Книга втора, част втора, глава XIII – 4
Тъпанар Дрънкар: Резултатите от изборите за половината от състава на новоучреденото гамбарианско законодателно събрание вещаят трудно управление на бардата. На Ардал обаче не му е до това. Главоболията му стават толкова непоносими, че му навяват мисъл за скорошна смърт. Най-сетне сънищата му се завръщат. „Потапят” го в друг свят – свят без болка, ала и белязан с... безсилие...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Завръщането на сънищата
В началото на варбун главоболията на Ардал вече бяха съвсем непоносими, ала въпреки това все така продължаваха и продължаваха да ескалират. Той бе толкова зле, че вече почти постоянно лежеше, разтърсван от треска и обливащ се в студена пот. Лекарите, дошли да го прегледат, заявиха, че болестта му е от непознат произход и вероятно е пряко свързана с вдлъбнатината в черепа му и затова не се ангажираха с назначаването на лечение. Просто му препоръчаха колкото се може повече да лежи и да си почива.
Към края на варбун великият съветник вече съвсем не успяваше да заспи. Постоянно лежеше, почвайки да слабее видимо. Вече бе сигурен, че смъртта почти го връхлита, ала нещо дълбоко в него – някаква непонятна твърдост – не му позволяваше да се отпусне, за да склопи спокойно очи. И тъкмо тя – тази твърдост – го събуди за нов живот.
На 3 аварбун, въпреки зверските болки и силната треска, той положи неимоверни усилия да се надигне от леглото за пръв път от 10 слънца и, колкото и невероятно да му се струваше това, успя да го стори. Нещо повече: Стискайки зъби и облягайки се на рамото на Гамар, се поразходи из двореца. До 8 аварбун – датата на насрочените от самия него избори за половината от представителите в бъдещото гамбарианско законодателно събрание – бе укрепнал дотолкова, че успя да излезе от двореца без чужда помощ, макар едва да се тътреше и да бе блед като призрак.
Въпреки положените от него и цялата му администрация усилия, изборите бяха спечелени от Гамбарианските братя, които обаче – за свое собствено огромно разочарование – получиха едва половината от избираемите места – сиреч 25. Гравитиращият около бардската администрация Съюз на свободата – обратно – загуби изборите, ала получи приемлив брой мандати, а именно 18. Останалите 7 места бяха разпределени между представители на малки партии.
* * *
Връхлетян от най-мощната вълна от главоболия досега, на 15 аварбун Ардал едва се дотътри до сградата, предназначена за седалище на новоучреденото законодателно събрание, за да изнесе приветствено слово. Говореше автоматично, почти без да мисли, с обилно сълзящи зачервени очи и с изопнато от зверска болка обляно в студена пот лице. Справи се обаче – най-малкото не стана причина за проваляне на процедурата по откриването на първото заседание на събранието.
Поне не припаднах – каза си с облекчение, когато се облегна на рамото на Гамар, за да слезе от трибуната.
* * *
В периода 15-19 аварбун законодателите направиха всичко възможно, за да върнат положението, съществувало до издаването на указите от Ардал на 19 унарбун. Традиционалистите – представителите на храмовата общност на Суйбири, робовладелците и членовете на Гамбарианското братство – обаче не бяха достатъчно, за да го сторят. Предвожданите от Съюза на свободата техни противници пък бяха прекалено малко, за да не позволят известно отстъпление от направеното от новия велик съветник през последните няколко дяла. Така глобите за упражняване на насилие над роби бяха редуцирани в пъти, а наказанието затвор за упражняващите такова насилие изобщо отпадна, бе решено човешките жертвоприношения в името на Суйбири отново да бъдат разрешени, ала да се практикуват извън територията на бардата, а гладиаторските боеве също пак да бъдат позволени, само че биещите се трябваше да имат сертификат, че са били специално обучавани да го правят и – освен това – се налагаше да декларират изричното си съгласие да се бият.
* * *
Бе привечер на 19 аварбун, когато Ардал получи писмото на Чилда, с което тя призоваваше единадесетте велики съветници от групировката й да се явят в сградата на Съвета на двадесет и четирите на 3 арбун. Точно тогава бе връхлетян от един от най-свирепите си пристъпи на главоболие.
Ами сега! – простена вътрешно. – Как, Велики Пош, ще пътувам, като така ужасно, така непоносимо, така невъзможно ме боли!!!
Той, разбира се, нямаше как да знае, че още същата нощ главоболията му щяха да секнат също така внезапно и ненадейно, както се бяха появили и че – парадоксално – това вместо да го укрепи, щеше още повече да изцеди и без това изчерпаните му до краен предел сили!
* * *
Късно преди полунощ на същия този 19 аварбун Ардал лежеше в леглото си и чакаше всеки миг главата му да експлодира под напора на все по-мощно заливащите го мощни вълни от чудовищна болка. Улови се, че плаче. Хлипаше с глас и се молеше адът му да се прекрати, па било и посредством настъпването на блажената смърт!
Вече дори не бе далеч от мисълта за самоубийство!
Какво от това, че няма да ме има?! – казваше си. – Та нали, ако ме няма, ще си е отишла и болката!
Опита да помръдне, ала не успя – не можеше да направи дори най-малкото движение! Болката просто го бе парализирала. Чуваше само собствените си стенания и усещаше стичащите се по страните му сълзи...
И тогава с него почна да се случва нещо много странно. Почувства как вълни от някакъв хлад мощно започват да заливат тялото му. Не, не бе хлад, а направо студ – мразовит студ!
Сняг! – възкликна вътрешно, чувайки хруптящото бяло вещество под краката си и съзерцавайки унесено тая ослепителна белота. – Ами да – отговори си сам, - тук, в Абдала, всяка зима вали много, много сняг!
И тогава видя пред себе си нечий силует. Бе прекрасният образ на момиче, който помнеше отнякъде. При това знаеше откъде я помни, ала – Велики Пош! – просто все не можеше и не можеше да си спомни нито какво знаеше, нито защо не можеше да си спомни това, което знаеше!
Сена! – повика момичето.
При това тя се обърна. Бе красива, невероятно красива! Дългите й кестеняви коси разкошно се спускаха по крехките й рамене, а големите й кафяви очи го гледаха с дълбока любов, ала и... с някаква непоносима тъга, от която очите му се напълниха със сълзи и той заплака, бързайки да я пресрещне...
Сена! – повтори.
Аз вече не съм същата, Фирсала! – с тъжен, ала невероятно нежен глас каза тя, дълбаейки дупки в черепа му с отчаяните си кафяви очи.
Какво говориш, Сена, мъничката ми! – ужаси се той, стигайки до нея и вземайки я в прегръдките си. – За мен ти винаги ще си си все същата! Винаги ще си оная моя малка Сена, която никога, ама абсолютно никога и за нищо на света, не ще престана да обичам до полуда!!!
Ти не знаеш, Фирсала! – изплака девойката, сгушвайки се плътно в него. – Ако знаеше, щеше да ме прокълнеш!
И тогава почна да се случва нещо, което го накара да обезумее от ужас! Момичето в ръцете му започна да се топи, пищейки:
Фииирсааалааа! Неее меее ооостааавяяяййй, Фииирсааалааа!!!...
В следния миг рязко изплува от съня. В първия момент не успя да установи нито къде е, нито – дори - кой е. Сетне, когато светът постепенно почна да идва на фокус, очите му внезапно се разшириха и той възкликна:
- Велики Пош! Болката е изчезнала! Изчезнала е напълно, проклетата!!!
При това посегна към вдлъбнатината в черепа си и внимателно я докосна. Нищо. Болка просто нямаше – никаква, нито следа от болка! Натисна лекичко. Пак същото. Сетне малко по-силно. Не, колкото и да бе невероятно болката просто си бе отишла!!!
Направил това откритие, Ардал понечи да се надигне от леглото, ала не успя. Чувстваше такава огромна слабост в крайниците си, че просто не бе в състояние да помръдне!
Точно тогава на вратата на стаята му лекичко се почука.
- Влизай! – едва събра сили да отговори той.
Сетне вратата се отвори и в рамката й застана Пьол Гамар.
- Събудил си се! – весело констатира той, пресече стаята и докосна лицето на великия съветник. – Все още обаче имаш треска – каза със съжаление.
- Какво означава всичко това, Пьол?! – едва изфъфли Ардал, унасяйки се наново.
- Спа повече от едно денонощие, ето това значи! – окуражително го потупа по рамото приятелят му.
Ала великият съветник отново бе станал безчувствен, тъй като пак бе заспал.
Присъни му се нещо много странно. Гледаше в някакво огледало. То обаче – сигурен бе – не отразяваше света. Тъкмо напротив – светът бе в него. Не – то бе светът!
В окото на това огледало плуваха звезди – безброй много звезди. И не само това. На фона на тия неизброими гроздове от звезди за части от секундата се мярваха... – и изчезваха... - някакви контурни форми – линии, кръгчета, спирали.
Той бе пред това огледало и го гледаше съсредоточено. Очевидно чакаше нещо – нещо важно. Сетне...
Стабилизиране – кой знае откъде се пръкна в съзнанието му тази дума. Тя бе на някакъв съвършено непознат език – не, не оня, северният, някакъв друг сякаш невъобразимо далечен език! После цяла реплика – и пак на същия странен език:
Стабилизирай курса!
След това...
Видя се да крачи по някакви нажежени ослепително бели камъни в почти непоносимата жега на едно предпладне, а над него с грак се носеха големи птици! Чувстваше, че вече не може да издържи и тогава...
Тогава в далечината мярна нещо – приличаше на къща. Да, някаква къща с градина, а насред градината... онова омайно създание от предишния му сън – Сена. Тъкмо понечи да се затича към нея, когато...
Видя се сред някаква гора. Нещо му тежеше – много, ужасно много му тежеше. В него бе пусто – безкрайно пусто. А в ръката си държеше някаква малка кутийка, над която другата му ръка се поколеба, сетне... – сетне с едно рязко движение драсна по повърхността на тази кутийка...
* * *
Събуди се едва на сутринта на 21 аварбун, установявайки, че отново няма главоболие. Продължаваше обаче да чувства огромна слабост в крайниците си. Едва стана и се дотътри до масата, като с голяма мъка успя да преглътне някой и друг залък и да отпие няколко капки вода от каната, донесена вероятно от Гамар.
Едва сега, разбуждайки се напълно, осъзна две неща:
* * *
Изминаха още цели четири слънца, преди да се почувства в състояние да потегли към Фиртуш. Той и двадесетината му охранители тръгнаха с кораб от пристанището на Аверил едва в късната вечер на 25 аварбун. Да, бе поел към Фиртуш, отговаряйки на молбата на Чилда, ала нямаше представа как ще издържи пътуването. Главоболие нямаше – никакво, сякаш бе било отрязано с нож. Продължаваше обаче да чувства голяма слабост в крайниците си. Често изпадаше в пристъпи на треска, а понякога му се гадеше.
Същата тая вечер, на 25 аварбун, облегнат на перилото на палубата на кораба, отдалечаващ го от Аверил и отнасящ го към Гелор, откъдето бе минал и на идване към Гамбари, той се замисли за бъдещето:
Защо ли ни вика Чилда? – запита се. – Навярно е свързано с някаква пакост, извършена от групировката на Балабош? – предположи. – Няма обаче защо да си блъскам главата, така и така скоро ще разбера...
Сетне се отлепи от перилото, като едва не падна от слабост, и тромаво се затътри към каютата си. Трябваше да поспи тази нощ. Бе абсолютно наложително. В противен случай пътуването, което щеше да последва, щеше да бъде повече от кошмарно за изтерзаното му тяло! А и – даде си сметка – трябваше да бърза, много да бърза. И без това поради огромната си слабост след секването на главоболията му бе загубил прекалено много време.
Дано не закъснея! – каза си, разполагайки се в койката си. – Дано успея да стигна навреме за насроченото от Чилда събрание! Дано, защото ако съдя от тона на писмото й, причината, поради която ни свиква, трябва да е важна, много важна!
Това бе последната му мисъл, преди да потъне в обятията на съня – този път без сънища.
* * *
- Това е всичко, Чилда – завърши разказа си за случилото се с него в Гамбари Ардал и отпи от филеха си. Бе късният следобед на 8 арбун в цикъл 129 от тайния тинганиански календар. Двамата се бяха усамотили в една от стаите на сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
- Сигурен ли си, че слабостта ти започва да преминава? – притеснено го запита тя.
- Така ми се струва – опита да я успокои той, - макар че все още се чувствам много слаб.
Сетне протегна ръце и я взе в прегръдките си.
- Трябва да ти кажа нещо, Геюм – внимателно отстрани ръцете му тя.
При това той я изгледа въпросително.
- Нар знае – каза девойката. – Знае за нас – уточни тя.
- И няма нищо против – опита да познае той, а върху устните му цъфна бледа усмивка.
- Откъде знаеш?! – искрено се изненада Чилда.
- Вижда се в очите му – прошепна Ардал, загледан в нейните. Ала в тях разпознаваше не нея, а онази, другата, от съня. Онази Сена, която – Кой знае? – може би дори никога не бе познавал!
А навън жегата вилнееше с пълна сила и сякаш вещаеше оная, другата, много по-страшната, човешката жега, онзи огнен ад, който – по всичко изглеждаше – съвсем скоро щеше да обхване тоя размирен континент и да го превърне от сравнително добре организирана система в... потопена в хаос и смърт арена на скръбта!
Спущено на 18 декември 2015. Точно след седмица очаквайте началото на глава XIV от книга втора.