Книга втора, част втора, глава XIV – 2
Тъпанар Дрънкар: Нощта на заминаването предразполага към размисли. С пристигането в Сюлм обаче настъпва време за действия. Доста скъпичко е да се проповядва на централния площад в града. Ала това е едничкото място в Сюлм, където нечие послание изобщо може да бъде чуто. Успешна ли ще е първата проповед? Поне двамина от спътниците не се интересуват от това. Единият е твърде светски ориентиран, а другият... – прекалено дезориентиран, но по съвсем друга причина...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
2. Първата проповед
Бе късно преди полунощ, когато четирите тежко натоварени кумлара на мисионерите поеха към Сюлм по брега на кроткия в момента океан. Най-отпред яздеше Конкам, следван от кумлара на Тарна и Маркел, подир който пристъпваше този на Алпа и Гуна, като процесията завършваше с животното, понесло на гърба си Сена и Кормал.
Подир седмината дълго махаха Алм и Риша, след което побързаха да се приберат при внезапно разплакалия се Чегил.
- Сена ми изглежда сърдита напоследък – сподели Гуна с Алпа.
- Просто е угрижена – отказа да продължи темата тя.
- Как мислиш, Алпи – запита я той след като тишината се проточи прекалено много, - какви са шансовете ни за успех?
- Средни – сви рамене тя. – Стратегията ни не е лоша, ала за по-просветеното градско население. В селата със сигурност ще ударим на камък.
- Не мислиш ли, че този Арунда, когото възнамеряваме да представим пред тукашните люде, съвсем не прилича на оня, абдалианския, в името на когото всъщност бяхме изпратени да проповядваме? – забеляза Гуна.
- Ние, абдалианите, вярваме в Арунда – прозина се Алпа и го изгледа със затварящи се за сън очи, - нали така? А те, тинганианите – в Пош?
Той мълчаливо кимна.
- Виждаш, че Книгата на Пош в никакъв случай не може да се нарече глупава – продължи тя, - впрочем също като Сказанията на Арунда. Е – заключи, като го изгледа леко предизвикателно, - кой е по-прав – те или ние?
- Страхувам се, че не разбирам напълно въпроса ти – призна Гуна.
- Нека кажем така – наново се прозина Алпа: - Тук, в Тингано, има поне още няколко десетки религиозни култа, които нямат нищо общо с вярата в Пош. При нас, в Абдала, също има мнозина, чиято вяра по никакъв начин не е свързана с почитането на Арунда. И всичките тия вери – и на двата континента – си имат пропагандатори, прокламиращи историята им като единствената истинска история на света. Е, в такъв случай не е ли време най-сетне някой да изобрети бог, който да е повече добър, отколкото истински?!
- Да – замислено кимна Гуна, - струва ми се, че вече те разбирам. Твърдиш, че това, което ще проповядваме, е не истина, а доброта?
- Точно – кимна Алпа през нова прозявка и, затваряйки очи, се намести по-удобно върху гърба на кумлара. И тогава, гледайки я, Гуна внезапно изпита към нея огромна, почти безгранична симпатия. Да, винаги я бе харесвал, ала сега, тук, сам с нея върху препускащото животно и с тихо плискащите се край тях вълни на океана, започна да подозира, че може би това харесване е на ръба да премине в...
Не довърши мисълта си. Не бе готов за това – не и той. Бе лоялен Арунда Сатура и все още му се искаше да вярва, че ще остане такъв за цял живот.
След като хвърли още един изпълнен с нежност поглед към Алпа, той също се намести в поза, удобна за сън, затвори очи и положи максимални усилия да заспи. Не успя обаче – поне не в началото. Бурни мисли се гонеха, пресичаха се и се сблъскваха в главата му, чак докато, оклюмал, неусетно и той се присъедини към спътницата си в царството на сънищата.
* * *
Седнал зад Сена, Кормал просто изгаряше за зурп! Нещо дълбоко вътре в него обаче – някакви остатъци от срам може би – не му позволяваше да извади от пояса си пакета с фишеците бял прашец направо тук, сред огромна част от обитателите на проклетата мисия, и да полети на крилете на зурпа. Усещаше как вече се тресе от абстиненция, ала – реши – щеше да изчака да се настанят, след което щеше да се усамоти някъде и да вземе двойна порция...
- Какво ти е, Кормал? – изгледа го внезапно обърналата се към него Сена. – Трепериш ли или само така ми се е сторило?
При това се присегна зад себе си, докосна тресящата му се в конвулсии ръка и тутакси ужасена отдръпна своята:
- Зурпът ли? – осведоми се за очевидното. – Защото не си го вземал тази вечер?
- Моля те, Сена – имитира прозявка той, - остави ме намира!
- Няма ли начин да спреш? – продължи настъплението си тя. – Абсолютно никакъв ли?
- Остави ме, казах! – с едва сдържана ярост в гласа просъска той.
При тези му думи тя само леко сви рамене, отново се обърна напред и с внезапно завладял я парализиращ ужас си припомни първото си посещение в Сюлм. Макар да бяха минали почти два дяла, всичко – претъпканият пазар, туйнарите, умопобърканият, медальонът на баща й, ризата на баща й с петно на гърба на мястото на сърцето... – всичко това изплува във въображението й така, сякаш го виждаше в момента, при което с мъка се удържа да не се разплаче. Сетне, силейки се да прочисти съзнанието си от всякакви мисли, склопи очи, опитвайки да заспи. Не успя. Напоследък бе претърпяла толкова много загуби, които в тишината на нощта така ярко изпъкваха пред мисловния й взор, че просто нямаше никакъв начин да заспи. Все пак малко преди края на пътуването се унесе в неспокойна дрямка, която обаче, тъкмо защото бе неспокойна, повече я умори, нежели да й донесе почивка...
* * *
Бенат Конкам прекара нощта в често прекъсвана от неравностите по пътя неспокойна дрямка. Опитваше да не мисли за Ралм, ала обгръщащата го тишина просто нямаше как да не отприщи река от спомени, при това – Уви! – повечето болезнени.
Кой знае защо – каза си при едно от сепванията си, - но тая нашата мисия ми изглежда някак прекалено несериозна, почти пародийна! Ето и сега, тръскайки се върху гърбовете на тия благородни животни, носещи ни към мястото на първата ни проповед, в очите ми сме по-скоро нещо като цирк, нежели мисионери, тръгнали да разнасят факела на една добра религия!
Нищо – тръсна глава, за да я прочисти от тия зловредни мисли, - важното е да правим най-доброто, на което сме способни в съответната ситуация, а не постоянно да се самонаблюдаваме и, самонаблюдавайки се, да се разколебаваме в действията си!
Стигнал до това успокоително заключение, той почувства, че дрямката наново го оборва...
* * *
Бе късният следобед на 4 унарбун, когато голямото бяло платно с посланието за проповедта на следващото слънце най-сетне бе завършено. Бенат Конкам хвърли последен поглед към няколкото изписани на стандартен тинганиански с големи черни букви реда, само за да прочете отново следното:
Уважаеми граждани на Сюлм!
Не сме дошли, за да снемаме от пиедестала вашите богове.
Не сме дошли, за да атакуваме верите ви.
Не сме дошли, за да се провъзгласяваме за носители на най-истинската истина...
Дошли сме, за да положим основите на едно добро начало.
Дошли сме, за да ви покажем що е вяра с човешко лице.
Дошли сме, за да споделим с вас посланието за мир на един добър бог...
Този бог е Арунда. Той иде от севера, ала е преизобилно преизпълнен с топлота и южни ласки...
Ако искате да разберете повече за Арунда от нас, неколцината негови последователи, заповядайте:
на 5 унарбун в цикъл 128 от тайния тинганиански календар,
от 18.00 часа,
на площад „Южен бряг” (това бе централният площад в града)!
Доволен от прочетеното, Конкам внимателно сгъна платното и заедно с написалата го Тарна и с останалите, участвали в съчиняването на текста, а именно Гуна, Алпа и Сена, напуснаха наетото за седмината жилище и поеха към указания площад, за да го окачат на договореното със сюлмската управа място.
- Ще свърши работа, мисля – каза Гуна, ала тонът му не бе особено убедителен.
- Каквото и да е, начало е – сви рамене Конкам.
- Убедена съм, че ще възбуди любопитството на доста хора – бе малко по-оптимистична Алпа. – Сутринта, докато вие – при това погледна Бенат и Гуна – се занимавахте с узаконяването на проповедите ни пред тукашните власти, със Сена и Тарни пообиколихме наоколо. Всичките послания са някак прекалено сладникави, бомбастични и грандомански в стил нашата вяра е най-истинската. За разлика от тях нашето е доста по-скромно и от него струи загадъчност. Ето защо си мисля, че хваща окото...
- Много ли се изръси пред местната управа, Бен? – внезапно смени темата Тарна, докато си пробиваха път през някаква вяла процесия от петдесетина миролюбци, скандиращи:
Ис-ка-ме мир! Ис-ка-ме мир! Ис-ка-ме мир!
- Ох, не питай! – тежко въздъхна запитаният. – Ако караме така, не ще успеем да изминем и половината от пътя до Мара и парите ни ще свършат!
- Колко? – прагматично се осведоми Алпа. – Колко излезе разрешителното от утре до 11 унарбун? – уточни тя.
- Три хиляди и петстотин зифара беше само основната сума – намеси се Гуна. – Заедно с данъците и таксите обаче тя набъбна на почти пет хиляди!
- Лелеее! – подсвирна Тарна. – Наистина никак не е малко!
- Като се върнем в мисията след няколко дяла ще пиша на Васта да получим допълнителни субсидии – опита да ги успокои Бенат, - но за целта тази наша първа кампания трябва да е поне мъничко успешна...
Най-сетне възлязоха на площад Южен бряг. Навалицата бе просто невероятна и петимата трябваше да се промъкват през тълпата буквално наблъскани един в друг, за да не се изгубят. Имаха късмет да проследят началото на една от няколкото започващи тук в момента – бе малко след 5 – проповеди.
Стъпил на една висока трибуна, някакъв съсухрен старец с тежки синджири, висящи от пробитите му уши и съединяващи се малко под брадичката му, които сегиз-тогиз глухо подрънкваха, мощно се дереше:
- Граждани на Сюлм! – крещеше той. – Ние – при това посочи неколцината старци, застанали на трибуната до него, - смирените служители на Ажос, всеблагия повелител на пясъка, идваме при вас, за да възвестим, че спасени от прииждащия апокалипсис ще са само ония, що се осмелят да заживеят в киртството на пясъка Хеш! Никой друг не ще бъде пощаден! Никой!!!
Живеете в жилища от камък! – още повече извиси глас старецът, като в резултат от това в тембъра му се появи писклива нотка. – Нищо че са от камък! Идещата война ще ги помете! Тя ще помете всичко, абсолютно всичко! Всичко ще превърне в – при това той направи многозначителна пауза..., - в пясък!
Да, мили хора! – почти бодро оповести проповедникът, - иде, неудържимо иде киртството на пясъка и ония, що не сведат глава пред повелителя му, великия Ажос, ще бъдат изпепелени, а с пепелта от телата и душите им ще се хранят само тия, що се осмелят още днес, веднага, да поемат към Хеш!...
Около трибуната се бяха насъбрали стотина зяпачи, някои от които отправяха нецензурни подмятания по адрес на това, както го иронизира един от тях, старческо войнство...
След като послушаха малко от речта на стареца, Бенат и останалите четирима си запробиваха път по-нататък към облепената с какво ли не ограда, където трябваше да закрепят и собственото си платно. Когато най-сетне успяха да го сторят, слънцето клонеше към залез. Не само че не бе станало по-хладно обаче; тъкмо напротив – жегата сякаш бе още по-опустошителна и те побързаха да се приберат в наетото от Конкам още в късния преди обед масивно каменно жилище, излязло им цели 2000 зифара за някакви си нищо и никакви 7 слънца...
* * *
Полетял върху крилете на зурпа, Кормал блаженстваше в стаята си в наетото от Конкам жилище и макар да бе пладне, на него никак не му бе горещо. Просто не му беше до това! Погледът му проникваше във всичко – във всеки предмет в стаята, в стените, във вратата, в тавана, дори в реещите се във въздуха прашинки... и това бе толкова..., толкова прекрасно!!!
За миг – ала само за миг – се бе изкушил да вземе тройна, а не двойна доза, ала тутакси бе отхвърлил този си порив! И двойните дози – макар все още да си ги позволяваше сравнително рядко, най-много по веднъж седмично – всеки път вещаеха смъртна опасност, пък какво оставаше за евентуалните тройни!
Постепенно започна болезненият процес на напускането на света на зурпа. Той всячески опитваше да му се съпротивява, ала – Уви! – нищо, ама съвсем нищичко не можеше да стори!
Когато дойде в пълно съзнание, за момент се изкуши да повярва, че този път не ще има сериозни последици. Почти незабавно след това обаче парализираща болка стегна като в обръч главата му!
Само не сега! – простена вътрешно. – Моля те, Арунда, само не този път!
Ала обръчът не само че не го отпускаше, но и продължаваше да стяга хватката си, чак докато болката стана почти непоносима и той едва се въздържаше да не закрещи! Бе стиснал зъби и чакаше, чакаше, чакаше тя да отмине. Уви обаче – явно този път щеше да е особено тежко! Дори през взривяващата му се от болка сякаш разглобена глава се стрелна паническата мисъл, че след края на тукашните проповеди на проклетите мисионери ще трябва да остане тук, в Сюлм, при това без Сена, която – Арунда, как да я спра! – можеше да реши да замине с тях, изоставяйки го веднъж и завинаги! И тогава... – тогава почувства, че по страните му се стичат сълзи. Не посегна да ги изтрие. Напротив: остави се изцяло на всепомитащата им стихия и .- О, чудо! – при това почувства, че главоболието му започва да отслабва, па макар и съвсем, съвсем бавно!...
* * *
Малко след това, в ранния следобед на 4 унарбун, Маркел Сибони се разхождаше из Сюлм. Още в началото бе казал на Тарна, че делата на мисията не го вълнуват особено и сега, след като се бяха настанили в наетото от Конкам жилище, просто бе решил да пообиколи града.
Бе поел по една тясна уличка, вървейки на север. От двете страни на уличката се издигаха масивни каменни постройки, подобни на тази, в която бяха отседнали самите те.
Тия хора знаят как да се пазят от жегата – каза си. – Не и от зурпа обаче – побърза да добави, разминавайки се с неколцина младежи, от които се разнасяше едва доловимият накиселяващ мирис на финия бял прашец.
Странно – запита се: - как ли са устроени тия досущ като хората на Барзум същества, та да могат да виждат в предметите само с едно лизване на фишек зурп?!
Отговор, разбира се, нямаше. Много си бе блъскал главата над този проблем, особено след натравянето си със споменатата странна субстанция и вече почти – ала само почти – се бе примирил с обстоятелството, че най-вероятно никога не ще успее да го разгадае...
Внезапно изскочи на широка улица, претъпкана с файтони и блъскащи се хора, пресече я и навлезе в района на едно от сюлмските пристанища. Бе едно от малките такива. В момента във водите му бяха акостирали само 8 кораба – 5 големи и 3 по-малки, като от единия от големите тъкмо разтоварваха зурп. При това се поколеба, ала само за миг. Сетне се запъти към мястото, където стоварваха разтоварваните от кораба големи сандъци и успя да си издейства неколкочасова работа като докер. Когато в късния следобед свършиха с разтоварването, потегли към леговището на мисионерите с 5 зифара, спечелени с пот на челото...
* * *
Бе малко след пет и половина след пладне на следващото слънце, 5 унарбун, когато всички, с изключение на Кормал и Маркел, се добраха до площад Южен бряг и се смесиха с множеството. Макар платното им да се бе поотлепило лекичко от единия си крайчец, си стоеше почти непокътнато.
- Колцина ли ще дойдат? – запита се на глас Гуна.
- Първият път няма да са много – бе категорична Тарна. – Видя снощи колцина бяха на проповедта на ония смахнати старци – нямаха и стотина.
- Знаем ли кой какво ще прави? – с леко притеснение в гласа се обади Бенат. – Нужно ли е да си припомняме отново кой каква роля ще играе и как да го стори?
- Ти с твоите притеснения направо ме убиваш, Бен! – сопна му се Алпа. – В последна сметка, ако нещата не станат – а те по правило почти никога не стават – както сме ги планирали, ще импровизираме!
С наближаването на 6 сценичната треска все повече завладяваше Бенат. Точно преди началото на проповедта обаче той почна горещо да се моли всичко да мине добре и явно това го поуспокои.
Когато стана точно 18.00, Той се качи на трибуната, подобна на тази, от която вчера старецът с дрънчащите синджири от ушите произнасяше речта си, а останалите четирима го последваха, заставайки до него:
- Граждани на Сюлм! – мощно прокънтя гласът му. – Нека който иска да спре тук и да чуе словото Арундиево...
В този момент в близост до трибуната имаше около 200 човека, повечето от които преминаващи. Около нея обаче бяха свили обръч петдесетина души и, явно очаквайки да чуят нещо интересно, бяха вперили погледи в мисионерите.
- Ние, последователите на Арунда – продължаваше Бенат, поглеждайки четиримата си сподвижници, - не сме дошли да ви разколебаваме във вярата ви, независимо каква е тя. Дошли сме да ви покажем, че има поне един бог (което, разбира се, съвсем не означава, че няма и други такива), - чието не просто основно, а единствено послание е не друго, а любовта, при това любовта във всичките й измерения и форми.
Да – леко повиши глас Конкам, - Арунда е северен бог. Да, той иде при вас от студа и мрака, ала вещае топлина и... светлина.
Предполагам – още мъничко повиши глас той, - че мнозина от вас вярват в Пош. При това може би повечето от присъстващите верующи в Пош са запознати с Книгата на Пош. Така ли е?
- Да – кимнаха десетина от плътно обградилите трибуната вече над стотина зяпачи.
- В такъв случай – оповести Конкам - аз и приятелите ми ще сравним това четиво с една друга книга, с тази на нашия бог, носеща името Сказанията на Арунда. При това аз ще чета откъси от Книгата на Пош – при това той бръкна в един от джобовете на якето си и извади екземпляр от четивото, - а помощничката ми Тарна – при тези си думи кимна към назованата, която също извади от джоба си някаква книга – ще ви запознае с някои места в Сказанията на арунда.
Никак не е зле като за начало – леко се учуди Алпа, установявайки, че около трибуната, на която бяха застанали, вече има над 150 човека, чийто брой постоянно растеше. – Още не сме започнали същинската проповед, а интересът изглежда съвсем приличен!
- Страница 74, строфа 5 – обяви Конкам, виждайки как неколцина от присъстващите също вадят от джобовете си и разлистват Книгата на Пош.
Поиска Пош да заклейми човека,
с несгоди пожела да го затрупа,
безмерната му ярост той, човекът, да усети...,
пък белким, че безумства са делата му, се сети!
Уви, не свари Пош сърцето си да стегне
и с гибелна десница към човека да посегне,
че той, човекът, беше Пош,
а в Пош – Уви! – следа незаличима от човека се таеше!
Тогаз покрусен, и безпомощен, по-слаб от твар нищожна,
зарони сълзи Пош и рече си, че ще е невъзможно
човека да намрази
и с бедствия да го прегази!
Живей, човеко, живей и от участта си страдай!
И нека сетнините от онуй, що вършиш, за деянията ти да са награда!
Живей и даже злото нека в теб пребъде,
че само там, кде зло вирее и доброто е безсмъртно!...
Прочел този пасаж, Конкам вдигна глава и кимна на Тарна.
А междувременно мнозина от наброяващите вече близо 200 човека присъстващи на проповедта им слушаха внимателно.
Какво е човекът? – със звънлив глас започна девойката. – Той пепел е, ала и светлик от Арунда в гърдите си носи! Той тиня е, ала и капчица бистро вълшебство в душата си пази! Той облак е, ала облак със слънчеви нишки белязан!...
Ах какво ли, какво е човекът? – Арунда мълвеше. – Той лош е, да, лош е, и дума да няма! За брата си хищник е той, и мизерия, и дивашка жестокост, и себичност нищожна, и измама...
Ала не, не такъв е човекът, защото какъв е забрави. Не – той такъв е, защото Арунда такъв го направи! Той такъв е, защото такъв е Арунда! Той такъв е, защото е ведно и къртица, и птица! Той такъв е, защото от душата Арундиева е само искрица!...
Прочела това, Тарна вдигна глава и отново предаде щафетата на Бенат, който, намерил нужния пасаж, обяви:
- Страница 111, строфа 3:
И направи си киртство човекът,
ала киртство нищожно,
киртство пагубно зло за човека,
че зарад властта на земята човекът от Пош се отрече!
- Ееех човеко, човеко! – въздишаше Пош и мълвеше:
- Не е твоя вината, че стори на пепел онуй, що цъфтеше!
Не е твоя вината, че такъв из недрата си съм те изваял!
Не, не – моя е тя, само моя..., и е моя вината, че онуй, дето в теб леденее, не ще се поправи!
Още с края на последното изречение предварително подготвената Тарна продължи с нов цитат от Сказанията на Арунда... – и така почти час...
Когато приключи и с последния си пасаж от онези, които и петимата бяха решили да прочете през тази първа вечер от проповедите им, предавайки на Тарна щафетата за последен път, Конкам се обърна към множеството, като очите му леко се разшириха, след като установи, че около трибуната вече са се натрупали поне 300-400 човека. И едва тогава – за първи път – си позволи плахата надежда, че в последна сметка мисията им може да се окаже успешна.
Арунда! – възкликна вътрешно. – Просто не е за вярване, че тазвечершната ни проповед изобщо се провежда! Та ние още по пътя към тоя проклет континент почти се бяхме разпаднали!
- Сега предлагам Гуна – Конкам кимна към споменатия – да направи някои изводи от прочетеното.
- Всъщност за мен важните неща са две – с дълбок гърлен глас започна Гуна: - първо, че между вашия Пош и нашия Арунда има много прилики и, второ, че Пош е над всичко, а Арунда – във всичко.
Мен ако питате – прочувствено каза той, - съществено важни разлики между двата бога няма. Лично аз обаче предпочитам Арунда, защото той не само че не иска от нас, човеците, да изневеряваме на човешката си природа, а и озарява с искрици от своя свещен светлик и най-мрачните кътчета на душите ни!
Трогнати от кратката реч на Гуна, неколцина от слушателите почнаха да го аплодират.
- А сега – обяви Бенат, изчаквайки аплодисментите да затихнат, - Алпа – при това кимна към момичето – ще ви разкаже за собствените си аргументи да присъства на тазвечершната ни проповед.
- Първо трябва да ви кажа, че формално напуснах мисията още преди цикъл и половина – започна девойката. – Напоследък станах свидетел на толкова много трагедии, че ми се струваше невероятно който и да е добър бог, в това число и Арунда, да позволява хората да си причиняват злини като онези, които видях със собствените си очи!
Впрочем – продължи тя след кратка пауза, като гласът й постепенно набираше мощ, - всички знаем, че животът ни – животът на всеки човек изобщо – е преизпълнен със страдания и злочестини. Знаем обаче и че голяма част от тези беди са предотвратими, тъй като онези, които ги причиняват на останалите, биха могли и да не го правят. Уви! – трепна гласът й. – Ние, хората – всички хора, не само вие на южния континент или ние на северния, а всички, абсолютно всички хора, - явно не сме дорасли да се прекланяме пред добри богове! Така е, защото злината в нас е твърде много и единственото, което тя привлича у боговете, е собствената им – на боговете – злост!
В последна сметка ако искаме да имаме добри богове, богове, които да ни закрилят и да ни помагат, вместо да ни заклеймяват и оплакват, самите ние, хората, трябва да станем поне мъничко по-добри!
Последвалите аплодисменти бяха особено бурни.
- Сена! – повика момичето Бенат. – Ако не искаш, няма проблем да...
- Ще говоря – едва забележимо раздвижи устни момичето, след което, изчакала стихването на овациите, започна с тих, ала твърд глас:
- Аз никога не съм била част от мисията. Родом съм от едно малко селце по южното крайбрежие на Абдала или, както вие го наричате, на Варвария. Една нощ, една зловеща зимна нощ, пирати нападнаха селото ми, подпалиха го, мнозина от съселяните ми отвлякоха в робство, а всички останали, с изключение на мен по едно странно обстоятелство, за което няма да ви разказвам сега, избиха!
Питам се – просълзи се тя..., - питам се и така и все не успявам да си отговоря, как е възможно ние, хората, да си причиняваме такива неща! Мен ако питате, не знам дали Арунда е отговорът. О, Арунда – та аз не знам дори дали Арунда е добър бог! Знам едно обаче: че ако следвам посланията, съдържащи се в скрижалите му, ще бъда добър човек.
Приключвайки, Сена силно се бе изчервила. При това червенината по страните й още повече се сгъсти, когато вече над петстотинте струпали се около трибуната граждани избухнаха в мощни аплодисменти...
- Май е много по-добре, отколкото изобщо сме смеели да се надяваме! – прошепна в същото време Бенат в ухото на Тарна.
- Лично аз не бих прибързвала с изводите – внимателно отвърна тя. – Няма спор обаче, че началото е добро...
Спущено на 30 декември 2015. Точно след девет дни очаквайте част 3 на глава XIV от книга втора.