават, че правели всичко възможно!!!
- Ууу! Ууу! Ууу!!! – наново зави тълпата.
- Знаете ли, – продължи да се дере младежът, че крайбрежието на града ни се охранява само от 17 кораба! Представяте ли си само от някакви си нищо и никакви 17 корабчета!!!
- Ууу! Смърт! Смърт на Дагета и шайката му!!! – продължаваше да се превъзбужда множеството, което вече бе нараснало на над 100 000 и едва се събираше на претъпкания площад.
- Попитах ви дали знаете защо не могат да ни опазят – прогърмя гласът на младежа, който влагаше всичко от себе си в опитите си да надвика тълпата. – Не могат да ни опазят, скъпи нещастни приятели, заради всичко това! – при тези си думи той простря ръка към извисяващия се зад гърба му храм на Арунда. – Кажете ми колко кораба могат да се екипират със сигурно милионите вегели, пръснати за построяването на това чудовище и за угояването на над стоте му служители!!!
Това бе капката, която преля чашата. Никой не видя кой хвърли първия камък. Видяха само как един от прозорците на втория етаж на пететажното религиозно здание се пръсна и чуха трясъка на сипещите се стъкла. Сетне цялото множество, всички като един, се втурнаха към портите му като мощна неудържима вълна и ги изкъртиха направо с телата си, нахлувайки в сградата и трошейки и ломейки къде каквото сварят. По пътя си пометоха и убиха по особено жесток начин четирима от служителите на учреждението, а когато някой извика:
- Да го запалим!,
одобриха с мощни възгласи.
Не бе изминала и минута и един от тълпата хвърли горяща главня в оплячкосаното помещение за молитви, при което множеството взе да се изсипва навън по всевъзможни начини – някои през изкъртените порти, други през изпочупените прозорци.
Храмът лумна за броени минути под дивите възгласи на побеснялата тълпа, която с перверзно наслаждение наблюдаваше как пламъците изпепеляват вътрешността му.
- Хайде към сградата на ООПГ! – извика някой, когато първоначалният ентусиазъм от запалването на храма почна да попреминава.
- Към ООПГ! Към ООПГ! Към ООПГ!!! – поде възгласа му тълпата и се втурна да излиза от площада, при което десетки от множеството бяха стъпкани.
По пътя към сградата на ООПГ бяха съсипани и подпалени още два храма на Арунда, като и пред двата тълпата се спря за по няколко минути, за да се полюбува на делото си. Излишно е да се споменава, че съвсем същата бе и участта на сградата на централното управление на ООПГ, до която множеството стигна към обяд. Лумнала като факел, тя обаче вече не можеше да възбуди тълпата толкова мощно, както предхождащото този акт запалване на трите храма на Арунда, особено на централния такъв. Тя просто бе озверяла, бе се наситила на кръв и сега, уморена от подвизите си, бе изгубила поне част от енергичността си.
А над горящите храмове и над потъналата в пламъци сграда на централното управление на ООПГ бяха надвиснали оловносиви облаци, от които, тихо и безметежно, наново се сипеше сняг.
Спущено на 11 септември 2015. Точно след седмица очаквайте края на глава X от книга втора.