Книга втора, част втора, глава X – 6 и 7
Тъпанар Дрънкар: Ама че студ бил тоя в Рахиро! Алдер Кузат едва ли някога би свикнал с него, ако не се бе натъкнал на знамението! Последното не само че вдига на крак обитателите на местния храм на Арунда, но и изпълва душата на ръководещия ги Шафрар Регаси със съмнения и тъга. В тази на Даруру пък бушува бясна жажда за мъст. Опитът му за бягство е завършил с трагедия, вещаеща едно скръбно завръщане...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
6. Знамението
Навлечен с няколко пласта дебели дрехи, Алдер Кузат отвори външната порта на масивната каменна постройка на управата на Рахиро и пристъпи в ледения ад навън, за да поеме по обичайния си маршрут за редовната си вечерна разходка. Внимавайки да не се подхлъзне – правеше го несъзнателно, все пак бе служител в управата на тази най-северна точка на Абдала вече повече от 8 цикли, – той тръгна през плитката просека в леда, насочвайки се към големия скален нос, където прекарваше известно време всяка вечер, любувайки се на ледения океан.
Странно – каза си, - тази вечер се чувствам някак особено, но Арунда да ме убие, ако знам защо!
Бе тихо – невероятно тихо. Ни най-малък полъх от ветрец не раздвижваше замръзналия въздух. Бе толкова студено, че от цял дял нито веднъж не бе валял сняг. А бе едва 22 имарбун!
Той вървеше, сегиз-тогиз хвърляйки поглед към потъналите в буци замръзнал сняг къщурки на служителите на управата на Рахиро – всичко на всичко 200 човека – и тези на ООПГ – общо малко над 1 000, - чудейки се какви ли ветрове са ги довяли на това забравено и от Арунда място. За него бе ясно. Бе заточен тук за 12 цикли – Проклети Арунда, оставаха още цели 4! - заради нападението на бандата, чийто член бе, над керван със зурп, някъде там, край сякаш безкрайно далечния Рогрон, при което бе убит един от търговците, а четирима други бяха ранени, един от които – сериозно – и няколко слънца по-късно бе починал от раните си. Тъй като така и не се разбра кой – или кои - точно от петнадесетте бандити е виновен за упражненото насилие, всички бяха осъдени на заточение за срок от 10 до 25 цикли, като той се благодареше, че неговата собствена присъда бе едва 12 цикли. Все пак можеше да се надява, че ако костите му не изгниеха от свирепия до невъзможност стут тук, в проклетото Рахиро, може да се завърне в цивилизацията и – поне за малко – да поживее там като порядъчен човек...
Изтръгвайки се от мислите си, той установи, че вече е близо до носа. Виждаше как в далечината тежките грамади на пенестите вълни се разбиват в скалите. И странно – грохотът им му действаше успокоително – много, много успокоително, почти приспивно...
Стъпвайки на носа, той погледна към вечерното небе. Бе ясно, ала, макар че вече се бе стъмнило, звезди нямаше. Поне една обаче – сигурен бе – скоро щеше да изгрее, а именно голямата бяла северна звезда, така сполучливо наричана от местните Пряспата.
Стигнал до върха на носа, Кузат се обърна назад – към скованото в ледове Рахиро, разположено на няколко фандрома навътре в сушата и учудващо – Арунда, удиви се за кой ли път, как изобщо някой може да поиска да живее тук! – наброяващо над 50 000 жители. Сетне наново се обърна и се загледа в пенестите грамади на вълните, иззад които едва доловимо белееше сякаш неподвижен голям леден блок. И кой знае защо точно тогава си припомни следните думи на един местен старец, прекарал тук целия си живот:
Казано е, че когато „Пряспата” стане червена, ще настъпят смутни времена и светът ще почне да се обръща.
Макар да бе убеден, че това са глупости, той все пак бе поразпитал каква е тая работа с голямата бяла северна звезда, като монасите от местния храм на Арунда му бяха казали, че когато Пряспата се облее в кръв – точно така се бяха изразили, - от юг ще дойде избавителят, за да възвести настъпването на царството Арундиево на земята. Той, разбира се, се бе изсмял. Мнозина от местните, както и от жителите на Абдала изобщо, почитаха Арунда, ала Кузат не бе вярващ. Смяташе, че всичко в света е плод на случайно стечение на обстоятелствата, че самият свят е случайно стечение на обстоятелствата и – най-сетне - че самото стечение на обстоятелствата – каквото и да беше и за каквото и да се отнасяше – е просто низ от видими прояви на някакъв извечен – и напълно безцелен – хаос, на нещо, което просто се случва, без да иде отнякъде и без да отива наникъде...
Унесен в тия философски мисли, той вдигна глава, за да посрещне изгрева на Пряспата и... занемя от почуда!
- Велики Арунда! – възкликна невярващо, загледан в пламтящата в червено голяма северна звезда. – О, Велики, Велики Арунда! Как, да ме тръшнат всички бесове, е възможно това!!!
Все още неподвластен на паниката, реши да затвори очи. След като ги отвори обаче, в тях отново лумна сияещото в червено небесно светило. И тогава... – тогава той, престъпникът Алдер Кузат, убеденият в безбожността на света Алдер Кузат, неверникът Алдер Кузат... – се свлече на колене пред случващото се чудо.
- Арунда! – прошепна с благоговение. – Та то било истина! Всичко, което са ми ломотили монасите от храма ти, било истина!!! Прости, о, Арунда! Прости на бедния жалък червей, който, макар и късно, макар може би в края на нещастния си животец, пада в краката ти и скланя глава пред светлия ти лик!!!
Едва сега усети, че по страните му се стичат сълзи, а тялото му е сковано от някаква невероятно силна умора, изкушението да се поддаде на която бе просто... неустоимо!...
* * *
Намериха го на сутринта. Бе замръзнал така, както бе коленичил.
- Ама че работа! – зачуди се единият от двамата му колеги, които първи го съзряха, когато отидоха да го търсят, след като не дойде на работа на време, а бе всеизвестен с това, че винаги през всичките 8 цикли, докато бе служител в управата на Рахиро, го бе правил. – Ако някой ми бе казал, че старият Алди ще умре в молитвена поза, никога нямаше да повярвам!
- Знаеш ли?! – сви рамене другият. – Днес всички говорят, че снощи Пряспата е била червена! Може би има връзка между смъртта му и това обстоятелство...
* * *
Двадесет и осемте монаси и двадесет и едната монахини от храма на Арунда в Рахиро бяха повикани да се явят в молитвената му зала среднощ на 22 срещу 23 имарбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар. Човекът, който ги ръководеше, 73-цикловият Шафрар Регаси, застана пред тях със скръстени за молитва ръце и тържествено изрече:
- Да излезем, чеда Арундиеви! Да излезем и да приветстваме знамението, възвестяващо скорошното пристигане на избавителя!
Няколко минути по-късно всичките 50 служители на храма на Арунда в Рахиро бяха коленичили в двора му и, загледани в ярката червена звезда на северния небосклон, горещо се молеха и благодаряха на Арунда за голямата благодат, с която ги бе споходил. Никой не замръзна:
Свършено е със сегашния свят – мислеше си Регаси, докато се прибираха. – Дали обаче този, който ще го замени, ще бъде по-добър? Лично аз – позволи си да си признае пред себе си – не съм убеден – ама никак, никак не съм убеден! Да, неведоми са пътищата Арундиеви, но как е възможно нещо, което почва със „сеч” и с „планина разполовена” (бе чул тия извлечени от пергамента с прикрепените към него скрижали на Арунда думи от най-старото Кохей във Фалмеки Танат Лагор при единственото си посещение там преди 5 цикли), да свърши добре?!
Отговор, разбира се, нямаше.
По-точно – заключи Регаси, привеждайки се, за да пристъпи през ниската вратичка в малката килия, в която живееше през последните почти 20 цикли – отговорът е бъдещето, вечно неизвестното и винаги неотменно настъпващо бъдеще...
7. Гневът на опечаления злодей
Тук, в Чохам, 15 имарбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар бе един от последните относително топли дни на отиващата си есен. Бе късен предобед и издигналото се ниско над морето бледо кълбо на слънцето галеше минувачите с оскъдните си лъчи. А те – минувачите – никак не бяха малко. Разхождаха се по крайморските скали на Чохам, любувайки се на тихите него ден води на океана.
Сред множеството разхождащи се по чохамския бряг бяха и Кабрар Даруру и Амарела.
- Така и не мога да свикна тук, на север, мила ми Рела! – за кой ли път й се оплака той.
- Просто е минало твърде малко време – констатира тя.
- Колкото и време да мине, липсата на Тингано ще продължава да ме преследва все така свирепа – скръбно се засмя бившият помощник на предводителя на гилдията на корабопритежателите. – Пък и сегашната ми работа...
(Сегашната му работа бе да разтоварва тежки сандъци със стоки от пристигащите от Тингано кораби.)
- Пробвай да си намериш по-добра – препоръча му Амарела.
- Даже и управител на Чохам да стана, това ни най-малко не ще ме удовлетвори! – заяви Даруру.
- Просто изчакай – внимателно го посъветва тя. – Всеки преход се нуждае от време, за да се осъществи.
Между временно, улисани в разговора, който водеха, бяха поели по една просека в скалите встрани от пътя с многобройните разхождащи се по брега жители на Чохам.
- Ако не беше ти, щях или да умра, или да се побъркам! – загледа я с любов той и обви раменете й с ръка. – Просто не знам отде ми дойде тоя късмет да си толкова търпелива с мен!
- Чудесата на любовта! – засмя се тя и се сгуши по-плътно в прегръдката му. – Всъщност дълбоко в себе си ти си един добър човек, Каби – увери го. – Само че не го знаеш. Затова ти се случва понякога да си лош.
- Ама че витиевата философщина! – закикоти се той. – Иди разбери сега добър ли съм или съм лош!
При това Даруру се приведе над нея и устните им се сляха в продължителна страстна целувка.
И точно тогава с тренирания си инстинкт той долови опасността. Понечи да бутне Амарела на земята и да я закрие с тялото си, ала не успя. Не му стигна времето. Тримата връхлетяха върху им безшумно, при което първото нещо, което почувства той, бе, че го откъсват от Рела. Сетне като на сън, сякаш случващото се засягаше не него, а някакъв съвсем друг човек, видя как Рела се хвърли към него и инстинктивно изкрещя:
- Не, Рела! Бягай!
Бе късно обаче. Като на забавен каданс видя как проблесналият за миг нож се заби дълбоко в гърдите й, от които миг след това швирна гейзер от кръв! Видя как тя остана права секунда-две след това, а сетне бавно, много бавно, почна да се свлича към земята. При това, невярвайки на случващото се, протегна ръка да я задържи, ала нечий юмрук се вряза в лицето му, отхвърли главата му назад и го принуди да се заеме с нападателите си. Ръката, с която бе възнамерявал да помогне на Амарела, рязко смени посоката си, натъквайки се с глухо кънтене на гърдите на ударилия го нападател, при което краката на онзи се отлепиха от земята, той се претъркули и, удряйки главата си в една скала, застина неподвижен.
В същото време Даруру бе извадил ножа си, забивайки го до дръжката във врата на този, който точно тогава вадеше своя от гърдите на Амарела. Изненадан от внезапното нападение, нападателят пусна ножа с намерение да се хване за гърлото си, от което бе бликнал фонтан от кръв, ала преди да успее да го стори, почна да се дави в кръвта си, направи няколко несигурни крачки и се повали върху тялото на агонизиращата Амарела.
Веднага щом обезвреди този нападател, без нито миг забавяне, Даруру се хвърли към последния, който замахна с ножа, ала, поради ловко лъжливо движение на бившия помощник на Дрондис, пропусна главата му на по-малко от тандром. Възползвайки се от моментното си предимство, Даруру го спъна, сетне се хвърли върху му и зверски го удари в темето, при което онзи се отпусна в ръцете му.
Между временно нападателят, който пръв бе отхвърлен от Даруру, вече почваше да се съвзема. Не успя да го стори обаче, тъй като нападнатият връхлетя върху му, с едно рязко движение на ножа си отряза главата му, след което, обезумял от злоба и мъка, взе да кълца агонизиращото му тяло на парчета.
Когато го превърна в кървава маса, върна се при другите двама и стори същото и с тях.
Едва тогава се приведе над Амарела, констатирайки смъртта й със скръб, на каквато никога не бе предполагал, че е способен. Сетне бавно се изправи и с някакво тъпо неверие се взря в кроткото и – в този миг – все още ослепително синьо небе:
- Защо, бе Дронди! – изрева той. – Защо, бе нещастнико! Защо, Пош да те тръшне дано, трябваше да посегнеш точно на Рела! Какво, бе изверг такъв, ти е направила тя?! А, каквооо?!!!
После опита да се успокои. Застави се да се успокои. При това мислите, които му минаваха – мислите за онова, което щеше да стори с Ери Дрондис, – бяха толкова грозни, че дори самият той – и то тъкмо в този момент – за миг се отврати от тях!
- Ще си го получиш, нещастнико! – зарече се, щурайки се там, сред скалите, на лобното място на – едва сега го осъзна с пълна сила – единствената жена, която бе обичал истински и, сигурен бе, единствената такава, която щеше да обича така през пропития си със злоба и жестокост нещастен живот. – Ще си го получиш – извиси глас, отправяйки взор на юг, към скритото от скалите море, - при това непоносимо бавно, съвършено неочаквано и, разбира се, в десеторен размер!
* * *
Седмица по-късно се срещна с подбраните и наети от него срещу солидно възнаграждение двадесет и двама професионални убийци, в способностите на всеки един от които се бе уверил лично. Срещата се състоя в опразненото помещение на една кръчма в покрайнините на града. Говори около час и едва след като се убеди окончателно, че инструкциите му са били разбрани от всички пределно ясно, махна с ръка, разпускайки събранието.
- А колко време имаме, за да открием тоя Дрондис? – осведоми се един от наемниците му, когато последните почнаха да се надигат от местата си.
- Колкото по-скоро го откриете и ликвидирате, толкова по-високо ще е заплащането – бе лаконичен Даруру. – При това особено много държа да го умъртвите точно по описания ви от мен начин.
* * *
Пет слънца след тази среща Даруру и двадесет и двамата му наемници вече бяха на борда на потеглящия от чохамското пристанище голям кораб с абдалиански двигател, наречен Зора и чийто екипаж срещу изключително щедро възнаграждение бе ангажиран през следващия един цикъл да се подчинява само и единствено нему. Едва сега си даде сметка, че се завръща в Тингано. При това проумя, че този факт вече съвсем не го радва.
Не и без Рела – каза си с насълзени от наново залялата го вълна от мъка очи. – „Зора” ли?! – подсмихна се злокобно, припомняйки си името на кораба. – Поне за едного този кораб ще значи само мрак и неописуеми страдания преди окончателното му настъпване!
Спущено на 18 септември 2015. Точно след седмица очаквайте началото на глава XI от книга втора.