Книга втора, част втора, глава XIV – 5
Тъпанар Дрънкар: Решението на Сена разтърсва всички. Тарна опитва да разбере какво го е провокирало, ала среща твърд отпор. По същия повод Маркел се спречква с Кормал. Последният е удовлетворен от новосъздалото се положение. Ала дали грешката да мисли врага си за мъртъв не ще се окаже фатална за него?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
5. Раздялата
По време на обяда на 5 имарбун Бенат предложи на шестимата си сподвижници те, последвалите ги по пътя дотук тридесет и петима новоприсъединили се към каузата им последователи на Арунда и седемнадесетте жители на Мара, изявили желание да ги последват, да потеглят обратно към мисията в Хеш след проповедта вечерта на 10 имарбун, с което четирима от присъстващите охотно се съгласиха. Сена и Кормал обаче мълчаха.
- Сена? – въпросително я изгледа предводителят им.
Свела поглед, девойката в продължение на няколко секунди не отговори. Сетне, вдигнала плувнали в сълзи очи, оповести:
- Ние с Кормал ще имаме дете.
- Сена! – изписка Алпа и плесна с ръце. – Но това е чудесно, просто чудесно!
Бурно реагираха и Гуна, Маркел и Бенат. Само Тарна остана сдържана. Тя хвърли кратък поглед към двамата бъдещи родители, казвайки си:
Главата си режа, ако изглеждат като влюбена двойка!
- В такъв случай – осмели се внимателно да запита предводителят на мисията..., - е..., просто..., ами искам да..., такова...
- Не го усуквай, Бен! – сряза го Алпа. – Бен вероятно се интересува какви са плановете ви за бъдещето и дали го виждате в мисията или извън нея – обърна се тя към Сена и Кормал.
При тези й думи Сена изгледа всички и с твърд, ала не особено ентусиазиран глас, оповести:
- Кормал е приет за служител в градската стража на Фиртуш, а аз, бъдещата майка на детето му, тръгвам с него.
Изрекла това, Сена едва се сдържа да не се разплаче. Устоя обаче – или поне се надяваше да е устояла.
Не каза „любимата му” или нещо от сорта, а „бъдещата майка на детето му” – забеляза Тарна и реши преди евентуалната раздяла на Сена и Кормал с мисионерите непременно да поговори с нея.
- В качеството си на предводител на мисията ни съм длъжен да ви поканя да останете – прояви дежурната за случая учтивост Бенат. Личеше си обаче, че би му било тежко да се раздели ако не с тях двамата като цяло, то поне със Сена. – Независимо дали ще решите да се върнете в обителта ни в Хеш или ще прецените, че е по-добре да останете тук, в Мара, където ще бъде издигнат храм на Арунда – добави, - уверявам ви, че нито на вас, нито на детето, не ще липсват грижи и удобства.
- Новата ми служба е добре платена – настойчиво го изгледа Кормал, сякаш се оправдаваше за решението на Сена да го последва.
- Нека ги оставим да решават сами – апелира Маркел. – Достатъчно е да знаете – обърна се към Кормал и Сена, - че винаги ще сте добре дошли при нас.
При това съсредоточено се загледа в свелата поглед към чинията с яденето си Сена, като му се стори, че в очите й блестят сълзи:
Права е Тарн – каза си. – Има нещо твърде гнило във взаимоотношенията им, но Арунда да ме убие, ако имам поне бегла представа какво може да е то!
* * *
Малко след като ангажираните с делата на мисията потеглиха за поредната си проповед, Кормал и Маркел се засякоха в общото помещение на Славата на Мара. Вторият вече бе там, когато Кормал се присъедини към него за лека вечеря преди същинската такава. Поколеба се за миг, сетне с твърда стъпка се отправи към масата на Сибони и седна на стола срещу него.
- И ти да се подкрепиш, а, Марк? – обади се, загледан в сърбащия супата си Маркел, ей така, колкото да каже нещо.
- По това време винаги огладнявам – сдържано отвърна запитаният.
- И ти не си падаш много-много по словото Арундиево, както виждам – полюбопитства Кормал.
- Въпрос на вътрешно усещане – вложи максимална доза неопределеност в отговора си Маркел. Сетне, след кратко колебание, запита, изгребвайки супата от дъното на купичката си: - Не е моя работа, но имам чувството, че Сена не е много ентусиазирана от бъдещото ви заминаване за Фиртуш...
- Точно така – изгледа го Кормал с поглед, в който за миг бе проблеснало злобно пламъче, - не е твоя работа.
След това сервитьорката дойде, за да прибере купичката на Маркел и да вземе поръчката на Кормал.
- Аз се качвам, че нещо ми се приспа – обяви Маркел, надигайки се от стола си. – И – добави с неудобство..., - и извинявай за неприлично личния въпрос, който ти зададох!
Кормал не отговори. Просто го изчака да тръгне, а след това, когато онзи се обърна, го загледа в гръб така, сякаш гледаше хлебарка:
Виж го ти! – просъска вътрешно. – Пъха си гагата там, дето хич, ама хич не му е работа! Аз обаче – не се сдържа да се самопохвали – го поставих на място! Свих му перките така, че чак докато вдругиден се пръждосат към проклетата си мисия, не ще посмее дори да шукне по въпроса!
Сетне премести поглед към масата пред себе си и, установявайки, че са донесли поръчката му, стръвно се нахвърли на храната...
* * *
Късно същата вечер, когато поеха от централния площад на Мара към Славата на Мара, Тарна побърза да се залепи за Сена, която, от своя страна, предпочете да се престори, че не го забелязва.
Улиците буквално гъмжаха от народ. Уморени от дневните горещини, сега, малко след 10 вечерта, макар въздухът да продължаваше да е спарен и задушен, мнозина от гражданите на медарската столица предпочитаха да прекарат известно време в шляене навън.
- Сена! – започна Тарна, когато при навлизането на групата в една тясна уличка двете се озоваха сравнително далеч от останалите.
- Какво искаш? – хладно я фиксира с поглед девойката.
- Не го считай за намеса в личното ти пространство, защото не е такава, но – при това Тарна се зачуди как да продължи..., - но все пак наистина ли искаш да заминеш с Кормал?
- Моля те, Тарни, не ме измъчвай! – с едва прокрадваща се, ала все пак осезаема жална нотка в гласа настоя Сена. – Просто няма как да не ми е мъчно, че се разделям с вас.
- Само това? – натисна Тарна. – Само и единствено жал от раздялата, а не съжаление, че тръгваш с Кормал, така ли?...
В мига, когато изрече тези думи, съжали, че го е сторила. Вече беше късно обаче. Сена внезапно спря, измери я с леден поглед и процеди през зъби:
- С кого ще бъда и защо си е лично моя работа, Тарни! Това не засяга по никакъв начин нито теб, нито останалите мисионери! А сега искам да остана сама!
При това тя изчака останалите и едва след това потегли.
Уви! – скастри се Тарна. – Толкова много искам да й помогна, ала просто няма как! Пък и тоя мой проклет език!!!
За дългото време, през което бяха заедно – вече повече от дял и половина, – така и не бе успяла да се сближи със Сена истински. Нещо по-лошо: сближилата се с нея в началото Алпа явно – по всичко личеше – също бе изгубила доверието на момичето.
В такъв случай какво да направя, за да я успокоя поне мъничко? – запита се Тарна, очевидно имайки предвид Сена.
Отговорът се натрапваше от само себе си – нищо; просто нямаше начин да направи каквото и да било!
Стигнала до това тъжно заключение, Тарна продължи да крачи със спътниците си с натежало сърце.
* * *
Късно следващата вечер – тази на 9 имарбун – Тарна и Маркел лежаха на леглото в стаята си и си говореха.
- Днес бяха над 1500 – сподели с него тя, явно имайки предвид присъстващите на проповедта им.
- Винаги съм се чудил какво намират в религията толкова много хора, та са готови да защитават вярата си до смърт! – изрече мислите си той.
- Успокоение, упование, сигурност..., доброта... – опита да му обясни тя.
- Но ние, хората, можем да бъдем добри и без наличието на каквато и да било вяра в божества! – възрази той.
- Можем, ала не искаме – контрира го тя.
- Че защо?! – продължаваше да не проумява той. – Какво ни пречи да поискаме?
- Слаби и безпомощни същества сме ние, хората, Марк – нежно каза тя и го погали по косата. – Просто не сме в състояние да се справим без представата си за някаква мощна сила, която ни помага в трудни моменти...
- Знаеш ли, Тарни – замислено изрече той, пъхайки ръка под главата й. – Струва ми се, че всички – абсолютно всеки нормален човек в общоприетия смисъл на думата – сме безапелационно сигурни, че не съществува никаква сила, която да гарантира смислеността на битието ни. Сигурни сме, ала мнозина от нас яростно се противопоставят на това дремещо нейде дълбоко в най-скритите гънки на душите им знание. А го правим, просто защото информацията ни за света е крайно оскъдна.
- Едва ли нещата са чак толкова прости – усъмни се тя.
- Толкова прости са, Тарни – с лека тъга в гласа се засмя той и я привлече в прегръдките си. – Невероятно прости са! Прости са до умопобъркване! Прости са точно толкова, колкото и изпепеляващата страст на любовта между нас, двамата...
* * *
Малко преди полунощ на следното слънце – 10 имарбун – всичките шестдесет и един мисионери, включително новопривлечените четирима от 5 имарбун насам, заедно с изпращащите ги Сена и Кормал, се бяха събрали в едно широко пространство в близост до източната порта в градската стена на Мара. Макар да бе в разгара на сухия сезон, небето бе натежало от черни облаци, прорязвани сегиз-тогиз от бледите отблясъци на далечни мълнии.
- Това е за вас – обърна се към Сена Бенат, подавайки й малък плик.
- Ако са пари, ще се оправим и без тях – понечи да възрази тя, ала предводителят на мисията натика плика в ръката й и сключи пръстите й около него.
- Да, пари са – потвърди той. - Сумата обаче съвсем не е голяма за мащабите на мисията ни, някакви си нищо и никакви 2000 зифара, с които ще можете да си платите престоя в Славата на Мара до отпътуването си за Фиртуш и да посрещнете най-насъщните си нужди.
- Благодаря ти, Бен! – просълзена го прегърна девойката. – Да знаеш само колко ми е мъчно, че се разделям с вас!
Всички се изредиха да се сбогуват с двамината, като прегръщаха разплаканата Сена и подаваха ръка на сякаш съвсем незаинтересования от церемонията по сбогуването Кормал.
Когато дойде редът на Алпа, тя сграби в двете си ръце тези на Сена и, улавяйки погледа й, изрече през сълзи:
- Прости ми, Сена! Прости ми ако през цялото това време, докато бяхме заедно, съм сторила нещо, с което да те наскърбя!
Сетне я прегърна и целуна.
Тарна бе по-импулсивна. Сена опита да прояви сдържаност, но другата девойка я прегърна толкова силно и внезапно, че просто не й остана време да реагира. При това Тарна доближи устни до ухото й и едва чуто й прошепна:
- Ще бъдеш щастлива, Сена! Ще бъдеш толкова щастлива, че ще се чудиш как е възможно да е истина! Ще бъдеш толкова щастлива, че настоящият лош епизод ще ти изглежда само като далечен кошмар, сънуван от някой друг! А когато това се случи, моля те, припомни си думите ми и – при това направи кратка многозначителна пауза... – и ме споменавай с добро!
Когато всички се изредиха да се сбогуват с младата двойка, яхнаха конете и кумларите си и, махайки им за последно, плавно поеха в нощта. Сена ги гледаше през пелена от сълзи. Думите на Тарна обаче наново бяха събудили някаква безумна, някаква абсурдна, някаква невъзможна надежда в изтерзаното й сърце и тя внезапно осъзна, че след тях ще й бъде поне мъничко по-леко.
- Ще тръгваме ли, Сена? – някак издалеко чу думите на застаналия до нея Кормал, едва сега осъзнала, че е обгърнал раменете й с треперещата си ръка.
Не отговори. Просто закрачи до него. А в същото време нейде над разбушувания океан изтрополя първата далечна гръмотевица.
Спечелих – не се сдържа да възликува Кормал. – Играх ва банк, играх опасно, играх грубо, играх, влагайки в играта си чудовищна жестокост, и... спечелих! Спечелих всичко!
А костите на Фирсала сега белеят нейде из урвите на пропастта, в която го „хвърлих”, оглозгани до шушка от стръвните ардали!!!
Нямаше как да знае, разбира се, че Фирсала не само че бе оцелял, но и че той самият се бе превърнал в ардал, в един непокорен и неподдаващ се на укротяване ардал, присвоявайки си името на тая величествена, ала жестока птица!
Спущено на 22 януари 2016. Точно след седмица очаквайте началото на глава XV от книга втора.