Книга втора, част втора, глава XIII – 1
Тъпанар Дрънкар: Срещата с непознатите нему мъж и жена разтърсва Ардал. Разтърсва го обаче и нещо друго. Уви – и билките не ще помогнат! Настъпила е и положителна промяна, ала едва ли ще е достатъчна, за да компенсира сполетялата го беда! Решен е да подобри драстично ситуацията в Гамбари, но дали ще успее да го стори?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава XIII – Премеждието „Гамбари”
Три острова шест дяла Кривоглавият ще има. Ще го боли, ала телесна мощ ще го насища! Със сила силни ще громи... със страст неизтощима. А после сън омаен ще го събуди слаб... и беззащитен! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 19121
1. Опустошителни главоболия и телесна мощ
Плътно увит в дъждобрана си, Ардал проспа първите няколко часа от пътя след излизането си от Фиртуш на 28 ешарбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар. В началото, още докато той и стражите му се придвижваха по все още разкаляните от довчерашните порои фиртушки улици, бе зает с мисли за догонилите го преди малко мъж и жена, настояващи, че го познават и дори назовали го Ютан.
Не – казваше си. – Щом „ютан” значи „никой” на северния език, който само Пош знае как е възможно да разбирам, едва ли името ми е било това. Тогава може би е някакъв прякор? – блъскаше си главата. – Не помня обаче някога – констатираше с огромно съжаление, - когато и да било, да съм бил наричан така!
Ала аз и без това не помня абсолютно нищичко от времето преди спасяването и приютяването ми от Орор! – възкликна вътрешно. – В такъв случай защо, Велики Пош, да не са ме наричали „Ютан”?! Всъщност може да са ме наричали всякак! Щом обаче не помня нищо, ама съвсем нищичко от живота си от преди малко повече от цикъл, какво значение има какво е било името ми преди това?!...
Сепнат от тези си мисли, той установи, че напускат Фиртуш през източната порта и че наново е почнало да ръми. При това широка прозявка разтегли устните му. Динамичните събития през последните няколко слънца го бяха изтощили и усещаше, че има нужда от сън – от много сън...
Събуди се късно през нощта под наново преминалия в порой дъжд, върху гърба на цапащия в локвите кумлар. Събуди го някаква тъпа болка в главата, която за свой ужас установи, че постепенно се засилва.
Нищо, ще мине – каза си. – Сигурно одевешната ми среща с онези, двамата, които твърдяха, че ме познавали, ала които самият аз никак не познах, ме е разстроила прекалено много и това ми притеснение просто избива в главоболия!
В течение на половин час обаче болката в главата му все повече се усилваше, при което по едно време се улови, че се поти обилно и дори почва лекичко да стене.
- Какво ви е, господарю? – явно дочул стенанията му въпреки шуртенето на дъжда плътно приближи кумлара си до неговия един от стражите му.
- Нищо – положи максимални усилия да отговори Ардал. – Нещо ме цепи главата.
- Нося една специална обезболяваща билка – осведоми го онзи. – Ей сега ще ви дам от нея. Сигурен съм, че ще ви облекчи.
След няколко секунди му подаде някакво пакетче, наподобяващо фишек със зурп, давайки му указания:
- Разпечатете го, поемете листата в уста и почнете да ги дъвчете. Мъничко нагарчат, но изобщо не е чак толкова неприятно, че да не може да се издържа. Не ги гълтайте – ако го сторите, ще получите тежко стомашно разстройство! Дъвчете ги около четвърт час, след което просто ги изплюйте!
- Благодаря ти, приятелю! – вече не успявайки да се сдържи простена Ардал. Трескаво разпечата пакетчето и последва указанията на подчинения си. Уви – болката не само че продължаваше, а и ставаше все по-силна и все по-силна! Имаше чувството, че цялата му глава е стегната в стоманени пояси с дълбаещи черепа му шипове, които все повече и повече я притискат в смазващата си прегръдка!
Между временно бе минало полунощ. Дъждът пак бе спрял и дори тук-там облаците се бяха разпокъсали, разкривайки късчета изпълнено с бледи звезди небе. А главоболието на Ардал бе зверско! От челото му се лееше пот като из ведро, очите му обилно сълзяха, а в съзнанието му вече нямаше място за нищо друго, освен за непоносимо болящата го глава! При това неволно посегна към вдлъбнатината на темето си, ала само като я докосна, изрева от мигом залелия го океан от непоносима болка!
Велики Пош! – простена. – Нещо свързано с тая „хралупа” в главата ми ще да е!
Главоболието му почна да отшумява едва призори, когато спряха, за да се наспят в една странноприемница в малкото село, до което бяха стигнали. Едва няколко минути след като бе усетил, че болката почва да отслабва, с облекчение установи, че е изчезнала почти напълно! Само почти обаче. Оставаше някаква тъпа пулсираща тежест дълбоко в черепа му, която, макар сега едва доловима, все пак бе достатъчна, за да го накара да продължава да се чувства некомфортно, макар че – трябваше да признае – дискомфортът му сега нямаше нищо, ама абсолютно нищичко общо с този по време на разнебитващата болка от преди малко...
* * *
Главоболието на Ардал наново се развихри с пълна сила още през следващата нощ. И макар да не бе чак толкова непоносимо както през предходната нощ, отново го накара да се поти обилно, пълнейки очите му със сълзи. Този път обаче то не изчезна на сутринта. Да, намаля значително, ала в главата му все така нещо продължаваше да чука. В резултат от това през второто слънце от пътуването си към Гамбари – 1 нарбун – не успя да заспи. На няколко пъти се унасяше в дрямка, ала всеки път, когато това се случваше, пулсиращата болка дълбоко в черепа му твърде бързо го връщаше в света на будните...
* * *
Установи, че започва да свиква с болката, едва на 5 нарбун, когато навлязоха в Гамбоне, начевайки да пресичат тази барда в посока югозапад-североизток. Не, не бе намаляла – съвсем не. Просто бе започнала да се превръща в част от него! Наред с това по време на престоя им в селцето Таргрих – или както жителите му го наричаха Грих – установи, че организмът му се отличава с една особеност, неприсъща на мнозина.
Бе късният следобед на 7 нарбун, когато, след като бе отвоювал от главоболието си мъничко сън, бе излязъл да се поразходи. При това бе видял един мъж, който пренасяше дърва от едно място на друго. Съдейки по това как онзи се привива под всяка цепеница, му предложи помощта си:
- Ей, друже – запита го, - разчистваш място за нещо, а?
- Да – кимна мъжът, привил се одве под тежестта на поредната цепеница. – Оня ден, когато ми докараха дървата, отказаха да ги пренесат в двора, та аз сега трябва да се киля и да ги мъкна сам, га че съм някакъв хамалин!
- Позволяваш ли ми да помогна? – осведоми се Ардал.
- Щом имаш желание! – изпъхтя онзи, бутвайки с крак дворната си врата. – Нямам обаче с какво да ти платя. Ала ако си решил... Ама внимавай! – предупреди го селянинът, - че всяка цепеница тежи минимум по 20-25 фанбрума!
Стигнал до купчината дърва, Ардал вдигна едно, което, както прецени, тежеше към 30 и няколко фанбрума, метна го на рамо и пое по пътеката, по която срещу него сега крачеше собственикът на цепениците.
- А стига бе! – облещи се последният, невярващ на очите си. – Мъкнеш го така, сякаш не ти тежи!
- Че то не ми тежи! – призна Ардал, внезапно проумявайки, че притежава физическа сила, която – явно – съвсем не съответстваше на телесните му характеристики.
Велики Пош – запита се, - дали между връхлитащите ме от скоро главоболия, безпаметността ми и тази моя физическа сила няма нещо общо?!
И тогава си припомни как там, в двора на феодала Дилмар, след като бе скочил от прозореца на спалнята му и се бе претърколил, бе сграбчил камък, тежащ поне 20 фанбрума, бе го вдигнал като перце и го бе запратил към главата на мизерника, сплесквайки я като домат!
Велики Пош! – възкликна вътрешно, докато стоварваше цепеницата и тръгваше за нова. – Нямам представа какво е това чудо с тая моя телесна сила, ама да пукна, ако не е нещо адски странно!
- Остави, приятелю! – подкани той собственика на дървата. – Аз ще ги пренеса...
Да – констатира, когато след малко повече от два часа бе приключил с пренасянето, - 50-фанбрумовите ме поозориха малко, ала дори сега, когато съм мъкнал тия цепеници толкова много време, не се чувствам уморен! Не – поправи се, - уморен съм, ала от наново засилващото ми се главоболие, но не – в никакъв случай – и от пренасянето на дървата!
* * *
Две слънца по-късно, когато изплува от първия си след започването на главоболията му преди 10 слънца неколкочасов сън, в съзнанието му се мярна някаква странна мисъл. Опита да я задържи, ала тя твърде бързо се изплъзна. Внезапно си я спомни обаче същата вечер, в началото на поредния им нощен преход, когато комай за първи път от началото на пътуването им се придвижваха под изпълнено със звезди ясно небе.
Колко странно! – каза си. – Откак болките в главата ми започнаха, не съм сънувал нито един-едничък път! Е – поправи се, - може и да съм го правил, ала, ако е било така, не помня нищо, ама съвсем нищичко от сънищата си! Сякаш главоболията ми са „отрязали като с нож” способността ми да фантазирам по време на сън, установявайки две редуващи се състояния на съзнанието ми – будуване и непробудно спане!
Не разбирам обаче – озадачи се – защо сънят ми без сънища вместо да ми помага да се възстановявам по-бързо, както всъщност – Пош знае откъде знам – трябва да бъде, ме изтощава невероятно много!
* * *
Навлязоха в големия пристанищен град Гелор по източното гамбонианско крайбрежие призори на 11 нарбун под ръсещо ситен дъждец навъсено небе. В залива, около който бе разположено това селище, бяха акостирали хиляди морски съдове. На едно място се виждаха струпани двадесетина големи кораба, които – мерна се през замъгленото от поредния пристъп на главоболие съзнание на Ардал – никак не приличаха на търговски.
Военни трябва да са – каза си той... и тутакси ги забрави.
Качиха се на кораб за Аверил в късния преди обед, когато дъждецът бе спрял, а през леко разпокъсалите се гъсти облаци срамежливо надничаше бледият диск на слънцето. В късния следобед, когато брегът на Гамбоне вече не се виждаше, небето отново притъмня и последва поредният – ала вече вероятно един от последните – порои на отиващия си дъждовен сезон.
Акостираха в централното пристанище на Аверил малко преди разсъмване на 12 нарбун. Потеглиха към двореца на великия съветник – До преди броени слънца Чилда, а сега аз! – подсмихна се Ардал. – Велики Пош, колко е непостоянно всичко в тоя объркан свят! – с наети на пристанището файтони. И докато се друсаше върху задната седалка на този, в който се бе настанил, новият велик съветник от Гамбари с любопитство разглеждаше забележителностите на местата, през които минаваха.
Велики Пош! – възкликна вътрешно. – На всяка крачка, буквално на всяка, храм на Суйбири! Как е станало възможно една религия – при това толкова чудовищно жестока – да завладее съзнанието на огромното мнозинство от гамбарианите!!!
Нищо – подсмихна се. – Не вярвам – просто няма как – и за тая „болест” да няма лек. Важното е да бъде намерен и използван по подходящ начин...
Направил това заключение, Ардал установи, че вече почти са пристигнали. Величественият дворец на великия съветник от тази барда, неговият дворец, вече бе изплувал от мъглата пред тях.
Да – за кой ли път си обеща Ардал, - ще довърша делото на Чилда, каквото и да ми струва това! Нещо повече – зарече се: - не просто ще репресирам тукашните злодеи, били те жреци на Суйбири, робовладелци, пирати или каквито и да било други подобни, но и ще подготвя пълното им унищожаване! Достатъчно е само лекичко преформатиране на съзнанието на хората – позволи на обзелата го увереност да го обсеби напълно, - след което варварските практики ще се разпаднат от само себе си, просто..., просто защото поддържащото ги сега мнозинство само ще пожелае да ги премахне!
Да – прозина се, - ще продължа делото на Чилда, ала без присъщите ней такт и дипломатичност! Щом имаш срещу себе си вероломни твари, единственият начин да ги надвиеш истински е и ти да проявиш вероломство спрямо тях!
Всичко това обаче – каза си, докато файтонът му спираше пред главната порта на двореца – ще почака няколко часа, докато – дано – успея да се наспя!
Ала слизайки и отправяйки се под наново завалялия дъжд към широко разтворената порта на двореца, пред която в раболепен поклон пред новия господар на Гамбари се бе превил назначеният от Чилда за неин заместник по време на отсъствието й Ганда Шамер, Ардал със съжаление установи, че главоболието му наново бе почнало да се усилва и че това едва ли щеше да му позволи да си почине пълноценно, преди да се заеме с бардските дела!
Спущено на 27 ноември 2015. Точно след седмица очаквайте част 2 на глава XIII от книга втора.